Сандра Браун
Зад кадър (5)

Глава четвърта

— Изглеждаш ужасно!

Дерек набута багажа си в един ъгъл на приемната на адвокатския си офис, след това се обърна и се намръщи на помощничката си. След като беше отсъствал дванайсет дена, бе очаквал по-сърдечно и спонтанно посрещане.

— Ами, благодаря ти, Марлин, радвам се, че се върнах. Пътуването беше чудесно, благодаря, че ме попита. Времето не можеше да е по-хубаво. Всичките ми полети бяха по разписание. Мама хареса подаръка си. Татко беше…

— Добре, добре. Казах го просто така.

— Бях десет часа в самолета — промърмори той. — Какво очакваш?

— Очаквах да си си взел душ и да си се избръснал, преди да дойдеш.

— Ако се бях прибрал вкъщи да се изкъпя, сигурно нямаше да дойда. Изкушението да се хвърля в леглото щеше да е прекалено голямо. Знаех, че нещата ще закъсат, така че ето ме тук — небръснат, неизкъпан и нещастен по тази причина.

— Още ли не си виждал Маги?

— Толкова дълго ме нямаше, че няколко часа повече не са от значение.

Марлин му хвърли поглед, който трябваше да означава: само не казвай, че не съм те предупредила. После попита:

— Кафе?

— Това е първото мило нещо, което ми казваш.

Подчинените му го поздравиха, докато минаваше покрай отворените врати на офисите им, но той ги удостои само с махване на ръка и продължи да върви, без да се спре да размени по някоя дума. Стигайки до кабинета си, без да бъде причакан от някого, той затвори вратата след себе си, за да обезкуражи евентуалния натегач, решил да се подмаже на шефа, като го поздрави с добре дошъл.

Просторният ъглов офис се намираше на двайсетия етаж в един от модерните стъклени небостъргачи в Атланта, така че гледката през стените бе неограничена. Днес слънчевата светлина бе прекалено жизнерадостна и ярка, за да пасва на настроението му, така че побърза да използва дистанционното и затвори почти напълно щорите, притиснати между стъклата.

Декораторът, когото беше наел да обзаведе офиса, го беше затрупал с идеи, но той сам бе взел финалните решения — ръчно тъканият турски килим, библиотечните шкафове от скъпо дърво, дамаските за тапицериите, кожата за работния му стол.

Освен това беше настоял за включването на лични принадлежности, които имаха специално значение за него, въпреки, че не пасваха особено на интериора. На библиотечните рафтове си поделяха място както томове по право, така и макетът на двуплощника, който двамата с баща му бяха измайсторили онова лято, когато той навърши девет години, бейзболната ръкавица, с която беше помогнал на гимназиалния си отбор на шампионата, и една керамична халба за бира с буквите на братството му, гравирани отгоре.

Офисът имаше всички модерни удобства, но осеян с тези капчици носталгия, му прилягаше точно като чифт скъпи, удобни маратонки.

Той съблече измачканото си сако и го закачи във вградения гардероб, седна на стола зад бюрото си и притисна с пръсти пламтящите си очи, промърморвайки под нос:

— Вътре сте, господин Мичъл. Какво означаваше това?

По дяволите, ако знаеше. По дяволите, ако някога е знаел, защото след като каза това, тя се беше обърнала и тръгнала към дамската тоалетна, дърпайки куфара на колелца след себе си. Щеше да изглежда като перверзник, ако беше застанал, отвън да я чака, докато излезе. Освен това дамата — както и да се казваше — беше показала съвършено ясно, че не иска нищо повече от него, освен две „Блъди Мери“ и горещо, неприлично чукане в тоалетната на самолета.

Така че в момента той се чувстваше раздвоен. От една страна постоянно си повтаряше: „Върви по дяволите!“, но същевременно му се искаше незабравимото интермецо да бе завършило с малко по-сладка нота. Освен това го измъчваше безпокойство от неясните й думи на раздяла.

Каквато и да беше играта й, той се беше хванал на въдицата. Съблазнителните погледи. Онзи номер с горното копче на блузката й. Краката. Ох, да, краката. Топките му никога не бяха изглеждали толкова добре, не се бяха чувствали така страхотно както върху двете й гладки бедра. И цялото това стеснително прехапване на устната. Разпускането на косата, за Бога. Всяка жена на планетата знаеше тези трикове.

