Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (16)

16
Принцеса Зиа

Следващият ми спомен е как отварям очи и виждам мрачната и едновременно с това язвителна физиономия на Корайс. Опитваше се да придържа главата ми с едната си ръка, докато надига голяма чаша с другата. Каютата вонеше като мръсен кръчмарски парцал.

— Стига си се дърпала, капитане — каза тя. — Разливаш хубавата ракия.

Чак тогава осъзнах какво правя и спрях. Разтворих устни и изгълтах послушно съдържанието на чашата. Ракията подпали стомаха и прочисти главата ми.

— Благодаря — промълвих. — Вече се чувствам като нова… струва ми се.

Подръпнах предницата на нощницата си, подгизнала от разлятата ракия. Кожата ми лепнеше неприятно.

— Май от гърдите ми тече алкохол вместо мляко — засмях се. — Представяш ли си какво биха казали от Гилдията на дойките?

Корайс изсумтя:

— За пръв път ми отказваш питие, капитане. Да не би да си отказала ракията? Така де, вече си по-горе от нас, общуваш си с магьосници и така нататък.

— Мери си приказките — озъбих й се на шега. — Гамелан ми показа едно заклинание, което превръща нахални легатки в плацента.

— Стига да е плацента на легатка, нямам нищо против — отвърна Корайс и напълни отново чашата.

Навън цареше мир и спокойствие. Кротко слънце напичаше през вратата на каютата; миришеше на лениво топло море. Заляха ме спомени и скочих като опарена.

— Какво стана със…

Корайс ми затвори устата с чашата.

— За всичко сме се погрижили — успокои ме тя. — Хайде, пий. По нареждане на Гамелан. Две чаши ракия, подсладени с нещо за проясняване на мозъка, което Исмет стри на прах по негова заповед.

Взех чашата и докато отпивах от еликсира, Корайс ми разказа какво е станало. Първо, заповедите, които съм била избълвала, когато ме изтеглили обратно на кораба, вече били изпълнени. Не помнех да съм давала заповеди — последният ми спомен беше за студената и мокра прегръдка на Полило, — но не го казах на Корайс, защото противното би значело да налея още масло в сарказма й. Каза също, че сме се измъкнали от бурята без повече злополуки и като цяло загубите ни изглеждали минимални. Спасени били тринайсет конианци, сред които няколко с дребни наранявания. За всички били положени необходимите грижи.

— А ти за пореден път доказа, че може и да не си най-добрият командир в историята на Маранонската гвардия, но безспорно си командирът с най-голям късмет!

— Водаческите си достойнства ще обсъждам с теб по-късно — изръмжах аз, като с мъка сдържах смеха си. Особеното чувство за хумор на Корайс ми подейства добре и ми напомни за общите ни преживявания — от самото начало та до ден-днешен. Заедно се бяхме потили на тренировъчния плац, ругали ни бяха едни и същи устати инструкторки, изпълнявали бяхме еднакви безумни заповеди, наредени от висшестоящи офицери със съмнителна интелигентност. Накратко, бяхме сестри и по време, не само по оръжие.

— Така значи — не ми остана длъжна Корайс. — Лошите новини ще ги оставим за по-късно, а сега ще чуем само добрите. Готово, о, превелика капитанке, ти, която си красива, колкото си мъдра, и си мъдра, колкото си…

— Да ти набутам мръсна набедрена превръзка в устата, легат — казах спокойно. — Разкажи ми за тоя твой прехвален „късмет“, дето уж бил мой.

— Късмет, и още как. От всички хора на света ти успя да спасиш не друг, а принцеса. Конианска принцеса при това.

Зяпнах.

— Значи онази жена…

Корайс кимна.

— Точно. Онова сладко девойче, дето го измъкна от морето, е царска особа, обект на безмерна почит като дирника на кръчмар в деня преди заплата. Не коя да е при това, а самата принцеса Зиа, дъщеря на един от членовете на конианския управителен съвет! И сега ще ни посрещнат като герои, а не като престъпници! Ще ни дадат всичко каквото поискаме!

Сведох поглед към празната чаша. Не знам какво беше турил Гамелан в ракията, но определено изостряше ума, дори малко повече, отколкото ми се искаше в момента. Там, където Корайс съзираше късмет, аз виждах потенциални неприятности. Какви точно, още не можех да преценя. Скрих предчувствията си от Корайс обаче. Нямаше смисъл да й развалям настроението с циничните си съмнения.

