Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
hammster (2011)

Издание:

Алън Кол, Крис Бънч. Битката за Ориса

Американска, първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978–954–585–965–6

 

© 1994 by Allan Cole and Christopher Bunch

© Милена Илиева, превод, 2008

© „Megachrom“ — Петър Христов оформление на корица, 2008

© ИК „БАРД“ ООД, 2008

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 39

 

Allan Cole & Chris Bunch

The Warrior’s Tale

История

  1. — Добавяне

13
Владетелят на Кония

Сарзанът се обърна и тръгна към изхода на голямата зала. Нито ни заповяда, нито ни покани да го последваме, но ние и без това знаехме, че трябва да го направим. Корайс прихвана Гамелан за лакътя и ние тръгнахме след него. Зверочовеците разчистваха масата и не ни обърнаха внимание.

Минахме по дълъг коридор, който приличаше на музей — сигурно имаше поне стотина предмета на изкуството, от картини и скулптури до пъстри носии на различни народи.

Накрая се озовахме в кръгла стая с кръгло огнище в центъра. Макар вечерта да беше топла, в огнището пламтеше огън, но топлината му не създаваше тягостно чувство. Около огъня бяха разположени удобни канапета и малки масички, на които бяха сервирани чаши и бутилки.

— Използвах една малка хитринка, за да узная какво питие предпочита всеки от вас — каза Сарзанът в опит да възроди лековатия тон на разговора около трапезата. — Надявам се ще ми простите това нахлуване в личното ви пространство.

Настанихме се и аз познах бутилката пред себе си — съвършено копие на талия, сладкото десертно вино, което именията Антеро произвеждаха от няколко поколения и пазеха само за най-почитаните си гости. Приготвяше се от грозде, което е оставено на лозите да презрее и се бере в най-голямата си сладост, а след това се събира в голяма каца, където да го смачка собствената му тежест. За миг забравих къде се намирам, а после сълзи замрежиха погледа ми при мисълта колко далеч е родният дом и че може никога вече да не го видя. За последен път бях пила от това вино преди години, когато реколтата беше достатъчно богата, за да оправдае приготвянето му, чиято технология беше свързана с твърде голяма от търговска гледна точка фира. Бяхме си поделили бутилката с Трис в дните, когато помежду ни имаше само копринена любов.

Извърнах лице, та Сарзанът да не види сълзите ми. Чола Ий изсумтя и отбеляза без особена охота колко удивително било, че лорд Сарзанът е осигурил най-хубавата напитка от родната му страна — дестилирана течност от черешови костилки, която, изглежда, малцина били в състояние да оценят по достойнство.

— Ще ви помоля да не ме титулувате с „лорд“ — каза Сарзанът. — За всички конианци титлата ми няма нужда от допълнителни финтифлюшки.

Кимнах замислено. Един от въпросите на Гамелан беше намерил своя отговор. Отделих с върха на ножа си восъчния печат от гърлото на бутилката, извадих тапата, налях малко вино в чашата и отпих. Прикрих умело усмивката си. Магията на Сарзана не беше оправдала очакванията ми — в това вино се усещаше тръпчива нотка, каквато нашето грозде не притежаваше. Ала трябваше да призная, че хрумването му беше постигнало своя ефект, а и виното беше доста приятно на вкус.

— Тази стая — каза Сарзанът — използвам като напомняне за миналото. Огледайте се. — Двамина от нас се обърнаха, но не и аз. Аз не откъсвах очи от ръцете на Сарзана, така както ме беше учил да правя Гамелан, когато съм в компанията на магьосник — дясната над лявата, с дланта нагоре и леко присвити пръсти. Запаметих жеста, но не вярвах, че ще ми помогне с нещо, защото бях видяла как устните му оформят заклинанието, но не успях да различа думите, които каза. После се обърнах да видя какво толкова иска да ни покаже.

Картината, събудена от Сарзана, превзе сетивата ми. Намирахме се в разкошен дворец, дворец, който плячкосваха. Гоблените по стените горяха. Видях красиви жени, които пищяха, влачени от пияни мъже. Видях мародери, които пълнеха чаршафи с ценни вещи или ги трошаха и съдираха от любов към унищожението. Видях войници в доспехи — някои мъртви, след като са изпълнили последния си дълг; други загърбили честта и сами превърнали се в мародери. Видях мъже, а също и жени, облечени във фините дрехи на управляваща класа, да подстрекават тълпата в жаждата й за разрушение. А после останаха само мраморните стени, прошарени с нишки от екзотични минерали.

— Това беше денят на моето падение — каза Сарзанът. — В този ден моята обичана Кония изгуби последния си шанс за величие, свобода и мир. — Видях как устните му се стягат в отглас на усилията му да възстанови контрола над чувствата си. — Пазя свеж този спомен — продължи той, — защото не искам да омекна тук, в дългото си заточение.

— Би било добре може би — каза Гамелан със своя тих, но авторитетен глас — да започнете с това какво сте управлявали.

Устните на Сарзана се извиха.

— Благодаря ви, лорд Гамелан. Така и ще направя. Не съм свикнал да разказвам и все забравям, че на света има страни и народи, които не знаят нищо за Кония и някогашното й величие.

Седна на едно от канапетата и си сипа питие от стъклена кана, така прозрачно, че приличаше на вода.

