Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (12)

12
Сарзанът

Колкото повече наближавахме острова, толкова повече растеше радостта ни, почти все едно се връщахме у дома. Основание за чак такава радост нямахме, но след последните седмици на бездействие и мрачни перспективи спокойствието тук беше добре дошло за всички ни. Морето беше в унисон с настроението ни — вълни почти нямаше, само рано сутрин лек бриз откъм сушата накъдряше водата и рошеше косите ни. Открих дори, че се усмихвам без нужда на Стрикер, сякаш той беше съвсем приемливо човешко същество, а после се ухилвах още по-широко на собствената си мекушавост.

Моите жени, а дори и част от моряците, за които мислех, че са виждали всичко, което има да се види по широкия свят, виснаха като залепени по перилата. Любопитен тюлен изскочи на повърхността пред носа на кораба ни, после се гмурна и заплува към кърмата — толкова близо до повърхността, че ясно виждах движението на мускулите под гладката му кафеникава кожа.

— Може и да не се окаже чак толкова лошо — замечтано отбеляза Корайс, — ако глупците, които вярват в прераждането, се окажат прави. Не бих имала нищо против да се преродя в тюлен.

Дойде ми да й отвърна с нещо саркастично — например, че би било добре да се прероди във води, които ловците на тюлени още не са открили, — но после реших да не го правя. Корайс рядко се отпускаше така и не исках да й развалям настроението.

Гамелан също изглеждаше доволен, за пръв път откакто загуби зрението си. С риск да разваля неговото настроение, го попитах дали долавя нещо, което да вещае опасност откъм сушата, която наближавахме. Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

Островът приличаше на присвита ръка — пръстите ограждаха залива, а земята в центъра се издигаше в плато. Прецених, че е дълъг приблизително десет мили и широк — шест. Целият тънеше в зеленина, така зелена, че те заболяваха очите. Стори ми се, че върхът на платото се белее, но после се вгледах по-внимателно и реших, че съм се излъгала.

Водата стана по-плитка, когато навлязохме в залива, а океанът придоби кристалносин нюанс като цвета на най-чист диамант. Една от гвардейките посочи развълнувано и видях първо един делфин, а после и другаря му. Плуваха на трийсетина метра един от друг покрай кораба и сякаш стискаха нещо в челюстите си. Стори ми се, че съзирам нещо да блещука на челата им, като отражение от диадемата на принц. На известно разстояние пред тях зърнах пасаж сребристи рибки, които се опитваха да избегнат съдбата си на обедно блюдо за делфините. А после корабите ни отминаха напред и разпенената вода скри сцената от погледа ни.

Чух някой да вика от съседните галери. Беше Чола Ий — даваше указания флотилията да се равни по неговата галера. Колкото и да беше странно, този път нарежданията му бяха лишени от обичайните ругатни и цинизми. Денят явно беше омагьосал и него. В рамките на няколко минути изстрадалите ни кораби се събраха със свалени платна, полюлявани от леките вълни. По ватерлиниите бяха полепнали рачета и дълги повлекла от водорасли. Платната имаха нужда от сериозно изкърпване, корпусите бяха покрити с петна, дъсчената им обшивка бе очукана и нацепена. Отправих една кратка молитва този остров да се окаже поне наполовина толкова мирен и спокоен, колкото изглеждаше отдалеч. Имахме отчаяна нужда не само да попълним запасите си от храна и вода, а и да изтеглим корабите на брега за ремонт и поправки.

Нарежданията на Чола Ий бяха кратки и ясни — да заемем формация стрела, като половината кораби оформят върха на стрелата, а другите се подредят в колона отзад. Никой да не пуска котва или да пристава на брега без изрично нареждане от флагманския кораб. А после се случи нещо невиждано — адмиралът ме попита дали имам да добавя или коригирам нещо към така дадените заповеди. Навярно пътешествието дотук и преживените изпитания бяха убедили дори инат като него, че няма място за конфликти между нас. Имах да предложа само едно нещо — че може би ще е добре един от корабите да остане за няколко часа извън залива, в близост до ограждащите го носове, в случай че дебнат вражески кораби, готови да ни отрежат пътя към открито море и да ни задържат в този красив капан. Чола Ий се ухили широко и изрева:

— Добра идея. От тази жена ще излезе моряк. Капитан Медудут… вие ще останете на пост. Обещавам да ви запазим достатъчно от виното и момичките, нямайте грижа.

Отдельонните ми вече бяха дали необходимите разпореждания и гвардейките лъщяха в пълно бойно снаряжение; гребците спуснаха веслата и галерите запълзяха бавно и тържествено в просторната лагуна. Отначало изглеждаше, че сме първите хора, попаднали в този рай, което си беше съвсем възможно при един изолиран остров насред непознато море.

Клисара каза на Стрикер, че от залива би излязла идеална база на бойна флотилия. Стрикер изкриви устни в усмивка и каза:

— Да де, с малката подробност, че ше трябва да плаваш с години, преди да срещнеш нещо, дет’ си струва да го земеш на абордаж.

След няколко минути един от вахтените извика и ние хукнахме към перилата.

— По всичко личи, че не си първият, дет’ му е хрумнала таз идея, Клисара — каза Стрикер.

През средата на залива минаваше линия от шамандури. Привързани бяха на равни интервали една от друга и това ме наведе на мисълта, че предназначението им е да подпомогнат организираното приставане в редици, а не да причинят хаос и повреди на евентуалните нарушители. Опитах се да ги броя… десет, двайсет, може и повече да бяха. Заливът наистина можеше да приюти цяла флотилия. Корабът ни наближи шамандурите сред тишина — единствените звуци бяха шепотът на вятъра и плисъкът на греблата. Шамандурите представляваха големи дървени бурета, привързани с вериги към друга, по-тежка и много по-дълга верига, която лежеше на морското дъно. Явно не бяха тук отдавна — веригата на дъното беше ръждясала, но още не беше обрасла с водорасли. Стори ми се странно обаче, че тук-там в редицата има празнини, останали от потънали или строшени шамандури, празнини, които никой не беше отстранил. Сякаш хората, създали това импровизирано пристанище, си бяха тръгнали малко след завършването му.

Заобиколихме група вдадени в залива скали и видяхме онова, което бяхме очаквали да видим — белокаменни сгради покриваха склона, наредени като мъниста покрай калдъръмени улички чак до високата стена в подножието на скалистото плато.

— Военно пристанище — каза Клисара и аз го попитах защо смята така.

— На търговските кораби им трябват докове или вълнолом поне, за да разтоварят стоката си. Бойните кораби предпочитат да пуснат котва на известно разстояние от брега. Така се чувстват в по-голяма безопасност, а и могат да се изнесат бързо към открито море при нужда. Но ако не бяха шамандурите, това тук си е чиста проба рибарско селище. — Знаех какво има предвид. Покрай брега нямаше и помен от защитни укрепления или бойни машини.