— От твоята уста в ушите на боговете, Корайс — казах и станах от леглото. — Добре ще е да се видя с царския ни улов, преди денят да е свършил.

Съблякох полятата с ракия туника и се поизмих, като се чудех как да се натруфя по подходящ за среща с принцеса начин.

— Още нещо, капитане — каза Корайс. — Сигналчикът на Чола Ий цяла сутрин размахва знаменца като чайка със запек. Адмиралът иска съвещание. Спешно.

— И ще го получи — казах аз. — Кажи да му пратят поздрави от мен и че може да заповяда на кораба ми.

Корайс излезе. Прекратих временно заниманията с тоалета си, за да се погледна в огледалото. Отдавна не се бях допитвала до него. Приключенията ни досега може да бяха съсипали нервите ми, но не и външния ми вид. Кожата ми грееше от здраве, слънцето беше изсветлило косата ми почти до бяло, без да я изсуши, а фигурата ми беше стегната въпреки трупащите се годинки. Скулите ми изглеждаха по-високи отпреди, бузите ми попадаха в сянката им и всичко това придаваше допълнителна плътност на устните ми. Очите ми бяха ясносини, с тънки бръчици в краищата, бръчици, които говореха за авторитет и бяха дори привлекателни, защото прибавяха малко от стипчивостта на отлежало вино към момичешката ми хубост.

Ако си мислиш, че този оглед беше породен от суета, писарю, значи грешиш. Откакто се бях примирила с обучението при Гамелан, най-редовно се сещах за ефекта, който според думите на брат ми оказало интензивното практикуване на магия върху Дженъс Грейклок. Магията изтощила тялото му и той остарял видимо. Е, вярно, че Амалрик имаше предвид експериментите на Дженъс с черна магия, но това по никакъв начин не успокояваше страховете ми. Така че направеният оглед ми донесе повече облекчение, отколкото задоволство.

Добре де, имаше и зрънце суета, признавам, и тя засягаше кожата ми, която винаги съм смятала за най-привлекателната си черта. Както казах, кожата ми буквално грееше от здраве и това искрено ме зарадва. И си помислих: нищо не заруменява така страните на една жена, колкото щипка власт.

Сложих си от любимия парфюм с аромат на портокалови цветове и се наконтих с най-хубавата си униформа. Стегнах на кръста си портупея с меча, закачих си златната капитанска брошка, сложих си обиците с копието и факлата. Огледах се за последно в огледалото като момиченце, дето се конти с дрехите на майка си.

— Умопомрачителна си, Рейли — вдъхнах си кураж на глас и излязох да се срещна с принцесата.

Корабният дърводелец — истински магьосник, ако питате мен, — беше измагьосал достатъчно място до каютата на Гамелан, където да създаде уютни, пък макар и миниатюрни покои за високопоставената ни гостенка. Вдигнах ръка да почукам на вратата, когато чух отвътре гласове.

Първият кудкудякаше като недоволна кокошка:

— Хайде, хайде, милейди. Знам колко мразите вкуса на алкохол, но наистина трябва да изпиете това. Онзи дърт магьосник може и да е сляп, благословена да е душата му, но знае как да забърка хубава отвара, дето да ви върне силиците. Дори скъпата ми покойна баба не би го направила толкова добре, а тя беше любимка на всички благородни дами, когато се чувстваха неразположени.

Гласът, който отговори, беше млад и забележително сладък.

— О, добре де, Азтарте. Не че имам нужда. Малко съм уморена, нищо повече. Но предпочитам да го изпия, отколкото да ме тормозиш така.

Чу се шумолене, звуци от изискано преглъщане, последвани от изненадано ахване.

— О, богове! Толкова е силно, че останах без дъх. Но не е и наполовина толкова ужасно, колкото очаквах. — Още шумолене и преглъщане. — Ммм. Даже е приятно. И колкото повече пиеш, толкова по-добър става вкусът му. Трябва да призная, че настроението ми е на път да се подобри значително. Май ще променя мнението си за алкохолните напитки. Явно досега са ми предлагали само долнокачествена ракия.

— Ето, видяхте ли, принцесо Зиа — продължи да натяква другата жена, — добре е да слушате бедната си Азтарте. Аз искам само най-доброто за вас. Още от деня, в който скъпата ви майка, нека почива в мир, прати да ме доведат от мойто село, за да ви кърмя.

Принцесата се изкиска. Звукът беше прекрасен, като от струните на лира.

— Да де, само че и до ден-днешен още ме мислиш за онова бебе, дето си го гушкала. Не каза ли, че магьосникът заръчал да изпия две чаши от еликсира? Хайде, нямам търпение да изпия и втората.

