Сандра Браун
Зад кадър (25)

Глава двадесет и четвърта

Дерек се върна в хотелската стая и завари Джули да говори по клетъчния си телефон, очевидно с Кейт. Казваше на асистентката си, че Били Дюк се е появил в къщата й и е умрял там, което е било едно ужасно преживяване.

— За съжаление, репортажите са верни. Умря от рана с нож, но… — тя погледна към Дерек, който й направи знак с ръка да млъкне. — Но това са полицейски работи, Кейт, така че нямам право да го дискутирам.

Тя продължи да уверява Кейт, че е в безопасност, след което й възложи управлението на галерията временно.

— Надявам се скоро да се върна на работа — завърши тя накрая.

— Каза ли й къде си? — попита Дерек веднага, щом разговорът приключи.

— Отбягнах отговора.

— Добре.

— Официално ли съм избегнала ареста?

— Още не.

— А ти няма ли да ходиш в офиса си?

Той поклати глава.

— Звъннах на Марлин, поставих й задачи и й казах, че ще съм навън през целия ден. Тя знае как да се справя, когато й задават въпроси.

— Като отговаря уклончиво?

— Именно.

— А другите ти клиенти?

— Ти си тази в неотложна ситуация, така че вниманието ми е съсредоточено върху теб.

— Благодаря.

— Не е безплатно. Ще ти изпратя сметка за хонорара си. Можеш да си го позволиш — добави той.

Тя се намръщи.

— Точно този вид забележка се надявах да избягна.

— Затова ли не ми каза? За да избегнеш остроумия? Или заради наследяването на дяволски голямо състояние, ти е изскочило от ума?

— Кога според теб е бил подходящият момент за подобен разговор, Дерек?

— По всяко време.

— Например?

— Когато се запознахме.

— Това не е нещо, което се казва на напълно непознат.

— Даа, би било малко неловко. Но преди и след като правихме любов… — тя почервеня, но той продължи, преди да е успяла да го прекъсне. — Какво ще кажеш например за деня след това, когато дойдох в галерията?

— Ти беше бесен, не беше в настроение да слушаш.

— Можеше да ми го кажеш снощи.

Тя не каза нищо. Не беше нужно. Погледът, с който го погледна, говореше достатъчно. Той изруга, отиде до прозореца, погледна навън и отново се върна.

— Щеше да се разчуе рано или късно. Сигурно го разбираш.

— Надявах се да е по-късно. Страхувах се от това.

— Тогава защо, за Бога, не ми каза, Джули?

— Защото знаех как ще реагираш. Знаех, че това би променило всичко.

— Дяволски си права, че всичко ще се промени! — разгорещено произнесе той. — Това ти дава най-старите мотиви в историята на правото. Параграф 101 за углавно престъпление.

— Знам! Знаех как ще ти изглежда. Как би изглеждало на Санфърд и Кимбол. На всички.

— Не би изглеждало по-лошо, отколкото сега.

Гневът й се изпари.

— Сбъркала съм, като съм го скрила. Разбирам го.

Той също омекна.

— Яд ме е на мен точно толкова, колкото и на теб. През цялото време усещах, че криеш нещо от мен.

— Всъщност, не си толкова ядосан, колкото си мислех, че ще бъдеш.

— Както Дерек, онзи тип, с когото прави любов цяла нощ, и аз съм ти бесен — той протегна ръка и отвори френските врати. — Тук вътре нищо ли, което… направихме… Как можа… — красноречието го напусна. Той изруга, после удари длани една в друга. — После ще говорим за това. Като твой адвокат…

— Ще ме представляваш ли?

— Пред полицията ще изглежда наистина лошо да се оттегля сега, след като миналата вечер се обявих за твой адвокат. Гневът е емоция, която не мога да си позволя. Гневът е вредна реакция. След дъжд качулка. Погрешно подбираш жури, което предполагаш, че ще е на твоя страна, заблуждаваш го да вярва колко убедителен ще е свидетелят, и разбираш, че клиентът ти лъже пред всички в съда, където няма дубъл. Но стореното сторено. Приемаш го и продължаваш напред — той седна на отоманката, без да откъсва поглед от нея. — Така че, първо: Санфърд и Кимбол ще искат да знаят кога е станало това.

— Кога Пол е променил завещанието си? Беше го споменал още преди една година и продължаваше да повдига въпроса от време навреме. Опитах се да го разубедя.

