Сандра Браун
Зад кадър (17)

Глава шестнадесета

Били Дюк гледаше отражението си в напуканото, покрито с петна огледало и се питаше къде, по дяволите, се бе дянал увереният, добре изглеждащ, елегантно облечен и любезен мъж, какъвто той бе само до преди няколко седмици.

Косата му беше пораснала, след като си бе обръснал главата. Липсваше му вълнистата грива, която не бе модерна, но бе негова запазена марка. Липсваха му ярките дрехи, заменени сега от тениски и джинси, които бяха виждали и по-добри дни.

— Не гледай така — каза му Крейтън. — Няма да издържиш. Трябва да станеш едва ли не невидим.

Той бе престанал да гледа „така“, но човекът в огледалото продължаваше да му изглежда променен и непознат. Къде беше неговата напереност? Човекът в огледалото изглеждаше неспокоен и тревожен, небръснат и отчаян. Той едва се позна в него.

Били Дюк се питаше какво се е случило с него.

Крейтън Уилър, ето какво.

Той се наведе над изцапания умивалник и наплиска лицето си със студена вода. Водата миришеше леко на канализация. Хавлиената кърпа беше толкова тънка, че през нея се виждаше. Мястото бе изоставено, но удобствата бяха най-малкият му проблем.

Крейтън се появи тази сутрин неочаквано в мотела. Били бе прекарал всяка минута да си припомня всичко, което бе казано и направено между тях.

Първото нещо, което си спомни, беше как се събужда силно ожаднял. Отлагайки ставането, той си спомни как се опитва да събере достатъчно слюнка, за да преглътне, но устата му беше изсъхнала. Неохотно бе отворил очи.

Сърцето му щеше да изхвръкне от ужас.

— Мамка ти!

Една ръка бе притиснала трахеята му, възпирайки звучната му ругатня.

— Колко силно искаш да останеш жив?

Били не можеше да му каже. Не можеше да произнесе нищо, освен нечленоразделни задавени звуци. Беше ритал с крака и извивал нагоре гърба си, беше се опитвал да отмести ръката от гърлото си, но Крейтън Уилър беше отпуснал всичките си деветдесет килограма върху него и не помръдваше. Притискаше го толкова силно, че Били се уплаши, че адамовата му ябълка ще изскочи като топче за пинг-понг.

— Достатъчно силно ли искаш да живееш, за да спреш, котенце? Или разчиташ, че великодушието и човечността ми ще ме спрат да те убия?

Очните ябълки на Били изпъкнаха. Лицето му се разкриви и се наля с кръв. Вътре в главата му започнаха да избухват жълти ракети към увеличаващата се индигова чернота. Крайниците му започнаха да изтръпват. Мозъкът му изключваше.

Но все пак една малка част от мозъка му бе в състояние да разсъждава и той си помисли колко забележително хладнокръвен е Крейтън въпреки очевидната си ярост. Ако викаше, не би бил толкова плашещ. Това бе онзи отмъстителен шепот, онзи студен контрол, който убеди Били, че този човек може всъщност да го убие, че това са може би последните му секунди на земята и че може да умре, гледайки красивото лице на Крейтън, докато той бавно, но неумолимо изстиска живота от него.

Но точно така внезапно, както го бе нападнал, Крейтън го пусна. Били отвори уста като риба и се закашля. Когато успя да прокара въздух през подутия си ларинкс, той изхриптя:

— Какво ти става, мътните да те вземат? Уплаши ме до смърт.

— На това ли мириша? — Крейтън невъзмутимо седна в стола и избърса ръката си с кърпичка, сякаш докосването до Били беше нещо мръсно. Връщайки кърпичката обратно в горния джоб на сакото си, той каза:

— Луис Госет Джуниър спечели Оскар за тази реплика в „Офицер и джентълмен“. Душеше Дейвид Карузо.

— Дати го начукам, на теб и на Луис не знам кой си! — Били нямаше нищо против филмите, но тази обсебеност от тях беше започнала да му лази по нервите. — Пикае ми се.

В тоалетна си свърши работата, изпи чаша вода и огледа врата си за следи. Помисли си какъв мръсник е Крейтън. Но както щеше да разбере по-късно, Крейтън Уилър едва сега започваше.

Той се облече и се върна в главната стая, комбинация от дневна и спалня, отделени от кухненски бар в Г-образна форма, оцветен в розово. В средата на грозното помещение, подобно на цвят от магнолия върху купчина тор, стоеше златното момче, което изглеждаше толкова шибано перфектно, че накара Били да възнегодува още повече от мотелската стая, в която беше изолиран.