Чувството ми на задоволство понамаля, когато си дадох сметка, че откъм градчето не идва нито звук. Нямаше ги крясъците на деца и на улични търговци, не се чуваше скърцане на каруци и фургони, нито мучене на впрегатни животни. Градчето тънеше в тишина и неподвижност. Не се виждаха никакви признаци на живот. В пристанището имаше само една лодка — потънало наполовина неясно петно край единствения док.

— Капитан Стрикер — наредих аз. — Подайте сигнал на другите кораби да останат на дрейф, където са в момента и да чакат по-нататъшни нареждания от адмирала. Ще изпратим разузнавателен отряд да огледа брега.

Стрикер не понечи да спори, навярно заради досегашния ни опит с туземците. Наредих на Полило да сформира разузнавателния отряд — две лодки, петнайсет жени.

Не се изненадах — понеже войниците са си войници и скуката ги плаши повече и от най-кървавата битка, — че най-добрите ми гвардейки се трупат развълнувано около Полило и че доброволките са два пъти повече от посочената бройка, начело със самата Полило, също и Корайс, Исмет и кандидат-офицер Дика, която по мои сметки щеше да се превърне в същото огнедишащо чудовище като най-щурите от нас. Те — и другите — ме гледаха жално като изоставени кученца и очите им ме умоляваха да не ги оставям на борда.

Измърморих едно проклятие — защо вечно на мен се пада да съм лошата! — но се и подсмихнах вътрешно, защото да си командир си има и една положителна черта, а именно властта да решиш кой ще поведе експедицията. Полило и Корайс оставих да поемат командването, докато ме няма, Исмет определих за дясната си ръка по време на разузнавателната мисия, Дика също щеше да дойде с нас.

Спуснахме се в лодките, натоварени с бойна екипировка, и моряците загребаха към брега. Един от мъжете измърмори:

— Все едно некой магьосник ги е издухал право в небето. Призрачно село, на таквоз ми прилича.

Сержант Исмет му изръмжа да си затваря устата.

Лодките изстъргаха шумно в пясъка. Наскачахме бързо през борда, за да не улесняваме излишно враговете, в случай че ни чака засада. Дълбоката до бедрата вода беше топла и гостоприемна, такава изглеждаше и пясъчната ивица, простираща се до издигнатия крайбрежен калдъръм в началото на селото. Рибарски мрежи висяха прострени на стълбове, но не отскоро, както се виждаше от пръв поглед. Плажът беше загладен от вятъра, без следи от стъпки, ако не се брояха оставените от птичи крачка и разбутаният тук-там пясък от припичали се на слънце тюлени.

Пратих Исмет и още седем гвардейки да огледат крайбрежната улица в източна посока, а аз поведох останалите в западна. И тук не се чуваше нищо, освен крясъка на чайките и не се виждаше нищо, освен някой и друг плъх, пробягващ по калдъръма. Тук-там по улиците бяха нападали керемиди, съборени от покривите от бури. Зимни бури? Сега беше пролет, значи селото бе изоставено най-малко преди няколко месеца.

Иначе в селото нямаше нищо забележително, освен липсата на обитатели. Влязох с изваден меч в едно дюкянче. Оказа се точно такова, каквото човек би очаквал да намери в рибарско поселище — наполовина бакалница, наполовина магазин за рибарски принадлежности. Във въздуха се усещаше слаба неприятна миризма, чийто източник проследих до дървено ведро с отдавна развалила се стръв. По лавиците още имаше стока, макар и не много. Реших, че магазинчето едва ли е било единственото средство за прехрана на собственика си, иначе горкият би умрял от глад. Сигурно е имал малка ферма някъде зад селото или е излизал за риба в морето като клиентите си. Което ме накара да се запитам къде всъщност са се дянали лодките. Дали местните бяха отплавали вкупом, подгонени от предчувствие за беда, която така и не се е случила?

Влязох в задната, жилищната част на дюкяна… и впечатлението за мир и спокойствие се спука като сапунен мехур. Тук се беше вихрила борба на живот и смърт. Изсъхнала до черно кръв тъмнееше по леглото и завивките, по пода и стените. Някой беше умрял тук след отчаяна борба. Надзърнах през задната врата, която зееше открехната, но не видях нищо. Потръпнах, после се върнах по стъпките си през магазинчето и се присъединих към останалите жени от патрула. Това тук беше повече от странно. Но най-зловещо от всичко беше пълната липса на чувство за опасност, която откривах у себе си. Попаднала бях на странно и непознато място, но не съзирах никаква причина да съм нащрек, да си отварям очите на четири и да не свалям ръка от дръжката на меча. Насила си вмених бдителност — напомних си да се оглеждам за евентуална заплаха. Но нищо необичайно не последва и продължихме нататък.

Обходихме остатъка от крайбрежната улица, без да научим нещо повече. Поехме на бърз ход назад към лодките, където ни чакаше сержант Исмет. Провереният от нея участък също бил изоставен и със следи от борба. Но нямало нито трупове, нито кости, също като при нас. Който и да беше нападнал селото, или беше отнесъл труповете със себе си, или — нещо крайно нетипично за които да било нападатели — беше погребал жертвите си след клането. Хрумна ми, че може да са били търговци на роби, но пък те никога не опразваха така селата. Предпочитаха да отвлекат младите, хубавите и талантливите, а останалите оставяха, за да се размножават и да им осигурят нова реколта за в бъдеще. Но какво ли знаех аз за обичаите и нравите на тези далечни земи?

Пратих сержант Исмет да докладва на кораба и да предаде заповедите ми на капитан Стрикер и на Чола Ий. Нямаше данни за непосредствена заплаха, така че корабите можеха да хвърлят котва, но да останат в състояние на бойна готовност, докато не наредя друго. Като допълнителна предпазна мярка, исках още един кораб да се присъедини към галерата на капитан Медудут при входа на залива. Гвардията трябваше да слезе на брега в пълно бойно снаряжение. Щяхме да обходим и подсигурим острова. Казах също на сержант Исмет, че според мен ще е добре и безопасно корабите да пратят на брега екипи, които да попълнят запасите ни от вода — в западния край на селото имаше бистър поток, — но да не се отклоняват излишно и да бъдат придружени от въоръжени моряци.

След час гвардията вече бе стъпила на брега. Войниците на Чола Ий можеха и сами да осигурят безопасността на крайбрежния район, а вътрешността на острова не смятахме да проучваме — би било излишен риск с оглед евентуална атака откъм морето. Самото село се простираше само на няколко улици към вътрешността. На първо време нямаше да се занимаваме с платото и останалата част от острова. Ако не откриех причини за тревога, Чола Ий можеше да прати работни бригади отвъд селото, за да насекат и одялат необходимия за ремонта на корабите дървен материал, а междувременно два по два корабите щяха да се придвижат към брега и да изчакат приливът да ги изхвърли на пясъка. Едва тогава можеше да започне работата по изстъргването, запушването на пробойните и насмоляването на корпусите под ватерлинията, а моите гвардейки можеха с радост да се отдадат на ловни занимания, с които да попълнят хранителните ни запаси.