Но тя ги беше усъвършенствала.

Беше го хванала за пениса и го бе завлякла в тоалетната на самолет, пълен с хора, където всеки момент можеха да ги открият и да ги направят за посмешище. Той не знаеше дали сексуалният акт на борда на пътнически самолет е незаконен — щеше да накара един от служителите си да провери, — но, по дяволите, със сигурност не беше нещо умно.

Ами ако ги беше сгащила някоя възрастна дама? Или пък дете? Само като си представеше врявата и виковете, които биха се вдигнали, ако малката Сузи бе връхлетяла… Никой нямаше и да помисли за сън през останалата част от полета. Всичките двеста и няколко пътници щяха да искат да видят онези двамата, които не са могли да контролират либидото си, да хвърлят по един поглед на прелюбодейците.

Той си представи снимката си, изтипосана на първата страница на „Джърнъл“, как го ескортират от самолета под неодобрителния, дори отвратен поглед на някой шериф. Прокурорският офис сигурно щеше да направи афиш и да пусне в обръщение циркуляр с опозоряващи материали на всеки ъгъл из Фултън Каунти Джъстис Сентър. Никога нямаше да го преживее.

Той не обичаше да губи и винаги правеше всичко възможно да спечели. Би понесъл да изгуби с достойнство, ако знаеше, че е направил всичко по силите си, ако видеше, че не е съществувал никакъв реален шанс да спечели и въпреки това се е опитал да победи. И сега можеше да изгуби точно така. Не му харесваше, но бе напълно възможно.

Но да бъде измамен и подигран, да бъде направен на пълен, на абсолютен глупак, в какъвто го бе превърнало това пиленце — това беше непоносимо.

И защо? Освен, че я беше чукал безразсъдно, какво толкова й беше направил в края на краищата!?

Е, добре. Това щеше да си остане една от малките мистерии на живота.

Той отпусна ръце и те се плъзнаха по наболата четина на бузите му, преди да тупнат върху купчината писма, съобщения и документи, които се бяха събрали през дванайсетте дни отсъствие.

Марлин влезе, носейки бележника си и димяща чаша кафе.

— Благодаря — той опари езика си при първото сръбване, но кафето беше от предпочитаната му бленда и имаше страхотен вкус.

Помощничката му зае обичайното си място на стола срещу бюрото.

— Е? Как беше Париж?

— Френски.

— Толкова зле?

Той се усмихна.

— Красив град. Потънал в цветя. Храната беше изключителна. Страхотно вино.

— Ти не обичаш вино.

— Опитах се да изпия няколко глътки, за да бъда учтив.

— Сена?

— Партито на майка ми беше на корабче.

— Нотр Дам?

— Още си е там, но не видях гърбушкото.

— Красиви жени?

— Навсякъде.

Марлин подсмръкна презрително.

— Те всички пушат. Така се поддържат слаби.

Дерек я погледна и тя присви очи към него.

— Да не си посмял да го кажеш! Това е единствената диета, която не съм опитала.

Той се засмя. Бяха от толкова време заедно, че можеха да се дразнят един друг, без да се засягат. Марлин Съливан го беше последвала, когато той самоуверено излетя през вратата на голяма и уважавана фирма след една разпалена кавга със старши партньора.

Тя му помогна да основе собствена адвокатска фирма и оттогава беше неговата дясна ръка, пазителка на портите, служебна секретарка, куриер за поръчки и гласово табло за обявления. Имаше остър юридически ум, често откриващ друга насока на мислене, когато някой случай се оказваше упорит и посоката, в която беше поел, не водеше наникъде, освен към обвинение. Не би могъл да движи практиката си, както и личния си живот, без нея — факт, който тя често му напомняше.

Вярваше й безрезервно. Ако й кажеше нещо конфиденциално, би пазила тайната му до гроб. Сега, докато гледаше приветливото й майчинско лице, реши да й каже за преживяването си в самолета. Хвани се да не паднеш, Марлин. Няма да повярваш какво направи шефа ти по време на трансатлантически полет.

Но не. Не би могъл да разгласи това, дори и пред лоялната си помощничка, която го бе виждала и в най-хубавата, и в най-лошата му светлина. Снощното му самолетно приключение щеше да си остане само негова тайна.

Искрено се надяваше.

— Нещо ново от прокурорския офис по делото на Джейсън Конър? — попита той.