— Имат снимката ти.

Сърцето на Били удари силно при интонацията в гласа на Крейтън. Или по-скоро при липсата на интонация. За да прикрие тревогата си, той седна на края на леглото да обуе обувките си.

— Имат снимката ти — повтори Крейтън. — Показаха я снощи по телевизията.

— Видях. И какво? — вече обут, той стана и отиде бавно до кухненския плот.

— Излязох тази сутрин да се уверя, че си си тръгнал. Но те заварих тук, две седмици след… случката. Трябваше да си напуснал Атланта онзи следобед, Били. Такъв беше планът.

— Да не мислиш, че ми харесва да стоя тук? — той огледа мотелската стая с отвращение. — Би трябвало да тръгна според плана. Да съм заминал отдавна. Ако не беше проблемът с парите. Което беше също част от плана. Всеки ден включвам лаптопа си да проверя баланса по онази банкова сметка на Кайманите. До този момент нищо. Да не би да си пропуснал да направиш депозита? Да не би удобно да си забравил тази част от плана?

— Не — отвърна хладно Крейтън. — Но паметта ти за срокове май не е много силна? Уговорката беше ако напуснеш Атланта, без никой да е подушил следите ти, парите да бъдат депозирани. Трябваше да изчакам известно време, за да се уверя, че не те издирват като заподозрян. Когато се уверя, че е така, парите ще ти бъдат приведени.

Били изсумтя.

— Да не съм вчерашен?

— Не вярваш, че ще сдържа думата си, когато заминеш? — Крейтън сведе глава престорено срамежливо. — Не е хубаво. Не и след онова, което направих за теб.

Намекът беше тънък, но ефикасен. Били не продължи нататък.

— Кафе?

— Не.

Били направи за себе си.

— Онази снимка, на която съм, не става за нищо. Безполезна е.

— На мен ми се видя достатъчно ясна, за да те разпозная.

— Защото си единственият човек в Атланта, който ме познава.

— И бившето ти гадже те познава.

Напомнянето за нея дойде като гръм от ясно небе. Били се бе надявал, че Крейтън е забравил, че тя живее в Атланта.

— Наблегни на „бивше“ — каза той, правейки презрителен жест. — Освен това тя няма представа, че съм тук. Напълно промених външния си вид. Коса. Дрехи. Не би разпознала на такава неясна снимка Били Дюк, когото знае. А ако го направи, последното нещо ще е да се забърка в друг полицейски проблем. Не и след случилото се последния път, когато го направи.

— Може да грешиш за нея.

— Не. Познавам я. Не би го направила. Можеш да си спокоен.

Крейтън изглеждаше спокоен, седеше и потропваше във въздуха с мокасините си, украсени с пискюли. Спокоен по начина, по който изглежда влечуго непосредствено преди да нападне.

— Не те ли предупредих за охранителните камери? — попита той.

— Предупреди ме. Но как да вляза в хотела, без да бъда заснет от камерата? Монтирали са ги на всеки вход. Добре че поне онзи по-стар хотел е с остаряла система за сигурност. По-новите имат камери и в асансьорите, на всеки етаж, на всяко проклето местенце! Ако чичо ти Пол чукаше любовницата си в „Риц“… Както и да е, защо бяха в онзи хотел, наистина? Защо не на някое по-ново и по-луксозно място?

— Това е един от няколкото частни хотела в града. Собственикът му беше стар приятел на чичо ми. Умря преди няколко години. Чичо Пол имаше склонност към сантиментални жестове.

— Хм. Е, това проработи в наша полза. Ако беше някъде на по-ново и по-оживено, щеше да се наложи да измислям друг план.

— Трябвало е.

Били отмина това с поклащане на глава.

— Четвъртъчните му обеди с нея бяха нещо сигурно. Знаех, че ще бъде там. Знаех по кое време. Тази информация ми позволи да планирам всичко. Освен това ти искаше тя да е там, когато го застрелвам. Беше съвсем недвусмислен, ако си спомняш — когато в каничката се събра достатъчно кафе, той изключи кафеварката и се зае да си напълни чашата, доволен, че има с какво да се занимава. — Сигурен ли си, че не искаш малко?

— Не, благодаря.

Погледът на Крейтън беше нефокусиран.

Били, на свой ред, се взираше през облака пара, докато духаше към кафето си, за да го охлади. Реши, че е време да продължи офанзивата.

