Сандра Браун
Зад кадър (24)

Глава двадесет и трета

На вратата се почука и Дерек отвори. Агентът влезе. Когато видя Джули, той поклати глава:

— Разбрах.

Дерек ги представи един на друг:

— Джули Рътлидж, Додж Хенли.

Агентът започна без предисловия:

— Надутият пуяк на рецепцията каза, че сигурно няма да искаш да бъдеш безпокоен тази сутрин. Намекна, че не си прекарал нощта сам. Но не очаквах да си толкова глупав.

— Ще пийнеш ли кафе?

По-възрастният мъж огледа боксерките на Дерек, после се обърна към Джули, която седеше увита в хотелската роба.

— Имахме само по един чифт дрехи — обясни Дерек. — В момента ги гладят.

Додж изсумтя.

— Удобно.

Дерек скръсти ръце пред голите си гърди, осъзнавайки веднага, че изглежда нелепо.

— Защо дойде тук? Да ни очерняш, да хвърляш камъни по нас или да ни кажеш какво става?

— Нищо добро — промърмори агентът. Отиде до масата и погледна към чинията на Джули. — Ще довършите ли това?

— Вземете я.

Додж взе останалата палачинка и я изяде с удоволствие, облизвайки рикотата и ягодовия сос от пръстите си, когато свърши.

— Що се касае до мен, нямах време да закуся тази сутрин. Телефонът ми звънеше нонстоп.

— Кой беше? — попита Дерек.

— Всички, които подкупих снощи. Разходите ми по този случай ще ти излязат през носа, и ще излъжа, ако кажа, че съжалявам — той си наля кафе от термоканата в чашата на Дерек и засърба.

— Какво чу?

— Претърсили са къщата й, като са започнали от гредите на тавана и са се спускали надолу.

— Нека позная — прекъсна го Дерек. — Открили са блуза с липсващо копче. Знаехме, че ще я открият. Което не доказва, че копчето, намерено в мотелската стая на Дюк, е от блузата на Джули. Не е единственото такова.

— Не сме в съда, и аз не съм съдия — каза Додж. — Запази си забележките, адвокате — той погледна Джули. — Ще имаш нужда от тях.

— Какво друго?

Додж седна на малката масичка срещу Джули и адресира думите си към нея:

— Намерили са пистолет под матрака ви.

— Пол ми го беше дал за защита.

— Късметлийка сте, че не е същият калибър като онзи, с който беше застрелян.

— Ако снемат отпечатъци от него, ще открият и моите — прекъсна го Дерек.

Додж побледня и изгледа шефа си.

— Опа… Започва се.

— Казах ти за това. Когато отидох в къщата й лампите бяха угасени и тя взела оръжието…

— Добре, добре — Додж поклати глава и отново се обърна към Джули. — Забравете за пистолета. Това е добрата новина. Вашият приятел Уилър е носел луксозен ръчен часовник.

— „Патек Филип“. Беше с него по време на обира в асансьора.

— Ъхъ. Значи си представяте колко са се забавлявали Санфърд и Кимбол, когато го откриха в къщата ви с всички останали неща, които са били задигнати онзи ден.

Дерек видя как кръвта буквално се отдръпва от лицето й.

— Това е невъзможно…

— Уви, така е, госпожице Рътлидж. Всичко било в една малка черна кесийка от кадифе, както бе описано от жертвите на обира, включително от вас самата. Намериха я в кутия за обувки в гардероба ви, която е стояла точно над чифт черни сатенени обувки. Между другото, детектив Кимбол отбеляза какви страхотни обувки имате.

Джули се взираше в пространството пред себе си и Дерек се усъмни, че е чула нещо от онова, което Додж бе казал, с изключение на кадифената торбичка. Наложи се да произнесе два пъти името й, преди тя да излезе от вцепенението. Когато погледна към него, очите й бяха изпълнени с неверие, объркване и страх.

— Той трябва да ги е сложил там. Били Дюк. Излезе от спалнята ми. Сигурно това е правел вътре. Пазел е бижутата и е дошъл в къщата ми да ги остави, за да бъдат намерени.

Тя погледна отчаяно от единия към другия. Дерек не бе сигурен какво изразява собственото му лице, но физиономията на Додж определено бе скептична.

Джули стана от стола, като притиснато в ъгъла животно, което заема отбранителна стойка.