Гамелан, който беше слязъл на брега, без да го забележа, ме наближи, почуквайки с бастуна си, и попита дали може да дойде с нас. Няколко неща ми хрумнаха в отговор, но не изрекох нито едно от тях.

— Може пък — обоснова молбата си той — още да ми е останала малко сила, колкото да ви предупредя за наличието на опасност от магическо естество.

Не виждах причина да му откажа и наредих на две гвардейки да му помагат. Нямахме бърза работа, а ако ни нападнеха… е, Гамелан неведнъж беше повтарял, че не иска да го смятат за прът в колелата на експедицията.

Навлязохме в селото с извадени оръжия. Вървях отпред заедно с Дика. Корайс ме следваше на крачка, а Полило и знаменоска Исмет бяха поели ариергарда. Минавахме покрай магазинчета, къщи и всички други съставки на едно процъфтяващо поселище. Влязох в няколко къщи, като се опитвах да преценя предупредени ли са били хората за връхлитащата заплаха и колко време са имали да се подготвят. Обратно на онова, което със сигурност щеше да се разправя в казармите ни по-късно, ако и когато се върнехме в Ориса, по масите нямаше недовършени блюда нито следи от други дейности, зарязани без време.

С едно изключение — главното помещение на голяма странноприемница, което тънеше в останките на истински хаос. Разкъсани мехове за вино, строшени бутилки и чаши се валяха по пода, масите бяха преобърнати. Имаше и няколко големи петна от кръв. Прецених, че най-малко шест, ако не и десет души са били изненадани и заклани над питиетата си. Това, заедно с неоправеното легло в спалнята зад бакалията, ме наведе на мисълта, че смъртта е връхлетяла хората внезапно и през нощта. Продължихме нататък, готови за всякакви изненади. Само че и този път отсъстваше и най-слабото усещане за грозяща ни опасност. Беше все едно изследваме руините на цивилизация, отмряла по времето на баба ми.

Една от съгледвачките по фланговете се върна да съобщи за голяма сграда напред, в самото подножие на скалистото плато. Приличала на казарма. Ако съгледвачката ни беше права в предположението си, това беше първият знак за военно присъствие, освен шамандурите в залива. Тръгнахме към сградата.

Почти със сигурност беше казарма — дълга двуетажна сграда с охранителна будка отпред. И ето че за пръв път усетих бодеж на несигурност — усещане за опасност или за нещо нередно.

— Сержант Исмет при мен!

Тя се появи мигновено, а аз избрах още шест жени, всичките умели с меча, за да ни придружат в сградата. Полило и няколко други пратих да заобиколят отзад. Останалите заеха позиции за стрелба със заповед да наблюдават всички подстъпи към сградата.

Влязохме и открихме истинска касапница. Казармата беше приютявала поне двеста войници — разбрах го, защото сградата беше пълна с труповете им. Дори аз с мазолестия си войнишки непукизъм останах стъписана. Гледката явно беше поразила и другарките ми, защото не една и две ахнаха ужасено, чуха се и сподавени проклятия.

Страховитата сцена ми напомни за нещо и преди да съм хлопнала вратата пред спомена, той се появи — веднъж, когато бях съвсем малка, си играех в един от плевниците на татко с три попораснали котенца. По едно време те откриха гнездо на полски мишки сред сеното и изведнъж от дружелюбни и сладки създания се превърнаха в онова, което им повеляваха природата и дългът — с други думи, нахвърлиха се с мяукане и писъци върху мишките и изтребиха цялото гнездо, до крак. Но това очевидно не им беше достатъчно, защото се заплеснаха в игри с мъртвите и умиращите жертви. Някои изядоха, други просто надъвкаха. Точно това някой — или нещо — беше направил с бедните войници тук. Някои са били заспали, други са били на пост. Не че е имало значение. Видях строшени копия, счупени мечове и хубави доспехи от застъпващи се плочки, пръснати на парчета като изпотрошена глинена посуда.

От онази жестока нощ беше изминало време, но то не беше заличило и частица от ужаса. Някои от телата бяха изгнили до костите, други бяха изсъхнали като мумии и кафявите им устни разкриваха ухилени в мъртвешко веселие пожълтели зъби. Ала нито едно от телата — и мумифицираните, и скелетите — не беше цяло. Може би мършояди или гризачи бяха пирували с останките, а после бяха отнесли костите по някакви свои си причини. Може би.

Точно тогава чух музиката. Флейта. Идваше отвън. Не беше нужно да издавам заповеди — всички излязохме на бегом от казармата да открием източника на звука.

Идваше иззад казармата, където се издигаше голяма стена във форма на полукръг. Понечих да хукна натам, но спрях. Дадох знак и гвардейките се разтеглиха в бойна формация, после бавно тръгнахме напред. Заобиколихме края на стената и спряхме. Тук стената преминаваше в гигантска каменна балюстрада. Втора стена, подобие на първата, се издигаше от другата страна. В центъра бяха издялани големи стъпала, колосално стълбище по склона на платото. От двете страни на стълбището се спускаха драперии от злачни лиани, разцъфнали в цветовете на дъгата.

Музиката идваше от основата на тези стълби. Наистина беше флейта. На флейтата свиреше някакво странно създание. Със сигурност не беше човек, защото дори варварите от вечните ледове на далечния юг не са толкова космати, или така поне съм чувала. Не беше и маймуна, поне не от видовете, които бях виждала в горите и менажериите. Лицето му не беше нито човешко, нито маймунско. Най-точно бих го описала като лъвска муцуна, с огромни зъби, но без мустаци. На врата си носеше панделка с малък скъпоценен камък.

Създанието ни погледна с известен интерес, без да показва дори подобие на страх, и не спря нито за миг да свири. Мелодията на флейтата разказваше без думи за птици над бурно море, птици, които отчаяно търсят път към дома, отвени от вятъра, дом, който едва ли ще намерят отново.

Затаих дъх, когато разбрах от какво е направена флейтата. От човешка подбедрена кост, грижливо пробита и излъскана. Някакво движение привлече вниманието ми и аз се обърнах. Гераса, най-добрата ми стрелкиня, вдигаше лъка си и изпъваше тетивата с дясната си ръка.

— Спри — казах рязко и понеже гвардейките бяха научени на дисциплина, стрелата така и не излетя. Но и лъкът си остана изпънат. — Не да започваме война сме тук. Не знаем нито кои са били онези войници, нито защо са убити. Още по-малко дали този приятел тук има нещо общо със смъртта им.

Гераса ме стрелна с поглед и прочетох мислите й — никой войник не заслужава подобно заколение, нито паметта му да бъде поругавана от някаква си маймуна. Но все пак свали лъка.

Гамелан стоеше до мен, двете му водачки чакаха на крачка встрани. Понеже музикантът не даваше признаци на умора, аз обясних на магьосника за какво става въпрос, описах му съществото с флейтата и какво бяхме заварили в казармата. Гамелан мълча дълго. Въртеше глава, но все обърната към подножието на стълбите, сякаш можеше да ги види или да ги подуши като уловило дирята куче. Усмивка разтегли устните му.