Звуци от налята в чаша течност и жадно преглъщане. После:

— Кажи ми, Азтарте, на кого трябва да благодаря за чудодейното ни избавление? Щяхме да сме на морското дъно като другите — горките, толкова ми е жал за тях, — ако тези смели хора не бяха рискували живота си.

— Спасителната лодка е била спусната по заповед на капитан Антеро — каза жената. — И пак капитанът ви измъкна от водата.

— Капитан ли? — попита озадачено принцесата. — Съвсем ясно си спомням, че от водата ме измъкна жена! Тогава ми се стори странно, но понеже се давех, не обърнах особено внимание. — Гласът й спадна с един тон в израз на разочарование. — Добре де, сега разбирам, че не може да е било така. Сигурно съм я сънувала. Но какъв сън беше само, Азтарте! По-красива жена никога не бях виждала. Ръцете и краката й бяха толкова женствени, но и атлетични също. Косата й се носеше по водата зад нея като гривата на златист кон, който лети през морето. Забележително видение, признай. Уви, явно е било само това — видение. Представи си само какво би било, ако жени като нас можеха да извършват такива геройства.

— Ама, милейди — побърза да каже жената, — то не беше… — В този миг почуках и я прекъснах насред изречението.

Кратка тишина, после Зиа каза:

— Влезте.

Направих го и се поклоних ниско.

— Капитан Антеро, ваше височество — казах. — На вашите услуги.

Принцеса Зиа изгуби ума и дума, само ме гледаше ококорено от възглавките си. Самата аз онемях за миг. Принцесата беше изящно същество — смугла като Корайс и стройна като нея, но макар да лежеше в леглото, виждах, че е висока почти колкото мен. Облечена беше с бяла роба от плътна материя, отстъпена й от някого за временно ползване, но я носеше по начин, подходящ за много по-изискана дреха. Косата й се спускаше на дълги черни вълни, които блестяха под галещите лъчи на слънцето. Очите й бяха големи черни вирове, клокочещи с енергията и младостта на осемнайсетгодишните. Тъмни вежди се извиваха над очите, подчертавайки високите скули и аристократичния нос. Устните й бяха с естествения цвят на роза, може би съвсем мъничко по-плътни за девойка, но само ако предпочитате хладната девича хубост пред зрялата чувственост.

Страните й поруменяха смутено под преценяващия ми поглед. А после тя дойде на себе си и плесна възторжено с ръце.

— Виждаш ли, Азтарте, не съм сънувала! Наистина ме е спасила жена.

Сивокосата слугиня поклати глава, с което приведе в движение множеството пластове на двойната си брадичка.

— Нали това се опитвах да ви кажа, ваше височество… че капитан Антеро е жена. Жена-воин, благословена да е душата й. Слава на боговете, че тя ви се притече на помощ, а не някой от пиратите, дето ги виждам на тоз кораб. Божке, добродетелта ви не би оцеляла и минутка сред такива като тях.

Принцесата скочи на крака и това бурно движение разтвори робата й и ме дари с изглед към високи кръгли гърди със зърна като горски ягоди и нежнорозовите листенца на пола й, обезкосмени като на малко момиченце. За миг си помислих, че ще ме прегърне, но тя отново се изчерви, забелязала жадния ми поглед, и побърза да прикрие голотата си. Но не докрай, както не убягна на вниманието ми.

А после каза официално:

— Дължа ви живота си, капитан Антеро. И което е по-важно, дължа ви живота на дванайсет свои сънародници, включително този на Азтарте, която ми е по-скъпа от всеки друг… освен баща ми, разбира се.

Азтарте премляска доволно при това признание.

— Много сте мила, принцесо — каза тя, а после извърна към мен кафявите си очи, които ми се сториха стряскащо млади върху това старо лице. — Трябва да ви кажа, капитане, че вече се бях отписала, когато онова ваше огромно женище — май се казва Полило, ако не греша — ме стисна за косата и ме измъкна като да бях риба, дето току-що е захапала стръвта.

Отново се поклоних ниско.

— Направихме само онова, което би направил всеки цивилизован човек — казах. — Ако ние бяхме изпаднали в подобно затруднение, вашите хора биха направили същото.

— Не съм толкова сигурна, капитане — каза Зиа. — Ние сме подозрителен народ, а вие, изглежда, не сте от тук.

