Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (18)

18
Любов и война

Някои казват, че пътят, който изминаваме в живота си, е настлан от боговете. Ако е така, значи боговете страдат от нездрава привързаност към силните питиета. Как иначе да обясним безумието на тази пътека — лудешките й завои и врътки, калните локви и висините, от които ти спира дъхът? Ще ми се да се срещна с бога, дето е картографирал моя живот. Не знам дали бих му клъцнала гърлото, или бих му поръчала още едно от същото. В Кония например аз бях най-нещастната жена на света, гниех в червата на зандана и чаках кога ще ме поведат към дибата. А после за нула време се превърнах в герой на деня и същите хора, които ме бяха хвърлили в тъмницата, ме обсипваха с хвалебствия във великолепните зали на царския дворец. Ти ми кажи, писарю, нямам ли основание да се питам трезвен ли е бил богът, отговорен за такова едно предначертание?

Дните след изслушването ми пред Съвета на чистите минаха под знака на масово умопомрачение. Освободиха ни от затвора и ни настаниха в истински лукс. Дори най-долният моряк и последната новобранка от гвардейките получиха собствена стая, при това не каква да е. Облякоха ни и ни нахраниха щедро. Засипаха ни с толкова покани, че се наложи да откажа всичките, за да не обидя неволно един или друг от конианските благородници. Имах си основателно извинение — че съм твърде заета с подготовката на предстоящата битка. Което не беше далеч от истината. Е, оставаше ми достатъчно време за интимни развлечения. Имах си задължения все пак, задължения към една принцеса.

Зиа уреди да ме настанят в малка вила с изглед към пристанището, за която да се грижат най-дискретните й слуги. Денят, когато ми я показа, беше топъл, въздухът тежеше от аромата на зюмбюли. Вилата беше с дебели бели стени и покрив от сини плочи. Трендафили се катереха по портата, зад която се ширеше слънчева градина. Колоритна алея се провираше през тунел от ароматни кратунки, чиято сърцевина беше така сладка, че подлудяваше осите. Те се стрелкаха от плод на плод и апетитът им никога не секваше. Древен фонтан плискаше игриво струите си в центъра на градината под надвисналите клонки на върба и влагата му подхранваше мек килим от зелен мъх.

Спалнята беше огромна, застлана с дебели килими и пръснати по пода възглавнички с всякакъв цвят и размер. Леглото с балдахин беше голямо колкото малък тренировъчен плац, заемаше кажи-речи половината стая и само тясна пътечка го делеше от вратите към верандата, откъдето се откриваше великолепна гледка към пристанището. С две думи — убежище за любов и залези. Едва-що влезли в стаята, ние се хвърлихме на леглото. Бяхме неутолими като гладните оси навън, жадно целувахме и проучвахме всеки сантиметър от сладостта на телата си. Стонове и викове на наслада придружаваха играта ни и върховете, които изкачвахме заедно.

Виждам, че нещо се червиш, писарю, а вечерта е доста хладна. Да не би разказът за любовта ни да те възбужда, или пък те шокира може би? Аха, второто, както виждам. Защо ли, чудя се? Несъмнено имаш опит с откровения като тези. Макар че досега си записвал спомените на мъже, които вършат мъжки неща, затова ли? И такива пиперливи подробности не подхождат за мемоарите на една жена? Или пък любовта между хора от един пол обижда чувствата ти? Ако е така, ще се наложи да го преглътнеш. Заклех се да кажа истината, а истината е, че любовта е еднаква без значение в какъв костюм е облечена. Страстта е в природата на всичко, що ходи, пълзи или плува. И да го отричаш значи да си затваряш очите пред пълната истина за живота, който са ни вдъхнали боговете. Като не разбираш другите, няма да разбереш и самия себе си.

Двете със Зиа се любихме, докато слънцето не се мушна в собствената си постеля. Лежахме лениво в прегръдките си под нежната милувка на хладния вечерен вятър.

Накрая Зиа наруши мълчанието:

— Ти не си ми първата — каза със свенливо сведени очи.

И сама се бях досетила — принцесата беше доста опитна за възрастта си. Но не това казах.

— Това не е моя работа. Ти решаваш как и с кого да се забавляваш. Също и дали да го споделиш, или да го запазиш в тайна.

— Искам да ти разкажа. За да ме опознаеш по-добре.

Целунах я и я оставих да говори.

— Винаги съм знаела, че съм странна, че не съм като другите — започна тя. — Сякаш не бях истинска част от семейството си, а просто са ме оставили пред вратата и майка ми ме е приютила от добро сърце, което би било напълно в природата й.

— Не мислиш, че наистина е станало така, нали? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не. Намереничетата не стават принцеси. Но това чувство така или иначе не ме напускаше. Момчетата никога не са ми харесвали. Приятелките ми непрекъснато плямпаха за момчета, дори преди да ни пораснат гърдите и да започне месечното ни неразположение. Всъщност именно към тях, към приятелките ми, усетих за пръв път влечение. В началото изглеждаше съвсем естествено. Вярно, приказваха за момчета, но се занасяха и помежду си. Девичи залитания, сещаш се. Доста от тях свършваха в леглото, но това никого не впечатляваше особено. Дори ми се струва, че обществото ни насърчава в някаква степен подобни игрички. Девствеността се цени високо в Кония и невинни забавления от този вид помагат тя да се запази непокътната, докато семействата договорят бъдещето ни, разбирай — женитбите ни.

— В Ориса е същото — казах аз.

Зиа се замисли над думите ми, после продължи:

— Всичко вървеше добре, докато не станах на възраст за женене, тоест на шестнайсет. Оттогава баща ми няма търпение да ме омъжи и да се сдобие с внуци, които да продължат рода ни.