— Не знам как да го опиша. Не е като да се връща силата ми — каза той и аз ясно долових усилията му да запази спокойствие. — Има нещо тук обаче. Представи си, че… все едно си стояла със затворени очи дълго, в пълна тъмнина, а после въображението ти започва да твърди, че виждаш нещо. Долавям магия тук, навсякъде около нас… но дали е добра или зла, не мога да кажа. Знам само, че е нещо, срещу което трябва да се изправим лице в лице.

Свирнята на създанието секна, сякаш чакала точно тези думи. „Маймуната“ скочи на парапета на стълбите, улови една лиана, изкатери се по нея и изчезна от поглед.

Вслушах се в себе си да видя дали долавям нещо. И наистина, имаше нещо тук, точно както го беше описал Гамелан. И това нещо се разбуждаше. Чувствах се като рибка току под повърхността на езеро, а някъде над калта по дъното му плува голяма щука. Но както и преди липсваше всякакво чувство за опасност и заплаха.

— Ще се качим по стълбите — реших. Пратих две жени да се върнат на плажа и да информират Чола Ий за намерението ни. После тръгнахме нагоре, през шест стъпала една от друга, така че да не улесняваме излишно стрелците или копиеносците в евентуална засада. Стъпалата бяха издялани съвършено в скалата, сякаш десетки каменоделци са вложили години в изпълнението на тази задача. Стигнахме до площадка и завихме — стъпалата преминаха в тунел, прокопан в самата скала, с хитро оформени прозорци, които от подножието на стълбите приличаха на естествени процепи. Стените бяха покрити с барелефи. Каменните пана разказваха история за кървави битки и странни градове на още по-странни острови. Опитах се да проследя нишката на разказа, така както човек разглежда гоблен, но смисълът ми убягваше. Изображенията ставаха все по-детайлни, все по-чудати и все по-кървави… затова скоро се отказах и отклоних поглед от тях.

Стигнахме до втора площадка. Оттук стъпалата излизаха на открито, издялани в самата скална стена. Над главите ни синееше небето, а скалите се издигаха високо от двете ни страни.

Спрях и погледнах назад да видя как се справят гвардейките ми. Някои дишаха тежко и аз изругах под нос, осъзнала за пореден път до каква степен пътешествие като нашето изцежда силите, без значение колко упражнения правиш или колко пъти обикаляш на бегом палубата под виковете на безмилостен сержант. Гамелан ме настигна. Помощничките му се бяха задъхали, но старият жрец почти припкаше, потропвайки с бастуна си, бързо и бодро, все едно бе три пъти по-млад. Продължихме нагоре.

— В оня проклет тунел май ми харесваше повече, поне имахме нещо над главите — каза Полило зад мен. — А оня хребет, дето стърчи над нас сега, като нищо може да вкара кофти идея в главата на някой, дето не ме смята за достоен другар по пиячка… или има удобен камък подръка.

Поизостанах, за да се изравним, и двете продължихме напред в мълчание, като се опитвахме да не броим стъпалата. А после стигнахме върха и излязохме под открито небе.

Платото представляваше огромна поляна. Ниски заоблени могили галеха погледа във всички посоки. Групи дървета стърчаха тук-там между могилите, потоци и езерца синееха на зеления фон. Само че този рай не беше с естествен произход — в средата на платото се издигаше разкошна вила с пръснати около нея допълнителни постройки. Беше построена от мраморни блокове и изглежда нея бях видяла да се белее, преди да влезем в залива. Беше многоетажна — два многоъгълни купола се издигаха в центъра й, свързани с покрита аркада. Попаднали бяхме в имение, което не отстъпваше и на най-добрата конеферма на Антеро… и дори я превъзхождаше.

Имаше някакво движение при къщата. Гвардейките се разгърнаха във V-образна формация, стрелкините по фланговете, охранявани от копиеноските, а в средата се скупчиха онези, които щяха да въртят мечове.

Движението придоби ясна форма — кон с ездач на гърба. И колкото повече наближаваше, толкова по-приказна ставаше гледката. Конят не беше обикновен кон, а зебра на бели и черни ивици, каквато бях виждала само един път — когато натоварен с екзотични животни кораб беше спрял в Ориса на път към двора на другоземски цар. Без седло на гърба й яздеше още един от странните зверочовеци, но този изглеждаше по-гротескно и от музиканта, защото беше облечен с червени бричове до коленете и зелена куртка. Зебрата спря сякаш по своя воля и ездачът се изсули от гърба й.

Огледа се любопитно, после тръгна право към мен. И той, както и другият, носеше скъпоценен камък на шията си. Зверочовекът се поклони, извади плочка от слонова кост от джоба на куртката си и я протегна към мен. На плочката имаше само две думи:

ДОБРЕ ДОШЛИ

Поздравът беше написан на орисиански.

Зверочовекът не изчака отговор, а пак се метна на зебрата. И пак сякаш по своя воля животното отпраши в галоп, не към вилата с куполите, а към една голяма конюшня в далечината.

Казах на Гамелан за плочката и го попитах дали странното усещане, за което беше споменал, се е усилило.

— Не — отвърна той. — Знам само, че трябва да продължим напред.

Продължихме. Поехме към вилата в разгърната формация с подсилени флангове. Сградата се оказа дори по-голяма от предварителната ми преценка, и по-далеч. Всъщност доста далеч — на цели две мили. Когато наближихме, различих градини, лабиринт от едната страна, изкуствени езерца с рибки и други подробности от луксозно естество. Ала не видях нито един от очевидно многобройния екип градинари, нужни за поддържането на този грижливо фризиран парк.

Входна алея извиваше пред къщата, достатъчно широка за половин дузина карети и насипана с натрошени бели миди, които хрущяха под ботушите ни, докато вървяхме към входа — трийсет стъпки високи двойни врати в средата на просторна колонада.

Дадох заповед за спиране и гвардейките автоматично се строиха, сякаш се подготвяха за инспекция от принц или военачалник.

След миг вратите се отвориха и навън излезе мъж.

— Поздравявам ви с добре дошли в Тристан — каза той на орисиански, а гласът му иззвънтя като тежък гонг, приканящ като чаша ябълково вино с подправки в мразовита зимна нощ. — Аз съм Сарзанът и отдавна чакам появата ви.

 

 

Мина ден, откак освободих писаря, като му обясних, че не съм сърдита, а просто ми трябва време да обмисля с какви думи да продължа разказа си. Това време ми трябваше не защото ме е страх да разкажа какво се случи. Всички грешим и единственият грях е да допуснем два пъти една и съща глупост.

Често се случва, срещнеш ли някой велик човек, някой, под чиито стъпки земята трепери, спомените ти за тази първа среща да не отговарят изцяло на действителността. А Сарзанът определено спадаше към категорията на великите, защото това определение не прави разлика между добро и зло, а описва само мащаба. Не искам мисълта за случилото се по-късно да хвърли сянката си върху онова, което видях и почувствах на острова, когато за пръв път видях онзи мъж. Сега обаче думите ми са готови.

