Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (20)

20
Бронираният полумесец

Корабите на Сарзана чакаха, подредени в огромен полукръг, който блокираше залива от плитчините в източния му край до стръмните скали на запад. Утрото беше ясно и слънцето се отразяваше в металните части на вражеските кораби и ризниците на вражеските войници.

Нашите галери се поклащаха от лекото вълнение с вдигнати в готовност гребла, докато трите крила на конианската флота се придвижваха да срещнат бронирания полумесец. Не бяхме смъкнали мачтите, защото по-късно можеше да ни потрябва висока скорост и маневреност. Галерата на Чола Ий чакаше на някакви си десетина метра от моята и не можех да се отърва от неприятното усещане, че сме само пасивни зрители на великански двубой — двубой, от който зависи животът ни. Зиа стоеше до мен, нагиздена с новата си ризница и с меч на кръста. Предложила бях да й назнача телохранителка, но тя отказа категорично. Корайс, Полило и Гамелан също бяха на палубата, както и Стрикер и Дубан. Гамелан беше с двете си придружителки. Едната от тях, Памфилия, беше поела ролята на негови „очи“ и тихият й говор се беше превърнал в обичаен звуков акомпанимент на присъствието му.

Гребла се забиха във водата и бойната флота на Сарзана се раздвижи. Вятърът, който духаше към Тичино, внезапно утихна и друг се надигна в отговор на противниковата магия. Юрна се южно, право в лицата ни, и платната на вражеските кораби се издуха. Конианските жреци отвърнаха на удара и платната изплющяха празни. После ветрове задухаха лудешки от всички посоки на компаса. Чола Ий изкрещя заповеди и ние също потеглихме, за да запазим уговорената дистанция зад конианската бойна линия — достатъчно близо, за да се притечем на помощ при нужда, но не толкова, че да се озовем в обсега на предстоящата битка.

Обзе ме непреодолимото желание да се превърна в чайка и да наблюдавам битката отвисоко. Попитах Гамелан за мнението му и той се намръщи.

— Рейли, мислех, че съм те научил поне на това и определено те мислех за по-умна. Какво според теб ще стане, ако изстреляш духа си в небето като някоя придворна кокона, която е излязла на пикник близо до бойно поле, за да погледа как войниците проливат кръвта си? И ако някой от могъщите ни врагове те забележи как висиш горе без защита, без прикритие, напълно уязвима? Жено, що ти трябва да слагаш врат на дръвника, преди палачът да е дошъл?

Наведох засрамено глава.

Не че имаше значение. Не знам как да го опиша — беше повече от видение и по-малко от онова, което виждаш реално с очите си — все едно се намирах високо в небето или стоях на скалите в западния край на залива и оттам видях всичко, което се случи в онзи ужасен ден. Също като конианските, и силите на Сарзана изглеждаха разделени на три основни формирования. Може да беше случайно съвпадение или пък въпрос на стандартна бойна тактика по тези краища, но за мен това не предвещаваше нищо добро и намекваше за вътрешна информация от магическо или друго естество. Така или иначе, Сарзанът умело беше разпределил силите си по начин, който му позволяваше да отвърне самостоятелно на всяка атака от нашите крила.

Опитах се да погледна отвъд придвижващия се напред полумесец, нататък по залива към Тичино. И отново се натъкнах на странната „мъгла“ — лежеше ниско между мен и града, точно там, където би трябвало да чакат корабите от резерва на Сарзана. И сега както преди не виждах какво се крие под пелената, но можех да се досетя — Сарзанът, изглежда, беше създал ново магическо оръжие, което да използва в подходящия момент. Това беше втората лоша поличба за този ден. А после забелязах, че скалните била на запад са пусти и голи, сякаш напълно лишени от живот, и това незнайно защо увеличи притесненията ми. Когато морска битка се води близо до населено място, всичките му жители обикновено се събират на някоя височина, за да окуражават с викове войниците си, да се тревожат групово за собствената си съдба или просто да позяпат спектакъла. Чудех се какво ли е станало с жителите на Тичино. Ако Сарзанът паднеше днес, дали пък нямаше да влезем победоносно в мъртъв град с окървавени улици?

— Стрелят — изсумтя Стрикер и аз също видях фонтаните на далечни попадения пред линията на връхлитащите кониански галери.

— Браво на тях — каза Полило в опит да внесе малко оптимизъм. — Да се надяваме, че ще похабят всичките си снаряди в опит да убият вълните между нас.