— Но ти си се възпротивила?

— Категорично. Не искам мъж, който да ме командва, още по-малко да спи в леглото ми. — И отново забелязах онзи царствен, упорит поглед в очите й. Зиа беше от хората, които не бих искала за свои противници.

Тя продължи:

— Ставаше все по-трудно да отказвам на татко. И най-вече след онова, което се случи малко преди бурята да ме срещне с теб.

— Чудех се как си се озовала там, между другото — казах аз.

— Пратиха ме в храма на Селен за очищение — каза тя. — Баща ми разбра, че съм станала любовница на по-голяма от мен жена, Фиорна. Тя е съпруга на един от нашите генерали. Той рядко се задържа на Изолда, което е добре дошло за жена му, защото когато е вкъщи, генералът тормози и нея, и децата им. А и тя е като… като нас. Предпочита жени. Така или иначе, успяхме да избегнем скандала, макар и на косъм. Пратиха Фиорна при майка й, а съпругът й получи назначение в един пограничен гарнизон. Колкото до мен, баща ми реши, че вкусовете ми имат нужда от пречистване. Така се озовах на онзи кораб.

Засмях се и плъзнах пръст по кръглите й гърди.

— Пречистването май не е свършило работа.

Зиа се намуси сладко.

— Всъщност жриците ми бяха доста полезни. Научиха ме как да съм по-дискретна.

После ми хвърли пакостлив поглед. Протегна ръка и откри едно местенце, от което ме полазиха тръпки.

— Научиха ме и на други нещица — каза тя и се изкиска.

— Бог ми е свидетел, че винаги съм била любознателна — прошепнах със секнал дъх.

По-късно, когато стана да се облече преди тръгване, Зиа каза:

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Можеш да ме помолиш за всичко — отвърнах.

— Ще ме научиш ли да се бия?

Надигнах се стреснато в леглото.

— Ти си принцеса. Такива умения не ти трябват.

Тя поклати глава. По всичко личеше, че говори сериозно.

— Ще бъда до теб, когато започне битката. И не като някое безпомощно цвете, докато други жени — твоите гвардейки — рискуват живота си. Ако не друго, научи ме да се защитавам. Спокойно, няма да направя някоя глупост, като да се втурна в мелето например и да ти стоваря беля на главата. А и не искам хората да ме възприемат само като хубавата принцеса Зиа. Не искам да съм само бележка под линия в историческите хроники.

Обмислих молбата й. Стори ми се разумна. А после Зиа каза:

— А и с теб трябва да бъдем дискретни, любов моя. Тренировките ще са чудесен претекст да идвам и да си отивам, когато пожелая.

— Добре — казах аз. — Започваме утре.

Направихме го и тя се оказа толкова пламенна в тренировките, колкото и в любовта.

 

 

Междувременно конианците се готвеха за война. Съветът на чистите още се мотаеше с дискусии как точно да се води войната, но времето за празни приказки беше свършило.

С всеки ден корабите, приставащи във водите около острова, ставаха все повече. Понякога пристигаше един, друг път — половин дузина, а веднъж пристигна цяла флотилия от трийсетина кораба. Накрая броят им надхвърли четиристотин. Пристанището се напълни и закъснелите хвърляха котва извън него. Прииждаха от всички краища на царството — ако може да се нарече така разнородната смесица от стотици острови, разделени на групи и архипелази, всеки със свои обичаи и език. Комуникацията се осъществяваше или на кониански, който повечето от островните първенци знаеха в една или друга степен, или на изродения му търговски вариант, или с помощта на онези от моите орисианци, с които бях споделила езиковото заклинание.

Корабите също бяха разнородна смесица — от бойни по конструкция и предназначение до набързо преустроени търговски съдове и дори леки, хищни на вид галери, чиито екипажи обичайно се занимаваха с пиратство, а сега се бяха присламчили към конианците с надежда да приберат своя дял от плячката.

Бързината, с която конианците се настроиха за война, ме впечатли и попитах Зиа дали народът й притежава някакъв по-специален талант в това отношение.

— Не знам — каза тя и се прозина. — Но враждите тук са нещо обичайно. Ако искаш, ще накарам някой от слугите да ти покаже арсенала.

Поисках и на следващия ден ме заведоха в отделена с ограда и охранявана част от пристанището. Там научих тайната на конианците. „Арсеналът“ представляваше редица кейове — или по-скоро изкуствено създадени острови — с дълги складови помещения по протежение на всеки. Между кейовете минаваха тесни ивици вода, а в двата края имаше широки басейни. Кейовете гъмжаха от работници, които стигаха до тях по широки мостици от главния док. „Отпочиващите“ кораби биваха изтегляни в басейна в единия край с помощта на въжета, свързани към огромни шпилове на самия бряг. Мачтите и рейте им се сваляха и оголените от всичко движимо корпуси чакаха възникването на поредната криза.

Когато настъпеше моментът, големите плъзгащи се врати на складовете се отваряха да приемат теглените по тесните канали кораби. В първия се пазеха мачтите — всяка маркирана с номера на кораба, от който е била свалена. Кранове ги придвижваха над палубата и дърводелци ги закрепваха по местата им. После корабът се придвижваше към следващия склад, където го оборудваха с реи и стенги. След това идваше ред на безброй намотки с въжета и сложния процес по опъване на такелажа. После товареха платната. Слугата на Зиа ми обясни, че изолдианските корабостроители правели корабите си с еднакъв дизайн, така че оборудването да е взаимозаменяемо.

