Джек Слейд
Дамата с мустанга (12)

12.

— Ние им нанесохме поражение — каза Кара Мараков на следващата сутрин, — но все още не сме ги разгромили напълно. Познавам организацията Хънтър. Те ще се откажат едва когато бъдат окончателно избити. Наумили са си да си присвоят планината Ямпа. Почти съм сигурна, че отново ще се опитат да я завладеят.

— Тогава ние втори път ще ги прогоним оттук и това ще им струва още повече кръв — твърдо каза Дивия Бил. — Ако се наложи, до сетния си дъх ще се боря за моята земя.

Джесика стоеше до него. На лицето й грееше щастлива усмивка. Тя бе прекарала остатъка от нощта с Дивия Бил и навярно двамата си бяха казали много неща.

— Трябва да закараме пленниците в града — предложи Ласитър. — Нека поне разрешим този проблем.

— Да, и аз мислех за това — каза Бил. — Може би сам ще можеш да уредиш тази работа, Ласитър? Войните чирикахуаи ще ти помогнат.

— А какво ще правиш ти през това време? — усмихна се Ласитър.

Дивия Бил прегърна Дамата с мустанга.

— Трябва да направя някои важни приготовления — каза той. — Погледни ни и двамата с Джесика! Можем ли да се венчаем в това облекло?

Дамата с мустанга бе все още с кожената препаска през бедрата, с лентата на чело и мокасините. Беше си вързала отново и кърпата през гърдите.

— Аз бих се оженил за нея така, както е — отвърна Ласитър. — Какво те притеснява, Бил?

— Хм, знаеш какъв е обичаят, приятелю. В края на краищата, ти самият напъха дори и Олд Визард в казана с вода, преди да го ожениш.

— Олд Визард! — извика Ласитър. — Какво ли е станало със стария ми приятел? Дали е щастлив със своята Лукреция? И дали е събрал отново куп злато?

Дивия Бил направи гримаса.

— Не вярвам — каза той. — Като се замисля, ме обземат угризения. Скроихме твърде лош номер на дамата. Сега бедната ще трябва да е заедно с този стар козел до края на живота си в някоя мръсна и воняща съборетина в планината. Отсъди й тежка съдба, Ласитър.

Ласитър махна с ръка.

— Тя вече е избягала. Да не би да си мислиш, че не е достатъчно изпечена и няма да му погоди номер?

Дивия Бил сви рамене.

— Всъщност, трябва да знаеш, че изобщо не ме е грижа за нея — промърмори той.

— Може би ще ми обясните за какво става въпрос? — намеси се Кара. — Коя е тази Лукреция? Каква е тая история? Какво се е случило в града, Ласитър?

— Ако бяхме женени, вероятно щях да ти разкажа — сухо отвърна Ласитър, — но така…

Кара му обърна гръб разгневена.

— Когато отидем в града, всичко ще науча! — извика тя. — Нищо не можеш да скриеш от мен, Ласитър.

— Искаш да дойдеш с мен в града, така ли? — попита я той учуден.

— Да не си мислиш, че ще те изпусна още веднъж из очи, развратнико? Не, отсега нататък ще бъда неотклонно до теб. Можеш да бъдеш сигурен в това!

След тези думи се отдалечи и изчезна между палатките.

Дивия Бил се ухили злорадо.

— Няма да ти е лесно с нея, приятелю — каза той.

— И аз имам същото смътно предчувствие — отвърна Ласитър, — но нищо не може да се промени. Поне засега. В такива случаи човек само не бива да губи кураж.

Той си мислеше за съвсем други неща от Дивия Бил, който му отговори състрадателно:

— Не се притеснявай, приятелю мой. След няколко години брачен живот тя ще омекне.

Ласитър предпочиташе да смени темата, защото през цялото време двамата говореха за различни неща.

— Сега ще се погрижа за пленниците — каза той, — а теб ще те посъветвам добре да пазиш Джесика.

— През следващите дни моите червени приятели няма да ме изпускат дори за миг от очи. Не искам да имам никакви грижи.