Шестнайсетгодишният бе обвинен, че хладнокръвно е убил майка си и втория си баща. Поради бруталността на престъплението го съдеха като възрастен.

— Звънях там и питах за папката с откритото. Получих поредното извъртане и шикалкавене.

— Вечно правят обструкции. Звънни им отново и им кажи, че съм тук и че искам проклетата папка — датата на процеса бързо приближаваше и невръстният му клиент бе заплашен с екзекуция, ако го признаеха за виновен. — Някой говорил ли е напоследък с Джейсън?

— Вчера — тя му каза, че един от неговите помощници по случая е ходил до затвора. — Видял го е. Не са говорили. Момчето продължавало да мълчи.

— Казал ли му е, че не мога да му помогна, ако той сам не си помогне?

— Казал му е.

Дерек си отбеляза наум да отиде при момчето в първата минута, когато графикът му позволи и да му обясни, че е в ужасно положение — той вдигна купчинката с розови мемо листчета с изписани телефони, на които трябваше да се обади. Върху първото от тях Марлин беше написала с червени печатни букви: „Попитай ме!“

Той го взе и го размаха:

— Питам те.

— Докато те нямаше, изпусна силни усещания. Пол Уилър…

— Кой е той?

— „Уилър Ентърпрайсиз“.

Веждите му излетяха нагоре.

— Онзи Уилър?

— Онзи Уилър. Бил е прострелян и убит в хотел „Молтрие“. Много медии. Голямо погребение. Неидентифицираният виновник е все още на свобода.

Той подсвирна и върна вниманието си към мемо бележките.

— А кой е Дъг?

— Брат и бизнес партньор на починалия.

— Интригата се затяга.

— Обажда се три пъти през последните два дни. Казва, че трябва да се срещнете спешно веднага след пристигането ти.

— За какво става въпрос?

— Не каза.

Беше уморен до смърт, предполагаше, че мирише на пот и беше в гадно настроение. Но му хареса как звучи. Инстинктите му се изостриха.

— Може ли да е тук след един час?

 

 

Дъг Уилър изглеждаше точно такъв, какъвто беше — успял бизнесмен. Петдесетгодишен и добре поддържан, въпреки, че когато влезе в офиса на Дерек, приличаше на човек с много грижи на главата. Ръкостискането му обаче беше сухо и здраво.

— Разбрах, че току-що сте се върнали от задгранично пътуване.

— Париж. Дойдох тук направо от летището. Което обяснява омачкания ми вид. Извинявам се — Дерек се чувстваше особено размъкнат в сравнение с Уилър, който бе безукорно облечен и парфюмиран.

— Не е нужно да се извинявате, господин Мичъл. Радвам се, че се съгласихте да ме приемете днес.

Дерек му посочи един стол. В центъра на групата мебели стоеше масичка за кафе, върху която Марлин бе оставила поднос с кофичка лед, две чаши и бутилки вода. Той предпочиташе срещите му с клиенти да са на мебелите за сядане, вместо да седи зад бюро.

— Обслужете се, господин Уилър.

Уилър поклати глава.

— Моята помощничка, мис Съливан, ми съобщи за брат ви — каза Дерек, докато си наливаше чаша „Перие“. — Много съжалявам.

— Благодаря. Беше ужасно.

— Да, предполагам. Тя ми даде цяла купчина описания на онова, което се е случило, но нямах време да прегледам всички вестникарски истории. В състояние ли сте да говорите?

В следващите пет минути Дерек слуша онова, което Уилър знаеше за стрелбата. Дерек си отбеляза, че това бе станало в деня, когато той напусна Франция.

Уилър завърши с думите:

— Това е всичко, което са казали на полицията Джули и останалите, които са били в асансьора.

— Джули е жената, която е била с брат ви, когато това се е случило?

— Да — Уилър се пресегна и взе бутилката с вода, свали капачето и отпи една глътка.

Някаква си Джули Рътлидж. Марлин я беше споменала като любовница на Уилър. Дерек се запита дали отношенията й с Пол Уилър бяха причинили на семейството някакво неудобство.

От явната неохота на Дъг Уилър да предаде повече подробности можеше да заключи, че е било точно така.

— И виновникът не е бил идентифициран?

Уилър поклати глава.

— Госпожица Съливан ми каза, че полицията изглежда не разполага с истински следи.

— До тази сутрин, не.

— Кой води разследването?

— Един детектив на име Хоумър Санфърд.