— Така е, милейди — отвърнах. — Нашите владетели ни пратиха на важна мисия, която изпълнихме успешно, но после изгубихме пътя. Когато ни връхлетя бурята, плавахме към вашите земи с надеждата да намерим помощ и напътствия.

Принцеса Зиа се засмя. Смехът й беше истинско блаженство за ушите ми.

— И ще ги получите — каза тя. — Ще говоря за вас с баща си — лорд Канара. Обещавам ви, че той с радост ще използва влиянието си. В края на краищата вие спасихте единственото му дете.

Тъкмо се канех да й благодаря, когато на вратата се почука. Беше Корайс.

— Извинете, капитане. Лодката на адмирала е на път — каза тя, местеше поглед между мен и принцесата.

— Идвам след минутка, легат — казах аз и Корайс отдаде чест с толкова старание, че явно искаше да впечатли Зиа от мое име. После излезе и затвори вратата.

— Ако ме извините, принцесо — казах аз. — Дългът ме зове.

Погледът й изгуби част от светлика си.

— Разбира се — каза тя. — Той все пак е адмирал и трябва да изпълните нарежданията му.

Това ме накара да се засмея.

— Всъщност, милейди, той изпълнява моите. В тази флотилия адмиралът изпълнява моите заповеди.

Зиа грейна.

— О! — възкликна тя. — Жена да командва! Трябва пак да си поговорим, капитане, скоро.

Протегна ръка към мен. Наведох се и допрях устни до нежната й плът. Тя потръпна. Изправих се, притеснена от горещината, която се сбираше между бедрата ми, и се сбогувах вдървено.

Чола Ий крачеше нервно в каютата ми. Наредила бях на съквартирантките си да си изнесат нещата, да измислят отнякъде маса и столове, както и разхладителни напитки. Освен че крачеше гневно, адмиралът беше и сам. Което означаваше, че предпочита да няма свидетели на разговора ни.

— Вкара ни в голяма беда, капитан Антеро — озъби се той още щом влязох. — И ако не действаме бързо, ще ни съдерат кожицата от бой, ако не и по-лошо.

Обвинението му ме свари неподготвена.

— Какво съм направила?

— Спаси онези кониански копелета, какво — почти викна той. — Няма да споря, че беше храбра постъпка, но и адски глупава освен това.

— И откога спасяването на хора е глупаво? — попитах. — Мислех, че да окажеш помощ на свой събрат по съдба е един от неписаните закони на морето.

— Във вашите морета може и да е така. Не и в моето обаче. Още по-малко в тези води.

Не знаех как да му отвърна, още повече че се досещах откъде идват притесненията му. Чола Ий ме погледна, после пое дълбоко дъх и се овладя.

— Виж, капитане, преживяхме какво ли не заедно. Не те харесвам особено — достатъчно откровен съм да го призная, а и подозирам, че чувствата са взаимни. Но видях достатъчно, за да спечелиш уважението ми. Само че сега сме в голяма беда и няма смисъл да размахвам обвинително пръст, за което се извинявам. Не ни остана време да поговорим след онази история със Сарзана и точно това е в основата на неприятностите ни.

Тревогата, която ме глождеше, откакто Корайс ме бе събудила, нарасна главоломно. Проумяла внезапно реалната ситуация, аз се тръшнах на един стол и налях две чаши силно вино. Чола Ий кимна, прочел по лицето ми, че няма нужда да обяснява повече, и седна срещу мен. Пресушихме на един дъх чашите и ги напълнихме отново.

— Както аз виждам нещата — каза Чола Ий, — всичко, казано ни от Сарзана, е било лъжа. И то лъжа, която противоречи диаметрално на истината. Той е бил абсолютен мръсник и тъкмо заради това са го намразили конианците. Не са можели да го убият заради проклятието. За това поне ни е казал истината. Всеки конианец, който убие цар, е обречен. Затова са постъпили по единствения възможен начин — заточили са го на далечен остров. А после са събрали всички магьосници и вещици в царството и са направили заклинание, което да го държи там.

— А после се появяваме ние — казах — и го освобождаваме. Но вината не е наша! Без способностите на Гамелан как можехме да знаем, че Сарзанът е спуснал вълшебна пелена пред очите ни?

— Мислиш, че старият магьосник би се досетил? — попита Чола Ий.

— Естествено — казах. — Заклинанието на Сарзана може да е било силно и могъщо, но не би заблудило и за миг лорд Гамелан, ако не беше изгубил способностите си. Както спомена капитан Стрикер, самата аз усетих измамата, макар и със закъснение, при все че уменията ми са невръстни пред опита на магьосник като Сарзана. Така или иначе, това вече е минало. Измамиха ни чрез силна магия. Нищо срамно няма в това.