Различавах бойни машини, монтирани при носовете на вражеските кораби, виждах как катапулти запращат тежки камъни във въздуха. Струваше ми се, че чувам как дървените им рамене се удрят в подплатените напречни греди, виждах как войници ги запъват за нов снаряд. Докато още бяхме на Изолда, споделих с адмирал Трахерн мнението си, че конианските кораби разполагат с твърде малко подобни съоръжения, но той каза, че в техните войни нямало място за машинарии — конианските битки се решавали с меч и кръв, а не с дърво, въжета и желязо. Малкото съоръжения, с които разполагала конианската флота, били напълно достатъчни за победата и той не смятал за нужно да оборудва корабите си с дубликати на специалните машини, които бях измислила. Очевидно не беше научил неоспоримата истина, че в битка няма начин да се презапасиш.

Усетих страх да пълзи по гръбнака ми — страх и чувство на обреченост, в добавка към мисълта, че съм тотално безполезна като капитан, по-опасна за собствените си гвардейки, отколкото за врага. Но такива чувства ме бяха обземали и преди. Същото заклинание беше хвърлил срещу нас властелинът в битката при вулканите. Чувството беше смущаващо както тогава, но много по-поносимо, защото вече знаехме какво го причинява. Чух тревожни викове откъм конианските кораби и изпсувах наум. Предупредила бях конианските жреци за всички номера, с които би могъл да им излезе властелинът, и те ме бяха уверили, че контразаклинанията са лесни за изпълнение. Ако въобще си бяха направили труда да подготвят такива обаче, те очевидно не действаха. Спомних си една от фреските в казармената ни оръжейница в Ориса. Изобразяваше трупа на гвардейка, просната на бойно поле, с еднозначен надпис отгоре: „НЕ ПОДЦЕНЯВАЙ ВРАГА СИ“. Днес конианците щяха да научат този урок на свой гръб, макар че не проумявах откъде се е взела наглата им арогантност и как толкова бързо са забравили предишните си поражения от Сарзана. Изглежда, победителите имат по-къса памет и от победените.

Корабите ни вече бяха навлезли в обсега на Сарзана. Нова група катапулти откри огън с дълги тежки стрели, които раздираха платна и плът. Неща, които бях нарекла за себе си „огнени пръсти“, се протегнаха от предната линия на противниковата защита и поразените кониански кораби почнаха да лумват като факли. Опитах се да преценя дали огнените залпове идват от един източник, което би ми подсказало на кой кораб се намира Сарзанът, но те идваха сякаш отвсякъде. Властелинът явно беше усъвършенствал заклинанието си.

Кониански кораб недалеч пред нас внезапно намали скоростта си, греблата му се замятаха като крачката на изпаднал в паника воден бръмбар, видял атакуващ го от дълбините шаран. Нашите галери скъсиха делящото ни разстояние и пред погледите ни се разкри странна гледка — войници и моряци се биеха отчаяно по палубата на изостаналия кораб, сякаш ги беше нападнал невидим враг. А после видях с какво се сражават. Палубата гъмжеше от огромни змии, които се мятаха и нападаха мъжете с неестествено ожесточение. Не бях видяла катапулт да запраща жив снаряд като този, което означаваше, че змиите са били транспортирани с помощта на магия.

— Сарзанът демонстрира някои интересни номера — каза Гамелан, след като Памфилия му описа случващото се на поразения кораб. — Не ми беше хрумвало подобно нещо. Струва си да се запомни, между другото.

— Сарзанът… или властелинът — тихо каза Корайс.

Полило потръпна и аз стиснах тайничко ръката й, после я пуснах, преди някой да ни е видял. Полило бързо възвърна обичайното си хладнокръвие преди битка.

— Важно е да не забравяме — казах, — че властелините управляваха Ликантия не само с магия, а и с умението си да предвождат армии в бой.

Зиа изглеждаше разтревожена и уплашена, което си е нормално като за първа битка.

— Какво означава това? — попита тя.

Чудех се какви по-меки думи да намеря, но Стрикер ме изпревари:

— Капитан Антеро има предвид, че лошо ни се пише, ако бикът не свали копиеносеца, преди конят му да го е отнесъл встрани.

Конианските кораби все така плаваха напред, бавно, стабилно, като бикове, през дъжда от огън, който ги обсипваше на талази. Помня собственото си участие в авангарда на подобна атака — беше погранично сражение, но къде точно съм забравила. Дългите редици пехота още са пред очите ми. Войниците напредваха под постоянен обстрел, сгърбили рамене под връхлитащите от небето стрели, и продължаваха упорито напред, точно като хора, застигнати от проливен дъжд. Същото беше и сега с конианските кораби.