— Познавам го. Добро ченге е.

— Предполагам — Уилър сви рамене. — До този момент не е приключил. По-рано днес не можа да ми каже нищо ново по случая.

Дерек познаваше бившия знаменит футболист като методичен и последователен детектив. Колегите му го уважаваха. Мразеха го само престъпниците. Ако не успееше, то не бе поради липса на усилия.

— Доколкото разбирам — каза той на Уилър, — единственото, по което е трябвало да работи Санфърд, е бил куршумът, а балистичните резултати не са показали нищо.

— Точно така. Според цялата база данни пистолетът не е бил използван преди при друго престъпление.

Дерек умишлено остави тишината да се проточи, изчаквайки да види какво ще каже Уилър после. До този момент все още не бе наясно защо бе поискал тази спешна среща с него. Най-сетне той изрече всичко, което си бе мислил, след като бе чул за прострелването.

— Мястото изглежда доста странно за обир, не е ли така? Осмият етаж на хотела.

Погледът на Уилър се закова върху лицето му.

— Да — мъжът отмести очи встрани. — Така е.

— Детектив Санфърд спомена ли тази странност?

— Не и пред мен.

— Хм.

Часовата разлика започваше да му се отразява. Не погледна часовника си, но можеше да каже по положението на слънцето, че наближава краят на работното време и тялото го болеше от умора. Беше време да спре.

— Господин Уилър, защо поискахте тази среща?

— Защото познавам репутацията ви на криминален адвокат. Казаха, че сте отличен.

— Благодаря.

— Искам да ви наема да представлявате семейството ми, докато трае всичко това.

— А „всичко това“ означава…?

— Полицейските разпити.

— Разпитват ви във връзка с убийството на брат ви?

Той кимна.

— Което е рутинно. Проформа, както ми казаха.

Глупости. Дерек не вярваше, че полицията прави нещо проформа, както явно не вярваше и Уилър.

— По време на тези разпити представлявал ли ви е адвокат?

— Да — Уилър направи презрителен жест. — Способен адвокат, когато става дума за незначителни съдебни процеси и глоби за паркиране. Но чувстваме, че ни трябва някой с по-големи топки. Извинете за израза.

— Извинявам ви, особено като се има предвид, че споменатите топки са моите — те си размениха усмивки. — А кого имате предвид под „ние“?

Въпросът на Дерек го свари неподготвен.

— Моля?

— Непрекъснато повтаряте „ние“. Вие и кой друг?

— Семейството ми. Съпругата ми и синът ми.

Дерек изчака Уилър да даде още подробности. Но мъжът първо надигна бутилката с вода и отпи една глътка.

— Подозрението автоматично пада върху онзи, който би имал полза от смъртта на Пол — каза той.

— Вие?

— Не точно. Аз не съм наследник на Пол. Въпреки че ще стана изпълнителен директор на компанията, от което няма парична изгода.

— Съпругата ви?

— Шарън. Както се казва, случил съм с брака. Прапрадядото на Шарън купил десетки хиляди акции на Кока Кола, когато компанията била млада.

— Поздравления.

Уилър се усмихна измъчено.

— На нея не й трябват парите на Пол. Освен това е била вкъщи, когато са го убили.

— Тогава остава синът ви.

— Крейтън — той направи пауза, после добави. — Той е негов наследник.

Дерек се наведе напред в стола си и се взря в мъжа за момент, след което каза:

— Ако бях ченге, той щеше да е първият, когото щях да проверя, господин Уилър. Не се обиждайте. Брутално честен съм с вас. Полицията винаги следва парите.

— Разбирам го. Прави са си.

— На колко години е Крейтън?

— Двайсет и осем.

Дерек се бе надявал да е по-млад, с по-малко независимост и с по-голям надзор.

— От полицията не са го задържали, нали?

— Не, нищо такова. Разпитите бяха много цивилизовани и се проведоха в къщата ни, не в полицейския участък.

— Това е добре. И адвокатът е присъствал през цялото време?

— Разбира се. И за щастие Крейтън има желязно алиби. Бил е навън, на тенис корта на урок с частния си треньор по време на обира и убийството. Аз се прибрах вкъщи да се преоблека за игра на голф и го видях на корта, когато пристигнах, което беше само минути, преди да ми се обади Джули, че Пол е мъртъв. Нашата икономка, която не би излъгала дори животът й да зависеше от това, каза, че са играели най-малко от час.