Бихте могли да сбъркате Сарзана с богат търговец. Беше облечен с туника с широки ръкави и яка. Крачолите на панталоните му се разширяваха в клош също като ръкавите. И туниката, и панталонът бяха в наситено цикламено и този кралски цвят му отиваше сякаш по рождение. Материята приличаше на тежка коприна. Коланът му беше от преплетени тюркоазени каишки, а изпод панталона надничаха върховете на ботуши с цвят на слонова кост.

Сарзанът беше малко под средния ръст, но не и под средното тегло. Очевидно не страдаше от липса на апетит, но не беше и ненаситна свиня като Чола Ий. Беше гладко обръснат и с напудрени бузи. Напомадената му коса падаше на букли до раменете и изглеждаше фризирана от майстор на машата буквално минути преди официалната му поява. Лицето му беше по-скоро кръгло, с много тъмни вежди и добре оформен мустак. Видиш ли го по орисианските улици, сигурно би го взел за чуждестранен богаташ и нищо повече. За човек, натрупал състояние и уважение.

А после погледнах в очите му. Кълна се, че спомените не ми играят лоша шега и че онова, което ще ви разкажа сега, е същото, което видях в онзи момент. Очите му бяха бездънни и изразителни. И бяха тъмни — не мога да кажа дали бяха наситено зелени, сини или черни обаче — и грееха със спомена за величие. Най-доброто сравнение, което ми идва наум, е това с очите на уловен в клетка орел, който си спомня как ноктите му разкъсват плячката; или с блясъка в жълтите очи на ловен сокол, когато му свалят качулката и погледът му попадне върху яребицата в полето.

Не. Дори и на пълна с хора улица, дори в богаташки квартал, Сарзанът не би останал незабелязан, зърнеш ли очите му.

На последното стъпало той спря и се поклони.

— Нищо не ви заплашва — каза и ме обзе непоклатима увереност, че казва истината. — Може да повикате корабите, които оставихте на пост извън залива, и да пуснете на брега толкова от моряците, колкото сметнете за нужно. Тук нищо не ви заплашва. Не очаквам да приемете със сляпо доверие думите ми. Долавям, че помежду ви има двама, които притежават Дарбата. Единият е бил наранен жестоко, усещам го… — Аз пък усетих как Гамелан се размърдва току зад мен. — А другият, простете, другата, е млада и тепърва проправя пътя си към силата.

Свалих шлема си и се поклоних.

— Поздравявам ви от името на Ориса — казах, но се въздържах от коментар по повод намека му за магьосници сред нас. — Виждам, че владеете силите на магията и сте онова, които ние сме свикнали да наричаме жрец. Долавяте ли нещо от нашата история?

— Нещичко — каза той. — А онова, което ми убягва, ще ми разкажете сами. Но не му е сега времето. Знам, че идвате отдалеч и сте преживели страховита битка, а след победата, която едва не ви е унищожила, сте преминали през нови изпитания. Сега обаче сте в безопасност. Можете да останете тук колкото искате и колкото е необходимо, за да стегнете флотилията си. Каквото намерите, било като инструменти, било като материал, можете да използвате по свое усмотрение. Можете да се настаните долу в селото или тук, на платото. Казармите са достатъчни и за далеч по-многобройна войска от вашата. Прясната вода, плодовете на дърветата и дивораслото зърно са на ваше разположение. Може да ходите на лов и риболов където пожелаете. Ще помоля само да не посягате на същества, които ходят изправени. Както и на такива, които носят моя знак — скъпоценен камък на челото или около врата. Те са мои слуги и приятели и съм се заклел да осигуря безопасността им. За това настоявам и всеки, който наруши закона, ще бъде наказан, а наказанието ще е най-сурово. — Сега всички виждахме блясъка на авторитет и власт в очите му.

Отърсих се от хватката, в която този странен тип беше стегнал умовете ни, и казах:

— Идваме с мир и не сме нито глупаци, нито деца. Съобразяваме се със законите на страната-домакин. — Тук вложих доза стомана в гласа си и продължих: — Дотогава, докато към нас се отнасят като към почетни гости. Ако това споразумение не бъде зачетено… — Не довърших изречението, нямаше и смисъл.

— Добре — каза Сарзанът. — Вече пратих долу един от своите… слуги да приветства останалата част от хората ви и да покани офицерите, най-вече онзи, когото наричате Чола Ий, в моята вила. Капитан Антеро, ако желаете, сега е моментът да дадете заповед „свободно“ на бойците си. Нека се освежат, преди да седнем на трапезата.

Замислих се. Абсурдно би било да приема на доверие захаросаните му думи, но и сега, както преди, не долавях нищо тревожно, само спокойствие и гостоприемство. Хвърлих поглед на Гамелан, но той беше вдигнал лице с лека усмивка, сякаш да го сгрее под лъчите на топло следобедно слънце.

— Благодаря ви, Сарзан — казах аз. — Признателни сме, че ни посрещате така радушно в царството си.

Изражението на Сарзана се промени внезапно, помрачня.

— Царство? — повтори той и гласът му също се промени. Все едно буреносен облак се беше дотъркалял изведнъж насред ясно небе. — Аз, който някога управлявах земи, така обширни, че никой човек не можеше да ги преброди за цял живот? Това тук не е моето царство. Това е моята гибел, капитане. Моето заточение. Изпратен бях тук, за да умра!

 

 

До средата на следобеда всичките ни кораби бяха пуснали котва в пристанището и повечето хора бяха слезли на брега. Сарзанът беше казал, че ще прати слугите си да почистят казармата от труповете, така че хората ни да се настанят там. Ала всички, които чуха предложението му, потръпнаха колективно при мисълта да прекарат дори една нощ в споменатата морга. Реакцията ни не убягна на Сарзана и той каза, че сме добре дошли да отседнем на платото, ако така предпочитаме — неговите врагове се били погрижили щедро за сградния фонд, преди да го заточат на острова.

Корайс събра смелост и го попита какво се е случило в селото.

Сарзанът се усмихна, но усмивката му нагарчаше. После каза, че рано или късно ще научим, но предпочитал да ни разкаже историята си в хронологичния й ред, а тази случка била към края й. Освен, добави той, ако уважаемата легатка не се притеснявала, че случилото се с онези негодници касаело по някакъв начин собствената й съдба? Макар в думите му да се прокрадна известна острота, никой не се засегна. Корайс само сви рамене и каза, че островът си е негов. Странното чувство на удовлетворение все още обгръщаше всички ни, сякаш проблемите ни най-после бяха стигнали окончателния си край.

Предложението на Сарзана беше щедро, но нито аз, нито Чола Ий бяхме склонни да се установим толкова далеч от корабите. Да не говорим, че изкачването по стъпалата щеше да затрудни и забави излишно ремонтните екипи, което беше недопустимо предвид лошото състояние на галерите.

