Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (14)

14
На юг към Кония

На следващия ден се хванахме на работа. А работа имаше предостатъчно за всички. Когато приключихме и галерите ни изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от корабостроителниците и кръвта от жертвоприношенията още не е изсъхнала по носовете им, онези от нас, които си бяха мечтали да си купят някоя малка лодка, за да си услаждат старините, отдавна се бяха отказали от тази идея. Също като мен Амалрик не си падаше по корабите, приемаше ги като необходимо зло за транспортирането на стоки от едно пристанище до друго; сега обаче моите чувства бяха придобили нова ожесточеност — искаше ми се да съм велик жрец и да павирам проклетото море, така че на никой освен на слабоумните, а в тяхно число включвах всички моряци, да не му потрябва вода за друго освен за къпане.

Негодуванието ми може да ви се стори преувеличено и сигурно наистина изглежда така. Но нека ви разкажа какво се наложи да направим, за да стегнем дори една-единствена галера!

Първо от кораба се сваляше всичко, което може да се свали, за да олекне и да гази възможно най-плитко, а после гребците го придвижваха близо до брега, докато дъното му не остържеше пясъка. След това го извличахме с въжета на плажа и го подпирахме с тежки, подплатени в единия край греди, така че да не се килне след отдръпването на прилива.

След това трябваше да остържем корпуса му от всички полепнали по него водорасли и ракообразни и в процеса на това занимание остъргахме толкова кожа от собствените си ръце, че би стигнала да се изработят колани за цяла армия. А после рачетата и мидите, които бяхме остъргали, умряха и започнаха да се разлагат. Само след няколко часа храбрият ни боен кораб вонеше като пристанищен клозет. Тази задача, както ме осветли Клисара, не изисквала специални умения извън наличието на дебел гъз и малък шлем, така че гвардейките били идеални за целта. Понечих да изръмжа, но видях, че просто е направил опит да се пошегува, и настроението ми се подобри. Поне докато не си дадох сметка, че е редно да дам пример на жените и първа да се захвана със стъргането.

— Бях останала с впечатлението — каза сержант Исмет, която се трудеше на няколко метра от мен, — че ще сме благородни ловкини и така нататък, а не кухненски помощници, които стържат нагара от тези исполински тенджери.

— Първо работата — изръмжах през зъби, — после удоволствието.

Не че ни товареха повече от другите — Чола Ий, Клисара и другите капитани тормозеха моряците повече и от нас. А и задачата, която ни бяха дали, дори не беше най-неприятната. На най-неприятната й дойде ред след като остъргахме дъното на кораба и с нея се заеха дребните нарушители в нашата флотилия — както шепа от моите гвардейки, на които се полагаше по-сурово наказание от ритник по дупето, шамар с опакото на ръката от сержанта или една седмица чистене на клозетите, така и далеч по-многобройната група моряци, които по една или друга причина бяха изпаднали в немилост. Всички изгнили въжета бяха свалени от кораба и струпани на голяма купчина досами водата. Наказателните отряди бяха пратени да разплетат насмолените въжета, нишка по нишка. След това тези нишки трябваше да се набутат в процепите между отделните елементи на корабната обшивка с помощта на чук и един инструмент с формата на тясно длето. Понеже тази задача имаше за цел да запуши евентуалните малки пробойни по корпуса, дори и най-мързеливите моряци работеха усърдно, но въпреки това и просто за всеки случай един особено свиреп оръжейник крачеше напред-назад между работниците с навързано на възли въже в ръка. Беше му забранено да удря гвардейки обаче.

Полило му го беше обяснила простичко:

— Само гвардейки могат да бият гвардейки. — Негодникът измери с поглед мускулите на Полило, прецени ледените й очи и кимна неохотно.

Запушихме цепнатините по описания начин и дойде ред да боядисаме корпуса. Боята представляваше воняща смес от катран, масло и някакви растителни отрови от острова. Отровата уж трябваше да предпази поне за известно време корпуса от нашествието на нови ракообразни, а това беше важно, защото налепите бавеха кораба и го правеха неповратлив, а и рано или късно гадинките пробиваха обшивката. И докато цялата тази дейност кипеше по външните повърхности на кораба, друга кипеше във вътрешността му.

Всичката прогнила дървения трябваше да се подмени — извадихме късмета да открием склад, пълен с изсушен дървен материал, включително одялани дървесни стволове, с които заменихме мачтите, които се бяха нацепили лошо или вътрешността им беше прогнила. Дървенията и палубите намаслихме. В селото и около него намерихме достатъчно въжета, за да подменим стария такелаж.

Не стига това, ами трюмовете и каютите трябваше да се опушат. Чувала съм, че в орисианските корабостроителници за тази цел наемали пътуващ или обучаващ се жрец, който правел заклинание на кораба и всички плъхове, хлебарки и други гадинки измирали. Ала ние не разполагахме с нужните ресурси, поне в началото. Но след като един моряк едва не умря, нагълтал се със сернистите пари от факлите за опушване, реших, че трябва да се направи нещо. Двамата с Гамелан измислихме заклинание, което свърши чудесна работа. Заклинанието се състоеше от миша кръв, останките от няколко корабни насекоми, цветовете на едно нощно цвете с изключително силна миризма, пръст от селското гробище и няколко простички думи на староорисиански. В резултат от усилията ни галерите скоро се отърваха в приемлива степен от разнообразните вредители.

Всичко на кораба беше внимателно проверено, заменено, ако е възможно, и подсилено, ако не. И накрая, след като ремонтните работи приключеха, подпорите биваха избити във връхната точка на прилива и изтиквахме кораба в по-дълбоки води, където да пусне котва и да чака.

И докато този кораб чакаше, друг биваше изтеглен на брега и всичко започваше отначало.

Колкото и да беше изтощително обаче, сред нас все още имаше и такива с достатъчно енергия за други неща, някои похвални, други — не. Забелязах, че Дика прекарва повечето си вечери в компанията на сержант Исмет, после, стига да не бяха дежурни, двете се отправяха с едно-две одеяла под мишница към поляните зад селото. Одобрявах искрено връзката им — разговорите на възглавка са един от най-добрите начини да научиш полезни неща, а моята знаменоска се беше озовавала в ролята на първа полева любовница на не една и две кандидат-офицери в миналото. Исмет умееше и друго — да слага безболезнено край на връзките си, така че нито дисциплината, нито самочувствието на младите й любовници да пострадат.

И други сред нас продължаваха, подновяваха или започваха връзки. Винаги съм си мислила, че корабната романтика е заразна. Но не когато корабът е военен, не когато единственото достъпно усамотение са няколкото минути в преградените с брезент клозети, а най-далечният ти съсед по хамак е на няма и метър от теб.

И отново се появи старият проблем с мъжете. Най-редовно една или друга от гвардейките биваше заговаряна с плътски намерения, понякога учтиво, друг път грубо и дори настоятелно, сякаш моряците имаха божественото право да засеят всяка леха, която се мерне пред погледа им. Не знам защо всички мъже страдат от едно и също заблуждение — че жените, избрали интимната компания на собствения си пол, нещо са се объркали или просто не са имали късмет да попаднат на „истински мъж“. И това не се отнася само за мъже, чието „снаряжение“ е толкова гротескно, че не би посрамило и жребец. Помня, че чух един кльощав писар с тънко гласче да обещава на едра като канара гвардейка „такава любовна нощ, че ще забравиш завинаги онея глупости“. Ха! По-добре ще е онези заблудени нещастници да си убиват времето, като пробиват дупки в мек пясък с прехвалените си сечива, защото така или иначе бъркат любовния акт с копаене на дупки за колове! И не само моряците се държаха така — същият проблем имахме и в казармите си в Ориса всеки път, когато разни богаташчета наминеха да ухажват Маранонската гвардия.

Но стига за това. Достатъчно е да кажа, че кандидат-любовниците бяха отхвърляни по същия начин, по който си предлагаха услугите — някои с усмивка и шега, други с добре насочен удар малко под мястото, където е била прерязана майчината им пъпна връв, и малко над мястото, което, както изглежда, обитават душите им.

Позволих жените ми да бъдат използвани като общи работници, докато не приключихме с ремонта на половината галери, после се намесих и заявих твърдо на Чола Ий, че неговите моряци и войници могат да довършат останалото. Ние имахме друга задача — да подсигурим достатъчно провизии за предстоящото плаване.