— И кофа пикня не давам дали е срамно, или не — изръмжа Чола Ий. — Мен ме интересува само едно — да стана богат и да умра стар. В момента обаче първото ми е последна грижа, защото шансовете брадата ми да побелее ще се изпарят яко дим, ако се разбере какво сме направили.

— Което ни връща към конианците, които спасихме.

— Което ни връща към конианците — съгласи се Чола Ий. — Преди те да се появят, можехме да блъфираме. Да се вмъкнем без много шум в някое пристанище, да ръснем някоя и друга хвалба какви важни клечки сме в Ориса, да измолим малко помощ от местните и да си плюем на петите, преди да са разбрали, че точно ние сме осрали работата със заклетия им враг. Ала този план — колкото и слаби места да имаше — отиде по дяволите в момента, в който ти спаси онези хора. Защото моряците хич не ги бива да пазят тайна. Много хора живеят на малко място. Конианците ще разберат и веднага щом пуснем котва в тяхно пристанище, слуховете ще плъзнат като горски пожар. И тогава здравата ще го закършим. От тяхна гледна точка сме си заслужили най-тежкото наказание.

— Може пък Сарзанът да се е удавил — казах с пълното съзнание колко безпочвена е тази надежда.

Чола Ий поклати глава.

— Гадняри като него не се давят. Дори морето би се погнусило. Не, сигурно в същия този миг той влиза в родното си пристанище, готов да насъска поддръжниците си.

— Е, все пак спасихме конианска принцеса — казах. — Това би трябвало да се брои за нещо!

— Да де, няма да ни избодат очите, след като ни съдерат кожата с камшици — каза Чола Ий. — Долу-горе за толкова ще ни послужи твоята прословута принцеса.

Потънах в мълчание. Отпивах от виното и ръчках мозъка си за някакъв изход.

— Лично аз виждам само един курс на действие — каза Чола Ий.

— И какъв е той?

Чола Ий сви рамене.

— Да ги хвърлим обратно в морето. Ще се удавят, което така или иначе щеше да стане, ако не се бяхме намесили. След което поемаме ни лук яли, ни лук мирисали към Кония и продължаваме по план. Никой нищо няма да заподозре, стига да си държим езика зад зъбите.

Поклатих глава и казах:

— Това няма да го направя.

Което хвърли Чола Ий в дива ярост.

— Кълна се, че лично ще ги издавя, ако на теб не ти стиска!

— Не воювам с цивилни — отсякох. — Тези хора не са ни направили нищо.

— Да, но ако ти не се беше намесила, така или иначе щяха да умрат — извика Чола Ий. Ръката му се премести към дръжката на меча. Скочих и изритах стола назад да не ми се пречка.

— Да, но се намесих. Точка по въпроса. Докато аз командвам тук, никой няма да ги закача.

Чола Ий изглеждаше готов да изтегли меча си и да си пробва късмета. Нямах нищо против. Уви, той отново успя да овладее гнева си. Чух скърцане на кожен портупей и погледнах през рамо. Едрата фигура на Полило буквално запълваше вратата. А зад нея надничаше Корайс. Явно спорът ни беше толкова разгорещен и шумен, че легатките бяха дотичали да проверят дали нямам нужда от помощ. Нямах. От друга страна обаче убийството на Чола Ий нямаше да реши проблема. Само щях да си навлека гнева на хората му.

— Не трябва да се караме — каза Чола Ий. — Може би има и друг изход. Ще се върна на кораба си и ще помисля.

— Аз също ще се опитам да измисля нещо.

— Да се срещнем отново утре, какво ще кажете, капитане? — попита Чола Ий, студен и официален.

— Както желаете, адмирале — отвърнах по подобен начин.

Той си тръгна, а аз се обърнах към моите две легатки и ги попитах:

— Колко чухте?

— Достатъчно — каза Полило.

— Както и половината кораб, капитане — добави Корайс. — Не знам дали си забелязала, но двамата с адмирала не си шептяхте на ушенце.

— Трябва да има някакъв начин да се измъкнем от тази ситуация — казах аз. — Хайде да идем при Гамелан.

Няколко часа по-късно, след като бяхме атакували проблема от всеки възможен ъгъл, дори магьосникът се видя принуден да признае поражението си.