Решихме малка група гвардейки начело с Корайс да се настани на платото, най-вече за да държи под око Сарзана. Останалите щяхме да използваме празните къщи на крайбрежната улица, след като ги почистим основно. Аз и адмиралът установихме щабквартирите си в две странноприемници. Онази, която си избрах аз, имаше просторни стаи на втория етаж, които реших, да използвам като жилищна част за себе си, Полило и кандидат-офицер Дика. Намислила бях да я направя легат, ако оцелее в следващата ни битка, а официалната политика да не се правят повишения без одобрението на по-висш офицер — разбирайте, мъж — да върви по дяволите. Дългото плаване ми беше дало време да помисля върху много неща, които в Ориса бях приемала като нещо нормално. Когато се върнехме у дома, щеше да има промени.

Сарзанът ни уведоми, че е планирал празненство за добре дошли. Приехме с уговорката, че постовите по корабите и част от гвардейките няма да присъстват. И ще празнуват с корабни порциони. А утре, ако никой от нас не получеше хранително отравяне, можеха да си спретнат истински банкет. Това беше обичайна практика на непозната територия, където отровата може да е обичайно средство в управленския арсенал на местните владетели.

Сарзанът се намръщи, когато му казах, че няма да се възползваме докрай от гостоприемството му, и това ме накара да отбележа — с известна острота в тона, — че ние също си имаме обичаи. Той се усмихна, без да се засегне, и усетих как последните останки от подозрението ми се стапят като ланшен сняг. Той каза, че обичаите са нещо похвално и че според него обикновените хора заслужавали банкет в чест на делата си не по-малко от всеки лорд или офицер. Самият той открай време прилагал на практика убеждението си, че аристокрацията и селяните е редно от време на време да се смесват.

— Ако не друго — каза той с още по-широка усмивка, която не стигна до очите му, — установил съм, че и най-изпадналият селянин или моряк са по-интересни събеседници от изисканите дами и господа в двора.

Останах дълбоко впечатлена, същото важеше и за жените ми. Самите ние спазвахме този принцип по време на битка — хранехме се и живеехме заедно без значение на ранга, — но в мирно време дори Маранонската гвардия имаше отделни столови за сержантите, офицерите и редниците. Отбелязах си да помисля върху думите на Сарзана. Навярно си заслужаваше да въведа и тази идея в хваналите паяжина армейски обичаи, когато се върнем у дома, поне що се отнася до гвардията и нейните порядки. Само Чола Ий и някои от офицерите му свъсиха вежди при мисълта, че ще делят една трапеза с простите моряци, но никой не изрече на глас негодуванието си.

Изкъпахме се на смени и направихме всичко възможно да придадем блясък на доспехите си. Уви, резултатът беше по-скоро жалък. Униформените ни туники бяха на петна от солените морски пръски, а броните ни бяха изгубили безнадеждно блясъка си, колкото и да ги лъскахме. Медните повърхности бяха придобили красив зеленикав оттенък, който отстранихме с цената на промишлени количества пепел и ругатни. Поизбелихме кожените портупеи с наличното масло и белина — надявах се, че ще ни остане време да скроим и обработим нови кожи, преди да отплаваме. Красивите ни обкичени с пера шлемове също не бяха понесли добре пътуването и приличаха на разрошени от ураганен вятър морски птици. Само оръжията ни грееха без петно от ръжда или мръсотия.

Колкото до самите нас, приличахме на сбирщина вещици. Полило хвърли поглед в огледалото между два прозореца и изпъшка.

— Това не е коса, а парцал за бърсане на под — обяви тя, стиснала шепа от кестенявите си къдрици.

Опитах се да измисля нещо утешително, но Полило беше права. Самата аз изглеждах дори по-зле, защото светлата кожа и русата коса са първите, на които налита времето в инстинкта си за разрушение. Бяхме се ресали и мили, а при възможност мажехме косите си с олио, но морето и соленият въздух се бяха подиграли безмилостно с усилията ни. Докато плавахме, това не ни се струваше важно, защото всички изглеждахме еднакво зле, а и на кого му пука какво мислят моряците за външния ни вид. Сега обаче, когато ни предстоеше банкет — макар че нямаше кого да впечатлим, освен Сарзана и неговите получовеци, — изведнъж се почувствахме засрамени.

Все пак направихме възможното с подръчните ни материали и време. И от това се роди още една история, която моите жени щяха да разказват, докато аз предвождам гвардията, а и след това.

Местните селяни явно бяха държали на чистотата, защото вани за къпане — и дървени, и метални — не липсваха, дори напротив. На двама от моряците на Чола Ий им хрумна неразумната идея да ни позяпат скришом, докато се къпем. Единият си изкара счупена ръка благодарение на Полило, която метна по него ведро, другият се отърва с натъртени ребра там, където го уцели затъпената стрела на Гераса.

Онези от нас, които предпочитаха крайниците си обезкосмени, наточиха ножове и бръсначи и се обръснаха. Зачудих се, докато псувах заради третото поред порязване, защо никой жрец не се е сетил да измисли депилиращо заклинание, а после си дадох сметка, че мъжете се гордеят с космурляците си, а женските нужди в това отношение са последната им грижа. Чувала бях слухове, че някои от най-изтънчените куртизанки в Ориса обезкосмявали изцяло телата си, и това ме наведе на заключението, че въпросното заклинание все пак съществува. Никога не ми беше хрумвало, че магията може да се използва и за такива дребни, ежедневни неща, поне докато Гамелан не започна да ме обучава.

Тъкмо това стана причина за нещастието ми. Пъшках разочаровано, вперила ужасен поглед в съдържанието на козметичната си чантичка, когато чух и други жени да се оплакват. В багажа на една гвардейка няма много място за глезотии, а ето че и малкото хитринки за разкрасяване, които носехме, бяха пострадали по-зле и от телата ни. Пудрите ни се бяха спекли, маслата се бяха сгъстили или изсъхнали напълно, кремовете се бяха пресекли, а ружовете — напукали. Този крайно неприятен факт, както и посоката, в която бяха поели мислите ми преди малко, породиха внезапен пристъп на вдъхновение. Щях да оправя работата. Извиках на сержантите да съберат изсъхналите мазила, като се погрижат всяка жена да отбележи своите. Позамислих се и сложих собствените си неща най-отпред. Взех малко чиста дъждовна вода от една цистерна, набрах благовонни цветчета от един храст, взех малко олио от кухнята на странноприемницата, а накрая и шал в ярки цветове, който намерих в един шкаф. Допрях шала до останалите съставки и реших, че съм готова.

Трябваше ми само някаква богиня. Първо се сетих за Маранония, разбира се, но веднага отхвърлих кандидатурата й. Ако чуеше молитвите ми, сигурно щеше да ме превърне в глиган, задето я занимавам с нещо толкова тривиално като пудра за лице.