— Ако аз съм замислила онова нападение и убийство, вярвате ли, че щях да съм толкова глупава да запазя бижутата? В кутия за обувки?

Додж не каза нищо, а Дерек нервно прокара пръсти през косата си.

— Разбира се, че не.

— Но играещият двойна игра партньор може да е искал да бъдат намерени на ваша територия.

Джули удари с малкия си юмрук в края на масата и се наведе към Додж:

— Не съм имала партньор! Никога не съм виждала онзи мъж до момента, когато, залитайки, излезе от спалнята ми!

— За да се хвърли срещу осеминчовото назъбено острие на касапския нож, който вие случайно сте държала на нивото на корема.

— Стига, Додж! — озъби му се Дерек. — Какво друго можеш да ни кажеш?

Додж свали погледа си от Джули и се обърна към Дерек.

— Снели са отпечатъци от онази миша дупка в мотела и са ги прекарали през базата данни. Установили са самоличността. Уилям Рандал Дюк.

Той измъкна малък бележник от вътрешния джоб на омачканото си спортно сако и отгърна лъскавата синя корица.

— Трябва да се признае, че нашето момче има няколко дребни провинения, но не стига до затвор. Обвинен е в углавно престъпление за изнудване в Орегон преди три години. Имал авантюра с жена, която твърдяла, че я е изнудвал. Той на свой ред заявил, че му е платила — десет хиляди, между другото — за извършени услуги. Всички доказателства били косвени, основани единствено на неговата дума срещу нейната. Оправдали го. Появява се в Чикаго година по-късно, бил обвинен в преследване. Но се оказало, че жената е излъгала съпруга си за отношенията си с Дюк — той вдигна очи и ги премести от единия върху другия. — Харесвал жените, очевидно. И те явно също го харесвали. Обвинението в Чикаго било свалено.

Сега бързо нататък. Преди няколко месеца бил обвинен в Небраска за друг опит за изнудване. Този път го обвинявали, че е измъкнал от една вдовица на средна възраст хиляди долари кеш и предмети. Тя и Дюк имали страстна връзка в продължение на няколко месеца, но той нещо я ядосал и тя запратила по него книга. Вечерта, преди да даде показания в съда, вдовицата се оказала мъртва, което според прокурора било работа на Дюк.

— Мъртва?

— Напълно, адвокате. Убита на паркинга на един магазин. Отишла за бутилка мляко. Тя и млякото били намерени да лежат близо до колата й. Млякото било студено, тялото й — топло. Убиецът се е омел светкавично. Никой нищо не е видял. Сякаш фантом я е нападнал. Последното изречение е цитат от хлапето, което я открило. Просяче. Излязло да събира изоставените колички на паркинга.

— Дюк ли я е убил?

Додж се ухили.

— Има желязно алиби. Било му е отказано освобождаване под гаранция, защото имало риск да избяга. Бил е гост на районното.

— Бил е в затвора? — вдигна вежди Джули.

— Заключен по-надеждно от… Заключен — обобщи той. — Прокурорът събрал всички, които можели да кажат нещо, но ключовият му свидетел бил мъртъв и той не могъл да направи кой знае колко. Журито заседавало по-малко от два часа, включително с обедната почивка. Дюк бил оправдан. Убиецът на вдовицата останал неразкрит.

Нито Дерек, нито Джули проговориха. Опитваха се да смелят информацията.

Най-накрая Дерек каза:

— Дошъл е тук от Небраска?

— Никой не може да каже със сигурност кога е пристигнал в Атланта. Няма документи, че е работил някъде. Поне не и с автентичния му социално осигурителен номер. Между онази работа в Небраска и три дни преди Уилър да бъде застрелян, когато той се появява на лентата на охранителната камера, е бил под радара — никакви данни за похожденията му — Додж затвори бележника и го върна в джоба си. — Така завършва животът на Уилям Рандъл Дък.

— Имал ли е семейство тук?

— Проверява се, но не изглежда да е имал. Роден е във Вашингтон от самотна майка. Майката се самоубива, когато той е в осми клас и след това влиза в социален дом за изоставени деца. Не е известно да има други близки.

— Измъква се от два сериозни процеса, без да бъде осъден.

Додж каза:

— Което възбужда въпроса защо такъв изкусен хитрец като него ще тръгне да създава по такъв глупав начин сензационна новина като нахлуе в къщата на госпожица Рътлидж и остави откраднатите вещи, след като не са го хванали, когато ги е взел.