На този етап голите доскоро корпуси вече приличаха на кораби и продължаваха нататък по канала, където ги оборудваха с гребла и пейки за гребците, после идваше ред на каци с осолено говеждо и свинско, после одеяла, вино и бурета с прясна вода и така нататък, като всеки склад отговаряше за отделен артикул от продоволствието. Докато стигнат края на канала, бойните кораби бяха готови да приемат екипажите си и да се наредят при другите в крайбрежните води. Процесът по подготовката им беше впечатляващ… за разлика от самите кораби. Всички те бяха близнаци на огромната едномачтова галера, с която пътуваше Зиа, когато бурята захвърли кораба й върху рифовете при Заровете на Исполина. За разлика от Чола Ий и някои от островитяните по периферията на царството, конианците очевидно не харесваха бързите малки галери.

Постарах се да разбера как водят морските си битки конианците и тактиката им се оказа дори по-примитивна от онова, което аз и жените ми бяхме научили от краткия образователен курс, изнесен ни в началото на това сякаш безкрайно пътешествие. Бойните кораби качвали толкова войници, колкото могат да поберат — войници, които знаеха за корабите и морето по-малко и от мен, когато потеглихме от Ликантия. Капитаните имали простата задача да плават в плътно формирование с останалите кораби, докато не зърнат врага. Тогава се давала заповед за нападение, като атаките неизменно се провеждали в една или друга масова формация, зададена от командващия адмирал. Последната задача на капитана била да придвижи кораба си успоредно на вражеска единица. Тогава войниците се изсипвали вкупом на вражеската палуба. Цялото въоръжение на корабите, от катапултите до шиповете, предназначени да пробият обшивката на противника, се използваше за постигането на тази единствена цел. Тараните все още се смятаха за нововъведение, защото често атакуващият кораб понасял не по-малко щети от атакувания или пък морето го отнасяло настрани и прехвърлилите се на вражеската палуба войници не съумявали да доведат сражението до „подходящия завършек“. Това беше тукашната представа за морска битка, такава щеше и да си остане. Корабите на Сарзана нямало да се различават съществено от нашите, следователно изходът от битката щял да зависи от числеността, оръжията, магията — и най-вече от справедливостта. Лично аз рядко съм виждала последното да решава изхода на която и да било битка.

Сетих се какво бяха казали Стрикер и Дубан за галерата на Зиа по време на бурята, както и аналогията с нападнатата от вълци мечка, до която бях стигнала сама. Този път не се задоволих с разсъждения. На свечеряване привиквах при себе си Корайс, Исмет и Дика — смятах, че е важно и Дика да присъства на тези тайни срещи, защото от опит знаех, че новобранките често имат по-ясен поглед върху предстоящата битка и от най-опитния ветеран. Понякога привиквах и Полило въпреки шумните й протести, че е боец, а не тактик.

Купила бях евтин макет на чудовищните кониански кораби от една сергия и четирите сядахме около играчката, разглеждахме я от всички страни и мислехме усилено. Понякога мисленето се отплащаше, но по-често идеите ни бяха глупави или неизпълними. Аз обаче записвах всичко, макар че мразя да пиша, а и нямам дарба за думите, така че редовно си изливах яда в порой от ругатни. За какво си говорехме и какви плодове дадоха дългите часове на дискусии ще разкажа, когато му дойде времето.

 

 

Въпреки протестите на Зиа прехвърлих обучението й почти изцяло на Исмет. От опит знам, че приятелството не е добър съветник във военната подготовка. Чувствата неизменно подвеждат и те карат да се подхлъзнеш в едната или в другата посока — или да щадиш прекалено приятелката си, или да я тормозиш излишно. А и нищо не дава по-точна представа за напредъка ти от безпристрастната оценка на суров сержант. В резултат на всичко това принцесата тренираше заедно с другите гвардейки. Справяше се с лъка, копието и меча, сякаш беше родена за това, и си умираше от кеф всеки път, когато надвиеше спаринг партньорката си и я натупаше здравата с дървения меч. А като видях колко бързо се научи да пуска стрела след стрела в центъра на мишената, се поздравих мислено за решението да я прехвърля на Исмет, вместо да се червя, когато ученичката надмине „всезнаещата“ капитан Антеро, чиито умения с лъка не блестяха с нищо особено.

Физическите упражнения бяха друга работа. Всяка сутрин тичахме по околовръстния път, ограждащ изгърбената централна част на Изолда. Разстоянието никак не беше малко, някъде пет мили, ако не и повече — от пристанището до малка таверна близо до моята вила. Мина цяла седмица, докато Зиа успее да завърши първата обиколка. А когато й казах, че следващата ни цел е да удвоим разстоянието, после да го утроим и учетворим, направо си глътна езика.

— Е, до четири обиколки едва ли ще стигнем — успокоих я аз. — Няма да има време да влеем достатъчно сила в краката ти.

— Какво им е на краката ми? — нацупи се тя. — Не съм забелязала да им намираш кусури, когато не тичам с тях.

— О, краката ти са страхотни — казах аз. — И са достатъчно силни, когато са на врата ми. Но битките изискват повече сила от любовта. Краката на една гвардейка са по-важни дори от оръжията й. Именно с тях трябва да измине мили до бойното поле, пак те трябва да я носят по време на сражението, а ако така решат началниците — и да я разкарат оттам, когато боят приключи.

— Нали ще сме с кораби? — възрази тя. — Те ще ни закарат до сражението и ще ни върнат обратно. Така че една обиколка със сигурност е достатъчна.

— Не знам дали ще можеш да ме убедиш — казах аз.

— А ако успея? — попита тя и вдигна палаво вежди.

Зашепнах на ухото й. Тя се изкиска.