— Изненадан съм, че дойде тук, Крейтън, макар да не си очаквал да ме намериш. Бяхме се разбрали, че абсолютно, категорично няма да се свързваме един с друг. Тъй като от няколко седмици съм сам, съм доволен от компанията, но честно, ядосан съм, че наруши уговорката.

— Телевизионният ти дебют промени нещата. Трябваше да поема риска. Трябваше да се уверя, че си заминал. Но тъй като случаят не е такъв, това ми дава възможност да ти кажа, че прекали с гостоприемството ми и да те попитам какво, по дяволите, си мислиш?

Тонът му беше остър като игла.

Били реагира като убоден.

— За какво?

— За обира. За онази абсурдна маска.

— Каза ми да проявя творчество. Каза, че не трябва да изглежда като нападение.

— Не си заблудил никого.

Били забеляза, макар Крейтън да не беше помръднал, че той вибрира вътрешно. Кой, по дяволите, беше той, че да му се ядосва? Били се разгневи, че се държеше като шеф. Може и да имаше много пари, този задник, но не беше толкова специален.

— Казах ти, можеш да си спокоен. Знаеш, че неслучайно съм Били Дюк. Не могат да ме хванат. Бях напълно покрит, от главата до петите. Преправих гласа си. Изгорих дрехите, с които бях облечен, включително маската. Счупих слънчевите очила и ги хвърлих на боклука. Пистолетът е на части, разхвърляни от бурята на всички страни из града. Дори полицията да намери частите и да ги сглоби наново — шансът, за което е близък до нула — пистолетът не може да бъде проследен. Изтрих серийния номер, а първият изстрелян от него куршум беше в черепа на чичо ти — Крейтън не се впечатли. Обезпокоен, Били добави: — Виж, няма как да ме свържат с престъплението. Ясно?

— Може да са те видели в хотела.

— Заедно със стотици други хора. Ако някога ме идентифицират и ме разпитват, имам идеално обяснение. Влязъл съм да използвам телефона.

— Да използваш телефона?

— Да, телефона в лобито. Търся си работа, обаждам се на обяви във вестниците — той взе купчина сгънати вестници от бара и ги вдигна, така че Крейтън да ги види. — Реклами, оградени в червено. Реклами със звездички. Отдолу са написани имената за контакти. Интересувам се от работа, свързана с хотелския бизнес. Тъй като клетъчният ми телефон се е скапал, хотелът е бил удобно, климатизирано, тихо място, от което мога да се обадя. Използвах телефона в продължение на няколко дни преди убийството на Пол Уилър. Ако полицаите проверят, ще установят, че наистина съм се обаждал на местни фирми във всеки от тези четири дни, номерата съвпадат с оградените в червено реклами, ще се уверят, че съм разпитвал за обявените във вестниците работни места.

Даже отидох до две фирми и взех бланки за попълване, макар че не ги попълних. Така че виждаш ли, имал съм причини да бъда там и това може да бъде доказано от съответните записи и служителите от офисите, с които съм разговарял.

Освен това в деня на тъй наречения обир си уговорих среща с един бъдещ работодател за 15:45. Каза ми, че чичо ти и жената обикновено излизали около три. Трябва да го е задържала няколко секунди онзи ден, защото не напуснаха апартамента до три и десет. Сякаш чаках цяла вечност на онези стъпала, докато гледах вратата на апартамента им. Скоро след като ги видях да излизат, си сложих маската и очилата и слязох надолу до осмия етаж, за да спра асансьора. Не беше лесно. Но се получи, нали?

Крейтън сега се усмихваше.

— Получи се.

— Съмнявал ли си се някога?

Крейтън сви рамене и остави Били да си мисли, че може би не е бил напълно убеден в способностите му да се справи с работата.

Били не обичаше Крейтън Уилър, но искаше одобрението му.

— Излязох с валсова стъпка от фоайето секунди, преди да се разрази бурята. Дори ми остана време за уговорената среща.

— Наистина ли отиде?

— Интервюира ме едно момиче, което отговаряше за „Човешки ресурси“. Хареса ме. Каза, че препоръките ми били впечатляващи. Мисля си, че ако бях попълнил всички онези документи, току-виж ми предложила да ми направи свирка.

Те се засмяха, след това Крейтън каза:

— Дай ми боклуците.

Смехът на Били секна.

— Какви боклуци?