Двамата мъже се обърнаха към Джули в очакване на отговор. Тя бе пъхнала ръце в широките ръкави на робата и бе обхванала лакти.

— Страхувал се е, че ще го хванат с тях.

— Тогава защо просто не ги е изхвърлил в най-близкия контейнер? Защо, на първо място, изобщо е дошъл в Атланта? Защо не е напуснал града веднага, след като е убил Уилър?

Това бяха логични въпроси, на които тя нямаше отговор.

Чукането по вратата прозвуча неестествено високо. Дерек отвори. Камериерката го поздрави с добро утро и подаде дрехите им, прилежно изгладени и закачени на закачалки.

— Благодаря — кимна той и автоматично бръкна в джоба си за бакшиш, преди да си спомни, че не е с панталон.

— Аз ще се погрижа — изправи се Додж и даде петдоларова банкнота на жената, след което излезе заедно с нея в коридора.

— Къде отиваш?

— Да пуша. Обуй си панталона, за Бога. И се обади на онзи надут пуяк на рецепцията. Кажи на този задник, че се връщам веднага, след като си изпуша цигарата. Не искам да минавам през същия разпит отново — и той се затътри по коридора.

Дерек затвори вратата. Джули взе едната закачалка от него и без да каже дума се насочи към спалнята.

— Джули?

Тя се обърна към него.

— Приятелчето ти не вярва и на една моя дума.

— Той не вярва на никого.

— А ти? — тя го гледа няколко секунди, после каза: — Никога не си ме питал, Дерек.

— Да те питам какво?

— Дали съм виновна или не за убийството на Пол Уилър.

— Не съм те питал, да.

— Питай ме.

Той се поколеба, осъзнавайки, че тя изпитва доверието му към нея.

— Виновна ли си?

— Не.

Когато той не каза нищо в отговор, изражението й стана толкова далечно, че му бе трудно да повярва, че са преживели такава рядка и удивителна интимност преди по-малко от час, когато лицето й бе толкова омекнало от екстаз, колкото тялото й — напрегнато, за да го поеме по-пълно.

Очите й, които снощи бяха пълни със сълзи от страст, сега бяха хладни. А върху устните й — ожулени от наболата му брада и целувките — личеше сарказъм и тъга.

— Обзалагам се, че искаш да получаваш по петак от всеки клиент, който казва същото.

 

 

Отне й по-дълго време от обикновено да се облече, защото ръцете й трепереха и не можеше да се концентрира и върху най-простото действие. Когато се върна във всекидневната, масичката от румсървиса беше отнесена и Додж се бе върнал. Седеше на дивана с бележник в ръка.

Дерек крачеше неспокойно, хвърляйки от време на време по някой поглед през прозореца, чиито щори бе отворил. По килима се виждаха ярки райета слънчева светлина. Тя изведнъж си помисли, че за повечето хора днешният ден сигурно е един красив ден.

Дерек спря да крачи след влизането й и премина право на въпроса.

— Намерили са изоставена кола на няколко преки от къщата ти. В нея имало цилиндрична брезентова торба, пълна с дрехи и тоалетни принадлежности, няколко списания, лични вещи. Снели са отпечатъци от колата и би трябвало да докажат, че Дюк я е използвал. Оставил я е там и е отишъл в къщата ти. Един от прозорците в спалнята ти е бил разбит. Така е влязъл.

— Как е избегнал алармата? Има датчици на всеки прозорец.

— Телефонният кабел е бил прерязан.

— Значи затова не успях да се свържа с 911. Нямаше сигнал — като погледна към Додж, тя продължи: — Канех се да свържа охранителната си система с радиосигнал.

— Препоръчвам ви го — язвително произнесе детективът.

— Какво друго? — направи се тя, че не е усетила.

Дерек направи знак на агента да продължи.

— Криминолозите ще процедират по същия начин с колата, както с мотелската стая.

— Няма да намерят доказателства срещу мен — завъртя глава Джули.

Двамата мъже размениха погледи. Усетила многозначителността в тях, тя седна на облегалката за ръце на стола, в който Дерек така удобно се бе разположил предишната вечер.

— Или вече имат?

— Косъм от коса, която прилича на вашата, е намерен върху пасажерската седалка, на тапицерията на облегалката за глава. Казах „прилича на ваш“, защото е изпратен в лабораторията за анализ.