 

 

Ясно помня първия ни голям лов. Помня как жените дюдюкаха и удряха с копията по щитовете и как огромният глиган изскочи със сумтене от храсталака. Хукна право към мен, бивните му лъщяха в мръсножълто в косата светлина на късния следобед, кръвта от раната на плешката му блестеше. В целия свят останахме само аз като представител на двукраките и глиганът с огромните закривени бивни, който изгрухтя, сведе глава за атака и се наби право на върха на копието ми. Силата на сблъсъка ме отхвърли назад, загубих равновесие и паднах на едно коляно, като успях да забия тъпия край на копието в земята, а животното продължаваше да се нанизва на острия, докато не се спря в кръстачката по средата. Нададе рев до небесата, килна се настрани и умря.

Жените разтуриха стената от копия и хукнаха към мен, като надаваха радостни възгласи. Не им обърнах внимание, а отправих кратка благодарствена молитва към Маранония заедно с молба да се отнесе мило към духа на животното. Бяхме го преследвали дълго и усилно по стръмните склонове в другия край на острова, а то често се бе обръщало в атака с надеждата да пробие стягащия се кордон. А когато го притиснахме до стената, се би сърцато и умря храбро. Полило дълго и разгорещено хвали смелостта му, пригласяха й и други от гвардейките.

За всички нас ловът беше най-благородният начин да си прекараш времето, който отстъпваше единствено на войната. А за някои от жените, онези, които идваха от по-дивите провинции извън Ориса, ловът беше не само хоби, а религиозна церемония. За самата мен ловът беше приятна задача, защото ми даваше възможност да подишам чист въздух, да раздвижа мускулите си, да подложа на тест уменията си да разчитам следи, а и слагаше на трапезата храна, която бях осигурила сама. Но предпочитах други спортове — ориентиране в пресечен терен, катерене по отвесни скали или проследяването на животно до леговището му, а с малко късмет „обектът на наблюдение“ имаше и малки, на които да се порадваш от разстояние. Когато ловувах, предпочитах да убивам набелязания дивеч по най-простичкия начин, да го наближа, преди да ме е усетил, и да сложа край на живота му, преди да го е обхванал страхът.

Интересно беше да наблюдавам как постъпват другите и как темпераментът им се отразява на простичката задача да подсигурим за флотилията месо, което да бъде осолено и опушено. Както вече казах, за Полило ловът беше спорт от най-висша проба. За нея ловът се равняваше на преследването. Обичаше да ловува сама или най-много с още една или две пъргави гвардейки. Подплашваше животното и се впускаше да го преследва, убиваше го с късо копие, а понякога и само с брадвичка, която хвърляше в движение със смъртоносна точност, а накрая прекратяваше мъките на животното с ножа си.

Корайс, от друга страна, твърдеше, че за нея ловът твърде много прилича на работа, при това отегчителна. Ходеше на лов сама и никога не се връщаше с празни ръце. Методът й беше простичък, но труден за изпълнение. Преди да се въоръжи, тя обикаляше набелязания район два или три пъти, обикновено призори и отново привечер. След като придобиеше представа за навиците на животното, което смяташе да убие, се промъкваше нощем или по обед, когато животните спяха, и си намираше скривалище. А когато животното излезеше, за да се нахрани или на водопой, нанасяше своя удар. Предпочиташе къс тежък лък и рядко се налагаше да стреля втори път.

За други ловът беше нещо като светско събитие. Исмет си умираше да организира ловни експедиции с викачи, които да подплашат дивеча към чакащите в засада стрелци, чиито позиции и задачи е планирала и разяснила предварително. Понякога си мислех, че я забавлява самият лов като игра, със своите прецизни ходове и взаимодействие, а убитото животно е по-скоро трофей, нещо като награда за добре изигран мач.

Съобразявахме се с предупреждението на Сарзана да не закачаме неговите зверочовеци — не че на някоя от нас би й хрумнало да ги убива, било за храна или забавление; отбягвахме и животните, които носеха емблемата на своя господар. Придържахме се и към кодекса на ловкините никога да не убиваме съвсем млади животни или такива, които имат малки или са на път да родят. Избирахме само животни и риби, които можеха да се ядат. Не закачахме пъстро оперените птици, нищо че от перата им би станала страхотна украса за шлемовете ни, нито животните с екзотична козина, с която бихме могли да украсим щитовете и ризниците си. След като бъдеха изкормени и одрани, животните се опушваха, мариноваха или консервираха. Птиците, които ловяхме с мрежи или примки, изкормвахме, осолявахме и натъпквахме в качета.

Не се налагаше да губим времето си с риболов — тази задача беше възложена на групи моряци и на делфините на Сарзана. Гледката беше доста зловеща. Моряците трябваше само да нагазят във водата. После делфините подкарваха рибата към тях, точно както овчарските кучета подкарват стадото в кошарата. Водата в залива изведнъж кипваше и се юрваше към нас. Рибите се виждаха ясно в кристалната вода, цели пасажи, които се мъчеха да избягат от прилежните делфини. А после попадаха в обхвата на мрежите, моряците получаваха заповед да ги изтеглят и на плажа се появяваше поредната купчина искрящо сребро, готово за почистване и опушване.

Забелязах, че Сарзанът неизменно участва в тези риболовни „експедиции“ и има грижата част от улова да бъде заделяна за него. Нагазваше в плитката вода край брега — движеше се доста тромаво за човек, който си е изкарвал прехраната от морето — и хвърляше по една-две риби на всеки делфин.

Разказах на Гамелан за това и той се усмихна.

— Нали веднъж вече ти казах, че магията изглежда доста по-натруфена, отколкото е в действителност. Понеже е умен мъж, Сарзанът не хаби силите си със заклинания, когато може да постигне същото с някоя и друга навременна и заслужена награда.

Колкото до зеленчуците, част от тях изсушихме, а останалите запазихме пресни с помощта на подмладяващо заклинание, което направи Сарзанът. Щяха да се запазят пресни поне месец, може би дори два. Яйцата потопихме в лой — така щяха да се запазят три до четири месеца.

Накрая всички галери бяха повече или по-малко готови за отплаване. Вече нямахме търпение да потеглим. До Ориса имаше много левги, а дори не знаехме накъде лежи пътят към къщи. Всички, струва ми се, усещахме, че престоят ни на Тристан е към края си. Време беше да опънем отново платната.

 

 

Островът на Сарзана ни даде нещо повече от място да ремонтираме корабите и да попълним запасите си. Даде ни възможност да се отпуснем, да се освободим от напрежението на гонитбата, битките и кръвопролитията, макар всички да си давахме сметка, че сме на половин свят път от Ориса и че моретата, които ни деляха от нея, едва ли тънат в мир и спокойствие.

Само един странен и грозен инцидент опетни това спокойствие.

Бях поела нощно дежурство и тъкмо предавах поста в два след полунощ, когато две гвардейки нахлуха задъхани в стражевата будка. Едната беше Джасена, другата — Еббо, копиеноска, и двете от отделението на Корайс, което бяхме оставили на платото при Сарзана. Отдадоха чест и докладваха, че Корайс е била нападната.

— Какво точно стана?

— Не ни бяха съобщени подробности, капитане — каза Джасена. — Чухме викове, излязохме и заварихме легат Корайс и сержант Бодилон пред сградата, в която ни настаниха. Легат Корайс ни нареди да си вземем оръжията и да ви докладваме по най-бързия начин. Каза, че не е пострадала, но настоя, че трябва да дойдете. Каза също, че няма нужда гвардията да бъде вдигана по тревога.

— Нещо друго?

Джасена се огледа, за да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, и дори през нарастващия си гняв, че някой или нещо се е осмелило да нападне една от подчинените ми, аз си отбелязах наум тази проява на професионализъм от нейна страна.

— Легатът не беше с доспехи, капитане. Всъщност беше съвсем гола, ако не броим меча.

Реших да не прибързвам със заключенията. Казах на дежурната сержантка да събуди всички постови, определени за тази нощ, и да прати по две гвардейки на всеки пост; след това да вдигне всички останали от гвардията, но без да предизвиква паника и без моряците да се събудят. Предадох командването на Полило, взех пет от най-опитните жени, които бяха дежурни тази нощ, и последвах Джасена и Еббо по стъпалата към платото.