Напрегнах ума си за някакъв друг бог, но за жалост — понеже бях истинска орисианка, тоест пропита от траен скептицизъм — личният ми пантеон включваше единствено Маранония, фамилното божество на домашното ни огнище, боговете-закрилници на града ни и от време на време разни други висши създания, към които бях отправяла формално молитвите си по политически причини на публично място. Само суеверните селяци и чуждоземците си имаха големи и малки богове за всяка дреболия от живота. Попитах събралите се жени дали не знаят за някоя богиня, която би могла да ни помогне, но ми отговори продължително мълчание.

Накрая Полило светна и каза, че когато била съвсем млада, имала една приятелка.

— Като сърничка беше — размечта се Полило, — но предпочиташе мъже, при това колкото по-космати, толкова по-добре, така че не ми обръщаше никакво внимание. Но добре помня, че все се молеше на някаква богиня… как й беше името… чакай да помисля… сетих се! Хелтот. Не, Хелот. Да, така беше. Сигурна съм.

Междувременно почти половината гвардейки се бяха събрали наоколо и ми ставаше все по-ясно, че правя струвам, не бива да се излагам.

Така че подхванах заклинанието:

— Каквито бяха,

такива да бъдат.

Чуй, Хелот,

молбата смирена.

Завърти,

Обърни

и пак завърти.

Сега сте такива,

що бяхте преди.

Докато припявах, докосвах с шала всяка от кутийките, като внушавах на олиото, цветчетата и сладката вода да подмладят пудрите ни. Стори ми се, че зърнах някакъв проблясък, и погледнах към своята кутийка. Изглеждаше чистак нова, драскотините и чукнатите места след десетките военни кампании в мешката ми бяха изчезнали.

Боя се, че позволих на ентусиазма си да надвие здравия разум, но пък това беше първото ми истинско заклинание, лично мое от началото до края. Помня дори, че изписках:

— Успях!

Корайс първа отвори кутийката си, като изпревари дори мен. Зяпна… а после избухна в смях, смееше се и се държеше за корема, все едно някой я гъделичкаше с перо по петите. Разбрах, че нещо дяволски се е объркало, и отворих своята кутийка. Заклинанието ми наистина беше сработило добре. Малко прекалено добре обаче. Мазилата ми наистина се бяха подмладили и кутийката ми беше пълна с миш-маш от изходни съставки — бадеми, преди да ги смачкат, за да извлекат маслото; листа от роза, оловен прашец, краве масло, зехтин и всички останали неща, които опитните майстори стриват и смачкват, за да направят от тях мазила за разкрасяване.

И докато смехът около мен преминаваше в истеричен кикот, разбрах, че ще мине много дълго време, преди гвардията да забрави как капитан Антеро е върнала времето назад.

 

 

Преди да поемем под строй нагоре по стълбите към платото и обещания банкет, дръпнах Гамелан настрани. Той също се беше издокарал. Бях пратила две от жените да му помогнат, като ги предупредих, че ако чуя от него и най-малкия намек за недоволство от отношението им, хич да не се чудят кой ще отговаря за почистването на клозетите през следващите няколко месеца.

Зададох му същия въпрос, който му бях задала и преди да слезем на брега — дали долавя магии, насочени срещу нас.

Той каза, че не усеща нищо подобно.

— Но едно нещо мога да ти кажа, макар да съм сигурен, че си го осъзнала и сама. Този Сарзан е могъщ магьосник, толкова могъщ — чувствам го, нищо, че силата ми я няма, — колкото най-могъщите, за които съм чувал. Нещо повече, усещам, че е притежавал власт и на управник, а не само на магьосник.

Като властелините ли? — попитах.

Гамелан се замисли, преди да отговори.

— Донякъде. Има разлика, макар че ми е трудно да я обясня. Властелините усвоиха магията и с нейна помощ си присвоиха трона, верни на ликантийските традиции. Този човек е различен. Усещам, че този Сарзан — ще ми се да знаех какво означава тази дума и дали е име, или титла — е придобил магическия жезъл и управленския скиптър по едно и също време, използвал е едното, за да умножи силата на другото, и после е върнал услугата, преди да падне от власт.

— Чудя се какво ли е станало?

— Всичките ми сетива долавят, че е бил велик управник, че е управлявал мъдро, макар и строго. Затова се чудя каква е била причината да падне от власт. Как и защо?

— Може би сам ще ни каже — предположих аз.

— Може би. Макар че вероятно ще чуем неговата версия за събитията. Защото никой управник, без значение колко справедлив е бил и колко време е минало, откакто е загубил трона си — по своя или чужда воля, — никой управник не е доволен от съдбата си. Ние обаче нямаме друг избор, освен да се оставим на вятъра, което и правим, откакто се бихме с властелина.

— А от него долавяш ли нещо?

— Не — каза Гамелан. — И слава на боговете. За последно… за последно усетих присъствието му, когато се събудих и открих, че съм сляп. Макар че и онова може да е било халюцинация, както сам се опитвам да се убедя и почти успявам.

— Почти — повторих аз. — Де да беше сигурен.

Гамелан кривна устни, но не каза нищо. Вместо това ме хвана за лакътя.

— Млада ми Рейли, отиваме на банкет. Гледай да седнеш близо до мен, за да не си сложа риба в чинията за месо. Искам да ми служиш за очи.

— Убедена съм — рекох сухо, — че това ти желание е продиктувано единствено от стремежа ти да спазваш етикета.

— Че каква друга причина бих могъл да имам, капитане? — с негодувание възкликна той.

Засмяхме се, после аз изревах няколко команди на сбралите се гвардейки. Време беше да тръгваме за банкета.

 

 

Трапезата може и да не беше най-странната, на която съм сядала, но определено заслужава място в челото на класацията. Самата трапезария представляваше просторна мраморна зала, окичена с гоблени с изображения героични и гротескни като барелефите в прохода към платото. Имаше предостатъчно място за всички ни, че и отгоре — в интерес на истината залата можеше да побере цялата ни експедиция в първоначалния й състав. Колкото до великолепието й, залата не отстъпваше на никоя друга, дори на Банкетната зала в орисианската Цитадела на магистратите. Осветлението беше силно, но не дразнещо, макар че никъде не се виждаха лампи или факли. Същото беше и с музиката — тя беше налице, но не и източникът й. Никъде не се виждаха музиканти, не забелязах и отделена със завеса ниша, където биха могли да се скрият.

Както беше обещал Сарзанът, бяхме подредени моряк до офицер и прашкарка до легатка и разговорът наистина се оказа по-интересен от скучната размяна на любезности по време на дворцовите банкети, които се е случвало да посещавам в Ориса поради ранга си. Ето една традиция, която определено си заслужава да възприемем.

Писарят нещо се мръщи — явно се чуди защо съм нарекла банкета странен, а още не съм обосновала с нищо твърдението си. Бих могла да му напомня за тогавашното ни положение, как само допреди ден сме се лутали като отронени листа в мъртво море, или че домакинът ни, седнал начело на масата между Гамелан и мен, изглежда, беше единственото живо човешко същество на острова. Ала и без всичко това вечерта си беше повече от странна.