— Моето царство — почна той — се намира далеч на юг оттук и ако ми простите поетичното залитане, бих го сравнил с пръснат в морето диамантен наниз, защото се състои от хиляди красиви острови, в центъра на които се възправя Изолда, най-красивият диамант от всички. Именно там е бил центърът на властта от незапомнено време. Климатът на островите е най-разнообразен, от пустинен през тропически до високи, покрити с глетчери планини в най-далечните южни точки, които така и останаха неизследвани. Самата Изолда е на три седмици път оттук при подходящ вятър.

— Толкова много острови — каза Чола Ий. — Всичките ли са населени?

— Повечето — отвърна Сарзанът. — И в това е голямата трагедия на Кония. Понякога изглежда, че всеки остров е отделна нация, коренно различна и от най-близкия си съсед. И още по-лошо, всеки остров е в постоянна война с останалите.

Видях Чола Ий да се усмихва и знаех какво се върти в главата му — щом всички са заети да се бият помежду си, значи пиратските набези биха били лесни като детска игра.

— Ние, конианците — продължи Сарзанът, — имаме само едно общо нещо помежду си — гореща кръв и огнен темперамент, склонност да прибързваме в преценките си, силно да обичаме и силно да мразим. Има една поговорка: „И един конианец да има до теб, значи не ти липсват нито врагове, нито приятели“. Боя се, че е съвсем правдива.

— Трудна страна за управление — отбеляза Корайс.

— Такава е… беше, наистина.

— По наследство ли получихте трона? — попита Чола Ий.

— Не. Също като вашия жрец и аз бях рибар. — Хвърлих бърз поглед към Гамелан и го видях как потръпва леко, преди да е овладял изненадата си. — Макар че и това не е съвсем точно — продължи Сарзанът. — Семейството ми владееше не толкова изкуството на мрежата и въдицата, а това на лодките, и още по-важно, на пазара. Имахме пет рибарски платноходки и десет други семейства ни плащаха данък.

— Значи не мога да се меря с вас — вметна Гамелан. — Моето семейство имаше само една лодка, с която ловяхме риба в реката, а не в морето, а дори нея не бяхме изплатили докрай.

— Може би щях да съм по-щастлив във вашето положение — каза Сарзанът, — защото тогава не бих свършил тук, на тази забравена от боговете и хората скала. Но пък сигурно е наивно да смятам така, защото… според мен човек се ражда за трона, та дори да е роден в канавка. Царуването е орис, а не професия.

Чола Ий май беше склонен да се съгласи с това наблюдение, а Гамелан смръщи леко вежди, но никой от нас не прекъсна разказа на домакина ни.

— Както казах, с нищо не бях по-различен от поне десетината други собственици на лодки на нашия остров, с едно-единствено изключение — още от най-ранната ми възраст моето семейство разбра, че притежавам талант за магия. На нашия остров, за разлика от други някои места, към вещиците и магьосниците се отнасят с уважение, особено ако притежават онова, което ние наричаме усет за времето. Но знанията си трупах от най-различни места и по най-различни начини. Нямаше училище, което да ме обучи, за разлика от вашата система в Ориса, която се грижи за подготовката на младите магьосници. Може би, ако имахме повече пари или ако семейството ми беше с по-висок социален статут, макар че на острова ни нямаше аристократи в истинския смисъл на думата, можех да отида в Кония и да усъвършенствам изкуството си. Но това така или иначе не се случи. И по-добре, може би, като знам какво стана с много от лордовете и дамите няколко години по-късно. Достигнах мъжество не много по-различен от другите младежи от моята черга. Изучих из основи семейния бизнес — кормех риби, бях харпунджия, после навигатор, използвах и дарбата си, за да предскажа къде е най-добре да заложим мрежите. Островът ни имаше лошия късмет да се намира в богати на риба води близо до главния търговски път към самата Кония. Ала морето гъмжеше и от друг вид акули — пирати, роботърговци, бойни кораби, дори търговски, които не се свеняха да сложат ръка на лодките ни, ако имаха недостиг на хора. На мъжете от Острова на акулата им се носи славата, че са родени с ципи между пръстите на краката и с ръце, създадени за дръжката на греблото. Всяка година пет, десет, понякога и повече островитяни изчезваха. Някои намираха обратния път след края на плаването, други… — Сарзанът сви рамене. — Самият аз поне десетина пъти се измъквах на косъм от робство — или защото времето внезапно се обръщаше, или като се преструвах на болен или слабоумен пред роботърговците, спрели лодката ми. Разбира се, пазех в тайна дарбата си пред тези грабители, иначе цената ми щеше да скочи стократно.

— Правителството не можеше ли да ви помогне? — попита Гамелан.

— Правителство? — повтори Сарзанът и изсумтя. — Управниците ни бяха далеч и не се интересуваха какво става с нас, освен когато пращаха кораб да събере данъците. Което, според повечето от нас, си беше тегоба не по-малка от набезите на пиратите. Кония от векове се управляваше от една-единствена фамилия, чиято кръв се беше разредила опасно с времето. Не, не можехме да очакваме нищо от онези, които се смятаха достойни да носят короната.

— Боговете са дали на хората стомана — каза Корайс, — за да не се примиряват до безкрай с несправедливи управници.