— Бижутата, които си взел от хората в асансьора. Не бива да те хващат с ръчния часовник на чичо ми.

— По дяволите, Крейтън, не знаех, че го искаш. Изхвърлих всичко. Само часовникът сигурно струваше двайсет хиляди.

— Петдесет.

— Петдесет? Исусе. Е, сега не струва и фъшкия. Изхвърлих го в камиона за боклук, докато боклукчията не гледаше. Останалите неща бяха разхвърляни в кофи за боклук из целия град. Предполагам, че някой бездомник може да е извадил късмет и да е намерил пръстен, или часовник, но дори и ако по някакъв начин попаднат в полицията — няма как да бъдат проследени до мен.

Крейтън все още го гледаше с очи, които изглежда никога не мигаха. Били си спомни сега и му се прииска нещо да раздвижи тази милионерска маска. Така нямаше да се чувства низш, подчинен в тяхното партньорство.

Той попита:

— Когато полицията те разпитва, показаха ли ти снимки от сцената на убийството?

— Защо?

— Просто се чудех — каза той с глас, който се опита да звучи равнодушно.

— Не. Не са ми показвали. Но сигурно са показали на баща ми.

— Мисля, че не би искал да видиш как изглеждаше асансьорът — Били се бе възбудил, докато разказваше на Крейтън за оживлението, което бе изпитал, когато дръпнал спусъка. — Мислех, че знам какво да очаквам. Освен това съм гледал и филми, знаеш — той се ухили. — Но, човече! Беше по-силно, по-… — той използва ръце, за да изобрази експлозия. — В асансьора настъпи пълна бъркотия, казвам ти.

Кучият му син дори не бе коментирал кървавата сцена, създадена от Били.

— Кога планираш да тръгнеш, Били?

— Казах ти.

— Когато парите постъпят по сметката в Кайманите?

— Свърши тази малка подробност и — адиос. Повече никога няма да се видим.

— Идеално.

— Точно както го планирахме.

Крейтън бавно се изправи.

— Само че имам една последна подробност — той се усмихна, но по начин, който накара сърцето на Били да издумка.

— Каква подробност?

— Аз не съм така спокоен като теб. Особено по отношение на бившата ти любовница.

Бумтенето в гръдния кош на Били се превърна в оглушителен тътен.

— Тя дори не знае, че съм в Джорджия.

Усмивката на Крейтън стана тъжна.

— Били, наистина не трябва да лъжеш партньора си.

— Не лъжа.

Крейтън се наведе и прошепна:

— Говорих с Ариел.

Били едва не изля кафето си.

— Говорил си? Кога? Къде?

— Знам за телефонните обаждания.

Като се опитваше да възрази, той заекна:

— Те-те-телефонни обаждания? Не знам за какво говориш. Какви телефонни обаждания?

— Не ми ги пробутвай тия, Били. Знаеш много добре за какви телефонни обаждания говоря.

— Кълна се, че не знам — той бе отказвал с цялата страст, на която е способен. Сега се срамуваше, като си представяше колко ли отчаян е изглеждал на онзи богат мръсник. — Виж, нямам представа какво ти е казала Ариел, но няма начин да знае, че съм на хиляда мили оттук. Съгласихме се да го пазим в тайна, нали? Защото сме партньори — ти и аз.

— Като такива не би трябвало да имаме тайни. Ето защо ти казвам сега, че съм решил да се уверя, че бившето ти гадже няма да ни посети.

— Как планираш да стане?

— Остави го на мен.

— Казвам ти, не трябва да се тревожиш за нея.

— Е… — Крейтън бе намигнал. — Просто за по-сигурно.

Били бе заобиколил бара толкова бързо, че удари хълбока си в ъгъла. Беше вдигнал ръце с разтворени длани и се бе усмихнал на Крейтън с онази смутена момчешка усмивка, която никога не го бе издънвала преди.

— Добре. Хвана ме. Звъннах й у дома няколко пъти. За майтап. Какво толкова?

Крейтън бе погледнал часовника си и се бе обърнал към вратата.

— Масажистът ми ще ме чака.

— Чакай, какво смяташ да правиш?

— Да ми направят масаж — отвърна той с невинността на млад послушник. — О, имаш предвид бившето си гадже? — той бе прехапал устни, сякаш се замисля, и на Били му се прииска да го цапардоса. — Ами, след онова, което тя ти стори, като се има предвид степента на предателството й, смятам, че наказанието й трябва да е сурово, не мислиш ли? Тя не показа състрадание към теб, прав ли съм?