— О, това определено звучи добре. Или предпочиташ да се заемем веднага с втората обиколка?

 

 

Дойде денят, когато свикаха общо събрание на всички дивизионни командири. Щяха да ни представят новия флотски адмирал. Мислех, че нищо не може да ме изненада, но както обикновено и този път не успях да предвидя постъпките на мъжете по отношение на командването.

Моите жени настръхнаха, но аз бях наясно, че няма начин да поверят на мен експедицията срещу Сарзана, поне не официално. Колкото и да ме ценяха на думи от Съвета на чистите, знаех, че в най-добрия случай ще съм съветник, а в най-лошия — обикновен фигурант. Корайс и Полило замърмориха, че това ще е поредното незачитане на женските способности, но аз ги попитах колко кораби и войници биха ми поверили нашите собствени магистрати, ако Ориса се окаже в подобно положение, особено ако съм чужденка от далечни брегове.

Мислех, че аргументът ми е логичен, но те само се спогледаха, а после Корайс се подсмихна и каза:

— Рейли, скъпа, мъжката глупост е повсеместна и това никой не го оспорва. Имахме предвид как би постъпил един интелигентен човек.

Разсмях се. Уви, това си остана последният повод за веселие по време на събранието.

С Чола Ий седяхме от двете страни на новия адмирал на висока сцена, монтирана в зейналата абаносова паст на някакво морско чудовище. Флотският адмирал се казваше Трахерн и внушаваше страхопочитание. Беше огромен мъж — висок почти колкото Полило. Гласът му гърмеше като дворцова камбана. Имаше дълга бяла брада, сресана грижливо и разделена на две половини, които се спускаха на вълни по раменете му. Сигурно беше над седемдесетгодишен, но косата му изобщо не беше оредяла, носеше я на плитчици с вплетени скъпоценни камъни, които се събираха в опашка на тила. Копринената му туника беше окичена с медали — всички възможни отличия, с които една признателна нация може да награди своя най-велик воин.

За жалост, последната си война адмирал Трахерн беше водил преди двайсет години — добре организирана, макар и лишена от оригиналност кампания срещу някакви варварски племена от погранични острови. След това се беше оттеглил в огромните си имения и се беше заел с писането на исторически хроники. Цялата му кариера се отличаваше с храброст, чест и благородство. И сега го бяха повикали да поведе Кония към нейния най-велик и неговия последен триумф.

Когато го обявиха официално за новия командир на флотата, капитаните посрещнаха новината с бурни аплодисменти. Беше ми направило впечатление, че повечето старши капитани са родом от Изолда, дори когато корабите и екипажите им идваха от други острови. Явно и тук управляващата класа беше съсредоточена в един-единствен район. Сарзанът може и да беше фаворизирал прекалено сънародниците си от Севените, но и настоящите управници не се различаваха много в това отношение. И докато мъжете си деряха гърлата да възхваляват адмирал Трахерн, мен ме тормозеше една-единствена мисъл — мама му стара, натресоха ми втори генерал Джинах на главата.

Трахерн изнесе задължителната за такива случаи героична реч. Каза каква голяма чест било за него да служи отново под националния флаг, как сме били решени да победим, че справедливостта била на наша страна и нямало начин да не триумфираме, как Кония имала невероятния късмет да се възползва от таланта на велики воини от далечните брегове на… на… тук направи неловка пауза, понеже не се сещаше откъде са дошли чужденците, после смотолеви набързо едно „Лариса“ и продължи нататък.

След като екзалтираните офицери го вдигнаха на ръце и обиколиха с него залата, адмиралът се срещна насаме с мен и Чола Ий. Беше в страхотно настроение и излъчваше оптимизъм на вълни. Той, разбира се, знаел, че ние сме реалните водачи на експедицията, понеже бил наясно с проклетите магьосници и така нататък — и особено онзи, дето идвал от нашите земи, или така поне бил чул, макар че проклет да бил, ако знаел как може да убият някого, а после той пак да влезе в бой, макар че никой, разбира се, не би омаловажил силите на един велик магьосник. Смятал обаче, че можел да ни е от полза, защото познавал добре конианското море и още по-важно, душите на хората си и как да ги подтикне към геройства като от старите легенди на народа му, така да ги надъха, че всеки войник да се равнява на десетима или дори на два пъти по толкова войници от друга земя. Заедно сме щели да командваме флотата, обединени от взаимно доверие, вяра и решимост и от съзнанието за общата възвишена цел в името на всички мъже и жени навсякъде по света.

На мен обаче думите му ми прозвучаха като лошо предзнаменование.

 

 

Една вечер със Зиа се разхождахме в градината, преди тя да си тръгне, и аз я попитах дали баща й подозира за връзката ни.

Напоследък е толкова зает — каза тя, — че не му остава време за нищо друго. А дори да е заподозрял нещо, не би искал да вдига шум по въпроса от страх, че колегите му в Съвета на чистите може да разберат.

— Трябва да кажа, че групичката им едва ли си заслужава името — отбелязах.

— Така е, повярвай ми — каза тя. — Ако държаха на клетвите си, курвите отдавна щяха да са стигнали до просешка тояга. А младите роби и от двата пола, имали нещастието да попаднат в техните домакинства, щяха да имат повод за невиждана радост.

— Добродетелни или не — казах аз, — името, което са си избрали, звучи странно за едно управително тяло.