Сарзанът я изгледа странно, после каза:

— Навярно така стоят нещата във вашата страна, легат. Но не и в моята. В Кония хората вярват, че онзи, който убие цар, ще умира хиляда пъти и душата му никога не ще познае покой, а ще я измъчват демони, докато свят светува. Но ние се отклонихме от темата за бедата, която сполетя моя остров. Един ден пирати обградили десет лодки, докато те вадели пълните си с улов мрежи, отвлекли всички мъже и потопили от чиста злоба лодките им. Този ден отбеляза края и началото. Всички собственици на лодки се събрахме и решихме, че трябва да направим нещо. Пак в този ден боговете ме докоснаха и аз разбрах без капчица съмнение какво трябва да направим. Може би тогава за пръв път дарбата ми намекна за истинския си потенциал. Трябва да отвърнем на удара, казах аз, и да отвърнем жестоко. Превърнали сме се в посмешище, смятат ни не за мъже, нито за жени дори, а за евнуси, и ако продължаваме да търпим това отношение, значи заслужаваме да ни изтребят до крак, да опожарят острова ни, а жените ни да откарат в пристанищните градове, където да се продават срещу къшей хляб. Като нищо можем да прекръстим острова си на Острова на медузите, защото не заслужаваме да носим името на морските царе. Явно съм бил необичайно красноречив, защото след края на речта ми моите съселяни се развикаха одобрително и ме вдигнаха на ръце.

Сарзанът спря за миг, после продължи:

— Тогава за пръв път чух да се скандира името ми и никога не ще забравя сладостта на това усещане. — Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на нас, слушателите.

— Сформирахме отбранителна лига. Повече никой рибар не странеше от другарите си, за да изследва сам някой таен риф или залив. Излизахме в морето на групи от пет лодки минимум, ловувахме в общи води и на всяка лодка имаше по един мъж, чиято работа беше да наблюдава хоризонта за вражески платна. Носехме и оръжия под мрежите. В началото това бяха само наострени харпуни, тризъбци и ножове за изкормване на улова, но след като първите пирати направиха грешката да ни нападнат, се въоръжихме с мечове, копия и лъкове. — Усмихна се горчиво при този спомен. — Бързо се научихме да ги използваме срещу онези, които бяха достатъчно глупави да нападнат хора от острова ни. Мълвата се разпространи — водите около Острова на акулата били безопасни за всички освен за онези, които търсят кръв, защото пиратите и роботърговците намирали там смъртта, която смятали да въздадат другиму.

Очите на Сарзана метнаха мълнии.

— А после започнаха да пристигат представители на други острови, които се дивяха на постиженията ни. На всички тях направихме едно и също предложение — присъединете се към нас и ще имате мир. Не беше нужно да ги убеждаваме дълго, защото ползите от кооперирането се виждаха с просто око.

Чола Ий изглеждаше развълнуван от разказа не по-малко от самия разказвач.

— И са ви избрали за свой водач?

— Разбира се — каза Сарзанът. — Кого другиго можеха да изберат? Само за една година наложихме мир на територията на целия архипелаг. Островитяните сметнаха моите идеи за благотворни, затова ме помолиха да ги управлявам и в ежедневните им дела, а не само в отбраната срещу грабители. Избрахме най-храбрите сред мъжете и им плащахме да стоят на пост и да пазят мира. Регулирахме пазарите, така че рибарите да излизат в морето спокойни, че няма да се върнат вкъщи с пълни трюмове и да заварят цените толкова ниски, че приходите от продажбата да не стигнат дори за поправка на мрежите или за стръв. Споровете между отделните села се разрешаваха от пътуващи съдилища вместо с традиционните кръвни вражди. Приехме свой собствен флаг — в чест на мястото, където се зароди идеята за коопериране, избрахме за символ акулата… И се възцари мир. Уви, не за дълго.

— Управниците ви едва ли са се зарадвали много на това ново царство посред собствената им територия — казах аз.

— Вярно. Но не това обърна лодката. Открихме, че има и по-страшен деспотизъм от този на една застаряваща и сенилна фамилия. Проблемът беше в самите хора. Старият цар умря и това отвори пролука. Когато няма коронясан цар, не може да има и цареубийство. В Изолда и на други острови хората се надигнаха спонтанно. Събраха се тълпи и нападнаха дворците на управниците. Докато вестите стигнат до нашите острови, старото правителство беше изчезнало в кръв и пламъци, а главите на благородниците маршируваха по улиците, набучени на колове.

Сарзанът потръпна.

— И тогава започна истинският терор. Нека ви кажа, уважаеми мои гости, в случай че никога не сте имали нещастието да познаете тиранията… няма по-страшна тирания от тиранията на народа. Успее ли някой мъж или жена с дори нищожно количество способности и ум да се отличи сред тълпата, то той бива посечен безмилостно, така както сърпът отрязва най-напред онези класове зърно, които са узрели най-бързо и са се издигнали над останалите. Тогава научих, че ако първият принцип на монархията е да се управлява справедливо, то вторият е, че онези, на които боговете са отредили да бъдат управлявани, никога не бива да имат влияние върху властта.