— Знам едно заклинание, което причинява забрава — каза той. — Но на него не може да се разчита напълно, а може и да е опасно. Ако нещо се обърка, по-милостиво ще е направо да ги убием. А и не ми се вярва, че ще ти е по силите, капитан Антеро.

— Но си съгласен с мен, че не е редно да изхвърлим тези хора през борда, нали? — попитах.

— Само страхливец би постъпил така, капитане — изръмжа Полило. — Лично мен проливането на кръв не ме плаши, както добре знаете. Но не желая да участвам в избиването на невинни.

— Нагледах се на такива неща по улиците на Ликантия — каза Корайс и потръпна при спомена за цивилните, които властелините бяха хвърлили срещу нас.

Погледнах Гамелан. Сякаш усетил погледа ми, той поклати глава и каза:

— Имам достатъчно други грехове, за които да отговарям, когато ми дойде времето. Гласувам против.

— Тогава единственият вариант, който виждам — казах аз, — е да признаем всичко пред принцесата с надеждата тя не само да ни прости, а и да се застъпи за нас.

Никой не предложи по-добро решение, така че пратих да я доведат. Когато тя пристъпи през прага, каютата грейна от присъствието й. Облечена беше с къса туника, която разкриваше дългите й крака и подчертаваше тънкото кръстче и стегнатите гърди. А когато ме погледна, очите й бяха пълни с възхищение. Колкото и да ми беше неприятно, налагаше се да я освободя от заблудите й. И го направих.

Очите й ставаха все по-големи и погледът все по-сащисан, докато й разказвах за срещата ни със Сарзана, а когато разкрих какво сме направили, се превърнаха в мъртви черни огледала.

— По-добре изобщо да не ни бяхте спасявали — каза Зиа. — По-добре да бях мъртва, отколкото да видя какво ще стане с народа ми сега, когато Сарзанът е свободен.

— Поне сте предупредени — каза Гамелан.

Зиа се изсмя горчиво. А когато заговори, думите й не бяха като на осемнайсетгодишна девойка.

— Вие дори не можете да си представите какво сте направили — каза тя. — Сарзанът е най-големият злодей в цялата ни история. Той ни пороби, отне ни достойнството. Островите ни се къпеха в кръв, докато той беше на трона. Беше истинско чудо, невиждана благословия от боговете, че изобщо успяхме да се отървем от него. Няма да е лесно да го победим за втори път. Невъзможно дори. Той е магьосник с изключителна мощ, която без съмнение е развил допълнително на онзи остров, докато планирал отмъщението си. Планирал го е и е чакал деня, когато глупци като вас ще го освободят.

Погледна ме. Гневни сълзи се стичаха по страните й.

— Когато ви казах, че баща ми ще е благодарен, дето сте спасили единственото му дете, не обясних, че аз съм единственото му оцеляло дете. Някога имах четирима братя, всичките по-големи от мен. Сарзанът ги уби по време на чистките си.

Изтри очите си и направи опит да се овладее. Лицето й се изопна, студено и далечно.

— Работата е там, че семейството ми е прокълнато с царска кръв. По линия на майка ми, която почина, когато бях дете, произхождаме от древен род на кониански монарси. Сарзанът уби всички момчета, родени в семейства с царска кръв.

И заплака отново. Не виждах какво бих могла да й кажа. „Съжалявам“ би прозвучало жалко и дори обидно в момент като този. Хлипането секна и принцесата вдигна глава. Зърнах озадачение в очите й.

— Защо ми казвате това? — попита тя. — Сега, когато знам… не е безопасно за вас.

Казах й за Чола Ий, като я наблюдавах внимателно. Не долових страх дори когато й обясних, че макар аз да командвам флотилията, Чола Ий и неговите пирати ни превъзхождат по численост.

— Но вашите жени са по-добри воини, нали? — попита тя.

Потвърдих, но добавих, че би било грешка да се подценяват мъжете на адмирала. Те умееха да се бият, бяха безстрашни и имаха богат опит в избиването на невинни жертви.

— И въпреки това сте му отказали?

— Да.

— Защо?

Отговорих, макар и с известна трудност:

— Аз съм войник. Но най-вече съм командир на Маранонската гвардия. Клели сме се да защитаваме родината. И това е така от стотици години. Всяка от нас би предпочела смъртта пред срама от нарушаването на тази традиция.

Принцесата се замисли за миг и отново имах повод да се възхитя на необичайната за младостта й мъдрост. А после тя каза:

— Ще ви помогна… ако мога. Има едно малко и рядко населено място близо до Изолда, която е моят дом и главният остров на Кония. Оставате ни там късно през нощта и изчакайте. Ще говоря с баща си и ще му обясня, че сте станали жертви на Сарзана също като нас.