— За това е виновен един от моите по-разпуснати предци — засмя се Зиа. — Развратността му стигала до такива крайности, че дори построил храмове — разбирай публични домове — в чест на някои от по-разгулните ни божества. Освен това не пропускал да се възползва от по-хубавите девойки и младежи сред прислугата. Стигнало се дотам, че бароните се разбунтували и го принудили да престане. Точно тогава бил създаден Съветът на чистите. Първоначалната му задача била да следи за моралните устои на конианското общество. А после, когато Сарзанът беше свален от трона, Съветът се оказа единствената традиционна институция по старото ни законодателство, която позволяваше на бароните да вземат властта.

— Мислиш ли, че Кония ще се върне някога към монархията като форма на управление? — попитах.

Зиа се замисли сериозно. Приседна на ръба на фонтана и плъзна пръсти по водата.

— Баща ми определено се надява това да стане — каза накрая. — Както и част от другите благородници, които имат царска кръв в жилите. Но ако се стигне до това, никой от тях, дори баща ми, не би се осмелил да се обяви за цар. Би било твърде рисковано. Истината е, че царете на Кония бяха свалени от тълпата. Сарзанът се появи по-късно. А баща ми и другите се боят от гнева на народните маси почти толкова, колкото се страхуват от Сарзана. Така че мисля, че в обозримо бъдеще никой няма да предяви претенции към трона. Поне никой от тяхното поколение. А какво ще направят децата им, не знам.

— Ти например?

— Никога не съм се замисляла по въпроса — каза тя. — Би било глупаво да храня подобни амбиции.

— Кония имала ли е някога царица?

Зиа кимна.

— Моята прабаба — починала е много преди аз да се родя — е била царица. Съпругът й не е имал реална власт, дори не е носел титлата цар, а само консорт.

Отворих уста да повторя въпроса си дали наистина не е обмисляла варианта да седне на трона. Но нещо в погледа й ми подсказа, че ще е по-разумно да приема думите й на доверие. В края на краищата царете и цариците никога не лъжат. Само променят при нужда мнението си.

 

 

Едно от най-полезните неща, които произлязоха от храбрата и заявена на всеослушание решимост на Зиа да участва лично в бойните действия, беше, че войната се превърна в свещен кръстоносен поход. Опитът ми показваше, че войните се започват от благородници с хартия и се довършват от селяни с кръв, а онези, които ще извлекат най-голяма полза от победата, гледат да стоят колкото се може по-далеч от бойното поле. Ала заразени от примера на Зиа, младите аристократи на Кония се стичаха масово под знамената.

За разлика от Зиа обаче всички доброволци бяха мъже и това ме накара да се замисля, че въпреки неравностойното отношение към жените в Ориса, което открай време ме възмущаваше дълбоко, ние поне си имахме Маранонската гвардия. Не беше кой знае какво, но изглеждаше адски прогресивно в сравнение с малоумната политика и практика в други градове и царства.

Не си бях давала сметка колко популярна е Зиа сред хората от собствената си класа и поколение, докато не се заредиха опашките от богато облечени мъже, които чакаха що-годе търпеливо реда си пред наборните павилиони по пазарите. За онези, които имаха някакъв опит с меча или корабоплаването, лесно се намираше подходящо място във флота, ала в по-голямата си част благородната младеж на Кония владееше единствено различните видове спортен лов и други дворцови забавления. Нямало значение, твърдяха те. Готови били да служат, както ние преценим, от квартир-майстори до обикновени юнги. И повечето наистина спазиха думата си, служиха добре и с желание. Което ме изненада, защото не вярвах, че тези мекушави младежи ще издържат тормоза на помощник-капитаните, които ги юркат от мачта на мачта, или крясъците на сержант Исмет и конианските подофицери.

Няма да забравя една случка, на която станах случайно свидетелка и която ми се стори крайно забавна. Боцман със зачервен нос и вонящ на ром дъх размахваше пръст в лицето на едно хубаво момче и му крещеше, сякаш ги дели не педя разстояние, а цял параден плац:

— Лорд Хилмут, сър, ти и за шестокрако прасе не ставаш бе, акълът ти е по-малко и от на оглупяла коза, сър, и да знаеш, че ако пак те видя да сгъваш така платно, малоумник с пръчовски лайна в ушите, ще ти късам хубавото задниче от тук до края на плаването, тъй да знаеш! Моля да ме извините, сър.

Имаше още две ползи от присъствието на аристократчетата — първо, всичко необходимо се доставяше на секундата, и второ, селяните от именията им масово следваха примера на младите си господари. Често съм се чудела защо селяните хранят дълбока омраза към дворянството, а в същото време се възхищават искрено на прищевките и глупостите им до степен да ги имитират доброволно и безкритично.

Флотата постепенно заприличваше на бойно формирование, а не на разнородната смесица от плавателни съдове, каквато беше в началото. Вече бяхме почти готови да отплаваме, за да се изправим срещу Сарзана и неговия много по-опасен съюзник и таен господар властелина.

 

 

През тези дълги седмици на подготовка почти не се виждах с Гамелан, макар да бяхме настанени в една и съща вила. А когато го потърсех за съвет по някой труден въпрос, той само шикалкавеше и казваше да постъпя както смятам за най-добре, което ме докарваше до полуда. Не идваше дори за утринното хвърляне на костите, под предлог, че бил твърде уморен, болен или нещо друго от сорта. Най-много ми липсваха нощните ни раздумки, когато всичко под слънцето беше разрешен повод за дискусии.

През цялото това време не го видях да се усмихне, само се мъкнеше насам-натам, влачейки крака като последния старчок — той, който доскоро, макар и сляп, стъпваше отскокливо като младо момче. Жените, които бях пратила да му помагат, казваха, че ядял малко, макар да го изкушавали с какви ли не деликатеси, а вино не близвал — само вода. И всичко това от човека, който ни триеше сол на главата, че губим надежда, и продължаваше напред, независимо от трудностите.