— Може би Ернесто Секула е успял да намери братята Финеган — каза Ласитър. — Ако те са обезвредени, другите бандити няма да бъдат вече заплаха за теб. Те са опасни само ако имат надмощие и добри предводители. Смятам, че голяма част от тях отдавна е изчезнала далече оттук. Те ще са доволни, че са се отървали живи и здрави.

— И аз така мисля — съгласи се Дивия Бил и вдигна ръка за поздрав. — Утре ще се видим в Сънбийм. Имам нужда от достоен свидетел на моята сватба. Не забравяй това!

След тези думи той се обърна със смях и тръгна с Джесика към конете, които вече бяха оседлани.

Наистина бе великолепна гледка да види човек с каква лекота Дамата с мустанга се метна на гърба на коня. Ласитър поздрави наум приятеля си, че си бе намерил такава прекрасна жена.

Замислен, той ги проследи с поглед, докато двамата изчезнаха между дърветата…

 

 

Едва късно вечерта Ласитър и Кара пристигнаха в града с чирикахуаите и пленниците. Дългата колона спря пред стаята на шерифа.

Шерифът Джон Хардрок тъкмо се връщаше от обиколка.

— Имаш ли място за шестнайсет обесника, Джон? — попита Ласитър. — Двама от тях се нуждаят от доктор. Останалите спокойно можеш да ги наблъскаш като сардели.

Джон Хардрок стоеше широко разкрачен на верандата, със скръстени на гърдите ръце, и гледаше гневно към пленниците.

— Добра работа си свършил, Ласитър — измърмори най-накрая. — И за какво трябва да ги окошаря?

— Нарушаване на реда, подпалвачество и убийство! Утре Дивия Бил ще дойде в града и ще даде показания. Ранчото му бе изгорено до основи.

Лицето на шерифа помръкна.

— Добра работа, Ласитър — каза той. — За това трябва да ти бъде връчен орден.

— Не на мен — възрази скромно Ласитър. — Всичко дължим най-напред на нашите храбри приятели, чирикахуаите. Без тях може би нещата щяха да свършат зле.

Пленниците започнаха да мърморят. Един от тях дори извика:

— Това е лъжа, шерифе. Истината е, че тези проклети червени дяволи ни нападнаха подло, докато ние, без да подозираме нищо, търсихме злато в планината.

— Хей, шерифе! — извика друг. — Знаеш ли, че този Ласитър е престъпник, издирван с обяви?

— Не този Ласитър тук — сухо отбеляза Джон Хардрок. — Става въпрос само за случайно съвпадение на имената. Отдавна съм направил проверка. Така, а сега не искам да чувам нищо повече! Влизайте вътре! Хайде! И без да се преструвате на уморени! Там има достатъчно място за всички ви!

Проклинайки, негодниците тръгнаха към килиите, но по ухилените им физиономии ясно личеше, че все още се надяват да получат помощ от останалите бандити.

Шерифът като че ли прочете мислите им.

— Не хранете напразни илюзии — каза той. — Когато вашите съучастници бягаха като зайци от планината, случайно пресякоха пътя на един кавалерийски ескадрон. Наистина беше съвсем случайно. Казах на офицера да ги закара във форт Шерман. Утре и вие ще сте там. Накрая всичко ще свърши с голям процес в столицата и смятам, че на съдията и на съдебните заседатели ще им се отвори доста работа.

Сега вече никой от бандитите не се хилеше.

След като шерифът ги разпредели в четирите килии, които бяха на разположение, той каза тихо на Ласитър:

— Само братята Финеган ни се измъкнаха, но мисля, че все някога ще ги пипнем. Сигурен съм, че един ден те ще свършат на бесилката. Да отидем ли да пийнем по една чашка, Ласитър? Или си вече уморен?

Джон Хардрок хвърли бърз поглед на Кара и леко се усмихна.

— Добре, разбирам те. Хайде тогава, лека нощ. В хотела „Ямпа Ривър“ със сигурност има още свободни стаи.