— Дали ще се вслуша в думите ви?

Зиа сви рамене.

— Не знам. Но дори да се вслуша, той е само един от деветимата в състава на съвета, който управлява страната. Съветът на чистите.

Направи физиономия, когато спомена името, сякаш то или хората, които влизаха в състава на съвета, й бяха неприятни.

— Не знам какво ще кажат те. Ако се съгласят, ще ви пратя вест. Ако не, ще трябва да опънете платната и да бягате колкото се може по-далеч и по-бързо. И макар че стореното от вас вещае ужасни беди за мен и моя народ, боговете да ми простят, но се надявам един ден да намерите пътя към дома си.

Предложението й беше повече от щедро и ние го приехме.

— Какво ще каже адмиралът? — попита принцесата.

— Не знам — казах аз. — Но ще се постарая да го убедя.

— А ако откаже въпреки всичко?

Погледнах към другите в стаята. Те кимнаха решително.

— Тогава ще се бием — отговорих.

Следващият ден дойде твърде скоро. Не спах добре през нощта и станах рано. Уведомих гвардейките, че трябва да се готвят за най-лошото, но така, че подготовката им да не привлича излишно внимание.

С Гамелан се поразходихме по палубата. Екипажът ни стрелкаше с толкова омраза, че дори слепият жрец усети скритото напрежение. Капитан Стрикер стоеше настрани от нас, което ми подсказа, че вече е говорил с Чола Ий, още повече, че вместо да крещи на мързелуващия екипаж, както правеше обикновено, сега се мотаеше сред моряците, говореше им тихо и току мяташе зле прикрити погледи в моята посока. Гамелан се стремеше усмивката да не слиза от лицето му, все едно всичко беше наред, но през цялото време ми даваше шепнешком съвети и пълнеше главата ми с арсенал от простички защитни заклинания.

Два часа преди слънцето да се издигне в най-високата си точка Чола Ий прати сигнал, че идва. Стоях на палубата и гледах как няколко лодки тръгват от флагманския кораб. Бяха пълни с въоръжени мъже. Чола Ий не направи грешката да ги качи всичките на борда на нашата галера. Заповяда им да чакат и се приближи само със своята лодка, а на борда с него се качиха неколцина офицери.

Приближи се между редицата моряци от едната страна и редицата мои гвардейки от другата. Спря на няколко крачки от мен. Косата му лъщеше прясно напомадена.

— Е, капитан Антеро — каза той, — обмислихте ли вчерашното ми предложение?

— Обмислих го, адмирале — казах високо. — Освен това говорих с принцеса Зиа, която пое ангажимент да ни съдейства.

Чола Ий се облещи, после отметна глава и се изсмя.

— Приемаш думата на едно момиче? Явно си по-глупава, отколкото те мислех.

Част от моряците избухнаха в грубиянски смях, а моите жени започнаха да ръмжат застрашително.

Аз пък се усмихнах на Чола Ий и вдигнах вежда в мълчалив коментар на поведението, демонстрирано от неговите моряци. Ако не друго, моите хора поне бяха дисциплинирани.

— Може и да съм глупава — казах. — Но не толкова, че да си запуша ушите за онова, което имате да кажете. Когато си тръгнахте вчера, обещахте да помислите за алтернативно решение.

— И го направих — каза Чола Ий.

— Имате план, който ще пощади живота на конианците?

— Ами да, имам. Предлагам да намерим някой остров. Забутан остров, където никой никога да не ги намери. Ще ги оставим там с колкото вода и храна можем да отделим, а после ще отплаваме към Кония все едно нищо не се е случило. Ще поискаме помощ, както го бяхме планирали, и когато я получим, ще опънем платна към родните морета — каза Чола Ий и се заклати на пети. — Какво ще кажете, капитане?

Поклатих глава.

— По-милостиво би било да ги убием, отколкото да ги оставим да умрат от глад или нещо още по-лошо. Съжалявам, адмирале, но предложеното от вас решение е незадоволително.

Лицето на Чола Ий почервеня от гняв. Ръката му се стрелна към дръжката на меча.

— Значи предпочиташ да се биеш с мен? — извика той. Моряците заръмжаха като ловни кучета, които само чакат да им свалят каишките.

— Определено предпочитам да решим спора по мирен начин — казах аз. — Но ако не успеем да се спогодим, тогава — да, ще се бием.