Духът му се спихваше пред очите ми и аз се запитах дали пък преживяното в тъмницата не му е дошло в повече. Обзе ме страх, че може скоро да умре.

Една вечер отидох при него с твърдото намерение да разбера какво става. Може би знаеше някой еликсир, който да приготвя по негови указания и който да възвърне част от предишната му жизненост.

— Просто съм стар, по дяволите! — извика той с треперлив глас.

— Гамелан, приятелю мой, имам нужда от теб. Всички имаме нужда от теб, разбери.

— От вашите нужди сили не ми останаха — извика той. — А сега си върви и ме остави на мира.

Тръгнах си. Какво друго можех да направя? Забелязах обаче, че колкото повече напредваше подготовката за отплаването, толкова повече отпадаше Гамелан. Ако не бях толкова заета, сигурно щях да разкрия причината по-рано. Не, това не е вярно. Майната им на задълженията. Трябваше да намеря време, но Зиа ми беше завъртяла главата и направо не бях на себе си.

Оплела ме беше в мрежите на великолепно заклинание, а и аз, струва ми се, бях сторила същото с нея. Беше ми като слънцето и въздуха. Сластта ми нарастваше, вместо да намалява; едва бяхме станали от леглото, а аз вече копнеех за следващата ни среща. Зиа намери някакви забранени книги със сексуални трикове и изпробвахме всички, освен онези, които бяха унизителни или причиняваха болка. Мажехме се с мед и вино и после с часове облизвахме взаимно телата си. Втривахме ароматни масла в кожата си и се борехме, докато една от нас не се престореше на победена. После победителката избираше подробностите на наградата си.

А и онези дълги лениви следобеди, прекарани в разговори и тайни, които се споделят само между любовници! Зиа плака с мен, когато й разказах за Отара. Но когато й разказах за Трис и скандалите ни, се ядоса и ми обърна гръб, а когато понечих да й разтрия гърба, ми се сопна да не я докосвам.

— Какво толкова съм направила? — попитах недоумяващо.

— Ти още я обичаш — обвини ме тя.

Изсмях се.

— Не ставай глупава. Тя ме заряза и това беше краят.

— Нищо подобно — каза тя. — Личи ти, даже името й произнасяш по особен начин. Тя си играе с теб. Курвата му с курва! Още щом се прибереш в Ориса, ще си набръчка нослето и ти ще й паднеш моментално в обятията.

— Кълна се, Зиа, обичам теб и никоя друга — възразих горещо аз.

Тя се разплака и след малко ми позволи да я успокоя. Шептях името й и настоявах да ми повярва, че обичам само нея. Накрая се сдобрихме. Сексът на опрощението беше горещ и бурен и когато си тръгна, Зиа преливаше от усмивки. Повече не повдигнахме този въпрос. Трябва да призная обаче, че обвиненията й ме накараха да се замисля. Възможно ли беше още да съм влюбена в Трис? И колкото и да беше невероятно, не бих могла да се закълна пред себе си в противното.

 

 

Разкази за поредните жестокости на Сарзана пристигаха с всеки нов кораб, хвърлил котва в изолдиански води. Предполагам, че делата му целяха да ни хвърлят в паника и да повлияят пагубно на преценката ни, като ни подтикнат към някоя военна глупост или дори към капитулация. В огромната си част обаче те постигаха обратния ефект. Сарзанът подлагаше на огън и сеч всеки остров и пристанище по пътя си, без значение дали са го посрещнали враждебно, обявили са неутралитет или са развели бели знамена, и това само засилваше решимостта ни. За всички ни беше повече от ясно, че е невъзможно да се постигне примирие, компромис или взаимни отстъпки. А и да имаше такива, които смятаха, че режимът на Сарзана не е бил чак толкова ужасен и е за предпочитане пред сегашното управление, те си държаха езика зад зъбите и се включваха в общия патриотичен хор.

На няколко пъти чух изразено на глас учудване как така Сарзанът се е „променил“ толкова. Знаех, че съюзът му с властелина е влял допълнителна доза мрак в делата му, но разликата между сегашното му поведение и предишната му тирания беше въпрос единствено на степенуване.

Рано една сутрин се сблъсках по най-грозен начин със злината му, когато вахтеният ме извика на палубата. На практика имах две щабквартири, едната в двореца, където провеждах официалните си срещи и по-многобройните съвещания, другата — на старата ни галера, в каютата, която бяхме приспособили за Зиа. Именно там работех върху секретните или изключително важни въпроси. Този втори „команден център“ ми беше необходим и като напомняне да стоя настрана от политиканстването, заговорите и проблемите на конианците. Дългът ми беше простичък — най-напред към Ориса, която трябваше да отърва веднъж и завинаги от заплахата на властелина; към собствените ми гвардейки; и накрая, към наемниците на Чола Ий. В крайна сметка нищо друго — освен дълга към собствената ми душа — не беше от съществено значение.

Когато палубният офицер ме попита дали имам време да се срещна с един човек, забързах нагоре, отегчена до смърт от списъци с провизии, дежурства и останалите войнишки задължения, за които не се пее в баладите. На палубата ме чакаше строен мъж към петдесетте. Брадата му беше грижливо подрязана, косата прибрана на малка опашка. Облечен беше в свободни семпли дрехи. Меч и кинжал висяха на колан с ремък през рамото, ножниците бяха потъмнели от старост, а дръжките на оръжията — излъскани от дългогодишна употреба. Явно си имах работа с войник. Само едно нещо ми се стори странно. Не носеше пръстени и бижута, но зад едното му ухо беше пъхната тубичка дълга десетина сантиметра, златна и инкрустирана със скъпоценни камъни.