— Никога не съм била в кола, шофирана от Били Дюк. Крейтън трябва да е взел косъм от четката ми за коса. Или нещо подобно. Не знам! Всичко, което знам, и го знам със сигурност, е, че той е отговорен за това. За всичко това! Трябва да проверим дали е бил в Небраска по времето на процеса срещу Били Дюк.

— Не схващам.

— Той може да е убил онази вдовица вместо Били.

— Онзи сценарий за филма, дето действието се развива във влака?

В гласа на Додж прозвуча насмешка, която тя игнорира.

— Същият. Убил е онази жена, за да не може тя да свидетелства срещу Били, което на свой ред е задължило Били да убие Пол.

— Как един плейбой от Атланта научава за дело за изнудване в Омаха?

— Не знам.

— Вдовицата и крадливият й любовник може да са били голяма новина в Небраска, но…

— Не знам как го е направил! — извика тя, прекъсвайки го. — Знам само, че е той — тя се обърна с умолително изражение към Дерек: — Не виждаш ли? Той е зъл дух. Той е дързък. Няма никакъв страх, защото няма съвест. Сигурно е изгледал стотици филми, в които обвиняват някого за убийство. И би трябвало да знае какво да направи, за да ме накара да изглеждам виновна. За него би било игра. И ще се забавлява… — осъзнавайки, че е започнала да звучи отчаяно и истерично, тя стисна устни, за да спре да говори.

След известно време Додж се прокашля и преглътна.

— Дерек ми каза, че Крейтън вчера ви е посетил в галерията.

— Тероризира ме. Макар да съм сигурна, че не вярвате, или мислите, че преувеличавам.

— Вижте, госпожице Рътлидж, онова, което аз мисля, е, че този свят ще е по-добро място без този тип. Ако той е човекът, убил Маги, значи е страшен садист. Показали са снимката му на корейката, която държи мотела, на останалите наематели в него, на персонала в „Молтри“, където вие и Пол Уилър сте се срещали. Никой не го разпозна. Нито пък луксозната му кола. А може би не е искал да привлича внимание.

— Той има друга кола. Някакъв SUV. Мисля, че притежава няколко автомобила.

Додж си го записа в бележника и каза:

— Ще го проверя — но Джули не вярваше, че това спада към топ приоритетите му.

— Държи личния си живот в тайна. Нарекохте го плейбой, но смятам, че не е правилно. Плейбоите се заобикалят с красиви жени и държат да са на показ — така градят имидж. Те организират разточителни партита. Около тях се навъртат групички хрантутници. Те жадуват и търсят внимание. У Крейтън няма нищо такова. Не мислите ли, че за самонадеян човек, какъвто е той, е странно, че избягва всякаква публичност?

— Много богати хора го правят.

— Но Крейтъновото поведение противоречи на личността му. Трябва да има причина за това. Проверили ли сте дали има полицейско досие?

— Днес бях малко зает — сопна се Додж.

Дерек, който досега бе мълчал, се обади:

— Кажи й за телефона.

Тя го погледна — изправен до прозореца, с гръб към стаята. С гръб към нея.

— У Били Дюк е имало клетъчен телефон, когато е умрял — Додж бръкна отново във вътрешния джоб на сакото си и извади един лист. — Една моя приятелка, полицайка, конфискува това за мен в замяна на изискана вечеря в ресторант по неин избор. Това е запис на всички разговори, направени от този телефон. Първият разговор е направен в нощта преди убийството, което показва, че телефонът е бил нов.

— Нито един от телефоните не е на Крейтън — каза Дерек.

— Казал е на Били Дюк да не му звъни.

Додж й показа разпечатката.

— От друга страна…

Джули сканира с поглед номера, който бе подчертан всеки път, когато е бил набиран.

— Галерията.

— Вчера е звънял пет пъти.

— Обади се. Искам да кажа, предполагам, че е бил той.

Дерек се приближи и я изгледа с немигащи очи.

— Нямаше причина да го споменавам — каза тя оправдателно. — Вдигнах телефона в галерията три пъти вчера, и трите пъти никой отсреща не произнесе и дума. Ако не ми вярвате, обадете се на Кейт.

— И тя ли го чу?

— Не. Но каза, че и на нея се случило. Вижте продължителността на тъй наречените „разговори“. Минута или дори по-малко.