Отделението на Корайс беше разквартирувано в малък каменен павилион с куполообразен покрив, който изглеждаше идеално място за среща на влюбени и сигурно точно такова е било първоначалното му предназначение. Павилионът не само осигуряваше луксозна квартира на отделението, но беше и отделен от останалите сгради, а позицията му на билото на ниско възвишение го правеше най-сигурната постройка на платото от гледна точка на отбраната. Факли горяха около павилиона, а докато вървяхме с бърз ход натам, видяхме, че вилата на Сарзана също се събужда.

Жените на Корайс бяха готови за битка, с извадени мечове и опънати тетиви. Самата Корайс, вече в пълно бойно снаряжение, седеше намръщена зад една маса в преддверието на павилиона.

Стана, когато влязох, и отдаде чест. Попита, преди да съм казала каквото и да било:

— Капитане, мога ли да докладвам насаме?

Освободих другите. Корайс се огледа и явно реши, че това не е достатъчно. Поведе ме навън. Току отвъд светлината на факлите лъщяха доспехите на разставените в мрака постови. Зачаках, но Корайс мълчеше. Виждах лицето й — беше бледо и потресено, каквото не го бях виждала дори след битка, в която сме загубили приятелки. Осъзнах, че е станало нещо много сериозно, затова смекчих гласа си и й казах да започне от самото начало.

Понеже времето било много приятно, започна тя, напоследък си лягала да спи на кушетка пред входа на павилиона. Сигурно било глупаво от нейна страна, но пък имало достатъчно постове наоколо, а и тя „чувствала“, че не я заплашва нищо.

— Явно съм била прекалено самоуверена — заключи тя.

Лягала си облечена с лекото подплатено копринено бельо, върху което бързо можела да нахлузи доспехите си при нужда — всички спяхме така по време на поход.

— Сънувах — каза тя. После млъкна и мълча дълго. Понечих да я попитам нещо, но се въздържах. — Сънувах… мъже — продължи тя накрая. — Един мъж, по-точно. Мислех, че фантазията ми го е изрисувала ясно и с всички детайли, но явно съм сгрешила. Сега си спомням единствено, че беше висок, мускулест, с черна коса — ниско подстригана, струва ми се, — гладко избръснат и с усмивка, която намеква за черни грехове и удоволствия. Беше гол. Приближи се към мен, а неговият… неговият член беше щръкнал — смотолеви Корайс и потръпна. — Знаех какво е намислил и… и аз също го исках! Исках той да ме вземе!

Извърна се бързо настрани и започна да повръща, пристъпите следваха един след друг, сякаш бедната искаше да очисти не само тялото, а и ума си. Извиках на Бодилон да донесе кърпа, леген вода и вино. Корайс понечи да продължи разказа си, но аз й дадох знак да замълчи, докато сержантката си тръгне. Изтрих с влажна кърпа лицето на Корайс, накарах я да си изплакне устата с вино, а после и да изпие една чаша за кураж.

— Как, в името на Маранония, съм могла да поискам такова нещо? — възкликна тя. — Самата мисъл да… да бъда с мъж… винаги ме е отвращавала. Знаеш го.

Знаех, наистина. Също като мен и Корайс никога не беше мечтала за мъжка прегръдка и беше имала късмета родителите й да не настояват за противното.

— Той тъкмо щеше да… да ме докосне — продължи Корайс, — когато за миг дойдох на себе си и усетих, че се боря да изплувам, да си поема дъх, но съм затънала в някакъв мазен вир и няма да се събудя навреме. Но все пак се събудих, магията се разпръсна и видях онова омразно тяло в истинския му вид. Бях будна и гола, Рейли, и се кълна в обичта си към теб, към гвардията, към Маранония, кълна се, че онова същество още беше там, надвесило се беше над мен и се опитваше да разтвори с коляно бедрата ми! Извиках, претърколих се настрани и скочих с меч в ръка, готова да го промуша. Но…

— Но там не е имало никой — довърших вместо нея. — А стражите са били по местата си и не са видели никой да се промъква покрай тях.

Знаех какво ще е следващото, което ще каже Корайс, затова вдигнах ръка да я спра и казах:

— Не си сънувала.

— Знам. Ти откъде знаеш обаче?

Не знаех как да й отговоря, но бях казала истината. Наистина знаех. Някой или нещо се беше опитало да изнасили Корайс, а може би да й стори нещо по-лошо и от това, но не е било кошмар, а нещо, което бродеше из този остров, нещо реално или сътворено с помощта на магия. И не ме питай откъде ми е дошло това знание, писарю. От собствените ми призраци, от силата, на която ме учеше Гамелан, от самата Богиня или от вярата ми в Корайс, която веднъж ми беше споделила, че сънува само за злачни поляни и лудуващи животинки.

Очите на Корайс бяха влажни от сълзи. Тя се взира дълго в моите, после кимна.

— Благодаря ти — прошепна. — Благодаря ти, че ми повярва.

Канех се да кажа нещо, но мярнах един от натруфените зверочовеци на Сарзана да стои малко зад постовите. Отидох при него. Той ми подаде плочка от слонова кост, но аз я удостоих само с бегъл поглед.

— Предай поздрави на господаря си — казах му, — и го уведоми, че искам да ме приеме след един час. Тръгвай!

Съществото ме погледна и съзрях в очите му страх. После се обърна и потъна в мрака.

Върнах се при Корайс.

 

 

След час тръгнах по дългата пътека към вилата на Сарзана — в компанията на две отделения гвардейки с оръжия в ръце. На стъпалата ме чакаха двама зверочовеци. Не им обърнах внимание, а минах покрай тях, без да свалям шлема си.

Сарзанът ме чакаше. Наметнал се беше с пъстра роба, сякаш току-що е станал от сън.

— Някой — започнах без предисловие или поздрав — се е опитал да нападне един от офицерите ми. Легат Корайс.

Очите на Сарзана се разшириха изненадано.

— Тук горе? На моето плато?

Кимнах.

— Богове. Тя какво е направила? Какво е станало?

— Няма значение — казах аз. — Тя не е направила нищо и сега е добре. Знам, че не е бил от нашите мъже. Корайс го описа, но не знам доколко точни са спомените й.

— Мога ли да попитам какво мислите вие по въпроса? — започна Сарзанът и видях как челото му се набраздява, как ледено-огненият му поглед се впива в мен, а устните му се стисват на тънка черта.

— Не обвинявам вас — казах. — Не мисля, че човек с вашата мощ би се унижил дотам, че да изнасили жена. Но вашите създания? Вашите зверочовеци?

Сарзанът поклати енергично глава.

— Невъзможно. Абсолютно невъзможно. Когато ги създадох, им заложих способността да изпитват страст и да се размножават. Но тя ще се активира чак когато напусна този остров. Не, моите приятели са безобидни като кастратите, които навремето охраняваха моя харем. По-безобидни дори, защото понякога и ножът греши. Капитан Антеро… заклевам се, че това няма нищо общо със създанията от моята свита. Врявата ме събуди от дълбок сън. Опитах се да използвам магия, за да разбера какво става, но навън имаше нещо, което замъгли сетивата ми.

— Смятате, че нападателят на Корайс е бил с магически произход и сили?

— Не знам — каза той. — Демон? Зъл дух? Така и не ми остана време да разпитам селяните какви призраци обитават тези места, а после ги издавиха и… А и самият аз не изследвах района с изкуството си. Явно е трябвало. Капитане, не мога да ви опиша колко съм смутен и разтревожен. Приемам това като лична обида. Обещах ви безопасност, а не ви я осигурих и съм дълбоко засрамен от това. Обещавам ви обаче, че нищо лошо няма да се случи оттук нататък, докато сте на този остров. Веднага ще се заема със заклинания, които да пазят жените ви — както и моряците на Чола Ий — от всяка опасност. Нещо повече, ще разпратя свои собствени демони — има мнозина, които ми дължат услуга, — да потърсят създанието, отговорно за това ужасно посегателство. И когато го намеря — него или тях, — наказанието ще надхвърля и най-страшния ви кошмар.