Хвърлих поглед към Корайс и видях, че изражението й е празно като моето, същата физиономия, с която посрещаше заповед, която смята за погрешна. Чола Ий обаче кимаше въодушевено. Изражението на Гамелан не успях да разчета. Сарзанът продължи разказа си:

— След като събориха правителството, така наречените водачи на революцията се събраха на тържествен конклав, който нарекоха Народно събрание. — Той изсумтя с отвращение. — Представете си онези съпруги на зарзаватчии, войници с окървавени ръце, покрити със спечена пръст селяни и други подобни как се трупат в оплячкосаните от самите тях дворци и всеки крещи да надвика другите, защото смята, че именно той знае как е най-добре да се управлява страната. В крайна сметка излязоха с декларация, че всички мъже и жени са равни помежду си и че всеки, който се смята за по-добър от другите, е зъл и трябва да бъде осъден на смърт, та това да напомня на останалите, че дните на царете са си отишли безвъзвратно и никога няма да се върнат. И което беше още по-лошо — навъсено продължи той, — селяците, поели управлението на държавата, бяха заобиколени от блюдолизци, които им замайваха главите с ласкателства и така им пречеха да осъзнаят собствената си глупост. В самото начало на бунтовете най-низшата прослойка на аристокрацията — бароните, които никога с нищо не бяха подпомогнали Кония, а само седяха като алчни паяци в именията си и експлоатираха всеки, проявил неблагоразумието да се хване в мрежите им — та тези барони разбраха накъде духа вятърът и се сдушиха с узурпаторите. Новите управници на Кония сочеха тези дребни лордчета като доказателство, че целта им не е да превърнат човечеството в мравуняк. А дребните благородници от своя страна играеха безропотно по свирката на новите си благодетели.

— Ако правилно съм разбрал — каза Гамелан, — някъде по това време вашите острови са влезли в конфликт с конианците.

— Точно така — кимна развълнувано Сарзанът. — Когато осъзнаха, че има и друг начин да се живее, начин, при който всеки човек може свободно да изплати дълга си към своя висшестоящ, а висшестоящите дават дори повече за общото благо… е, тогава хората решиха, че трябва да организират експедиция и да изкоренят тази ерес от земята на Кония. Самият аз вече бях стигнал до извода, че задачата на един управник е по-лесна при наличието на външен враг, който да съсредоточи върху себе си гнева на масите. Изпратиха многобройна флотилия със задачата да опустоши земите ни. Старият режим навярно би могъл да организира експедицията така, че тя да се увенчае с успех. Но не и новите боклуци. Минаха месеци, докато мобилизират и обучат нещо като армия, докато намерят кораби и преквалифицират търговските си капитани във военноморски офицери, и още толкова, докато снаряжат хората си и подготвят необходимите запаси. Всичко това им отне твърде много време — време, с което не разполагаха. Защото с мен се беше случило нещо. Един ден — и ако не се придържах строго към истината, бих описал този ден като ден на гръмотевици и светкавици — аз… аз проумях. Не знам как иначе да го опиша. Гамелан?

— Знам какво имате предвид — каза жрецът. — Не е необичайно за един рядко надарен магьосник да получи внезапно просветление, да види как стихиите на неговото изкуство се откриват пред него.

— Точно така беше — развълнувано потвърди Сарзанът. — За тази част от живота си не обичам да разказвам, затова сега изпитвам истинско облекчение, като знам, че и други са минавали през това. Защото щом силите ми се разшириха така, разбрах, че не бива да споделям преживяванията си с друг магьосник, от страх че той може да се превърне в заплаха. Усещах как враговете ми — враговете на моя народ — набират сила. Но и моята сила растеше бързо. Понякога ми се струваше, че самият дух на хората, избрали ме за свой водач, влива сила в таланта ми.

Сарзанът млъкна и си напълни чашата. Пресуши я на един дъх, остави я на масата и се усмихна, потънал в миналото.

— Когато флотата им наближи крайбрежните ни води, я посрещна страшна буря. Буря, вдигната с помощта на моите сили. Двеста и повече кораба бяха поели към нашите острови, но рифовете, вълните и ветровете ги пръснаха и потопиха! А когато ветровете утихнаха и слънцето изгря отново, ние тръгнахме с малките си кораби срещу техните могъщи галери. Хората ми се стълпиха около корабите им като баракуди. Битката приключи бързо и мъжете от Острова на акулата се поздравиха с победата. Сега ние бяхме най-голямата военна сила в цяла Кония. И знаехме какво трябва да направим. Не можехме просто да захвърлим мечовете и да се върнем към мрежите и фермите си — тълпата нямаше да се откаже толкова лесно, щеше да праща корабите си срещу нас, докато не ни повлече към океанското дъно. И така, събрахме си собствена бойна флота, но корабите не дойдоха само от нашия архипелаг. В Кония имаше и други, които мразеха новия ред и разбираха, че той носи само гибел на човешкия род. Край бреговете на Изолда се изсипаха близо хиляда кораба. Очаквахме историческа битка… но тя така и не се състоя. Бившите бунтовници и настоящи управници се бяха пречупили. Някои избягаха, други се отрекоха от идеите си, трети избраха смърт от собствената си ръка пред това да видят как светът се връща към нормалния ред. Понесоха ме на ръце от доковете, където беше хвърлил котва флагманският ми кораб, право към царския дворец, където ме короняса един от малцината оцелели членове на господстващата някога фамилия. Това стана преди почти трийсет години.

Сарзанът се умълча, зареял поглед към отдавнашния си триумф. Никой от нас не наруши тишината.

А после той каза:

— В началото всичко тръгна добре. Всички изглеждаха доволни, че управлението на тълпата е свършило. Наказах малцина, защото се стремях към мир, който да не бъде уронван от нечия жажда за отмъщение. Опитах се да управлявам милостиво… и това стана причина за падението ми.