Да вземем прислугата например. Състоеше се изцяло от зверочовеци като флейтиста и ездача, посрещнал ни на платото от името на Сарзана. Тези обаче бяха облечени по-чудато и от ездача. Носеха разнообразни облекла, всичките от скъпи платове и с изящни кройки, някои бяха нагиздени в обсипани със скъпоценни камъни рокли, други пристъпяха в роби с богати дипли като на градските съветници в Ориса; трети се пъчеха в позлатени брони, на които би завидял и генерал.

Сарзанът забеляза интереса ми и обясни:

— Това е моя приумица. Една от многото всъщност. Всеки от слугите е облечен като член на двора ми. По този начин се чувствам обграден от същите дами и господа като в миналото. Само дето — добави той и в любезния му тон се прокрадна горчивина, — само дето тук не се страхувам от предателство, както се страхувах в друг един дворец и в друго време.

Кимнах, осъзнала, че като всеки опитен разказвач, Сарзанът подготвя почвата за предстоящата си история, и се зачудих кога ли смята да ни я разкаже.

Въпреки натруфените си одежди зверочовеците се оказаха сръчни и пъргави сервитьори: раздигаха чиниите веднага щом те се изпразнеха и допълваха своевременно чашите.

И до днес помня менюто от онази вечер, помня всяко ястие, придружено с различно и съвършено подбрано вино. Започнахме с различни блюда, подбрани специално за разбуждане на апетита — хапки хляб, намазани със силно подправен хайвер; сурови стриди в черупките или печени с парченца свинско; задушени зеленчуци с подправки. Следващи бяха птиците, печени с гарнитура от винено желе. После се появиха сьомги, по една голяма риба за всеки трима-четирима от сътрапезниците, сервирани още димящи от грила, който бе оставил хрупкавите си следи по кожицата им, придружени със сос от масло и копър по избор — самата аз си цвръкнах само малко лимон. След това се появи гъста супа, направена от безброй различни гъби, като всеки вид бе запазил собствения си вкус и аромат, сякаш бяха приготвяни отделно, а не в една тенджера.

След това ни сервираха основното ястие — големи бутове от някакъв дивеч с желе от стипчиви диви ябълки и горски плодове, всичко това увито с ивици осолено свинско. Попитах Сарзана от какво животно е месото и той обясни, че било от един вид еднорога антилопа, която обитавала северния район на острова.

— Тези животни са истинско предизвикателство за ловеца — каза той, — защото никога не се събират на стада, а живеят поединично. Нямам представа как или кога се съешават.

— Самият вие ходите ли на лов? — попита Полило от мястото си малко по-нататък на масата.

— Не — каза Сарзанът. — Вижда ми се безсмислено да пухтя и пъшкам с вид на дебел глупак, който е решил да изгуби и последните остатъци от достойнството си, като търчи из гората по петите на нещо, което би предпочел да срещне за пръв път на трапезата си във вид на блюдо. Слугите ми се занимават с това. С лова и риболова.

— Не видяхме лодки — каза Полило. — Вашите… слуги… от брега ли хвърлят мрежите?

Сарзанът се усмихна.

— Тези тук — той махна към щъкащата около масата прислуга — не са единствените, които решиха да ми служат. Има също делфини… тюлени… ястреби… и други, които направиха същото.

Сетих се за двата делфина, които видяхме на път към острова. Плуваха успоредно един на друг и нещо святкаше на челата им. Дали пък не бяха държали краищата на опъната мрежа в устата си, а онова на челата им да бяха диадеми със същата емблема, каквато носеха зверочовеците?

— Решиха? — меко попита Гамелан.

— Признавам, че подготвих почвата с едно-две заклинания — каза Сарзанът. — Но какво от това? Сега тези създания живеят много по-добре отпреди. Тогава те ловуваха и сами ставаха жертва на други хищници, животът им беше кратък и изпълнен с борба. Всяка болест или буря ги сварваше безпомощни. Сега, в замяна на дребни услуги към мен — повечето от които, като риболова например, така или иначе бяха част от естествените им навици, — животът им е по-щастлив и спокоен.

Запитах се дали отнемането на свободата може да направи едно диво животно щастливо, но си замълчах. Същия аргумент бях чувала да излагат и звероукротители в менажериите. Гамелан също се въздържа от коментар.

Вечерята продължи. Почти всички се държаха прилично. Бях предупредила изрично гвардейките си да не прекаляват с виното и нито една от тях, дори Клижес, най-голямото пиянде сред нас, не си позволяваше повече от някоя и друга глътка. Трима-четирима от моряците обаче, понеже си бяха моряци, решиха да се възползват от възможността. Единият върза толкова бързо кънките, че понечи да запее откъм долния край на масата. Сарзанът, изглежда, не забеляза, не се промени и приятният му сладкодумен маниер на разговор. Само хвърли поглед към пишман пиячите и те внезапно се умълчаха.

По-късно една от моите жени каза, че моряците наистина изтрезнели внезапно, но преди това ги полазили силни тръпки, сякаш в рамките на няколко секунди ги затиснал ужасен махмурлук. Явно Сарзанът контролираше трапезата си с нещо повече от гостоприемство и добри обноски.

Вечерята завърши с разнообразие от десерти — плодове, ядки и така нататък, — придружени от различни видове сирена, каквито никога не бях опитвала.

Тъкмо си дояждах, когато настана раздвижване. Гвардейките и моряците наставаха и се взеха учтиво довиждане, все едно бяхме в казармената столова и виното току-що е привършило. Отвън долетяха виковете на сержантите, които ги строяваха, и преди да съм затворила провисналата си челюст, те вече маршируваха през платото.

В голямата зала бяхме останали само Чола Ий, Гамелан, Корайс и аз. За миг ме обхвана тревога, а после мярнах на входа сержант Бодилон, която бях оставила тук с Корайс да държат под око Сарзана. От двете страни на вратата стояха гвардейки на стража, всяка с копие в ръка и бдително изражение на лицето.

Сарзанът ме погледна и каза:

— Капитан Антеро. Простете, че прекрачих границите, но ми се стори, че вашите жени ще се чувстват по-добре, ако се върнат в квартирите си. Денят им беше дълъг и уморителен. Същото важи и за вашите моряци, адмирал Ий.

По някаква причина никой от нас не възрази, нито се разтревожи от магиите на Сарзана. Топлото чувство, с което се отличаваше целият ден, сега обгръщаше раменете ни като вълнен плащ в мразовита нощ.

— А сега — продължи той, — нека се преместим в друга стая и там да продължим разговора си. Аз знам почти всичко за вас. За вас и за родната ви земя. Знам как сте преследвали отдавнашния си враг и как сте го победили. Знам какви опасности сте преживели по пътя насам. Знам и какво ви предстои… Вие обаче не знаете нищо за мен.

После се усмихна.

— Е, това е на път да се промени… Ще ви разкажа своята история и как се превърнах в Сарзана; ще ви разкажа за злото, което провали мен и великата цивилизация на Кония.