Ласитър докосна леко периферията на шапката си.

— Лека нощ, шерифе. И се подготви за венчавка. Кажи на Негово преосвещенство.

Джон Хардрок се учуди.

— Успя ли най-сетне да го склони? Винаги съм си мислил, че ще изтрае още няколко години.

— Понякога нещата стават по-бързо — отговори Ласитър и се усмихна. — Така бързо, както и при Олд Визард.

— Да, така е. От време на време в живота се случват странни неща — патетично измърмори шерифът и им пожела още веднъж лека нощ.

Чирикахуаите също си тръгнаха. Те не отдаваха голямо значение на цялата история. Един от тях вече бе закарал конете на Ласитър и Кара в обора под наем, така че двамата нямаше за какво да се притесняват.

— Жаден съм — каза Ласитър и поведе Кара към изискания бар на хотела. Те седнаха на същата маса, на която той бе седял при срещата си с Лукреция Армора.

— Отново ли шампанско както предишния път? — попита момичето зад бара и Ласитър кимна.

Когато бутилката и чашите бяха сервирани на масата. Кара се наведе и изсъска през зъби:

— Все още ли не искаш да ми разкажеш какво е станало? Имам чувството, че си твърде близък с шерифа. Какво означава всичко това?

— Означава единствено, че заедно с него тук изпихме няколко бутилки шампанско.

— Тия на мен не ми ги разправяй! Вие мъжете обикновено пиете само уиски, а сега изведнъж — шампанско. Това може да означава много. Говори! С коя си бил?

Ласитър се прозя.

— Не зная. Бях твърде пиян. Хайде да вървим да си лягаме. Там определено ще ти хареса повече, отколкото в палатката на апахите.

Тя ненадейно се усмихна и отпи от чашата.

— И все пак аз ще науча истината — каза тя. — Можеш да бъдеш сигурен в това!

 

 

През тази нощ Ласитър спа много неспокойно. Сънува шампанското, странната отрова, Лукреция Армора и тържествената венчавка. През цялото време виждаше самия себе си да стои с Кара пред свещеника и се чуваше да дава обет за вярност.

— Говори много през нощта — каза тя на следващата сутрин. — Изглежда, доста държиш на някаква си Лукреция. Сънищата са опасни, скъпи мой, защото лесно можеш да кажеш нещо по погрешка.

Той посегна към джобния си часовник, който лежеше на нощното шкафче до леглото.

— О, по дяволите! — изпъшка Ласитър. — Вече минава девет. Доколкото познавам Дивия Бил, той скоро ще се появи.

— Глупости, имаме време, скъпи мой. Сега първо искам да видя дали тази Лукреция е оставила все още сили у тебе.

Тя се изправи в леглото. През прозореца върху голото й тяло падаше слънчева светлина.

Ласитър не можа да устои на тази гледка. Те наистина имаха още време. Дивия Бил Слокум и Дамата с мустанга щяха да пристигнат едва следобед, а дотогава двамата имаха достатъчно време, за да се позабавляват.

По-късно закусиха заедно. След това Кара отиде при шивачката, за да си купи рокля. Когато се върна, носеше елегантен зелен костюм и предизвикателна шапчица с воал. Беше вдигнала високо косите си, което придаваше на външността й странно очарование.

— Изглеждаш отлично — похвали я Ласитър. — Може би един ден ще те направя моя жена, скъпа.

— Или аз теб мой мъж — усмихна се тя. — Има някои малки разлики. Би ли могъл да си представиш изобщо как ще я караш без мен?

— Трябва да си призная, че свикнах с теб — отговори Ласитър и вдигна ръка към бара, за да поръча още едно уиски.

Изведнъж ръката му замръзна във въздуха.

Причината беше, че току-що бе хвърлил бегъл поглед през прозореца към улицата.

Братята Финеган тъкмо влизаха на коне в града. Движеха се съвсем спокойно, като че ли не се страхуваха от нищо.