Вгледах се дълбоко в очите на Сарзана и му повярвах. Отдадох чест и си тръгнах.

Нямаше повече инциденти, докато бяхме на острова. Дори сексуалните попълзновения на моряците секнаха изведнъж. Но аз реших да се презастраховам и наредих гвардейските да се движат по двойки, а нощем никой — нито аз, нито Корайс, нито влюбените Дика и Исмет — нямаше право да спи извън охраняваната територия.

 

 

Сарзанът се превърна в постоянно присъствие, макар че никога не се натрапваше излишно. Така или иначе обаче винаги беше наблизо. Копиеноска с най-нисък ранг обхожда поста си в най-пустата част на селото, да речем, и изведнъж Сарзанът минава покрай нея и я поздравява учтиво; или пък моряк връзва сложен възел и изведнъж вижда, че Сарзанът държи края на въжето и го опъва, за да не се заплете. Колкото до нас, офицерите, ние често обядвахме и вечеряхме в неговата компания, макар богатият пир от първия ден да не се повтори.

Той така и не попита направо дали може да тръгне с нас, когато напуснем Тристан. Но тази идея сякаш сама пусна корени и накрая всички знаехме, че Сарзанът ще дойде с нас, и тази мисъл ни вдъхваше допълнителен кураж и надежда.

Как точно щеше да ни помогне той и доколко ние можехме да му съдействаме в замяна, също не бяхме обсъждали. Не че Сарзанът мълчеше като риба за своите мечти или какво общо с тях можем да имаме ние — като група или поединично. Не пропускаше да изпробва чара си върху офицерите например. За пръв път го видях в това му качество един следобед в голямата вила на платото. Бях дошла да го търся по молба на Гамелан — трябваше да го попитам дали има власт над ветровете по подобие на пристанищните вещици. Заварих го потънал в разговор с Чола Ий, в същата кръгла стая, където ни беше разказал своята история за възход и падение.

Чух го да казва:

— В думите ви има много мъдрост, адмирале. Ако разполагах с малка група лоялни и опитни морски офицери със свои собствени кораби, нещата може би нямаше да се развият така. Навярно бих могъл да повикам помощ от родните си острови и да запазя трона си. Дадохте ми сериозен повод за размисъл, сър, наистина.

Изкашлях се, преди да вляза. Сарзанът стана да ме посрещне. Обясних му за какво съм дошла и той каза, че контролът върху ветровете бил нещо доста просто и веднага щял да се заеме с подготовката на нужните заклинания. След като той излезе, погледнах Чола Ий и вдигнах многозначително вежда. Стана ми ясно, че е чул приближаването ми, преди да го оповестя с кашлица.

— Е, и? — попита той без капка смущение. — Търся да извлека някаква печалба? Какво лошо има в това? Грешно е само защото вие се биете в името на кауза, така ли? Аз съм наемник, а наемниците винаги се оглеждат за нов работодател. Върнем ли се в Ориса, вашите магистрати ще гледат да ни отпратят по най-бързия начин. И толкова по-добре, защото, честно казано, антипатията ни е взаимна. И аз, и хората ми сме на мнение, че ни изпързаляха здраво, когато ни принудиха да хукнем по петите на проклетия властелин, вместо да си получим заслуженото възнаграждение и обещания дял от плячката. Пък и наистина ли ви интересува, капитане, какво ще правя, след като изпълня дълга си към вас и към Ориса?

— Никак даже, адмирале — отвърнах. — След като изпълните дълга си! Но не преди това!

— Значи пак сме приятели тогава — каза той и издаде онзи пръхтящ звук, който при него минаваше за жизнерадостен смях.

И това беше само един от случаите. Сарзанът прекарваше много време и с Гамелан. Където беше единият, там беше и другият. Улових се, че това ме изпълва с негодувание, странно защо, и побързах да си дръпна юздите. Къде ми беше умът? Да не би да ревнувах или що? Естествено, че велик жрец като Гамелан ще предпочете компанията на друг велик магьосник пред тази на начинаеща идиотка като мен, която знае долу-горе колкото проста селска врачка. Но след като подслушах предложението на Сарзана към Чола Ий, реших, че имам сериозен повод за притеснение. Знаех какъв морков размахва Сарзанът под носа на Гамелан.

Накрая го попитах директно. И както винаги жрецът не се опита да шикалкави.

— Разбира се, че Сарзанът се опитва да спечели подкрепата ми — каза той. — Предлага, след като си върне трона и пълния достъп до предишния си набор от демони и епруветки, да направи велико заклинание срещу другите светове, така че слепотата ми, както физическата, така и тази, която осакати дарбата ми, да бъде отстранена.

Възникна и друг въпрос:

— Всички ние се държим, сякаш сме обсъдили надълго и нашироко желанието на Сарзана и сме се съгласили да му помогнем, макар че подобна дискусия изобщо не се е състояла. Това ми мирише на магия, а на мен никак не ми допада мисълта разни заклинания да ровичкат из главата ми — казах откровено.

— Това не убягва и на мен. Сарзанът призна, че е възможно подсъзнателните му сили да проектират собствените му желания върху други хора, и аз смятам, че става въпрос именно за това. Е, и? Съмнявам се да притежава необходимата сила, за да подчини всички ни на желанията си. Способностите ми може и да спят дълбок сън, но все пак знам, че съзнанието ми би се разбунтувало, ако долавяше подлост в намеренията му.

Една мисъл се зароди в главата ми и се стопи, мисъл, която анализирах чак по-късно: „ето, че се случва отново… мислим си, че знаем нещо със сигурност, макар да няма никакви неоспорими доказателства в полза на това“. Но преди да съм казала каквото и да било, ми хрумна нещо по-важно:

— Според теб какво очаква от нас той, конкретно, освен да го отведем от този остров?

— Питах го и за това, но той не каза много, освен че би искал да го откараме до група острови югозападно оттук. Тези острови били сред най-ранните му поддръжници, затова смятал да ги използва за своя база. Преди това обаче трябвало да се промъкнем тайно през две други групи острови, които били населени с нецивилизовани варвари, но имали военни гарнизони и бойни кораби на конианските барони. Стигнем ли приятелските настроените острови, сме можели да отплаваме нататък, ако това е желанието ни. В замяна той щял да свика конклав от най-опитните навигатори и корабни капитани в онзи район. И понеже онези хора били прочути пътешественици и познавачи на моретата, както твърди той, се надявал поне един от тях да знае верния път към Ориса; самият той пък щял да ни осигури всякаква възможна помощ от магическо естество. Закле се също, че ще се опита да разбере дали властелинът още е жив и ако е така, да събере магьосниците си и да ни помогне в борбата срещу него.

Замислих се. Мислих и мислих, но по всичко личеше, че нямаме голям избор, и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах в това. Или щяхме да бродим из тези непознати и опасни води до края на дните си, или да направим тази малка услуга на Сарзана. И какво толкова лошо може да стане, продължи да шепне умът ми, ако го направим? Нищо кой знае какво, реших аз, спомнила си за пореден път силното чувство на респект, което Сарзанът ми беше вдъхнал още при първата ни среща. Щом трябваше да има цар, а по думите му излизаше, че Кония се нуждае от твърда ръка, то никой не би бил по-подходящ от него. Той несъмнено щеше да е много по-справедлив и милостив в управлението си от банда алчни дребни аристократи, опитващи се да върнат силом народа към робската мизерия от миналото.

— Благодаря ти, Гамелан — казах накрая. — За пореден път твоята мъдрост ми отвори очите.

Ден по-късно, докато се разхождах преди вечеря по брега, срещнах Сарзана. Знаех, че срещата ни не е случайна, така че след като си разменихме любезности и той попита дали може да ми прави компания, се съгласих охотно. Беше ми любопитно какво има да ми предложи, защото това би било знак доколко добре ме е преценил. Доста добре, както се оказа.

— Сигурно вече сте забелязали, капитане, че разговарях с други членове на експедицията ви.

— Да, забелязах — отвърнах.

— Значи знаете, че направих на някои от тях предложения за работа или друго, с което бих могъл да им помогна. Ще ми се да направя същото и за вас.

Замълчах си.