— За шейсет секунди могат да се кажат много неща.

Тя размаха листа пред Додж:

— Това само доказва, че е звънял. Но не доказва, че някой е говорил с него.

Дерек погледна агента, който се намръщи и каза:

— И все пак не изглежда добре. Особено, след като после е отишъл в галерията и е питал за вас.

— Никога не съм го виждала.

— Тогава защо би идвал да ви търси, госпожице Рътлидж?

— Представа нямам.

— Нямате?

— Нямам.

— Хм — Додж я гледа изучаващо няколко секунди, после отмести очи и започна да опипва джобовете си.

Явно това бе навик, който означаваше нещо за Дерек.

— Какво има, Додж?

По-възрастният мъж спря да движи ръце. Погледна първо Дерек, после нея. Когато очите му спряха за втори път върху Дерек, изражението му беше съчувстващо.

— Открили са още едно нещо, и то, адвокате, е главното.

— Казвай.

Додж наклони глава към Джули, но не откъсваше очи от Дерек.

— Тя знае. Питай нея.

Всичко в нея се сви на топка. Молекула по молекула Джули усети как всичко вътре в нея се разпада. Беше неизбежно да го разберат, но тя се надяваше, че преди да стане това, Крейтън и приятелчето му Били Дюк ще бъдат разкрити като убийци на Пол Уилър.

— Какво? — поиска да знае Дерек и когато нито тя, нито Додж казаха нещо, той повтори гневно: — По дяволите, какво?

Джули се опита да говори, но езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Успя единствено да произнесе умолително името му.

Додж се надигна и тръгна към вратата. Хвана бравата, но преди да излезе, се обърна към стаята.

— Онзи четвъртък не е бил един от обичайните им четвъртъци за следобедна среща. Тя и господин Уилър са празнували нещо тогава. Прав ли съм, госпожице Рътлидж?

Все още неспособна да говори, тя кимна.

— Санфърд и Кимбол трябвало да отидат при шефа си и специално да помолят за неговата намеса. Наложило се лично той да заплаши сериозно адвоката на Уилър, и чак тогава адвокатът отстъпил и въпросната папка била предадена.

— Папка с какво? — попита Дерек.

— Завещанието на Пол Уилър. Променил го е. Още не било заверено, но госпожица Рътлидж е трябвало да наследи цялото му състояние. Неговият дял от бизнеса, имотите му. Всичко до последния цент.

Думите отекнаха като камбанен звън, след което настъпи плътна тишина.

Дерек гледаше Джули със смесица от изумление, неверие и едва сдържана ярост.

Тя бавно завъртя глава, знаейки, че каквото и да каже в този момент, ще е погрешно.

— Ще изляза — изпъшка Додж.

 

 

Няколко минути по-късно Дерек се присъедини към него в двора, където хотелът сервираше чай от три до пет всеки следобед, когато времето позволяваше. Сенчест и тих, той бе ограден от покрити с бръшлян тухлени стени от три страни и непробиваем жив плет от храсти към улицата. В средата му имаше издялан от камък фонтан, от който дискретно струеше вода върху един херувим, държащ лира.

Дерек седна край малката масичка от ковано желязо, където Додж вече се бе разположил, запалил „Кемъл“ без филтър. Известно време просто седяха и мълчаха. Дерек гледаше как едно колибри прехвърча от един цвят хибискус към друг. Додж се взираше в пространството и пушеше.

Най-накрая той се обърна към Дерек.

— Чука ли я?

— След самолета ли?

— След закуска.

Дерек изсумтя.

— Всъщност…

Додж кимна и угаси цигарата си, разтърквайки я силно в пепелника. Веднага запали нова.

— Изобщо ли не е споменавала за завещанието?

— Не.

— Лош момент да го разбереш.

— На мен ли го казваш…

— Тя сега какво ти каза?

— Нищо. Не й дадох възможност. Трябваше да изляза, да поема малко чист въздух, да си проясня главата.

— Е, проясни ли я?

— Още съм много далеч от този момент.

— И какво ще правиш?

— Мътните да ме вземат, ако знам — Дерек се изправи и закрачи по покритите с лишеи тухлени павета.

— Не ми ли беше казал, че е ангажирала Нед Фултън да я представлява?

— Даа, той е добър.