Кара проследи погледа му.

— Какво е…

— Финеган — прекъсна я той и скочи. — Внимавай, Кара. След няколко минути ще узная за кого работят.

Тя искаше да го задържи.

— Или след няколко минута ще си мъртъв — предупреди го Кара. — Няма смисъл, скъпи. Това са изключително ловки и изпечени стрелци. С тях никога няма да се справиш.

Той не се впечатли от думите й и тръгна навън.

Когато излезе на верандата на хотела, Финеган вече бяха пред нея.

— А, добре, че те виждаме, Ласитър — безгрижно каза Ред Финеган. — Дошли сме точно заради тебе. Спокойно, господине. Не искаме да стреляме един по друг. Искаме само да си поговорим.

— За какво става въпрос? — грубо попита Ласитър.

Джак взе думата.

— Още веднъж премислихме хубаво цялата история — каза по-младият и по-умният от братята. — Ще е по-добре, ако заровим томахавката на войната. Трябва да се обединим. Ти, ние двамата и Кара Мараков. Шефовете в Ногалес ще се пукнат от гняв, но ако ние…

— Хей, Финеган!

На другия край на улицата между две къщи се бе появил човек.

Ернесто Секула, мексиканецът!

Двамата братя се обърнаха и стреляха веднага. Бе чист рефлекс.

Но брадатият мексиканец беше по-бърз. Когато изстрелите заглъхнаха, Финеган лежаха неподвижни в праха на улицата.

От служебната си стая отсреща изхвръкна шерифът и заедно с Ернесто се приближи до двамата братя.

От север в града влезе един файтон. Бял, открит файтон с разкошна златна обковка. Четири черни жребеца теглеха тежката кола. Огромен негър със син цилиндър и синя ливрея спря впряга пред хотела. На задните тапицирани седалки седеше дребен мъж с остра брадичка и много сбръчкано лице. В дясната си, облечена в ръкавица ръка, той държеше дебела пура, която пушеше с наслада.

— Здравей, Ласитър! — извика весело Олд Визард. — Днес ще се празнува сватба. И ти ще бъдеш естествено моят почетен гост.

Ласитър не можеше да повярва на очите си. Лукреция Армора му махна грациозно с малкия си изящен слънчев чадър.

— О, Ласитър, приятелю мой — усмихна се тя. — Вечно ще ти бъда признателна, че ми намери този прекрасен мъж. Ти си истински ангел, Ласитър.

От хотела излезе Кара Мараков. Веднага след нея се появи огромният портиер Адамс, който бе нарекъл веднъж Олд Визард вонящ стар козел. Сега той стоеше тук и се кланяше колкото се може по-дълбоко пред него и младата му жена.

На прага на хотела Олд Визард се обърна още веднъж.

— Нали ще те видя след това, Ласитър? — кресливо извика той. — Дявол да ви вземе теб и твоята годеница, ако не дойдете. Естествено, очаквам и шерифа. Хей, Джон, ясно ли е?

— Разбира се, стари приятелю — отговори му шерифът разсеяно. — Но първо ще трябва да уредя някои формалности. Между другото, имаме още една венчавка. А, ето че и щастливата двойка пристига.

Дивия Бил Слокум и Джесика яздеха насам. Той носеше костюм от мека еленова кожа, а тя — рокля от същата материя. Беше захванала дългата си черна коса с пъстра лента на челото. Джесика изглеждаше като чистокръвна индианка, каквато всъщност дълбоко в сърцето си бе неукротимата Дама с мустанга.

Ласитър знаеше, че дълго време нямаше да забрави тази изключителна жена.

Кара Мараков го побутна леко и го откъсна от мислите му.

— Аз също съм тук — сдържано каза тя — и ти се кълна, че няма да се отървеш така лесно от мен. Ще имам нужда от теб още за известно време.

Но Ласитър мислеше за поръчението си и затова мило отвърна:

— И аз се нуждая от теб, скъпа. Много ще ми липсваш. Повярвай ми…