— Вижте — обнадеждено каза Зиа. — Пробиват!

Така изглеждаше. Централното крило на врага се беше изместило. Сигнални флагчета се изкатериха по мачтите на флагманския кораб, но адмирал Базана вече беше видял пролуката и ярко знаме плющеше на собствената му мачта. Корабите му се отделиха от основната конианска формация, оставиха зад гърба си плитчините и евентуалните изоставащи вражески единици, които по план трябваше да дебнат, и се устремиха напред с надеждата да ударят централните сили на Сарзана във фланг. Смел щурм като този можеше да разпръсне вражеската флота и да ускори значително края на битката.

— Избързват, избързват, мамка му — измърмори Полило. — Първо трябва да си сигурен, че не ти въртят номер, и чак тогава да атакуваш така.

Преценката й се оказа вярна. Докато корабите на Базана заемаха новите си позиции, задуха силен магически вятър, изчакващите кораби на Сарзана го уловиха в платната си и връхлетяха Базана във фланг.

— Мамка му! — изруга Стрикер. — Хвана се в същия капан, който готвеше на противника!

Маневрата заплашваше не само източното ни крило. Центърът ни също се беше изместил. Трахерн, изглежда, се беше надявал да подсили атаката към слабото място на противника и в резултат беше паднал право в капана.

Двата фронта се сляха и започна истинската битка. Ала не започна така, както се бяха надявали Трахерн и конианците. Трахерн може и да се стремеше към абордаж и близък бой, но галерите на Сарзана маневрираха и упорито избягваха контакт. Ала маневреността не беше от силните им страни, така че рано или късно абордажните куки се забиваха в палубите и конианските войници нападаха. Но дори и тогава битката не се развиваше според очакванията на Трахерн. Друга вражеска галера издебваше атакуващия кораб откъм кърмата и войниците й го засипваха със стрели в опит да го отклонят от курса му. Действаха като добре обучени ловни кучета, които ръфат краката на мечката, докопала някое от тях.

Викове и крясъци се носеха над водата, пожари избухваха и мачти се сриваха под ударите на Сарзана. Дори абордажът се оказваше по-сложна задача, отколкото го беше планирал Трахерн. Зърнах проблясък на стомана малко над борда на един вражески кораб — колове с остри метални върхове изникнаха под ъгъл навън. Защита, която щеше да противодейства на абордажа по-ефикасно и от традиционните мрежи. Щеше да затрудни действията и на собствените им войници, но по всичко личеше, че днес Сарзанът е решил да обърне гръб на традициите. Поредният знак, че властелинът е поел командването не само в магията, а и в бойните действия.

Вяхме твърде близо до мелето и извиках предупредително на Чола Ий да ни изтегли назад, където да чакаме в готовност, ако крилото на Базана се разкъса. Изтеглихме се на по-добра позиция, но очакваният сигнал да се включим в битката така и не идваше. Можехме само да чакаме. Усещането, че наблюдавам битката отвисоко, се засили още повече. Гледано от водата, сражението изглеждаше хаотично като всяка сухоземна битка, мъже крещяха и умираха, залитаха напред и назад, дим и прах се стелеха навсякъде, знамена се вееха и падаха, после се издигаха отново — само дето сега войниците бяха заменени от чудовищни кораби.

Някои от тези кораби вече потъваха, войници се давеха, стискаха със сетни сили по някоя откъртила се дъска и викаха за помощ. Някои видяха нашите галери и заплуваха отчаяно към нас. Но бяха далеч, твърде далеч, и един по един изчезнаха под водата. Имаше и кораби, които се изтегляха от сражението, на някои все още се вихреше битка, други изглеждаха изоставени, трети бяха с потрошени палуби. Струваше ми се, че конианските кораби са повече от вражеските. А после видях кониански галери да поемат към открито море, да се отдалечават от битката. Някои бяха сериозно пострадали, с провиснали през борда потрошени мачти, други димяха повече или по-малко опожарени. Ала имаше и много, които не бяха пострадали изобщо.

Полило беше извадила брадвата си и удряше с плоското на острието лявата си длан. Дланта й беше почервеняла, а лицето й се беше покрило с петна от гняв и безпомощност.

— Бъзливи копелета — изръмжа Стрикер. — Напълниха гащите и си плюят на петите, а още не е станало обед.