— Но не съм толкова глупав, разбира се — продължи той. — Струва ми се, че ви опознах доста добре, Рейли Антеро, и смятам, че сте една от най-забележителните жени, които съм познавал. Царуването е сурово и цинично занимание и аз винаги съм смятал, че хората, и мъже, и жени в еднаква степен, си имат цена. Вие обаче сте доказателство, че всяко правило си има изключения.

— За това не знам — отвърнах троснато. — Знам обаче, че ласкателствата никога не са ми били по вкуса.

— Никого не лаская — каза той и гласът му звънтеше от искреност. — Макар да си давам сметка, че изглежда точно така. Не, опитвам се просто да кажа, явно не твърде сполучливо, че не мога да ви предложа нищо, което вече да нямате.

Спрях и го погледнах изпитателно. Сигурна съм, че веждите ми бяха вдигнати високо. Какво толкова имах, като си помислиш? Спях сама и това ми тежеше. Жената, която обичах някога, бях загубила и ни деляха безброй левги. Също толкова далеч бяха и шепата хора, които наричах свое семейство, сред които близък чувствах единствено Амалрик. Богатства? Сигурно можех да мина за богата жена заради дела ми в земите и собствеността на Антеро. Тук и сега обаче собствеността ми се свеждаше до оръжията, доспехите, няколко чифта дрехи и съдържанието на войнишката ми торба.

А после ме порази една мисъл. Не, дори тук бяха богата, поне според собствените си критерии. Имах уважението, подчинението и обичта на всичките си гвардейки. Какво повече можех да искам, освен да им служа добре и да запазя тази обич?

— Така че — нежно каза Сарзанът, — дори да имахте цена, капитане, тя е извън моите възможности. Затова вместо да ви предлагам каквото и да било, ще ви помоля за услуга. Ако си възвърна трона, смятам да създам гвардия като вашата. Гвардия, която ще полага клетва не пред мен, нито пред моите наследници, ако реша да имам такива. Не, клетвата й ще бъде пред Кония. Искам да създам сила, която да остава над дребните дрязги на ежедневното управление. Смятам, че такава военна част би била гаранция за стабилност. И се чудя дали най-голямото й преимущество в този смисъл не се дължи на една особена по своя вид сплотеност.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид мъже, които предпочитат собствения си пол, или жени като вашите гвардейки, или пък хора от един и същи клан.

Кипнах моментално.

— Смятате, че поведението ни се определя от това с кого се чукаме, така ли?

— Не, не, разбира се, че не — побърза да обясни той. — Засегнах ви, но беше неволно. Опитвам се да кажа, че не знам какво прави вас и вашите гвардейки такива, каквито сте. Но нещо дълбоко в мен ме подтиква да открия тайната. Не заради самия себе си, а заради Кония. Трябва да се научим как да посветим живота и усилията си на нещо по-значимо и голямо от собствения си интерес. Това е услугата, за която искам да ви помоля. Когато вие и вашите жени се върнете в Ориса, дали ще е възможно да пратя двама-трима от най-добрите си съветници и един-двама високопоставени офицери, които имам предвид, стига бароните да не са ги убили вече, за да прекарат известно време с вашата гвардия? Те, разбира се, ще задават множество въпроси, някои неудобни навярно, за да разберат какво определя самоотверженото ви поведение, а после ще се върнат с това знание при мен.

Гневът ми се стопи. Сарзанът се усмихна тъжно.

— Виждате ли? Това, че някой е цар или е бил такъв, още не значи, че не може да обиди някого неволно. Сигурно затова ние, царете, сме се научили да се обграждаме с хлевоусти съветници, които да водят преговори от наше име, иначе току-виж сме казали каквото не трябва и сме предизвикали ненужна война. Още веднъж ви моля да приемете извиненията ми, Рейли, искам да кажа: капитан Антеро. Няма да ви досаждам повече с това. Но когато му дойде времето, мога ли да се надявам, че ще обмислите молбата ми?

От гнева ми не беше останал и помен, дори напротив, обзела ме беше приятна топлина. Не казах нито „да“, нито „не“, а след няколко минути дотича един от зверочовеците на Сарзана и двамата тръгнаха нанякъде.

Стоях и го гледах как се отдалечава. Изключително необикновен човек, особено за цар. Господар на велика нация, но и човек, който прави грешки и не го е страх да си ги признае.

 

 

Късно същата нощ, в малките часове, се събудих внезапно. Нямаше причина да скоча така, но се чувствах бодра и нащрек, сякаш бях спала повече от необходимите ми четири-пет часа, а отгоре на това бях направила сутрешната си гимнастика плюс една миля крос. Облякох се тихо и излязох на селската улица. Спрях нерешително за миг, а после тръгнах към издяланите в скалата стъпала, които водеха към платото. Стигнах до охранявания периметър и с лекота се промъкнах край поста. Жената беше нащрек, но денят, в който аз, офицерите или сержантите ми не успеехме да излъжем обикновените редници от гвардията, щеше да е денят, в който да оставим оръжията и да се оттеглим в пенсия. Онази нощ наруших собствените си заповеди, но се чувствах сигурна с меча и кинжала си.

Поех по многобройните стъпала към платото на Сарзана и стигнах до втората площадка, където стъпалата отново излизаха под открито небе. Парапетът на площадката гледаше на юг. Приближих се до него и вперих поглед в нощта. Луната беше едва в първата си четвърт, но светлината на звездите беше достатъчна, за да виждам ясно. Вляво долу се виждаше пристанището и черните чертици на галерите. По-нататък се простираха обграждащите залива носове, които в близките дни щяхме да оставим зад себе си, както и полюсната звезда. Погледът ми се насочи натам. Отначало не съзирах нищо, освен тъмните води на океана и линията на хоризонта, над която започваше звездното небе.

Онова, което видях после, може да бяха най-обикновени фосфоресциращи водорасли сред тъмното море. Може да беше и видение. Дори днес не съм сигурна, затова ще е най-добре да оставя преценката на читателите — или дори на теб, писарю, — като обещавам да опиша само онова, което видях със собствените си очи. Появиха се пламъци, ниски и пръснати по протежение на хоризонта, сякаш пътувахме в пустиня и съзирахме ярко осветени градове само на ден-два път. Но после пламъците се умножиха и си представих, че това са светлинките на далечните кониански острови, и разбрах, че архипелагът е много по-голям, отколкото можех да си го представя. Все по-ярка ставаше светлината им, докато не ме обзе усещането, че се намирам на много по-голяма височина и гледам надолу към непозната долина.

Светлините лумнаха, а после иззад мен и над платото се ливна мрак, много по-тъмен от нощта, спусна се като чудовищен прилеп към морските огньове. Гмурна се надолу, а после — и това беше най-странното от всичко — към този непрогледен мрак се прибави друг, още по-черен, който дойде отгоре. Двете тъмнини се смесиха и се сгромолясаха върху морето като наквасен с вода плащ, метнат върху разгоряла се жар, плащ, който убива всяка светлина. Но не, спомените явно ми играят номера, защото помня, че три или четири светлинки се разгоряха, сякаш да дадат последен отпор на тъмнината, а после угаснаха и те.

Постоях още малко при парапета, но не видях нищо повече. А после забелязах, че е задухал бриз откъм морето. Беше доста студен и се зачудих защо не съм го усетила преди.

Слязох обратно по стъпалата, промъкнах се покрай дежурната гвардейка и се върнах в леглото си. Но не можах да заспя, защото мислех за видяното, без да разбирам кое го прави толкова важно. Можех да попитам Гамелан какво означава, но така и не го направих. Сигурно някакъв вътрешен гласец ми е пошушнал, че нещо, изречено веднъж, се узнава от всички, а онова, което е в сърцето ти, си остава тайна навеки.

 

 

Чола Ий реши, че сме готови да отплаваме. Корабите бяха натоварени с всичко необходимо, а както моряците, така и моите гвардейки бяха в най-добрата си форма. И ето, че най-после се състоя дълго отлаганата дискусия по въпроса със заминаването на Сарзана, ако нещо толкова кратко може да се нарече така. Дискусията се въртеше най-вече около въпроса с кой кораб ще отплава домакинът ни. Естествено, Чола Ий настоя честта да се падне на него. За мен нямаше да има голямо значение, ако не беше смътното безпокойство, което ме обземаше при мисълта, че този велик човек — когото честно казано не познавах добре, макар да чувствах с мозъка на костите си, че понякога се държа като глупава паникьорка — и наемническият адмирал ще делят една и съща палуба. Когато съвещанието ни приключи, отидохме вкупом в имението на платото и официално предложихме услугите си на Сарзана като почетен ескорт, който да го върне у дома.