— Тя е просто хлапе — беше казал Били, опитвайки се да сдържи тона си спокоен. — И аз не съм бил достатъчно честен с нея.

— Повярвай ми, Били. И двамата ще се чувстваме много по-сигурни в успеха, ако не я оставим да се шляе насам-натам — Били беше на ръба, когато Крейтън бе тръгнал към вратата. Беше протегнал ръка към бравата, но Били, действайки по-скоро по импулс, отколкото с разум, я хвана преди него.

— Няма да ходиш никъде, Крейтън. Не и докато не си поговорим за това. Не и докато не се изясним.

Крейтън бе показал изненада и раздразнение.

— Звучи ми като заплаха.

— Не е заплаха. Искам само да съм сигурен, че няма недоразумения.

— Мисля, че се разбрахме един друг перфектно — с тези думи Крейтън бе хвърлил многозначителен поглед към ръката на Били около бравата. Били я натисна и отвори.

Крейтън бе почти прекрачил прага, когато спря и щракна с пръсти.

— Без малко да забравя. Оставих ти подарък. Ей там, до телевизора. Наслаждавай му се.

Тъй нареченият подарък беше филм на дивиди.

Не го изгледа, защото дяволски му се искаше да си вземе един дълъг горещ душ. Макар че никога не бе виждал Крейтън другояче, освен безукорно облечен и нагласен, този тип оставяше чувство за нечистотия. Трудно нещо би могло да направи така, че мотелската стая да изглежда по-зле, но някак си присъствието на Крейтън Уилър я беше замърсило.

Душът помогна до известна степен. Но мъчителната тревога не го напусна през целия ден. Той се опита да придаде позитивна окраска на всичко, което Крейтън беше казал и на начина, по който го бе казал, но зловещият намек изглеждаше съвършено ясен. Лошо предчувствие бе залепнало към кожата на Били като кисела пот, която отказваше да изчезне дори след душа. Искаше му се никога да не бе срещал Крейтън Уилър.

Беше му се сторил като ангел пазител, когато го срещна за първи път. Беше се появил, когато най-малко го очакваше. Вмъкна се в живота на Били, а Били му го позволи. Дори го посрещна радушно. Защото Крейтън беше спасил задника на напълно непознат — неговия, задника на Били Дюк. Никога не бе повдигнат въпроса, че Били по някакъв начин трябва да върне услугата. Освен това Крейтън беше вездесъщ.

И нещата бяха ставали точно както Крейтън бе казвал, че ще станат. Пол Уилър беше мъртъв и цялата чест се падна на Били Дюк. В дните подир стрелбата всеки път, когато гледаше по телевизията новини за историята, той едва сдържаше гордостта си. С едно уверено действие той бе преминал от низшата лига към Големия шлем.

Докато стоеше в тази жалка дупка, дните бяха станали дълги и отегчителни, но той се утешаваше като си представяше бъдещето си. Когато уговореното възнаграждение от сто хиляди постъпеше в банковата сметка на Кайманите, щеше да се махне оттук. Съвестта му беше чиста, защото кой щеше да души около един смърдящ старец, деспот, който бе направил живота на племенника си невъзможен. Били Дюк щеше да доживее дните си като богат човек. Той и Крейтън щяха да се измъкнат здрави и читави, както бяха планирали.

Но поведението на Крейтън тази сутрин надмина всичко. Нещата, които каза, начинът, по който се държеше, бяха оставили у Били глождещото съмнение, че тяхното партньорство може и да не завърши така розово, както бе замислено. Споменаването на Ариел може и да беше само блъф, да види как ще реагира Били. Крейтън беше казал, че са се разбрали за това, но така ли беше? Беше казал, че ще депозира парите в сметката, но дали щеше да го стори?

Били бе прекарал деня, борейки се със страха, че съюзът му с Крейтън е бил колосална грешка.

Но сега, когато се погледна в огледалото, се запита къде се бе запиляла тази мижитурка, която едва не го задуши до смърт. И защо той го бе пуснал да си тръгне?

Внезапно, в един заслепяващ момент на яснота, Били се прокле, че е бил такъв мекушав задник. Хрумна му, че играе точно по свирката на Крейтън Уилър. Опитваше се да психира Били и Били почти му се бе вързал.