— Как може милосърдието да доведе до нещо лошо? — попита Корайс.

— Точно такъв въпрос не бих очаквал от войник, легате. Нека ви дам един пример, който да разясни ситуацията. Да речем, че сте надвили противника си. Бихте ли му обърнали гръб след това, ако знаете, че на колана му още е втъкнат кинжал?

— А-а — измрънка Корайс.

— Именно. Част от онези, които бяха пратили флотилия срещу нас и които се бяха сговорили да избият благородниците от стария режим, пратих в изгнание в далечни земи, а други не по-далеч от личните им имения. Трети, чиято вина беше по-голяма, пратих в затвора да излежат присъдите си. Едва малцина понесоха най-тежкото наказание. И какво, мислите, постигнах? Изгнаниците крояха планове зад гърба ми. Онези, които екзекутирах, се превърнаха в мъченици. Затворниците пишеха страстни памфлети и декларации, които се предаваха от ръка на ръка и целяха да вдъхновят последователите им за нов бунт.

— Да, но всичко това, за което говорите — отбеляза цинично Чола Ий, — е в реда на нещата. Всеки силен мъж се сблъсква с недоволство, щом се добере до властта. Виж, за това, че сте били прекалено снизходителен и милосърден, няма да споря. В моята страна, когато един мъж се възкачи на трона, първата му задача е да прекара под ножа братята и чичовците си, за да не остане никой с неговата кръв, който да оспори правото му над короната.

Всичко това ми дойде в повече.

— Сарзан — казах. — Моите уважения, но собственият ми град претърпя сериозни промени през последните няколко години. Но нито срещу новите магистрати, нито срещу жреците, които говорят от името на народа след промените, не е имало и няма тайни заговори — или поне аз не знам за такива.

— Предполагам, че просто расата ви е по-флегматична по природа, капитане — каза Сарзанът. — Спомнете си, че ние, конианците, сме с гореща кръв и бързо се хвърляме в крайности. Народ като нашия може да се управлява само по един начин — с твърда ръка. Конианците приемат охотно подобно управление, стига да не сметнат, че законите, макар и сурови, се прилагат различно спрямо различните хора. Аз обаче имах и един допълнителен проблем, който се превърна в сърцевината на заговора срещу мен.

— Дребните благородници, за които споменахте — предположих.

— Именно. В началото бароните се надпреварваха да ме ласкаят. После обаче аз сметнах за необходимо да разгледам положението им по-подробно и открих, че те все така се ползват с голяма част от несправедливите привилегии, които бяха най-голямото зло по времето на старите управници, привилегии, които водеха началото си отпреди стотици години. Някои събираха рента от земи, които никога не бяха виждали, други държаха цели острови, че и морето около тях, като свои частни феодални владения. А робите си оставаха роби и не съществуваше законен начин да спечелят свободата си.

Размърдах се нервно при последното, защото и Ориса беше поправила тази неправда едва преди няколко години и то благодарение на моя брат Амалрик.

— Нещо повече, сред тях имаше такива, които по наследствено право можеха да заобикалят общите закони и да осъждат на затвор или по друг начин да наказват всеки, когото си поискат, без по-висша инстанция, която да надзирава действията им. Притежаваха огромни земи, които отдаваха срещу рента, а в същото време мнозинството конианци имаха само по някоя малка нива, която да обработват. Може би трябваше да действам по-предпазливо, да не прибързвам. Но подобна крайна несправедливост гневи сърцето ми и кара ръката ми да хване меча. Обявих, че привилегиите на бароните ще бъдат основно преразгледани и че свеж вятър на промяна ще задуха над земите ни. Това се оказа искрата. И тя падна върху сухи подпалки, защото боговете бяха обърнали гръб на Кония. Бяха се заредили няколко сезона с чести и опустошителни бури, а после сухи ветрове посипаха със сол плодородните ни земи. Рибните пасажи, които преди изобилстваха в морето, сега, изглежда, си бяха намерили нови води и за пръв път от незапомнени времена народът ни гладуваше. Искрата се разгоря в пламък. Някои от външните острови въстанаха срещу мен и нямах друг избор, освен да пратя войници, които да потушат бунтовете. За жалост капитаните, които избрах, се оказаха жестоки хора, хора, които смятаха, че най-добрият мир е този в гробищата. Съветниците ми скриха от мен истината за зверствата им и аз си мислех, че всичко е наред, че хората са добре и нищо не заплашва короната ми. Накрая хвърлиха срещу мен и най-черна магия. Незнайно как враговете ми се бяха добрали до сила, по-голяма от моята. Не знам откъде е дошла — дали е била с естествен произход, дали са се сдушили с някой могъщ демон, или са я призовали директно от друг свят. Така или иначе, всичко, с което се захванех с най-добри намерения, неизменно се проваляше. Между мен и бъдещето се издигна преграда. Вече не долавях и най-дребния намек за това какво ще ми донесе утрото. А после дойде бунтът. Мъже и жени се надигнаха, обзети от сляп гняв и паника. Тълпата отново завладя Кония. Само че този път конците й се дърпаха от хитри ръце. Бароните насочиха този лишен от мисъл гняв към онзи, който най-силно болееше за правата на обикновените хора. Свалиха ме, мен и приближените ми, които бях довел от различни части на царството и на които бях дал власт заради уменията им и заради обичта им към сънародниците. По-голямо опустошение земята ни не беше познавала.