На близкия кей стояха под строй още стотина облечени по подобен начин мъже на възраст от двайсет до шейсет години. Поздравих топло посетителя и изразих надеждата, че е довел хората си да се присъединят към нас. Той се представи като Нор и ме увери, че точно затова са дошли. Каза също, че мъжете на кея са едва половината от онези, които го последвали. Зарадвах се, защото срещах сериозни затруднения с подготовката на собствените си сили за битката, имах недостиг на доверени хора и трябваше да се примиря с крайно неприятния факт, че разполагам едва със сто двайсет и пет воини, на които да разчитам безрезервно — тоест своята собствена гвардия.

Попитах Нор за чина му.

— Нямам чин — отвърна той. — А за чина, който имах преди, ме е срам да говоря.

Вгледах се продължително в очите му — горящи и открити. И преди бях виждала очи като неговите — на нещастниците, които освободихме от тъмницата на властелините, когато превзехме морския замък на Ликантия. Разбрах, че мъжът насреща ми има какво да разкаже, разбрах и че историята му не е за ушите на всеки. А любопитни уши не липсваха — както откъм моите жени, така и от моряците, които все гледаха да си намерят работа близо до нас. Казах на Нор, че може да освободи хората си, за да си потърсят квартири, защото се сбираше мъгла, която вещаеше скоро да се обърне на летен дъжд.

Той поклати глава.

— Хората ми ще останат където са. Малко дъжд няма да ги разтопи.

Поведох го към празния фордек, където моряците бяха опънали импровизиран навес от брезент. Предложих му вино, но той отказа. Явно предпочиташе да говорим по същество, нещо, с което побързах да се съобразя.

— Значи искате да се включите в кампанията — казах аз. — Защо дойдохте при мен, а не при адмирал Трахерн или някой от генералите му? Хора като вашите, ако са толкова корави в битка, колкото изглеждат, биха могли да избират къде и за кого да се сражават.

— Първо, тук съм, защото чух хубави неща за вас и за вашите жени. Имам основания да смятам, че не сте се заразили от игричките, които конианците наричат сражения, с всичките им диверсии, блъфове, поборници и така нататък.

— Така е — казах аз. — Войната е работа като всяка друга и трябва да се свърши възможно най-бързо и ефикасно.

Той продължи, сякаш не го бях прекъсвала:

— Втората причина е, че моите хора едва ли биха получили топло посрещане другаде.

Мамка му, помислих си. Сигурно са бандити или бивши затворници. Постарах се да не покажа разочарованието си и изчаках да видя как ще продължи разговорът.

— Тези мъже са мои братя — каза Нор. — Имаше време, когато наброявахме хиляда. Но това беше преди повече от пет години, когато ни наричаха Личната стража на Сарзана.

Бурната ми реакция не му убягна.

— Да. Ние бяхме телохранителите на този мръсник. Неговата елитна част, която не се отделяше от него денем и нощем — в двореца или на път. Бяхме готови да жертваме живота си за него, а безопасността и удоволствията му бяха единствената ни грижа.

— Повечето владетели имат стража като тази, която описвате — казах аз. — Но тези хора обикновено загиват в опита си да опазят живота на господаря си в случай на преврат. Или биват убити след това от превратаджиите. И рядко съм чувала такива мъже да ругаят бившия си господар, от когото са получавали значителни облаги, стига той да не е бил пълен идиот.

Нор не каза нищо, само смъкна с рязко движение панталоните си. Отстъпих назад, помислих, че насреща ми стои командир на банда откачалки. А после разбрах какво иска да ми покаже и стомахът ми се обърна. Мъжът изобщо нямаше пенис, само нещо като малка подутина, широка не повече от пръст. Странно, но отдолу висяха нормални на вид тестиси. Виждала бях евнуси и те бяха или изцяло кастрирани, или с отстранени тестиси и запазен член.

Кимнах, че съм разбрала. Нор вдигна панталоните си без признак на каквото и да било смущение. Вече знаех за какво служи златната тръбичка зад ухото му — с нейна помощ мъжете облекчаваха физиологичните си нужди. Чувала бях за такива осакатявания, точно както бях чувала и за варварски племена, които осакатявали момичетата си така, че да не изпитват наслада от секса.

— По този начин Сарзанът си осигури лоялността ни — каза Нор. — Трябваха му бойци с недокосната мъжка добродетел — моля да ме извините за избора на това клише. Не евнуси обаче, а мъже, запазили семето си, но лишени от средството да облекчат желанията и нуждите си, което ги прави свирепи бойци, изпълнени със сляпа ярост, готова всеки миг да прелее. Това беше идеята на Сарзана и резултатът напълно оправда очакванията му. Бяхме зверове, способни да убият или осакатят всеки, бил той дете, мъж или животно, при най-малкия знак на господаря ни.

— Но как ви е задържал при себе си, предвид чудовищното нещо, което ви е причинил? — попитах аз. — С магия?

— Отчасти — каза Нор. — Когато го свалиха от трона, се разкъса и булото, което беше хвърлил отгоре ни. Но имаше и друго. Той ни подбра още като малки момчета. Не знаехме кои сме, кои са родителите ни, откъде сме дошли. Бяха ни отвлекли по заповед на Сарзана, после… бяхме обработени от специален екип — не бих ги нарекъл „хора“ предвид занятието им, — който отговаряше за изтезанията в тъмниците и за други задачи, които дори нещастници като нас биха отказали да изпълнят. Никой от тях не оцеля и ден след падането на Сарзана. Бяхме отгледани и обучени отделно от другите хора; втълпяваха ни, че сме специални и че боговете са ни създали с една-единствена цел — да служим на Сарзана и да умрем за него. — Нор изкриви лице в гримаса. — Повтаряйте това на едно дете по сто пъти на ден от деня, в който е проходило, и ще получите онова, което виждате отсреща на кея.