Изведнъж осъзнах, че слънцето се е качило високо над главите ни, и се зачудих кога са отлетели часовете; после насочих поглед другаде, защото магическият облак на Сарзана най-сетне се беше вдигнал и тайното му оръжие се включваше в битката. Тайното му оръжие представляваше малка флотилия от кораби, каквито не бях виждала никога. Бяха малко по-дълги и по-широки от нашите галери, с по един ред гребла. Ала поразителният им вид не се дължеше само на ярките цветове, в които бяха боядисани — цветове на кръв и смърт, — а на факта, че вместо мачти имаха солидни покриви. Приличаха на многокраки костенурки-кораби, които не можеш да превземеш с абордаж; малки кораби, до които тежките кониански галери не биха могли дори да се приближат. Не завиждах на конианските капитани от авангарда, защото на този етап изобщо нямах идея какво и как може да унищожи тези неуязвими на пръв поглед съдове. Бяха поне трийсет и атакуваха във формация стрела — право към пролуката в западния край на централното ни крило, която откриваше достъп до корабите на адмирал Борну.

Стрикер изпсува, Дубан измърмори нещо.

Корайс не беше впечатлена.

— Не ми е ясно как смятат да се бият — отбеляза тя. — Може би идеята е просто да ни уплашат до смърт.

Ала само след секунди осъзнахме, че „костенурките“ са точно толкова смъртоносни, колкото подсказваше външността им. Конструирани бяха като огромни тарани и когато видях как първата забива нос в кониански кораб и след това се изтегля, сякаш нищо не се е случило, вместо да остане в смъртоносна прегръдка с врага, за пореден път осъзнах, че тактиката на Сарзана има качествено нов характер. Конианският кораб се разлюля от удара, а после бавно се килна — през пробойната, отворена в корпуса му от бронирания нос на „костенурката“, нахлуваше вода. За няма и минута огромният кораб изчезна под водата. Прецених, че тараните или са разглобяеми, или по-вероятно се изчислени така, че да се откършват при достатъчно силен сблъсък. Подобно устройство би било неподходящо при дълги плавания и лошо време, защото при по-бурно море може да се откърши непредвидено и да отвори пробойна в корпуса на собствената си галера. Тук обаче, в спокойните води на залива, тараните бяха съвършеното оръжие. И не бяха единственото, с което разполагаха корабите-костенурки. Люкове се отвориха с трясък по протежение на покривната конструкция и тежки метални глави на огромни харпуни щръкнаха от тях, когато една от костенурките се озова под кърмата на кониански кораб. Дим се вдигна от всяка глава и катапултите метнаха смъртоносните се снаряди — пламтящите харпуни се забиха дълбоко в дървения корпус на конианеца. След това люковете бързо се затвориха — стрелците най-вероятно се бяха заели да презаредят оръжията си на спокойствие във вътрешността на „корубата“, докато конианският кораб гореше. Харпуните или бяха напоени с катран, или „оборудвани“ със заклинание.

Когато първият кораб избухна в пламъци, Зиа изписка уплашено, но толкова тихо, че само аз я чух, факт, който ме изпълни с уважение към храбростта й. Справяше се по-добре от повечето новобранци преди битка, по-добре от мен във всеки случай, докато марширувах редом с другарките си към първото сражение във войнишката си кариера, когато още не знаех, че чакането и мисленето са по-вредни за смелостта и от най-свирепия враг.

Битката беше в разгара си и инициативата вече беше у Сарзана. Зад корабите-костенурки напираше цялото западно крило на флотата му, стотина и повече обикновени кораби. Не знаех какво да правя. Конианската флота се разпадаше по всички фронтове. Вляво от нас галерите на адмирал Базана се огъваха; силите на Трахерн в центъра бяха попаднали в капана на огнено меле; а вдясно корабите-костенурки и застигащото ги подкрепление забиваха клин в крилото на Борну. И когато фронтът на Борну се разкъса, разбрах, че с нищо не мога да помогна, освен ако не успея някак да се умножа хилядократно и да умножа още хиляда пъти по толкова гвардейките си и галерите на Чола Ий. Онези от корабите на Борну, които още не бяха пострадали сериозно, бързо сменяха курса, греблата се забиваха алчно във вълните, платната се обръщаха да прихванат вятъра, който Сарзанът беше насочил към открито море. Поединично и на групи корабите на Борну се отправяха натам, а по петите им напираха костенурките и големите галери на Сарзана.