И отново се проточи унило мълчание.

— Трябваше да ме убият — каза накрая Сарзанът. — Но подобна милост не беше по силите на закоравелите им сърца. Събраха се тайно и ме осъдиха на смърт. Дори бароните съзнаваха, че повечето конианци знаят истината със сърцата си и бързо ще си спомнят, че аз съм тяхното спасение, а не падение. Затова ме осъдиха на смърт, но водени от жестокостта си, постановиха, че присъдата ще бъде изпълнена, когато те решат.

— А проклятието, за което споменахте? Онова за цареубийците?

— Тайно ми бе казано, че на назначените да ме пазят войници било обещано мощно контразаклинание, когато настъпел моментът да изпълнят присъдата. Уверили ги също, че ако много ръце държат меча, демоните на смъртта нямало как да определят кой точно е извършил убийството. Освен това били обещани щедри количества злато и богати имения. Забелязал съм, че подобни обещания карат хората да забравят за далечните богове и техните забрани — каза с нескрит цинизъм Сарзанът.

— Как реагираха хората от Тристан, когато ви заточиха тук? — попитах. — И… какво стана с тях?

— Отначало — отвърна той — не знаеха какво да мислят, защото бяха останали встрани от кървавите събития в Кония. Построиха се много нови сгради и това беше добре за тях. Колкото и да е странно, този дворец вече беше наполовина построен по поръчка на някакъв ексцентричен лорд, който решил да се оттегли от света, след като натрупал огромно богатство. Но къщата още не била готова, когато той паднал от една скала, докато рецитирал стихове на боговете, обзет от пиянска еуфория. Тъй като бароните, новите управници на Кония, бяха отсъдили заточението ми да се отличава с лукс до момента на смъртта ми, тук се изхарчи още много злато извън необходимото за довършване на къщата. А големите бойни кораби в пристанището държаха настрани пиратите и роботърговците, което също беше добре дошло за местните хора. Отначало те посрещнаха войниците радушно. Защото войниците имаха пари, разказваха интересни истории и знаеха нови песни, а островитянските жени отдавна се бяха отегчили от местните ухажори. Това стана причина за първите неприятности. Гарнизонните офицери трябваше да се намесят, но не го направиха, а и повечето от тях също си бяха намерили тукашни любовници. Не знаех какво да направя, знаех само, че няма да обикалям покорно луксозната си клетка и да чакам безропотно палача. За щастие дарбата ми се завръщаше. Усещах, че онова, което беше блокирало сетивата ми преди, каквото и да беше, си е отишло, навярно там, откъдето беше дошло, макар още да не бях във форма след дългите месеци бездействие. — Гамелан примижа болезнено при последните думи. — Имах нужда от съюзници. А с усилия и постоянство изкуството ми щеше да възвърне предишната си сила.

— Животните — казах аз.

— Да. Недокоснати от човешкото зло в душите си, но въпреки това негови жертви. Направих общи заклинания за доброжелателство. Когато войниците тръгнеха на лов, пращах с тях заклинание, което да извести всички диви създания на острова какво зло се кани да им стори техният враг, човекът.

— А зверочовеците?

— Те са си мои. Не са ли великолепни, бъдете откровени?

— Нужно е могъщо заклинание, за да създадеш живот — каза Гамелан. — Има такива, които го наричат Тъмно дело.

— Когато човек се бори за живота си и за живота на хората си, няма място за морални предразсъдъци. Нека те останат за авторите на исторически книги, които ще почерпят знания от тихите библиотеки, създадени от кървавия управник. Не съм от хората, които дават оценки отвисоко и критикуват онзи, който е долу на арената и взема решения под натиска на момента.

Прищя ми се да поспоря по въпроса, но се отказах. Защо, в името на който там бог управлява устите на глупците, бяхме седнали да обсъждаме въпроси от морално естество насред царството на този мъж, колкото и малко да беше то? Стореното от този човек беше останало в миналото и беше без значение за настоящето. Навярно беше управлявал по-сурово, отколкото бих го направила аз, ако някой се окажеше достатъчно глупав да ми предложи корона, а аз — още по-глупава да я приема. Ала усещах с всяко свое сетиво, че Сарзанът е имал най-добри намерения и е бил предаден несправедливо. Тази мисъл ме изпълни и заедно с нея ме изпълни топлина, защото току-що бях прозряла една велика истина — че онези, които носят корона, не трябва да бъдат съдени от нас, обикновените хора.

