Сандра Браун
Зад кадър (12)

Глава единадесета

Една от уважаваните особи на атлантското светско общество подаде на Джули плик.

— Ето ви квитанцията. Можете да попълните пазарната стойност на картината. От колко ще започне наддаването?

„Ше Жан“ беше дарило една картина, която щеше да бъде предложена на търг тази нощ на благотворително събитие, за да се съберат пари за построяването на нова болница за деца, болни от рак.

— Една от по-ранните картини на художничката беше продадена миналата седмица в Сосалито за седемдесет и две хиляди.

— Тогава да тръгнем от пет хиляди.

— Надявам се, че ще донесе много пари.

— Сигурна съм — по-възрастната жена огледа платното с преценяващ поглед. — Имам намерение да участвам в залагането.

Джули се усмихна.

— Късмет — тя продължи да обяснява как планира да предаде картината за събитието. Кейт бе обсъдила качествата й с друг клиент, възрастен джентълмен, който често се отбиваше, но всъщност никога не беше купил нищо. Джули предположи, че той обикаля из местните галерии по-скоро в търсене на компания, отколкото на стока, но тя и Кейт се радваха на посещенията му, защото човекът никога не прекаляваше с гостоприемството им.

Когато камбанката над вратата на галерията обяви, че някой е дошъл, Джули се обърна, готова да поздрави клиента. Вместо това влязоха детективи Кимбол и Санфърд; да бяха снаряжени с всички полицейски атрибути, нямаше да приличат повече на полицаи. Поведението им беше служебно. Всички млъкнаха и се спогледаха.

— Добро утро — поздрави Джули любезно.

Двамата кимнаха.

— Ей сега ще се върна при вас.

— Свършете си работата — каза Кимбол, която изглеждаше по-дружелюбна от Санфърд, въпреки че Джули подозираше, че безгрижието й бе поза. Робърта Кимбол нямаше вид на човек, който често обикаля художествени галерии.

Джули се обърна към организаторката на благотворителната вечер.

— Ще остана след събитието и ще опаковам платното за новия купувач, за да съм сигурна, че няма да бъде повредено.

— Много мило — набръчканото й лице придоби тъжно изражение, когато потупа ръката на Джули. — Скъпа, знам, че периодът е труден за теб — тя хвърли кос поглед към двамата детективи, които разглеждаха изложените експонати — или се преструваха, че го правят. — Пол беше чудесен човек. Още не мога да повярвам, че умря по такъв ужасен начин.

След тези думи жената излезе. Възрастният джентълмен целуна Кейт по бузата и също си тръгна.

— Май изгонихме всички с присъствието си — каза Кимбол. — Съжалявам.

— Не ставаше дума за продажба. Какво ви води насам?

Двамата детективи погледнаха към Кейт, която стоеше наблизо и очевидно не знаеше какво да прави. Джули я представи и отново настъпи тишина.

— Някой иска ли еспресо? — попита Кейт.

— Бих пила, благодаря — отвърна Кимбол. Санфърд отказа.

— Ще сме в ателието — каза Джули на помощничката си, която се извини и отиде да направи кафето.

Джули ги поведе. Предишния ден по същото време беше стояла в ателието с Дерек Мичъл. Запита се дали някога щеше да влезе в помещението, без да се сети за него. Съмняваше се. Сякаш присъствието му продължаваше да витае между тези стени и сега, когато тримата влизаха, то я връхлетя.

Детективите седнаха на ниското канапе. Джули се разположи срещу тях.

— Имаме още снимки — Санфърд вдигна един кафяв плик.

— На същия мъж?

— Камерата го е хванала да минава през фоайето два дни преди престъплението. Един от кадрите е с много добро качество.

— Може ли да видя?

Полицаят отвори плика, извади няколко лъскави снимки и ги подаде на Джули.

— Горната е най-добрата.