— И сега искате отмъщение?

— Да — каза Нор. — Това е единствената ни мечта, друга нямаме. По един или друг начин част от нас оцеляха, когато дворецът падна, успяхме и да се намерим след това. И през последвалите пет години живяхме само заради тази цел — да пратим Сарзана в най-гадния ад, който боговете са могли да измислят. Нарекохме се Прекършените. Откровено ще си призная, че организирахме заговор с цел да научим на кой остров е заточен Сарзанът. Купихме пет кораба от едни кониански корсари, кораби почти като вашия по дизайн, макар че едва ли са толкова повратливи и лесни за управление. Учехме се как да боравим с платната, както в спокойно море, така и по време на буря. Никой от нас не дава и пукната пара за проклятието, което застига цареубийците. Какво по-голямо проклятие от това да пикаеш през сламка — той вдигна ръка към обсипаната със скъпоценни камъни тръбичка зад ухото си — и да знаеш, че никоя жена няма да те погледне втори път, че дете няма да носи името ти и че никой няма да те оплаче, когато умреш? Затова, когато Сарзанът употреби магията си върху вас, орисианците, и се измъкна на свобода, ние ликувахме, макар всички други да си скубеха косите. Защото сега той е на път да се срещне със съдбата си, а тя е жестока.

— Наистина ли се смятате за чак толкова непобедими? — попитах аз, без да си правя труда да звуча впечатлена.

— Не, разбира се. Аз съм войник, а не глупак. Възможно е той да си върне трона. Но това ще означава, че всички ние сме загинали, до последния. Капитан Антеро, едно знам със сигурност — че ако вярваш в нещо достатъчно силно, толкова силно, че да преодолееш естествения страх от смъртта, значи има голям шанс да постигнеш целта си.

— Вярно е — казах аз. — Значи искате да служите под прякото ми командване, така ли?

— Само така можем да се включим в експедицията. Е, сигурно бихме намерили и друг начин да последваме целта си, със собствени сили. Да купим още кораби или да откраднем, ако се наложи. А дори магьосник като Сарзана може да умре от кинжал в гърба посред нощ, ако няма друг начин.

Не бързах да отговоря, обмислях проблемите, които биха могли да възникнат. Реших, че е редно да отвърна на Нор със собствената му брутална откровеност.

— Ако приема предложението ви, ще трябва да ми се подчинявате безпрекословно, на мен и на всичките ми офицери и сержанти.

— Естествено! Не сме бебета.

— Не ме разбрахте. Като казвам, че трябва да се подчинявате на заповедите ни, имам предвид най-вече евентуалните заповеди да не се биете, да не нападате, да не жертвате живота си в безнадеждни атаки само защото сте съзрели в тях минималния шанс да се доберете до Сарзана. Има една стара войнишка шега, която гласи, че никога не трябва да се криеш зад един щит с човек, който е по-смел от теб. По-смел или по-безразсъден. Това е единственото ми условие, Нор, но трябва да го приемете безусловно. В същото ще трябва да се закълнат и хората ви, в името на каквито там богове почитате най-много.

Сега беше ред на Нор да се умълчи. Размишляваше, свъсил чело. Накрая вдигна очи към мен.

— Приемам. Не защото съм съгласен с вас — вярвам, че боговете винаги помагат на онези, които влизат в битка, без да мислят за собствената си безопасност. Но… приемам условията ви. — Застана мирно и сложи дясната си ръка на сърцето.

Отвърнах на поздрава му, като тайничко се питах дали му вярвам, или не. Прекършените едва ли щяха да удържат дадени пред боговете клетви, особено в разгара на ожесточено сражение. Реших обаче, че ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето. А дотогава щях да разполагам с двойно повече бойци, отколкото имах преди час, а числеността е важно нещо и изисква компромиси.

 

 

Когато се готвиш за битка, подготовката никога не свършва напълно. Колкото и усилено да тренираш войниците си, винаги може да се твърди, че е можело и още. Колкото и добре да си се въоръжил, винаги ще има някое по-ново и по-добро оръжие, до което не си успял да се докопаш. А корабите могат да се усъвършенстват още и още, докато океаните не пресъхнат. Ала винаги идва момент, когато и последният войник усеща, че е дошло времето да се изправи пред врага. От този момент насетне времето работи за противника ти.

И ето че този ден най-сетне дойде и за нас. Отливът беше идеален, ветровете бяха идеални; дори магьосниците с ясновидски способности твърдяха същото.

Цяла Изолда излезе да изпрати отплаващата флота. Имаше процесии и речи, вино и тамян. Войници се натискаха за последно с изгорите си по пристана и дори най-превзето благочестивите се усмихваха и им хвърляха милозливи погледи. Затръбиха рогове, задумкаха барабани и яркоцветен облак от церемониални хвърчила нашари небето. Майки викаха имената на синовете си, които се качваха по корабите; бащи плачеха от завист, че не могат да ги последват; сестри плачеха, че никой не се е сетил да покани и тях. А после корабни свирки разцепиха въздуха, платна полазиха по мачтите и скоро цялото море оживя, браздено от белокрили кораби, поели към съдбата си.

Колкото до мен, аз гледах смаляващите се фигурки на изпращачите и си мислех за друг един ден, деня, когато потеглихме от Ориса.

Сякаш беше минала цяла вечност, писарю, от деня, когато молитвите за късмет бяха предназначени за мен и моите храбри гвардейки.