— Тогава какъв е проблемът?

— Всъщност няма проблем. Наемането ви е само предохранителна мярка. Не искам сина ми да бъде тероризиран само защото детективите няма кого другиго да гледат и какво друго да правят.

— Защо биха го направили?

Уилър се поколеба, след което каза:

— Пол и Крейтън имаха своите несъгласия.

— Относно?

— Относно всичко — отвърна Уилър с глух смях. — Главно защото Крейтън не влага енергията си в бизнеса, както Пол мисли, че би трябвало. Пол беше работохолик. И аз съм такъв, само че не до степента, в която Пол беше. Той не разбираше хората, които не горят в работата. А Крейтън има други интереси.

Дерек вдигна веждите си въпросително.

— Тенис?

— Играе почти всеки ден. Обича коли. Дрехи. Но истинската му страст е киното.

— Имате предвид филмите?

— Имам предвид, че няма филм, който да не е гледал. За него те са повече от забавление. Те са хоби. Нещо, което поглъща много повече от времето му, отколкото „Уилър Ентърпрайсиз“. Той мисли… като художник — Уилър въздъхна. — Пол не можеше да разбере, нито да приеме липсата на интерес от страна на Крейтън в търговията, и го притискаше за това повече, отколкото го правех аз. Отколкото го правя. Това беше истинска ябълка на раздора между тях.

— Знаеше ли се за тази вражда между двамата?

— От близките до семейството, да — той се намръщи. — Джули го спомена пред детективите.

— Хм. Семейно разногласие се разкрива пред полицията от жената, която е била с брат ви, когато е умрял. В хотел. Посред бял ден.

Схващайки намека, Дъг каза:

— Брат ми и Джули… Пол никога не се държеше с нея като със своя любовница, всъщност. Но всички, които го познаваха, знаеха за тяхната афера, въпреки че двамата я държаха под радара, тъй да се каже.

— Защо е било нужно?

— Предполагам от уважение към Мари, починалата съпруга на Пол, която той обичаше с цялото си сърце и душа.

— Деца?

— Не. Явно Мари не е можела да забременее. Но тя и Пол го компенсираха с благотворителност. Когато Мари почина, той беше опустошен. Не мислех, че някога ще погледне друга жена. Но се появи Джули и той си стъпи на краката.

— Преди колко време?

— Втора година вече.

— Заедно ли живеят?

Той поклати глава.

— Бяха заедно през цялото време, обаче. Поне няколко пъти седмично и всеки четвъртък следобед в хотела. Веднъж ми каза, че това било тяхното специално време. Графикът му беше съобразен с това.

— Хотелският персонал може ли да потвърди постоянната резервация?

— Вече го направиха. Предадоха регистрациите на полицията — той остави празната бутилка от вода на масичката между тях. — Мога ли да разчитам на вас като на адвокат, господин Мичъл? Ще се съгласите ли да сте говорител на семейството пред медиите? Надявам се да нямаме нужда от услугите ви. Но ако се наложи, ще се чувствам по-добре, ако знам, че сте на линия.

— Ще трябва малко да се подготвя. Да се осведомя за случая и за течащите разследвания. Освен това искам да се срещна със семейството ви, и по-специално с Крейтън.

— Разбира се. Той приветства идеята да сте в нашето поле, в случай, че възникне необходимост. Естествено, ще сключим с вас договор.

Като се усмихна, Дерек се изправи и подаде ръка.

— Със сигурност ще го направите.

Уилър се засмя.

— Ще ви изпратя чек по куриер утре сутринта.

— Можете да вземете данните от госпожица Съливан на излизане — каза Дерек. След това изражението му стана подходящо сериозно: — Ужасно съжалявам за повода за срещата ни. Моите съболезнования на вас и семейството ви.

— Благодаря.

Уилър тръгна да излиза и бе стигнал почти до вратата, когато Дерек се обади:

— Полицията подозира ли я? Любовницата?

Уилър изглежда се смути от въпроса, но отвърна:

— Имате предвид в съучастничество? Като съизвършител?

Дерек сви рамене.

Уилър поклати глава:

— Ако я подозират, жестоко грешат. Пол обожаваше Джули и тя него.

Дерек задържа мнението си за реципрочността на чувствата за себе си. Когато залогът бе състояние като това на Уилър, зад обожанието често стоеше друга причина.