— Тези създания — каза Сарзанът, — а те са по-добри приятели от всичките сладкодумни глупци, които ме заобикаляха в двора, дойдоха от много места. Използвах… За това няма дума на кониански, нито на орисиански или на друг от познатите ми езици… „душа“ би било най-близкото понятие, ако бяха хора, а не духовно присъствие на различни животни, убити в морето или на сушата. Дадох им нова плът и ги съживих, като им дарих сили и способности, каквито не са имали приживе. Те го съзнават и благодарността им няма граници. Един ден, когато — или да кажем „ако“ — намеря начин да избягам от този остров, ще ги освободя и те ще станат господарите на тази земя и ще я управляват много по-милосърдно от всеки човек, защото споделят обща цел с другите създания на морето и сушата. Но ето, че пак се отклоних от историята си… Усещах, че наближава моментът, когато в пристанището ще се появи кораб и ще донесе заповедта за изпълнение на смъртната ми присъда. Селяните като че ли също долавяха нещо, защото в случаите, когато ми разрешаваха да сляза по дългото каменно стълбище, ги чувах да мърморят срещу войниците, а рибарите правеха всичко възможно да ми покажат симпатията си. Това ме трогваше дълбоко, защото винаги съм се възхищавал на онези, които съумяват да запазят човечността си дори когато ги гази железен ботуш. А ми напомняха и за собственото ми село, останало толкова далеч в пространството и времето. И един ден наистина пристигна куриер. Подготвих се да посрещна смъртта, но нищо не се случи. Животът си продължаваше като преди, само дето ми забраниха да слизам повече в селото. Една нощ ме измъкнаха от леглото и ме затвориха в килия под тази къща, а цял взвод войници остана да ме пази. Реших, че това е краят. Ала слънцето изгря на следващия ден и аз още бях жив, не стига това, а ме освободиха. Казаха, че мога да ходя където поискам в рамките на острова… защото селяните вече ги нямало!

— Как? — попита Корайс.

— Привечер войниците ги накарали да се съберат на брега. После ги натоварили в собствените им лодки, без провизии, без нищо. Бойните кораби изтеглили претоварените лодки в открито море. Всичко това научих, като подпитвах дискретно войниците. Останалото разбрах чрез гадаене. Лодките били изтеглени навътре в морето, докато сушата не изчезнала от поглед. На войниците било наредено да няма очевидци на смъртта ми и те охотно изпълнили заповедта, навярно с идеята, че така ще измамят съдбата и ще се отърват от страшната орис, която заплашва цареубийците. Бойните кораби смазали лодките, а мъжете, жените и децата били оставени да се издавят или послужили като мишени за забавление на стрелците и копиеносците. Нито един не оцелял. Тогава разбрах, че дните ми са преброени. Обзе ме отчаяние. Дълго мислих и осъзнах, че кръвта е могъщо средство в магията, че е велико оръжие. Селяните — мислех за тях като за моите селяни — не бяха загинали напразно. И тогава направих първото си велико заклинание. То се стовари в онази нощ върху острова като внезапна зимна буря. Войниците не усетиха нищо. Но моите животни, моите приятели и слуги, почувстваха тежестта на всички поколения преди тях, на всички свои предци, които са станали плячка на хората. И онзи инстинкт, който хвърля животните в уплаха при вида на човек, изчезна. Така те получиха свободата да си отмъстят. И направиха точно това в онази дълга кървава нощ. Трябва да призная, че слушах писъците със задоволство. Заклинанието ми беше такова, че зверовете да отвърнат на войниците със същата жестокост, с която те се бяха отнесли към рибарите и семействата им. Някои умряха лесно в съня си, други дадоха отпор и бяха разкъсани, трети се опитаха да избягат на корабите и бяха удавени от тюлените и делфините. Когато слънцето изгря на следващия ден, аз бях единственият жив човек на Тристан. Наредих труповете да бъдат извлечени в края на платото, зад тази къща, и да бъдат хвърлени от скалите, за да ги отнесат силните течения. А после, и това беше тежка задача, аз и моите слуги се качихме на корабите, срязахме привързващите ги за пристанището въжета, вдигнахме платната им и един по един ги изведохме от залива, а после ги оставихме да се носят без кормчия през пустия океан, докато морските треви и чудовища не ги завлекат на дъното. И така, докато заливът не опустя също като осиротялото село.

Сарзанът млъкна. Ние, останалите, не казахме нищо. Историята за кръвопролития и убийства ме беше потресла до дън душа. Нямаше спор, че конианците са суров народ — и управниците, и управляваните.

А после той каза:

— Нарочно оставих казармата и труповете в нея непокътнати, като предупреждение за всеки, който дойде тук с лоши намерения.

— Това едва ли би ги спряло — възрази Чола Ий. — Знаели сте, че бароните ще пратят нови убийци.

— Знаех. И така стана. Ала новите убийци се натъкнаха на второто ми заклинание. Заклинание за объркване. То е доста просто, нали така, жрецо?

— Да — отвърна Гамелан. — Но е нужна изключителна сила, за да се скрие цял един остров.

— О, не си направих чак такъв труд — каза Сарзанът и нотка на гордост се промъкна в гласа му. — Достатъчно бе да „размътя водите“ на четири-пет дни разстояние от острова, така че кормчиите да се усъмнят в картите и инструментите си, капитанът да заподозре подчинените си в тайни кроежи и така нататък. Това се оказа достатъчна гаранция, че никога няма да бъда открит, освен ако сам не пожелая обратното. Пък и кой би си дал толкова труд да разбере какво точно е станало? Слуховете за незавидната орис на всеки, който се е опитал да ме убие, вече бяха плъзнали и малцина биха рискували да си навлекат гнева на боговете.

Сарзанът стана, протегна се и тръгна от канапе към канапе, като пълнеше церемониално чашите ни. Никой от нас не беше пил много, така ни беше запленил разказът му.

— Стана късно — каза той. — Или пък рано, ако трябва да сме точни, а вас ви чака много работа по изстрадалите ви кораби. Навярно ще е добре да се оттеглим в леглата си.

Станахме и вдигнахме чаши в някаква странна наздравица. А после тръгнахме към вратата. Спрях, преди да съм стигнала прага. Беше ми хрумнала една мисъл и събрах куража да попитам:

— Сарзан? Казахте, че можете да провидите отчасти в бъдещето. Можете ли да видите какво лежи пред вас? Тук ли ще прекарате остатъка от дните си, сам на острова?