Благодарностите му нямаха край и звучаха така, сякаш не е очаквал подобно предложение от наша страна. Закле се, че сме взели правилно и мъдро решение и че ще останем в историята като спасителите на Кония. Колкото до самия него, той просто не можел да намери подходящите думи, но знаел, че последователите му, а и всички свободолюбиви хора по света…

В този момент спрях да го слушам и се спогледах с Корайс. Поне по едно нещо тези непознати ширини не се различаваха от всички останали — и тук високопоставените люде си мряха да държат изпълнени с благородство, щедри обещания и драматични жестове речи, които сякаш нямаха край. Имаше различни становища по въпроса какви способности са необходими на една жена, за да бъде приета в гвардията. Не на последно място се нареждаше собственото ми мнение по този въпрос и то се отнасяше до способността да слушаш с часове брътвежите и на най-големия глупак, без мускул да трепне по тялото ти и без заинтригуваната ти и ведра физиономия да загуби свежестта си.

Накрая Сарзанът все пак изчерпа царските си приказки и отправи една крайно неочаквана молба към нас — дали ще е възможно да плава на един и същи кораб с Гамелан? Гневно изражение изкриви лицето на адмирала и Сарзанът побърза да обясни, че чувствал за свой дълг да впрегне силите си с надеждата да възвърне способностите на жреца, а за тази цел трябвало да е близо до него. Пак по същите съображения Гамелан трябвало да остане на същия кораб, с който плавал досега и който познавал най-добре. Адмиралът нямаше как да възрази на тези доводи и въпросът беше решен.

Очаквала бях Сарзанът да натовари на кораба сандъци и ракли, пълни със скъпоценности, редки кожи и книги върху изкуството на магията. Вместо това багажът му се състоеше от пет кутии, всяка от които можеше без голям зор да вдигне и младо момче.

Сарзанът явно забеляза изненадата ми, защото се усмихна и каза:

— Когато целият свят е бил ръцете ти, а после си го изгубил, се научаваш кое има значение и кое — не. Най-добре пътува онзи, който пътува без багаж.

Вечерта, преди да потеглим Гамелан попита Сарзана кога смята да изпълни обещанието си и да освободи своите поданици. Стори ми се, че зърнах Сарзана да свъсва чело, но веднага разбрах, че съм сгрешила. Той се усмихна и каза:

— Утре сутринта. От кораба.

Така и стана. Галерите ни бяха вдигнали котва и се полюшваха във водите на залива. Сарзанът беше помолил да му освободим фордека и беше разположил там осем факли, подредени във формата на осмоъгълник. Самият той стоеше в центъра на фигурата със сбрани ръце, все едно държи нещо тежко и невидимо. После започна да припява, но не различих думите на напева, а както разбрах по-късно, не ги бяха различили нито Гамелан, нито някой от моряците и гребците, които стояха наблизо.

А после зяпнах невярващо, защото откъм платото по селските улици се изсипа порой от създания. Първо си помислих, че Сарзанът е призовал призраците на убитите селяни, но после видях, че тълпата на плажа е съставена от неговите зверочовеци. Не си бяхме давали сметка колко са много, а би трябвало, като се има предвид каква прислуга е нужна за поддържането на толкова голямо имение. Не можах да преценя колко са — Корайс твърдеше, че са петстотин, Полило — че са повече, Исмет — че са по-малко. Повечето още бяха с царедворските одежди, в които ги беше облякъл Сарзанът.

Той продължаваше да пее, а ръцете му се раздалечаваха все повече, сякаш невидимият товар се увеличаваше. Напевът се издигна до вик, после факлите пламнаха с разноцветен огън. Ястреби, соколи и други птици кръжаха над нас, спокойната вода се разпени и делфини, големи и малки риби пробиха повърхността с изящни скокове. И тогава Сарзанът хвърли невидимия си товар, „дара“ на свободата, изхвърли го навън и нагоре, а факлите угаснаха изведнъж, без най-малкото валмо дим. Птиците над нас се пръснаха, а водите покрай плажа утихнаха празни.

Ала в селото не се възцари мир — зверочовеците пощуряха. Разкъсваха трескаво дрехите си, докато и едно парцалче не остана по голите им тела.

Полило се приближи до мен и каза под нос:

— Слугите на Сарзана май не са приели толкова охотно службата си, колкото ни се струваше. Ако питаш мен, постъпват доста неблагодарно.

Чух Корайс да се подсмихва.

— По-зле са и от уволнени войници след края на война — каза тя.

Сигурно трябваше да ги сгълча, но не го направих. Още помнех думите на Сарзана за заклинанията, които бил направил, за да „подготви почвата“, както и каква признателност изпитвали към него зверочовеците.

Само че никой, нито човек, нито звяр, не приема с благодарност оковите, дори да са от коприна.

 

 

Вятърът духаше откъм кърмата и след като излезехме в открито море, нямаше да има нужда да гребем. Корабите ни яхнаха първите океански вълни и сведоха носове в почит към боговете на морето. И тогава забелязахме нещо странно — напреко на курса ни, от единия към другия полуостров, плуваше ято лебеди. Плуваха бързо и изящно като бели драскулки сред бялата пяна на леките вълни.

— И т’ва ко не е добра поличба! — чух да казва един моряк. — Туй плаване ше ни донесе късмет и ше ни върне у дома.

Стиснах палци и усетих как мрачните колебания от последните дни се разсейват.

 

 

Почти две седмици плавахме под ясно небе и с попътен вятър в платната на югозапад. Не стига това, а всички ние, отпочинали след престоя си на острова, бяхме в чудесно настроение и с охота си помагахме в ежедневните задачи, както моряците, така и гвардейките.

На петнайсетия ден зърнахме първата суша. Извикаха ме на палубата, докато обяснявах на част от новобранките как да обтягат жилата на арбалетите малко след като бях приключила с обяда си. Без да губим време с официалности, всички хукнахме към палубата, нетърпеливи да видим земята, която ни очакваше. Погрижила се бях всички гвардейки да бъдат уведомени без много шум за онова, което Сарзанът беше казал на Гамелан — че плаваме във враждебни води и трябва да сме готови за всякакви изненади.

Право пред нас от водата се издигаше остров. През целия ден бяхме плавали в гъста мъгла, която бе крила сушата до последния момент. Сарзанът вече стоеше на квартердека със Стрикер и аз побързах да отида при тях.

— Това е група от три острова — каза ми той. — Не съм сигурен кой от трите е този, но няма и значение. Всички те разполагат с гарнизони на бароните, а местното население е враждебно настроено. Движим се точно по избрания курс. — После се обърна към Стрикер. — Капитане, бихте ли пратили сигнал на другите кораби да се построят?

Сигнални флагчета се развяха на вятъра и галерите се приближиха, за да чуят нарежданията на Сарзана. Гласът му беше подсилен магически, но без пискливото ехо, с което обикновено се отличават подобни заклинания. Напротив, звучеше кротко и успокояващо, и така лично, сякаш Сарзанът стоеше на крачка от всеки мъж и жена по палубите на галерите. Указанията му бяха да опънем всички платна и да се молим да не ни види никой от брега и най-вече от друг кораб.

Стоях, вперила поглед в изгърбения остров, който бавно се смаляваше зад нас. Сиво-зелен, зловещ и обрасъл с джунгла, той наистина изглеждаше опасен.

През следващите три дни плавахме все едно ни преследват. Сарзанът беше направил заклинания за вятър, които подпомагаха бягството ни, но както ми каза капитан Стрикер, не смеел да хвърли магия за мъгла, която да ни скрие, от страх, че баронските магьосници може да я „чуят“.

Сарзанът беше променил навиците си. Все повече се застояваше сам в капитанската каюта, която Стрикер му беше отстъпил, а когато все пак излизаше на палубата, даваше ясно да се разбере, че не желае компания.

Острови се издигаха пред нас и се стапяха зад кърмата ни. Някои бяха планински като първия. Други бяха голи скали, стърчащи от разпенения прибой. Трети тънеха в злачна зеленина, а нощем виждахме светлинки на поселища. Чудех се кога ли ще открият присъствието ни. Но това така и не се случи.