— Сериозно ще се усъмнят в това, Джули.

— Но това е истината.

— Кой би се отказал от такива големи пари?

— Аз. Направих го. Но Пол не се отказа. Беше накарал адвоката си да състави ново завещание. И го беше подписал онзи четвъртък сутринта, преди двамата да се срещнем за обяд.

— Да отпразнувате събитието.

— Той да го отпразнува. Не аз. Той беше доволен. А аз…

— Ти беше недоволна.

— Несигурна. Знаех си, че ще доведе до неприятности.

Дерек се замисли за миг, след това я попита как адвокатът е приел новото завещание.

— Той опита ли се да разубеди Уилър?

— Не ми бяха известни разговорите между тях. Но се държеше много мило с мен, когато се срещнахме след погребението на Пол. Дадох му ясно да разбере, че не бързам със заверката на завещанието.

— Крейтън би бързал.

— Адвокатът го възпря.

— Значи семейство Уилър все още не знаят, че Крейтън няма да наследи чичо си?

— Така мисля. Пол настояваше това да си остане само между нас двамата, колкото е възможно по-дълго. Мисля, че се боеше Крейтън да не направи нещо. Пол не криеше привързаността си към мен. А Крейтън не криеше, че това не му харесва.

— Виждал те е като заплаха.

— Което ме кара да се питам защо не съм била аз мишената му, а Пол.

— Додж също го отбеляза — Дерек й разказа какво беше говорил с агента.

— Може би си прав — каза тя след известен размисъл. — Ако Крейтън ме бе елиминирал, нямаше да е тази игра, която стана. Боя се, че още я играе — тя се наведе към него: — Какво е правел Били Дюк в къщата ми, Дерек?

Той изрече очевидното.

— Подхвърлил е улики, които да те свържат с обира.

— Ако можем да го докажем…

— … сме прецакани.

Думите му я накараха да се стъписа.

— Защо?

— Защото тогава би изглеждало, че или Били Дюк е действал сам, или че е играел двойна игра с теб, неговата партньорка. Във всички случаи Крейтън излиза чист.

— Били Дюк го е направил от името на Крейтън.

— Няма съмнение. Но не предлагай тази теория на детективите, Джули.

— Защо не?

— Защото биха те попитали защо, щом бижутата са били у Крейтън през цялото време, не ги е скрил в къщата ти, докато е бил там и се е ровел из нещата ти.

— Полицията не знае за това.

— Ще разбере. Трябва. Това ще е единственото обяснение за чистенето на къщата ти, което е било толкова основно, че прислужницата ти го е споменала пред Кейт, която на свой ред го е казала на детективите.

— А те са го сметнали за многозначително.

— Неслучайно са детективи.

Тя отпусна глава.

— Нещо повече…

Джули простена.

— Има и още?

— Били Дюк не е имал оръжие. Логично е, не можем да твърдим, че е отишъл в къщата ти да те нарани.

— Което го прави да изглежда сякаш сме приятели.

— Най-малкото познати.

— Но аз не съм го пускала вътре. Влязъл е с взлом.

— Това е нещо. Но не кой знае какво.

Тя въздъхна.

— Лошо е, нали?

— Няма да те заблуждавам, Джули. Така е. Те имат мотивите.

— Новото завещание. Но какво ще кажеш за удобния момент? Кога се предполага, че съм уредила това с Били Дюк? Никога до вчера не го бях виждала.

— Има превес на доказателства в противното — каза той. — Телефонната разпечатка. Идването му в галерията. Копчето ти в мотелската му стая, твой косъм на облегалката в колата му. Всички те са косвени, но в комбинация с имотите на Уилър, са достатъчни да накарат един амбициозен съдия да започне да отделя слюнка.

Тя стана и отиде до бара, отвори едно безалкохолно, но го остави, без да отпие.

— А през това време Крейтън е вън от подозрение.

— Боя се, че си права. Съдружникът му е мъртъв и никой не може да направи връзка между двамата.

— Все пак къде ли са се свързали? В Небраска?

— Добре, но какво ще прави космополит и градски сноб като Крейтън в Омаха? Направо го виждам как потреперва при мисълта дори само че ще прелети със самолет на трийсет хиляди стъпки над Омаха.

— Отишъл е да вербува Били Дюк.