Другите конианци, изглежда, бяха видели или усетили какво е станало, защото крилата на Трахерн и на Базана се разкъсаха едновременно. Ала не всички кораби бяха в състояние да се изтеглят. Част все още се пържеха в централното меле — кораби, които един по един щяха да бъдат щурмувани и потопени. Зърнах флага на Базана да се приближава откъм плитчините; после видях и флагманския кораб на Трахерн с изпънато докрай главно платно и пълен набор гребла в движение. Ах, ти, копеле нещастно, помислих си. Хвърли моряците си на вълците, а дори нямаш куража да умреш с тях. Каквато и смелост да бе притежавал адмиралът в миналото, смелост, донесла му слава и уважение, възрастта и бездействието я бяха заличили безследно.

Първите кораби ни подминаха и чух моряците им да викат, че трябвало да бягаме, да си плюем на петите, защото битката била загубена и дори мъртвите се били надигнали от дълбините срещу нас. Зачудих се на думите им, а после едва не си изповръщах червата, защото непоносима смрад заля галерата ни. Носеше се от първите вражески кораби, от които ни деляха не повече от триста-четиристотин метра.

Стигнах до решение, но Чола Ий ме беше изпреварил. Сигнални флагове литнаха към върха на главната му мачта, а той крещеше през рупора си заповеди за изтегляне, бягство по най-бързия начин, безсмислено било да се борим с това.

Зиа изкрещя в пристъп на сляпа ярост, нарече го долен страхливец, а после се завъртя към мен, когато дадох същата заповед на Стрикер.

— Не можеш да постъпиш така! — изпищя тя истерично, на ръба на сълзите. — Значи не си по-добра от…

— Млъкни! — извиках аз. — Искаше да бъдеш войник? Ами бъди! — Острата ми реакция я спря като шамар в лицето и се оказа достатъчна, за да й върне здравия разум, а когато това стана, Зиа изгърби рамене и ми обърна гръб.

Вече виждах ясно първите кораби на Сарзана и гледката ме накара да ахна. Моряците от бягащите кониански галери май щяха да излязат прави. По палубите на вражеските кораби се разхождаха кошмарни същества, отдавна напуснали света на живите — някои се разлагаха като в гроб, други бяха съсухрени като трупове под горещ пустинен вятър, трети бяха подпухнали и побелели като след дълъг престой на океанското дъно. Някои се трудеха на греблата, други обслужваха методично катапултите или чакаха търпеливо с копия и лъкове да се скъси дистанцията. Сетих се за една от историите на брат ми — как попаднали в град на ходещи мъртъвци далеч на запад, почти пред портите на Далечното царство, където дори градският първенец бил жив труп, и как Амалрик едва не загинал в онзи ужасен некропол. Само че той е разполагал с Грейклок… за разлика от мен.

Вонята на разложение ставаше непоносима и дори моите обръгнали наемници показваха признаци на страх, докато изпълняваха заповедите за оттегляне. Обърнахме галерата и се юрнахме по петите на другите бегълци.

И тогава разбрах каква е миризмата и какво представляват мъртвите моряци. Сигурно трябваше да благодаря за това на таланта си, на чувствителността си към магията. И като разбрах истината, разбрах и как да й противодействам. Казах на Зиа да слезе долу и да ми донесе козметичната си чантичка. Тя ме зяпна глуповато и аз й се сопнах да побърза, и тя го направи, макар и с озадачена физиономия. Върна се бързо и ми връчи чантичката. Намерих вътре шишенце с парфюм, махнах запушалката и го подуших. Тежка, силна миризма с цветна основа — идеална за целта.

Метнах шишенцето във въздуха и то се завъртя, пръскаше съдържанието си. Занареждах необходимите думи, които сякаш сами идваха на устата ми:

— Литнете, цветя,

врага си търсете,

врага намерете,

врага променете.

По-силни сте вие,

от пръст родени,

на земя расли.

Той от етера идва,

от нищо измислен,

от въздух сплетен.

Грабнете го.

Променете го.

Обърнете го.

Трупното зловоние изчезна.

— Това е обикновено заклинание, измама за сетивата! — извиках. — Онези мъже не са по-различни от вас и от мен. Просто властелинът ги е обвил в магия!

Думите ми или самият факт, че някой е запазил хладнокръвие, сложиха край на паниката въпреки гледката на гъмжащите от живи трупове връхлитащи вражески кораби.

— Ще разваля и това заклинание — извиках, после млъкнах рязко.