Направих опит да отвлека мислите си, като прегледам записките си от уроците на Гамелан. Но всеки път, когато насочех вниманието си към нещо, свързано с магия, бързо се разсейвах, започвах да се прозявам и губех интерес. А понечех ли да подновя уроците ни, неизменно изникваше нещо, което да попречи я на мен, я на Гамелан.

Запълвах времето си с физически упражнения, решена да държа гвардейките си във форма. Наредила бях на сержантите и офицерите по другите кораби да правят същото. Проблемът беше как да се разнообразят тренировките така, че да не се превърнат в скучно и монотонно занимание. Измислила бях за себе си и за всички, които проявяваха интерес, обедна серия от упражнения, която завършваше с придвижване по въже с възли през равни интервали, опънато от палубата чак до реята на фокмачтата. Оттам се залюлявахме към друго въже, което водеше обратно към палубата, с примки през половин метър разстояние, по което трябваше да се премине единствено с помощта на ръцете. Пет обиколки по този маршрут и болката в мускулите прогонваше всяко отегчение.

Бях се облегнала на мачтата, дишах тежко след втората си обиколка за деня и гледах група моряци на главната палуба току под мен. Бяха вързали въже за един харпун и се надяваха да заковат някоя от рибите, които често изскачаха на повърхността близо до кораба.

Видях, че Сарзанът е на палубата. Действията на моряците явно го бяха заинтригували и той тръгна към тях.

Забелязала съм, че моряците рядко уважават друг освен самите себе си, презират всички „сухоземни“, а най-много онези с висок ранг, без значение каква власт държат в ръцете си.

Един от моряците отдаде небрежно чест и каза:

— Началство, ние тука решихме да фанеме некоя риба, ма зверчетата не щат да съдействат нещо. Чухме, че навремето сте били рибар. Или нещо таквоз де, и магьосник също. Бихте ли размахали малко нещо ръце и да кажете там думичките, па дано некоя риба изскочи от водата, а?

Сарзанът го изгледа студено и каза:

— Нямам време за такива неща. Същото важи и за вас. — После пое назад към кърмата.

Моряците го изгледаха възмутено. Онзи, който го беше заговорил, се изплю през борда.

— Май ни туриха на мястото ни, а, момчета. За тоя тип май не струваме и колкот’ лайно на сепия.

— Може пък да е забра’ил рибарските си магийки — каза друг моряк. — Ко въобще е знаел таквиз де. Нема да е първият, дет’ се фали, че я пипа морската магия, а си е пробил път с бързи думи и по оня, още по-бързия начин, кога човек е с гръб към него.

После ме видяха и млъкнаха. Замислих се, после свих рамене. Дори човек като Сарзана, който искрено уважава обикновения народ, имаше право от време на време да изпада в лошо настроение и да вярва, че само небесните създания имат право да го заговарят. Да не забравяме обаче, че същият този човек ни беше посрещнал царски на Тристан, с любезност и интерес към делата на всички ни.

Два дни по-късно се случи нещо още по-странно, макар че по онова време не ми се стори такова. Стоях на палубата след вечеря и се чудех как по дяволите е успял готвачът ни да превърне обикновена яхния от осолена треска, пресни скариди, уловени с мрежа при кърмата, лимони и сушени зеленчуци в нещо, което сякаш е било изстъргано от дъното на океана. Чух тежки стъпки, обърнах се и видях Сарзана. Морякът на руля не му обърна внимание, вперил поглед в звездата, по която му беше наредено да се води.

Със Сарзана се заговорихме за дребни неща, а после изражението му стана сериозно.

— Капитан Антеро, може ли да повдигна един въпрос, който е донякъде неприятен, но слава на боговете, не доведе до сериозни последствия? — попита той и аз кимнах. — Спомняте си нападението срещу легат Корайс, нали?

Как бих могла да го забравя?

— Тогава си спомняте и че нямах представа какво може да е станало, дали не е бил някой местен демон, който е хвърлил око на младата дама? Е, явно съм прибързал с думите си, защото този следобед се замислих за първите си няколко дни на острова, когато на селяните все още беше разрешено да говорят свободно с мен. Е, имаше една млада жена, която изяви желание да ми бъде лична прислужница. Може да е имала и нещо друго наум, не знам. И да е имала обаче, щеше да остане разочарована. Мъж, който е бил лишен от целия си свят, рядко проявява интерес към плътските неща. Така или иначе, една вечер тя останала до късно в спалнята ми, уж да оправя леглото. Бях в друга част на сградата и не знаех, че момичето е там. Конианският офицер, който отговаряше за охраната ми, дойде да ми каже, че навън имало някакъв разтревожен човек, който търсел дъщеря си. Беше бащата на въпросното момиче. Бързо я намерихме, но вместо да избухне в сълзи на облекчение, както очаквах, баща й я шамароса през лицето и й каза никога и за нищо на света да не замръква на платото. Тя избяга, плачеше. Преди баща й да тръгне след нея, го спрях, за да го уверя, че в мое лице нищо не заплашва дъщеря му. А и конианските войници определено нямаха причина да търсят силом плътски удоволствия, защото сред селските моми имаше предостатъчно готови да им услужат доброволно. Мъжът каза, че не заради мен, нито заради войниците се тревожел. Ако дъщеря му искала да легне с някой от тях, това си било нейна работа. Или пък с мен, ако била хвърлила око по-нависоко — честно казано, останах с впечатлението, че дори би я насърчил в подобна амбиция. После каза, че го било страх от стареца. Попитах за какво става въпрос и той каза, че всяка островитянска девойка, особено непорочните, можела да стане негова жертва, ако замръкне навън, или още по-лошо — ако прояви неблагоразумието да заспи под открито небе. Старецът идвал при нея най-напред в съня й, а после и в ужасяващата действителност. Жената приемала охотно прегръдките му в началото, а после, когато съвкуплението станело болезнено и кърваво, започвала да се бори с чудовището. Но тогава било безнадеждно късно. На сутринта от девойката оставало само разкъсано тяло. Точно от това се страхувал, когато дошъл да търси дъщеря си. Казах му, че няма причина да се тревожи, че магията ми е достатъчно силна да защити всички, които ми служат. Ако се съди по случилото се с вашата легатка, стареца не е само легенда. — На лицето на Сарзана се изписа разкаяние. — Ясно е също, че мрежата от заклинания, която бях опънал около имението, не е била достатъчно силна, особено срещу стихийно същество като онзи демон.

Зачаках го да продължи, но той явно беше казал, каквото имаше да казва.

— Благодаря ви — казах аз. — Но защо ми го казвате сега? Онзи инцидент остана в миналото, а легат Корайс сигурно вече го е забравила или поне го е изтикала в някое тъмно кьоше на съзнанието си.

Сарзанът ме погледна странно, после каза:

— Ако трябва да съм откровен, исках да сваля всяко съмнение от моите служители, макар те да са вече свободни и далеч от нас.

Понечих да кажа нещо, но после реших, че ще е по-умно просто да му благодаря отново и да го уверя, че случилото се е забравено.

Поговорихме още малко за това-онова, после той ми пожела лека нощ и си тръгна.

 

 

Две нощи по-късно наближихме втората група враждебни острови, за които ни беше предупредил Сарзанът. Тези бяха по-големи и тъмнозеленото на джунглите беше заменено от по-светлите оттенъци на поля и овощни градини. Оттук насетне, каза той, трябвало да плаваме само нощем, а през деня да търсим убежището край бреговете на необитаеми острови; той пък щял да рискува със заклинание за мъгла, когато било възможно. Подчинихме се на желанието му. Колкото повече навлизахме сред островната група по време на нощните си плавания, толкова повече признаци за цивилизация виждахме. Островите целите грееха от светлинки, а на места се открояваха правите нанизи на осветени улици.

Сигурно трябваше да се страхуваме, но вместо страх изпитвахме меланхолия. Нима ни беше отредено да плаваме навеки в мрака, да се промъкваме тайно покрай облагородена суша като тази, където мъже и жени живееха живота си в мир и охолство, без значение на кой господар бяха васали? Кога щяхме отново да зърнем Ориса?