— Да извърши убийство.

— Вдовицата в замяна на Пол.

— Възможно е.

Усетила съмнението му, тя попита:

— Какво?

— Първо трябва да докажем, че Крейтън е бил в Омаха. И ако Били Дюк е бил в затвора, къде са се срещнали, за да сключат тази сделка. Допускам, че Крейтън може да го е посетил в затвора, но…

— Прекалено е умен да го направи — възрази тя. — В затвора биха документирали посещението му.

— Точно това щях да кажа. Щом Крейтън е удушил жената на паркинга на магазина като „фантом“, и без никой да види, значи би…

— … искал някой да знае.

Този път Дерек бе стъписан.

— Не това щях да кажа. То противоречи на онова, което каза за него по-рано, че не обича да е в светлината на прожекторите.

— Не, не противоречи. Потайна шега. А това е напълно в негов стил. Ако се върнем обратно към филма, след момента, в който спряхме да гледаме, има сцена, в която милионерът се появява на едно парти. Убийството на съпругата на тенисиста е в устата на целия град. В хода на разговорите на партито, онази наивна старица пита как някой би удушил човек. Милионерът й отговоря, че ще й покаже. Слага ръце около шията й, за да демонстрира. Разбира се, никой, освен тенисиста, не знае, че той пресъздава убийството, което е извършил — тя се върна и седна на дивана. — Крейтън не иска да бъде хванат, но аз мисля, че би искал да подчертае, особено пред нас, колко умен е.

— Един вид иска да влезем в шегата му.

— Да, и аз много се страхувам каква ще бъде кулминацията.

Дерек стана и започна да крачи неспокойно.

— Трябва да установим връзката му с Били Дюк.

Тя взе телефонната разпечатка на телефона на Били Дюк, която Додж бе оставил.

— Галерията не е единственото място, където е звънял много пъти — тя посочи останалите номера. — Звънял, е на този номер през цялата нощ.

— Може да е за доставка на пица.

— Не е. Докато беше навън с Додж, набрах въпросния номер и се свързах с гласова поща с автоматичен отговор.

— Щом ние сме го забелязали, можеш да се обзаложиш, че Санфърд и Кимбол не са пропуснали — Дерек се пресегна за клетъчния си телефон, отвори го и звънна на Додж.

Агентът отговори мигновено.

— Сигурно ушите ти горят. Току-що говорех за теб. Слушай, онази телефонна разпечатка…

— Вече са я проверили.

— И?

— Ариел Уилямс. Двайсет и седемгодишна. Работещо момиче. Уплашила се, когато Кимбол цъфнала на работното й място, за да й зададе няколко въпроса за Били Дюк.

— Познавала ли го е?

— Признала, че тя го е идентифицирала след показаните снимки по телевизията.

— Какви са били отношенията им?

— Не казала направо, но по общо мнение той й е бивше гадже, с което тя не иска повече да има нищо общо.

— Къде са се запознали?

— В Небраска. Тя не одобрявала оправдаването му. Каза, че искала той да отиде в затвора, както заслужавал. Преместила се тук и изобщо не се зарадвала, когато й се обадил и й казал, че я е последвал. Казала му да се маха и да я остави на мира. Но Дюк бил настоятелен. Звънял и затварял, както правел и с госпожица Рътлидж.

Дерек застана така, че и Джули да чува.

— Момичето се кълне във всички светии, че не е виждало Били Дюк откакто е напуснала Небраска, а когато чула по новините тази сутрин, че е мъртъв, не съжалявала — Додж направи пауза и изхриптя, поемайки си въздух.

— Споменала ли е Крейтън Уилър?

— Не, доколкото знам.

— Питай.

— Окей. И още нещо. Да си чувал за филм със заглавие „Ярост“?

— Не — Дерек погледна към Джули, която поклати глава.

— Ами, не знам какво означава, ако изобщо означава нещо — каза Додж, — но в брезентовата торба на Дюк е имало едно дивиди с това заглавие.

 

 

— Не мога да повярвам това за Джули — каза Шарън Уилър, докато мажеше масло върху една бисквита.

Дъг отмести чинията си, практически оставяйки обяда си недокоснат.

— Аз не вярвам.

— А аз вярвам. Никога не съм й имал доверие — Крейтън направи знак на Руби да допълни чашата му със студен чай. — Нещо ставаше с тях, с нея и чичо Пол.