— Съветът ми, адвокате, е да го оставиш той да се оправя с нея в съда, а ти да стоиш далеч от тази каша.

Дерек продължи да крачи, а Додж — да пуши. Минаха няколко секунди и Додж произнесе:

— Няма да го направиш, нали?

Дерек спря и проследи с очи колибрито, което излетя над един огромен червен цвят.

— Твърде вероятно е да я затворят, Додж.

— Звучи отвратително мелодраматично.

— Така е. Обезглавяването на Маги беше мелодраматично. Не можем да престанем да мислим за Крейтън и неговия нюх за мелодрама. Той е фалшив. Изплъзва се винаги. Както каза Джули, у него няма съвест. Той е самонадеян и сто процента убеден в способността си да направи всичко, което му доставя удоволствие и да избяга безнаказано.

— И е имал същите мотиви да убие Уилър — произнесе гласно агентът, унесен в мисли. — Наследството. Може би е знаел, че чичо му възнамерява да промени завещанието си и е искал да го очисти, преди да успее да го стори.

— Или пък е научил, че вече го е направил и го е убил за отмъщение.

— Ако е така, защо не е ликвидирал и нея?

Дерек се замисли за това, преценявайки личността на Крейтън от няколкото си срещи с него и всичко, което Джули му беше казала.

— Тогава не би било забавно.

— Забавно?

— Той обича потайните, извратени шеги. Ако успее да я натопи за убийството на чичо си, ще се смее на неин гръб, освен това ще е сигурен, че тя никога няма да похарчи състоянието. Ако я признаят за виновна, той и родителите му могат да не признаят новонаправеното завещание.

— Милионер, измамен от държанка убийца. И племенникът е възстановен като наследник.

— Точно така. Това би го накарало да злорадства.

Додж смачка празния пакет и замислено отвори друг.

— Става. На теория. Но все още нищо не свързва Крейтън с Били Дюк.

— Няма и да го свърже. Той е дяволски хитър. Нещо ме тормозеше, но не можех да определя точно какво. Но когато Джули започна да говори за това, че Крейтън винаги бяга от прожекторите, осъзнах какво е. Първия ден, когато дойде в офиса ми, и следващите пъти, той не докосна нищо. Нито чашата с вода, нито облегалките на стола, нито бравата. Аз или Марлин му отваряхме вратата всеки път. Той дори не се ръкува.

— Не оставя никакви следи от себе си.

— Никакви физически следи.

— И напротив, разполагат с много нейни — агентът посочи с брадичка по посока на хотелската стая, където Дерек и Джули бяха прекарали нощта. — Ще издействат заповедта за арест по обяд. Помни ми думата.

— Заради убийството на Били Дюк?

— Не. На Уилър. Задръж си пледоарията. Може би и на двамата.

— Всичко са само косвени улики, Додж.

— Може да я задържат няколко дена, докато съберат повече доказателства.

— Няма такива, които не са нагласени. Сигурен съм. Тя е обичала Пол Уилър.

— Говорим за много пари, Дерек.

Додж никога не се бе обръщал към него на първо име. Нито пък бе говорил някога толкова спокойно и убедено. Дерек нямаше как да не почувства значимостта на този факт.

Той повтори:

— Тя е обичала този човек, Додж. Повярвай ми, не ми е приятно да го кажа, но е така.

Той погледна надолу към възрастния мъж, докато онзи омекна.

— Окей. Тя не би убила Пол Уилър за никакви пари. Можеш да повтаряш това до второ пришествие, само че то не ти решава проблема.

— Няма да получим нищо от Крейтън. Разрешението е в Били Дюк — Дерек помисли за момент, след което продължи: — Джули каза, че изглеждал ужасно, като болен, нуждаел се от помощ. Кога можем да очакваме резултати от аутопсията?

— След като толкова много зависи от нея, сигурен съм, че детективите са натиснали патолозите да я направят по-бързо.

— Наблюдавай как вървят нещата. И ме информирай за всичко, което чуеш.

— Ще ти струва скъпо.

— Обещай на онази полицайка — Дора ли беше? — три луксозни вечери. Трябва ми информация, която се превръща в амуниции. Започни със съдържанието на брезентовата торба, която са намерили в колата на Дюк.

— Вече ти казах.

— Представи ми пълен опис, ако можеш. И…

— Ще имам ли време да пикая?

— Не и днес. Провери за досие на Крейтън.