Сарзанът обеща, че ще стигнем неговите острови след седмица, а при силен вятър и по-рано. И тогава вече няма да се крием като банда морски разбойници.

Молехме се да е прав.

 

 

Повечето хора знаят какво е да лежиш буден в часовете преди зазоряване, когато и в душата ти, и извън нея има само непрогледна тъма. Това е времето, когато вярваме, че никой никога не ни е обичал, че животът ни е една обречена и лишена от смисъл борба, че краят ни ще е неприятен, а делата ни — бързо забравени.

Тези часове притискаха и мен. Така и не се научих как да превъзмогвам унинието призори, можех само да си повтарям, че не ми е за пръв път, нито ще е за последен.

Процесията от мрачни мисли набиваше крак в главата ми — че съм некадърен офицер и че онези, които на думи ме следват охотно, тайно се подсмиват зад гърба ми; че всичко, с което се захвана, е обречено на неуспех и така нататък, обичайните гадости. Насилих се да мисля за друго. За семейството си. За брат си Амалрик. За майка си Емили. Дори за жената-пантера, чието име носех. Усетих как мрачните мисли започват да се избистрят и скоро ще се разсеят. Въздъхнах облекчено — депресията преминаваше и скоро щях да заспя.

Мислите ми се проясниха, станаха чисти и прозирни като планински поток, като шлифован диамант. Замислих се за казаното от Сарзана предната вечер, а после за метода, по който разбирах коя от гвардейките е виновна за някое дребно нарушение — подозирай най-вече онази, която се обяснява най-многословно. А после объркването понечи да ме загърне отново с плаща си, но аз не се предадох. Спомних си внезапната яснота отпреди малко и поведох борба да си я върна. Бавно и постепенно спечелих битката. И тогава си спомних.

Спомних си стареца. Сетих се, че съм чувала нещо за това или съм го чела някъде. Или пък мама ми е разказвала нещо, макар че едва ли съм била достатъчно голяма, за да го запомня.

Може да го бях чула от войник — войниците обичат да си разказват страшни истории… да, така трябва да е било. Наистина го бях чувала, при това повече от веднъж — първо от една гвардейка, а после от стара селска вещица, която ни беше приютила, мен и патрула, който предвождах, когато нощта ни свари, преди да сме открили разбойниците, тормозещи онази високопланинска местност. Две легенди с принципно еднакво съдържание, разказани от хора, които произхождаха от различни места и които не се познаваха помежду си. Вече си спомнях съвсем ясно — само че легендата не беше за старец, а за жена. За Дъртата вещица, която идвала при някой мъж в съня му, изсмуквала цялата му сила и на сутринта от него оставала само празна черупка. Никой не бил в безопасност, освен… освен ако имал меч. Голата стомана прогонвала Вещицата.

Корайс беше казала, че се е събудила с меч в ръка, а аз знаех, че винаги спи с меч до себе си, освен когато е в родната казарма.

Замислих се за легендата, която ми беше разказал Сарзанът и която така удобно обясняваше случилото се с Корайс. И веднага се запитах защо я беше разказал на мен.

После мислите ми поеха в нова посока — към острата реакция на Сарзана, когато го помолиха да направи простичко рибарско заклинание; спомних си и думите на моряка, че може би изобщо не знае такива заклинания. Спомних си с какво удоволствие Гамелан грабваше въдицата при всяка възможност и колко тромав ми се беше сторил Сарзанът, когато нагази в прибоя, за да възнагради ловуващите за нас делфини — твърде тромав за човек, израсъл на брега на морето.

Ала тези мисли бледнееха в сравнение със следващата — от момента, в който зърнахме Тристан на хоризонта, до мига, в който отплавахме от острова, всички бяхме под властта на необяснимо доволство и безхаберие. Фалшиво чувство за сигурност въпреки тревожните факти — празно село, къщи с кървави петна по пода и стените, казарма, превърната в костница, зверочовеци, които свиреха на инструменти от човешки кости, и какво ли още не.

Какви глупаци сме били!

Не стига това, а бяхме налетели на цар-магьосник и бяхме повярвали безрезервно на твърденията му, че са го заточили лоши хора. Естествено. И логично. Всички бяхме чували за магьосници, които владеят достатъчно сила, за да създават живот от мъртвите, и които винаги използват тази сила за общото благо. Всички бяхме чували за царе с абсолютна власт и колко добронамерени са те по принцип. Откъде би му хрумнало на някой от нас, че ще срещнем такъв цар-магьосник и той няма да е истински светец? Естествено, че Сарзанът ще е съвсем различен от ликантийските властелини.

Глупаци, глупаци, че и отгоре.

Глупаци, които охотно бяха захапали въдицата и сега се канеха да върнат на трона човек, когото цяла една островна нация е прогонила в изгнание.

Не. Ние знаехме… чувствахме… мислехме… знаехме без грам колебание или съмнение.

Вече разбирах защо Сарзанът избра да пътува на нашия кораб — за да е близо до единствения ни жрец, пък бил той и временно безпомощен в магическото изкуство, и до единствения му чирак. Чирачка по-точно. Затова всичките ми опити през последните седмици да се упражнявам в магията и да продължа обучението си при Гамелан се бяха провалили — Сарзанът не искаше разни дребни магийки да развалят собственото му могъщо заклинание.

Нощта наоколо ми беше почервеняла — от гняв, а също и от срам заради глупостта ми, заради идиотизма на всички ни.

Измъкнах се от хамака и се облякох по най-бързия начин. Тръгнах към стълбите за палубата, макар да нямах ясен план в главата. Пътьом реших да събудя без много шум Гамелан и да му кажа до какви изводи съм стигнала. Може пък да беше глупост някаква, може би се поддавах на мрачните си мисли и нищо повече. Не! Това беше реалното, а не онези розови облаци на щастие, в които се носехме безгрижно, откакто стъпихме на проклетия Тристан. Върнах се за меча си. Не с някаква конкретна цел, а защото имах усещането, че може и да ми потрябва в най-скоро време. Точно тогава чух приглушен вик откъм палубата горе, тропот, скърцане на въжета, а след малко и силен плясък.

Хукнах по стълбите с меч в ръка и изскочих на палубата. Всичко тънеше в мир и спокойствие. Близо до носа видях двамата вахтени, взираха се в нощта. В средата на кораба двете дежурни гвардейки обикаляха нащрек импровизираната спалня на открито, където предпочитаха да спят някои от жените. Никой не забеляза появата ми и аз си дадох сметка, че „охраната“ е под влиянието на магия.

Нищо не помръдваше на квартердека. Нямаше и помен от кормчията, нито от помощник-капитана, който трябваше да дежури през нощта. Но дори и без очевидното им отсъствие беше ясно — от особеното полюляване на палубата под краката ми, — че никой не държи руля.

Хукнах нагоре по стъпалата. Вместо да насочва кораба, кормчията седеше опрял гръб в щурвала с отпуснати и разкрачени крака. Главата му се люлееше като на последния пияница. Не усетих вино в дъха му, но очите му бяха оцъклени и той бръщолевеше нещо неразбрано, сякаш е прекалил непростимо с пиенето или е видял нещо толкова ужасно, че умът му се е изключил. Проснат зад него по очи лежеше Клисара, шкиперът на нашата галера, който отговаряше за платната. Собственият му кинжал, онзи с дългото острие, който толкова си обичаше, беше забит дълбоко в гърба му и го бе приковал към палубата. Зад него висяха въжетата, придържащи капитанската лодка към корпуса. Само че лодката я нямаше, а въжетата се влачеха по водата. Изпсувах под нос, после извиках да привлека вниманието на гвардейките и вахтените.

Ясно ми беше какво е станало — Клисара и кормчията бяха принудени с магия да спуснат лодката. Клисара бе намерил в себе си сили да се съпротивлява и беше убит. А убиецът му беше избягал с лодката.

Плъзнах поглед по водата, но от лодката нямаше и помен, виждаха се само тъмните очертания на нови острови.

Мъже и жени скачаха от сън, на палубата и в трюма долу. Хукнах назад към стълбата, глуха за надигащата се врява, и нахълтах в една конкретна каюта.

Която се оказа празна. Сарзанът беше изчезнал.

В същия миг заклинанието се развали и всички прогледнахме.