— Ставаше?

— Да, татко. Ставаше. Така и не разбрах какво. Но определено имаше нещо — Руби с неприкрито презрение напълни чашата му. Той хвана другата й ръка и я целуна, но тя я издърпа и се отдалечи, мърморейки под нос. — Благодаря ти — извика той подире й с напевен глас.

Дори грубото поведение на прислужницата не бе в състояние да развали прекрасното настроение, в което се намираше, след като бе пуснал телевизора в банята тази сутрин и чу, че Били Дюк е умрял в къщата на Джули Рътлидж, очевидно от фатална прободна рана.

Новината му беше дала увереност.

Били Дюк бе отишъл в къщата на Джули. Джули го беше пробола. Той беше умрял, а нея я разследваха.

Перфектно! Страхотно!

Е, не беше ли блестящ? Беше свършил основната работа. Откъсна копчето от блузата й и небрежно го пусна в мотелската стая. Косъмът от косата й, който сложи върху седалката в колата на Били. Беше планирал полицията да намери Били мъртъв в мотела „Пайн Вю“, убит, със следи, които водят право към Джули.

Но така стана още по-добре. Този сценарий я направи да изглежда дори още по-виновна и имаше по-висока забавна стойност.

От самото начало съдбата на Били беше решена. Крейтън никога не бе възнамерявал да го остави да живее, след като приключи своята част от сделката. Но бе решил, че ще е честно да остави Били жив достатъчно дълго, за да види бившето си гадже да умира от ужасната смърт, която заслужаваше.

Но след това Били го принуди да преосмисли момента. Първо беше дошъл в сградата на Крейтън да остави бележката. Това беше глупаво. Прочувственото му: „Тя е само дете. И аз не бях съвсем честен спрямо нея“ и т.н., бяха убедили Крейтън, че Били, независимо от това колко пъти й се беше заканвал, че е свидетелствала против него като ключов свидетел, видеше ли женска, се размекваше тотално. Мъж в такова състояние не мислеше ясно и бе способен да направи нещо необмислено. Като например да си признае.

Така че, бай бай, Били, беше ми приятно да работя с теб.

За късмет, Крейтън беше отишъл в мотел „Пайн Вю“ подготвен. Били обичаше бира. Бе потънал в нещастието си, за да забележи колко дълго време отне на Крейтън да отвори бутилките. Не беше заподозрял нищо.

Крейтън се питаше дали по-късно, може би посред нощ, когато вътрешностите му са започвали да се гърчат и се е почувствал зле и дезориентиран, той се е досетил. Може би си е помислил, че шунката е била развалена. Или сиренето. А може да е предположил, че е пипнал някой стомашен вирус. Реално погледнато, убиването на Били не донесе на Крейтън дори най-малка тръпка. Той нямаше свидетели за края. Може би ако имаше, щеше да е по-весело.

А казано честно, направо се прозяваше от скука. Изобщо не беше така вълнуващо, като, да кажем, да гледаш как плисва кървав гейзер от артерията на онова куче. Но си беше ефективно и не можеше да се направи по-добре.

Крейтън бе планирал да се върне в онзи отвратителен мотел за последен път, преди тялото на Били да започне да вони, и да потърси откраднатите бижута, защото знаеше, че алчният кучи син лъжеше, когато му каза, че ги е изхвърлил. От оръжието обаче сигурно наистина се беше отървал, както твърдеше. Защото дори Били бе достатъчно умен, за да не рискува да го хванат с оръжие на убийство. Но бижутата, от тях щеше да спечели, а Били обичаше да се перчи с хубави дрехи.

Крейтън си беше спестил неприятния проблем с чистенето, когато по причини, които нямаше да научи, Били отиде в къщата на Джули. Крейтън сигурно никога нямаше да разбере мотивацията му да го направи. Очевидно Били се опитваше да се отърве от доказателствата, които го свързваха с нападението и убийството. Но защо рискуваше да го спипат?

Е, какво значение имаше сега? Това, че бе умрял в къщата на Джули излезе само от полза за Крейтън и това бе единственото, което го интересуваше. Той беше чист, а Джули изглеждаше по-черна от дявола.