Той се засмя на наивността си и на това, че бе допуснал онзи повреден мозък да го манипулира. Така правеха богаташите като Крейтън Уилър. Всяваха страх, като подхвърляха тънки намеци. По този начин упражняваха власт над другите хора. Крейтън бе играл интелектуална игра с него и почти го бе победил, точно както е ставало преди.

— Мамка ти!

Той отиде в главната стая и се втренчи в стола, в който Крейтън седеше тази сутрин толкова дяволски перфектен и недостижим. Кой си мислеше, че е той, по дяволите, със закъснение се гневеше Били, който бе изнесъл цялото убийство на чичо му? Ама че нахалство! Не беше си мръднал задника, нали така? Тогава как смееше да критикува?

Били си напомни, че е вълк, хитър и съобразителен, който оцеляваше по инстинкт и с ловкост. Той бе жилава, зла машина. Усмихвайки се на възстановеното си самочувствие, той клекна и измъкна черната кадифена торбичка от долното чекмедже на скрина.

— Не съм вчерашен.

Ухили се, като си спомни, че бе казал точно тези думи на Крейтън, който го бе погледнал по онзи гаден начин, от който на Били му се прииска да го повали с един удар на пода, което наистина трябваше да направи.

Крейтън Уилър не беше толкова умен, за колкото се мислеше. Наистина ли си мислеше, че Били Дюк ще пропусне да си остави изход за бягство? Имаше повече от един начин да се измъкнеш, и Били винаги имаше опция в случай, че първоначалният план се прецака.

Той дръпна шнура на торбичката и изсипа съдържанието й върху леглото. Повечето от предметите бяха евтини, еднодневки, въпреки че чифтът диамантени обици, които принадлежаха на една от уплашените стари дами, може би струваше цяло състояние.

В сравнение с тях часовникът на Уилър бе като от евтина разпродажба.

А сега, като се замислеше, и този на Джули Рътлидж.

От самото начало Били чувстваше, че курвата дразни Крейтън почти толкова, колкото го дразнеше чичо му. Той беше подчертал, че иска Уилър да умре в нейно присъствие, и по-точно в нейните ръце. Беше го набивал в главата на Били, докато на Били му призля да го слуша и му каза. Оттогава не бе споменавал метресата на чичо си, дори тази сутрин.

Но надарен със способността да хваща или да създава възможност там, където друг няма да я види, Били бе проучил всеки аспект от живота на Джули Рътлидж веднага щом пристигна в Атланта. Бе направил това тайно наблюдение с мисълта, че тя може да се окаже по-добър партньор за него, отколкото Крейтън. Или пък да играе двойна игра. И да спечели двойно.

Например можеше да отиде при нея, да й каже за плана на Крейтън и да разбере дали тя не е в състояние да измисли алтернативна схема, която да спаси живота на любовника й — и това да се окаже по-доходно за Били.

При всички случаи печелеше.

Но в края на краищата се отказа. Тя притежаваше лъскава галерия и изглеждаше като аристократка, нямаше мангизите, които Крейтън имаше. Къщата й беше хубава, но нищо особено в сравнение с имението, където Крейтън се ширеше — да-а, въпреки изричните инструкции на Крейтън, Били беше проучил сградата. И междувременно бе решил, че най-добре ще е да не се занимава с Джули Рътлидж, а да се придържа към Крейтън и неговия план.

Веднъж дори обмисляше дали да не отиде при Пол Уилър и да му каже какво му готви племенника му. Но имайки предвид думите на Крейтън, че чичо му е истински задник, Били се уплаши, че Пол Уилър може да го издаде в полицията. Щяха да го тикнат в затвора, а Крейтън да си живее живота на принц.

Защото никой нямаше да повярва, че богат тип като Крейтън Уилър е в заговор с мошеник като Били Дюк. Точно това дразнеше Били. Както стояха нещата сега, ако го хванеха, той потъваше сам.

Взе часовника на Пол Уилър и прокара палец по гладката повърхност. По дяволите! Идеята да го задържи беше брилянтна. Не защото струваше петдесет бона, а защото докато го притежаваше, имаше лост да въздейства на Крейтън Уилър.

Но как да го използва по най-добрия начин? Трябваше да се избави от Крейтън колкото е възможно по-елегантно и по-изгодно. Без да бъде хванат, разбира се.

Но мозъкът му имаше нужда от почивка. Когато човек мислеше прекалено напрегнато, логическото разрешение на проблема ставаше още по-неподатливо. И докато разсъждаваше над това, той сложи дивидито, което Крейтън му беше оставил, в плейъра, и се облегна назад да се наслади на филма.