— Осъзнаваш, че трябва само да дам сигнал, нали? — каза адмиралът. — И цялата флотилия ще се нахвърли върху вас.

Кръв запя в ушите ми и аз се изсмях.

— Не цялата флотилия, приятелче. Моите гвардейки стоят зад гърба ми. А мога да се обзаложа, че част от собствените ти хора също ме подкрепят. Но ако толкова искаш да усетиш вкуса на стоманата, няма да те спирам.

Двамата изтеглихме едновременно мечовете си, а по цялата палуба тихо иззвънтя стомана, излязла на светло да поздрави деня.

Но в същия миг вахтеният извика предупредително и всички замръзнахме, защото викът му бе подет от всички кораби на флотилията. Обърнахме се и видяхме огромен боен кораб да се носи към нас. Палубите му чернееха от войници, а по гората от мачти бяха налазили десетки стрелци с готови за стрелба лъкове. После вахтените се развикаха отново, обърнахме се и видяхме още един огромен кораб, после още един и още един, докато не се оказахме обградени отвсякъде.

Дадох заповеди на гвардейките и те се обърнаха да посрещнат новия враг. Чола Ий се разкрещя на свой ред и неговите хора направиха същото.

После адмиралът пристъпи към мен с разкривено от кисела усмивка лице и каза:

— Странно колко бързо се променя играта, нали? Когато хвърляш зарове със смъртта.

Принцеса Зиа изтича от каютата си и извика:

— Това са кониански кораби! Това са моите хора!

Чола Ий преви кръст в поклон пред принцесата, надушил с пиратския си нос крехка надежда за оцеляване.

— Ще говоря с тях — каза Зиа. — Ще им кажа, че сте ни спасили. За Сарзана няма да споменавам. Със сигурност ще се чувствам като предател, но както казва баща ми, понякога се налага да излъжеш, за да постъпиш почтено.

Погледнах Чола Ий.

— Май нямаме друг избор — каза той. — Поне не такъв, който да гарантира и в най-малка степен живота ни.

И така ние прибрахме мечовете си и дадохме знак и останалите да направят същото. След няколко минути десетки кониански войници се качиха на палубата. Предвождаше ги висок прошарен мъж с униформа. За наше облекчение той веднага позна принцесата и се изненада, че я открива тук.

— Ваше височество! — възкликна той. — Слава на боговете, че сте жива и здрава.

— Аз също благодаря на боговете, адмирал Базана — отвърна тя. — Благодаря им, че пратиха тези странници в момент на крайна нужда. Те спасиха живота ни.

По лицето на Базана избиха червени петна.

— Редно е да ги заплюете, а не да ги благославяте, принцесо — викна той. — Тези негодници са освободили Сарзана. Той вече организира няколко нападения срещу нас. А мен ме пратиха да открия тези негодяи!

Даде знак на войниците си и те се нахвърлиха да ни ритат и събарят по очи, въпреки протестите на принцесата.

Само за няколко минути оковаха всички ни. При това без особена съпротива от наша страна, защото ситуацията се промени толкова бързо, че не остана време да организираме отпор.

— Как са разбрали? — прошепна ми Чола Ий, докато ни блъскаха, за да ни натоварят на чакащите лодки.

Устата ми беше пълна с кръв от побоя и не можах да му отвърна. Но дори да можех, не знаех какво да му кажа, защото бях озадачена не по-малко от него.

Хвърлиха ме с главата напред в една лодка, коленете и лактите ми поеха цялата тежест на сблъсъка и беше истинско чудо, че не си счупих някоя кост. Вдигнах поглед навреме да видя как мятат Гамелан през борда. Превъртях се с надежда да смекча падането му и явно успях да се преместя навреме, защото когато старият жрец се стовари отгоре ми, ребрата ми изпукаха и останах без въздух. Опитах се да вдишам, но брадата му упорито ми влизаше в устата.

— Махни се от мен, жрецо — успях да изсъскам накрая.

— Ти ли си, Рейли? — каза той. Претърколи се настрана и въздъхна с облекчение. — Страхувах се, че са те убили.

— Предполагам, че са решили да оставят тази чест на палачите — казах аз.

Гамелан кимна.

— Сигурно. — Беше адски спокоен. — Но засега още сме живи. Когато станеш на моите години, ще се дивиш на този факт всяка сутрин. И ще смяташ за добър всеки ден, в който не се е появила нова болежка.

— Жрецо — казах аз.

— Да, Рейли?

— Млъкни, ако обичаш!