— Вече е направено. Такова животно няма. Издадени са му само няколко глоби за превишена скорост. Това е.

— Досиета на Джули?

— Направих няколко предпазливи сондажа, но тя е Свещения Граал.

— Направи каквото можеш.

— Между другото, ти какво смяташ да правиш?

— Да се кача горе и да говоря с клиентката си.

 

 

Ариел не чу новините за смъртта на Били Дюк, докато не включи рано сутринта телевизора. Когато първото съобщение бе последвано от друго, а то от трето — едно от друго по-ужасяващи, тя се опита да се свърже с Керъл да я попита дали е чула нещо. Разбира се, след като приятелката й настоя да не се замесва, Ариел изостави ролята, която бе изиграла при идентифицирането му. И искаше да си остане извън цялата тази работа. Все едно, беше вълнуващо да чува да споменават непрекъснато анонимното обаждане, което тя бе направила в полицията на горещата линия.

Бе шокирана да научи, че Били е умрял в къщата на Джули Рътлидж. Говорителят на полицията, детективка на име Робърта Кимбол, намекна, макар да не го изрече направо, че той не е умрял по естествен начин, като например сърдечна атака, и че госпожица Рътлидж има нещо общо със смъртта му.

Ариел се запита защо жена от такава класа като нея, с любовник милионер, ще се забърква с мошеник като Били Дюк. Но пък милионерът е бил по-възрастен от госпожица Рътлидж. Може би не е успявал да я задоволи сексуално, докато Били беше специалист. Той можеше да е любезен, очарователен и забавен, стига да поискаше. Джули Рътлидж би била цел за такъв тип мошеници.

Ариел така бе потънала в репортажите по телевизията, че не осъзна, че е минал половин час, което означаваше, че графикът й за целия ден отиваше на кино. А я чакаше толкова работа!

Искаше да направи нещата идеално за срещата-вечеря днес.

Щеше да е на работа до пет и трийсет, а вечерята бе насрочена за седем и половина, така че искаше да свърши предварително колкото се може повече неща.

Тя се облече бързо за работа, след това отиде в кухнята, запържи телешкото печено в зехтин, после го прехвърли в керамичен съд с капак, в който да къкри целия ден. Щеше да прибави зеленчуците, когато се прибереше от работа. И да направи салатите. Да сложи по лъжица сорбе в индивидуални десертни чаши и да ги върне в хладилника.

Беше подредила масата, когато снощи се прибра, леко залитаща от ябълковите мартинита и пияна от удоволствието, че го е видяла отново, и щастлива да разбере, че в края на краищата не е избягал от нея и че наистина иска да я види отново. Насаме. А колко пъти само трябваше да го уверява, че няма опасност никой да дойде и да ги прекъсне?

Ако това не звучеше обещаващо, тя не знаеше какво.

На излизане хвърли последен поглед към масата — искаше й се да има параван или нещо друго, което да разделя масата от кухнята. Свещите щяха да помогнат за постигането на смекчаващ ефект. Не трябваше да забравя да вземе няколко, когато купува цветята и виното. Червено. За да си върви с телешкото. Тони със сигурност знаеше, че червеното вино върви с телешко.

Да не забравеше също да купи кутийка презервативи.

Надяваше се да се наложи.

Тя включи радиото в колата си, когато съобщаваха новините и беше сигурна, че ще споменат за Били Дюк. Последния път, когато й бе звънял, се бе опитал да каже нещо, преди тя мигновено да затвори, а после бе оставила телефона отворен, така че той да не звъни отново. Това беше не снощи, а предишната вечер.

Ариел се надяваше, че съседката й, госпожа Хамилтън, няма да свърже мъжа, чиято смърт бе станала новина тази сутрин, с човека, който вчера бе търсил Ариел вкъщи само часове, преди да умре. Което си беше малко страшничко. Ариел нямаше как да не се запита какво ли е искал да й каже Били.

„Въпрос на живот и смърт“, беше казал на госпожа Хамилтън. Ариел си бе помислила, че е само метафора, но очевидно не е било така. Лудориите на Били най-после го бяха довършили. Той беше мъртъв. Скърбейки за него като човек, когото бе познавала, тя изведнъж изпита облекчение, че повече няма да се страхува от него.

Можеше да го изтласка от съзнанието си и да помечтае за довечершната среща с Тони.