Битката беше свършила, но не за всички ни. Две галери плаваха обратно, назад към корабите на Сарзана! Не беше нужно да напрягам очи, за да разбера кои са. Бяха две от галерите на Нор, носеха се към смъртта си, заслепени от гняв. При други обстоятелства навярно бих се възхитила донякъде на самоубийствената им атака, защото бях виждала и познавала жени, които съзнателно жертваха живота си, хвърляха се в центъра на вражеските сили с песен на уста. Сега обаче не изпитах нищо подобно. Защото на тези два кораба имаше осем мои гвардейки, които не бяха избрали смъртта. Добре, помислих си. Значи ще имам още една сметка за уреждане, първо с Нор, после със Сарзана и властелина.

Двата кораба бяха обградени от костенурки, мачтите им изчезнаха за нула време и повече не ги видях, нито в онзи ден, нито никога.

Но сега не му беше времето да се гневя.

Една от чудовищните галери на Сарзана връхлиташе към нас от запад.

— Полило! — извиках и тя хукна към оръжейните отряди, които пристъпваха нервно от крак на крак зад странните си съоръжения, прикрепени от двете страни на предната мачта. Раменете на катапултите бяха натегнати докрай със заредени в двете гнезда стрели и провиснала помежду им мрежа, в която имаше намотана тънка верига, на която бях направила заклинание за сила.

Огромният кораб ни настигаше, платното му бе издуто докрай от магическия вятър на Сарзана; чуваха се триумфалните викове на войниците по палубите му: те очевидно смятаха, че са ни хванали в капан.

Чух и отрепетираната команда на Полило:

— Задръж… задръж… малко по-наляво… задръж… нагоре… още малко… готови… готови…

— Стреляй! — изкрещях аз и катапултите издадоха звук като зле излети камбани, млатнати със стоманени чукове. Стрелите на десния излетяха настрани и пропуснаха целта, но тези отляво обещаваха попадение. Точно както, ги бях замислила, точно както показаха тестовете, стрелите се раздалечиха в полет, мрежата се разкъса и веригата се изпъна между тях… за миг ми се стори, че ще се скъса или ще се отклони, но тя намери целта си — вряза се във вражеската мачта и я прекърши като вейка през средата. Платното политна назад и се строполи с все реите върху палубата.

За друг изстрел нямахме време, а дори и този бях наредила най-вече за да повдигна малко духа на хората си.

Сега беше време да бягаме, преди костенурките да са ни прихванали.

Всички платна вече бяха вдигнати, а гребците гребяха като за последно. Отправих благодарствена молитва към Маранония, че не се бяхме подлъгали да свалим платната, каквато беше обичайната процедура при битка. Сега, когато половината от илюзията на властелина беше обезвредена, щях по-лесно да намеря контразаклинание за другата. С малко късмет това можеше да вдъхне достатъчно кураж на конианците — толкова, че да обърнат корабите си и да влязат в бой, ако не за победа, то поне за да спрат временно корабите на Сарзана.

Докато търсех подходящи думи и съставки, трябваше да подготвя и сигнал за Трахерн. Застанах при парапета и плъзнах преценяващ поглед по залива, който се разширяваше към открито море. Вече почти бяхме подминали двата града при устието. Корабите ни бяха пръснати по водата като парченца хартия в придошла река, всеки се опитваше да избяга и мислеше единствено за собствената си кожа. Със или без контразаклинание, за днес битката беше приключила.

Твърде късно беше за магия, моя или нечия друга.

Имахме късмет, че корабите на Сарзана не бяха по-бързи от конианските, защото ако ги бяха настигнали, щяха да ги потопят до един. Истината бе, че вече изоставаха. Вълните в открито море подмятаха опасно костенурките и те започнаха да обръщат назад към спокойните води на залива, доволни от изпълнената мисия. След няколко минути ги последваха и останалите кораби на Сарзана. Защо да се морят излишно — вече бяха спечелили победата, бяха разбили на пух и прах конианската флотилия.

Галерата на Трахерн беше изостанала значително. Сигурно първа беше побягнала, но се оказа точно толкова бавна и тромава, колкото мислех. И тъкмо когато погледът ми я откри сред хаотичното ято кораби, тя се изду във вряща огнена топка, димни колони лумнаха към небето и флагманът на нещастната ни флота избухна с оглушителен гръм! След секунди ударната вълна от експлозията застигна и нашите галери.

Преди огнената топка да изчезне, в небето над нея се появи видение.

Образът на властелина се оформи за част от секундата, изпилените му зъби уловиха светлината в раззинатата му победоносно паст. А после небето се изпразни и остана само пепелявият вкус на поражение и смърт.