— Провиждането е трудно, когато се отнася до собствената ти съдба — каза той. — Аз не правя изключение. Знам какво ми се струва, че виждам, но е твърде вероятно да бъркам желанията си с истината — виждам завръщането си в Кония. Знам, че ако стъпя на конианска земя, хората ще ме познаят, ще си спомнят. Мина достатъчно време и злините на бароните са се умножили, така че почвата за повсеместен и окончателен бунт е подготвена. Може би изглупявам или съм просто мечтател, но все още тая надежда, че родните ми острови ще заживеят отново в мир, мир, който ще продължи до края на самото време. И аз знам как да осъществя това. Но както казах, може би е само илюзия или щастлив мираж.

— Защо не използвахте някой от корабите с екипаж от питомните ви животни, за да се върнете в Кония? — попита Корайс, практична както винаги. — Казахте, че произхождате от семейство на рибари.

— Споменах, че силата, която замъгляваше способностите ми, се е вдигнала, но изглежда нещо от нея все пак е останало, или съм под въздействието на заклинание, направено ми още при детронирането. Помисля ли за плаване и кораби, умът ми се замъглява и изпадам в объркване. Навярно това е версия на често срещаното заклинание за кашкавалени пръсти, само че такава, която засяга ума. Не. От заточението трябва да ме спаси някой друг, някой, който е готов да повярва на думите ми и на обещанието, че ще бъде възнаграден щедро, когато си възвърна властта.

 

 

Корайс се върна в стаята си в къщата, а ние тримата поехме обратно по каменните стъпала. Имаше луна и виждахме ясно. Изчаках Чола Ий да свърне към плажа, където моряците от кораба му дремеха на пясъка, и попитах Гамелан какво мисли.

— Той е цар — отвърна жрецът. — А царете не споделят същите възгледи като мен. Струва ми се, че намеренията му са добри, че наистина желае най-доброто за своя народ. Не долових вълни на омраза към тях, която би била нормална след разрива и детронирането му. Долових в подтекста на думите му и една истина — че онези барони са по-опасни и жестоки от него и дори от капитаните с окървавени ръце, за които той спомена. Ала това са само чувства, неподкрепени с факти или магия. Ако силите ми бяха с мен, дори в непълния си размер, щях да знам повече. А ти какво усети?

— Не повече от теб — казах аз. — Дори по-малко. Нищо за бароните например. Колкото до другото, аз също останах с впечатление, че намеренията на Сарзана са благотворни. — Усмихнах се. — Ако изобщо е възможно подобно определение да приляга на един цар.

Гамелан се изкиска и се обърна към малката къща, която му бях определила. Тръгна към нея, сякаш можеше да я види, и аз се замислих с удивление колко бързо се научаваме да надмогваме слабостите си, ако духът ни е силен. Вече на вратата, Гамелан се обърна към мен и каза:

— Беше… интересно да си поговоря с друг жрец, чиито таланти почти се равняват на моите. Каквито бяха преди, разбира се. С което не искам да омаловажа твоята дарба, Рейли. Но когато Сарзанът говореше за споделеното ни изкуство, се почувствах така, сякаш отново съм в нашия дворец в Ориса и обменям професионални тайни със свой колега. — Въздъхна. — Струва ми се, че трябва да се оставим на течението, както го правехме досега. Може би Сарзанът ще ни помогне да открием пътя към дома. Той наистина е велик магьосник. Може би ще реши да ни помогне, а какво ще поиска в замяна е лесно да отгатнем. Намекът му накрая беше повече от прозрачен. Можем само да се надяваме, че наградата ще си струва цената.

После ми пожела лека нощ и влезе в къщурката.

Оставаше само час до зазоряване. Реших, че ако се опитам да поспя, само ще се мятам в леглото и ще мисля за историята на Сарзана, а дори да подремнех час-два, щях да се събудя раздразнителна и по-уморена, отколкото бях в момента. А и една дълга разходка щеше да изпари виното от кръвта ми.

Слязох на брега и тръгнах бавно по плажа. Отвърнах на поздрава на двама постови, но не ги притесних с празни приказки. Нощта беше мека и спокойна като лятна вечер. Нагазих в топлата като кръв вода и ритнах няколко пъти срещу прилива; нахалството ми вдигна пръски вода, които уловиха лъчите на луната и ме накараха да се кискам щастливо като малко дете. Чувството на доволство, завладяло ме още преди да наближим острова, ме владееше и сега. Само за едно нещо можех да си мечтая и това беше… но мисълта ми убягна, преди да се е оформила докрай.

Стигнах чак до мястото, където потокът се вливаше в морето, и видях, че една от лодките е изтеглена наблизо. Реших да поседна и да изчакам изгрева. Ала романтичното местенце се оказа заето. Дика и Исмет спяха върху един плащ, голи в прегръдките си. Гледката ме изпълни едновременно с доволство и тъга.

Чух стъпки и се обърнах. Беше Полило, поела последния пост преди зазоряване, както правеше често.

Спогледахме се, после сведохме очи към двете жени, които спяха на пясъка.

Наведох се и ги завих с края на плаща. Лека усмивка раздвижи лицето на Дика, но тя не се събуди, не помръдна дори.

После тръгнах назад по плажа.

Сама.