Тази сутрин, за да отпразнува чудесния обрат, веднага щом излезе от душа Крейтън се бе обадил на мадам, за да му изпрати едно от момичетата си веднага. Баща му му бе телефонирал, докато момичето влагаше целия си талант да го обслужи перфектно. Беше му трудно да скрие въодушевлението си, когато каза на баща си, че да, наистина е чул новината за Джули, и че не е изненадан.

Дъг му каза, че сега е важно семейството да остане обединено и предложи — всъщност заповяда — Крейтън да не говори с никоя медия. Сякаш пък щеше да го направи.

— Вместо да ходиш в офиса — каза баща му, — защо не прекараш деня тук, с майка си и мен? Трябва да обсъдим каква позиция да заемем по отношение на случая.

Крейтън въобще нямаше намерение да ходи в офиса, както баща му много добре знаеше, но той бе до такава степен изпълнен с доброта и сърдечност, че не тръгна да се разправя със стареца си за глупости.

След като направи едно лаконично изявление пред репортерите, които се бяха събрали на улицата пред имението, Дъг се оттегли да се занимава с някакви документи. Шарън прекара сутринта в планиране на парти за вечеря, за момента, когато „всичко това ще е вече отминало“. Крейтън усъвършенства бекхенда си, след което отиде да плува. Руби бе попитала дали да сервира обяда на терасата и Крейтън бе казал, че идеята е отлична.

Навън бе приятно, не много горещо, и обядът трая дълго.

— Крейтън, наистина ли вярваш, че Джули и този Били Дюк са организирали убийството на Пол? — внезапно попита майка му.

— Ами така изглежда, нали? Ммм. Кълна се, че никой не прави пилешка салата като Руби — той погледна към чинията на баща си. — Не си ли гладен?

— Не.

— Аз и Джули никога не сме били близки — отбеляза Шарън, докато разсеяно си играеше с гердана си от перли. — Отказа ми, когато й предложих да я включа като член в моя градински клуб, но иначе бе много мила. Освен това изглеждаше, че наистина обича Пол.

— Обичаше го — заяви Дъг. — Сигурен съм в това.

Крейтън завъртя очи.

— Винаги я защитавате.

— Не я защитавам. Съобщавам факт. Няма значение как изглежда, никога няма да бъда убеден, че Джули е участвала в… престъпление срещу Пол. Нашето единодушно становище по този въпрос — подчерта той, поглеждайки към Крейтън, — ще бъде, че уважаваме изключително високо Джули Рътлидж, че по всичко личеше, че тя е предана на Пол, както и той на нея, и че сме сигурни, че проведеното разследване ще установи, че е напълно невинна. Разбрано ли е?

Шарън се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата.

— Разбира се, скъпи.

След като каза, каквото имаше, той отблъсна стола си назад и се изправи.

— Ще бъда в кабинета.

— Още тъгува — каза Шарън на Крейтън, след като баща му влезе в къщата. — Всяко напомняне за Пол го натъжава. По-добре да отида да поговоря с него — тя стана от масата и последва съпруга си вътре.

Крейтън се протегна и се прозя, гледайки нагоре през клоните на дъба, който скриваше под сянка масата, и се запита какво да прави през останалата част от деня сега, когато не се налагаше да ходи до „Пайн Вю“ и да търси часовника на чичо си.

Дори се почувства някак безцелно и унило сега, когато всичко бе свършило. Беше такъв сложен план, вдъхновен от един от любимите му филми и перфектно изпълнен.

Бе започнало един ден, когато треньорът му по тенис бе отделил допълнително време на друг играч. Първоначално на Крейтън му бе досадно да стои и да гледа, но се случи нещо непредвидено. Той рядко четеше вестници. Нещата, които си представяше бяха винаги по-интересни от действителните събития. Реалните житейски драми бледнееха в сравнение с онова, което мозъкът му създаваше.

Дори баскетболните кошове за упражняване в кънтри клуба бяха заети през онзи ден и нямаше какво да прави, докато чака треньора си, така че взе един вестник, който някой бе оставил, и го запрелиства разсеяно, когато забеляза една странна история за млада жена от Атланта, която получила призовка да се яви в съда в Омаха, Небраска, за да свидетелства срещу мъж, когото съдят за изнудване.

Онова, което Крейтън бе намерил за най-интересно, беше, че съдебният случай зависеше от свидетелството на жената, бивша любовница на обвиняемия, и това на вдовицата, която го обвиняваше, че я изнудва.

Горкият наивник, помисли си Крейтън. Обзалагам се, че му се иска и двете да са мъртви.

Не остана за урока си по тенис. Вместо това смени поршето си с Ленд Роувъра, който си бе купил, но се бе качвал в него само няколко пъти. Отиде в „Уолмарт“ за първи път в живота си и купи най-грозните дрехи, които можа да намери, чифт очила за четене с минимален диоптър и опаковка боя за коса.

Отне му два дена да стигне до Омаха, където се регистрира в един мотел под фалшиво име. На следващия ден беше в сградата на съда точно когато свикваха съда. Вдовицата бе наобиколена от тълпа местни репортери още щом пристигна. Наслаждавайки се на блясъка на славата си, тя изглеждаше безцветна, дебела и размъкната, и всезнаеща, и според Крейтън, слабо можеше да мине за жертва.

Били Дюк се усмихваше с неубедителна самодоволна усмивка.

Крейтън прочете внимателно репортажите в местните вестници за делото и изгледа в мотелската си стая всички новинарски емисии по телевизията. Съобщаваше се, че младата жена от Атланта е подпухнала от плач, докато е давала показанията си. Наричаха я честен свидетел и начина, по който бе обрисувала обвиняемия, не беше ласкателен.

Тя признала, че е имала сексуални отношения с Били Дюк. Той я накарал да повярва, че това е истинска любов, че накрая ще свърши с брак. И докато й обещавал семейно бъдеще, тарикатът здраво чукал вдовицата.

Били Дюк беше мошеник и мерзавец. Дали е престъпник или не, щеше да се реши от свидетелствата на вдовицата, а тя беше дошла в съда адски бясна и искаше той да си го получи.

За два дни Крейтън беше проследил всяка нейна стъпка, изчаквайки възможност.

Вечерта на втория ден жената влезе в един супермаркет. Когато излезе с покупките и се приближи до колата си, Крейтън тръгна към нея с най-обезоръжаващата си усмивка и я попита дали тя е жената, която е гледал по телевизията. Поласкана, дебеланата се усмихна, изпърха с изкуствените си мигли, побутна огромния си бюст и му каза, че да, тя била.

Тъпа крава. Отвращаваше го. Той се опита да избегне да я докосва по тялото, с изключение на гърлото. Иначе всичко стана изключително лесно. Докато журито получи случая, беше му писнало до смърт от Омаха, от парцалите от „Уолмарт“ и от тъмната му коса.

Малко след оправдаването на Били Дюк Крейтън се изправи на входната му врата и се представи като човека, на когото Били дължи живота си. И каза на тъпака какво иска в замяна. Били беше толкова впечатлен — или уплашен — от дързостта на Крейтън, и толкова благодарен за свободата си, че лесно бе убеден. Стоте хиляди долара помогнаха да се стопят всички възражения, морални и всякакви други.

Били беше хитър по свой начин, но не беше от лигата на Крейтън. Нещо повече, не се и доближаваше. Показваше го дори онази трогателна бележка: Били се размекваше за „сладкото хлапе“ всеки път, когато станеше дума за нея. Беше се застъпил за живота й.

— До самия си горчив край.

— Какво казваш, скъпи?

Крейтън не бе осъзнал, че е изрекъл думите гласно, докато майка му не се присъедини отново към него, носейки чаша и чинийка.

— Еспресо?

— Не, благодаря.

— Баща ти е на телефона, говори с адвоката на Пол.

Тя продължи да бърбори, но Крейтън я изключи. Не изпитваше никаква привързаност към „сладкото хлапе“, за разлика от Били. И не обичаше неопределения край. Ако Били беше звънял в къщата й, кой знае какво можеше да е казал, съзнателно или не, за Крейтън Уилър.

— Един от новинарските ванове остави следи от гумите по ливадата извън вратата — говореше майка му. — Нямат никакво уважение към собствеността на хората.

Освен това би било забавно.

Той рязко стана.

— Извини ме, мамо. Трябва да вървя.

— Да вървиш? Мислех, че ще прекараш деня с нас. Дъг го очакваше. Ще се ядоса.

— Ще му мине.

— Какво да му кажа? Кое е толкова важно?

Крейтън се наведе и я целуна по бузата, след това се отдръпна и й смигна:

— Имам среща.