Кейт влезе, носейки поднос с малка чашка еспресо за Кимбол. Поднесе й го, докато Джули проучваше снимката. Беше по-добра от онази, която бе разглеждала предишния ден, но не много. Изображението бе зърнесто и не на фокус. Тя прехвърли другите, но както Санфърд беше казал, горната беше най-добра.

— Определено на всички снимки е един и същи човек. Не може да се сбърка — продължи Джули. — Но никога не съм го виждала преди.

Санфърд не можа да скрие разочарованието си.

— Сигурна ли сте?

— Категорично. Не го познавам.

Той се облегна отново назад и подпря ръце на седалката.

— Бих изпил една чаша вода, ако донесете.

Кейт, която надничаше над рамото на Джули, скочи.

— Да, разбира се. Джули?

— Не, благодаря.

Младата жена излезе, оставяйки Джули сама с двамата детективи, които я изследваха със съсредоточеност, подобна на онази, с която Дерек Мичъл беше изследвал платното с дебелия гол мъж.

— Какво става? — попита тя.

— Разкажете ни отново.

— За нападението?

— Всичко. От мига, когато вие и Пол Уилър напуснахте апартамента.

Тя погледна към Кимбол, чието изражение остана непреклонно. Бе допила еспресото си и седеше с ръце, отпуснати на коленете. Санфърд продължаваше да стои облегнат назад. И двамата имаха напрегнат, внимателен вид.

Джули търпеливо повтори версията си. Когато стигна до момента, когато бе видяла за първи път нападателя, спря.

— Може би ако ми кажете какво точно ви интересува, бих…

— Не искаме да спестявате нищо — обади се Кимбол. — Продължете, моля ви.

Джули изчака, докато Кейт влезе и поднесе водата на Санфърд, след това продължи от мястото, където бе спряла и им разказа всичко, завършвайки с пристигането на парамедиците. — Останах с Пол. Държах го, докато ме принудиха да си тръгна.

Известно време никой не продума. Санфърд изпи водата си и чинно я сложи до празната чашка от кафе на Кимбол.

Кимбол бе тази, която първа наруши неприятното мълчание.

— Изпратихме тези нови снимки на останалите, които са били с вас в асансьора. Всички отрекоха да го познават, също като вас.

— Нападателят имаше маска, слънчеви очила, ръкавици. Няма как да сме сигурни, че е човекът, сниман във фоайето.

— Така е — кимна Кимбол. — Не разчитахме на късмет. Но нещо, което жените — и двете! — казаха, независимо една от друга, ни порази. Нещо, което не бяхме хванали по-рано, или не бяхме му обърнали внимание.

Джули премести поглед към Санфърд, но воднистите му очи не издаваха нищо. Явно с Кимбол се бяха разбрали предварително, че този път тя ще е водещата.

— И какво е то? — погледна я Джули.

— Вие не сте коленичили. Когато нападателят е поискал всички да паднат на колене, вие сте останала права.

— Коленичих.

— Но не веднага. Защо? — притисна я Кимбол. — Маскиран мъж насочва пистолет към вас и ви изкрещява да паднете на колене. Една от жените от Нешвил призна, че толкова се е уплашила, че се е подмокрила. Коленичила е на пода веднага, боейки се, че ако не го направи, ще бъде застреляна. Приятелката й е сторила същото.

— Господинът от Калифорния… — започна Джули.

Кимбол я прекъсна.

— Каза, че направо замръзнал от страх и не можел да се помръдне. Тогава маскираният го мушнал с пистолета и му казал да се смъква долу. И той го направил. Вие, обаче, не. Всички казаха, че не сте се подчинили. Възразили сте, казали сте му, че Уилър има артрит в коленете. И в края на краищата именно Уилър е бил този, който ви е дръпнал да паднете на колене до него.

Санфърд се размърда и се наведе напред като партньорката си.

— Необикновено смела ли сте, госпожице Рътлидж?

— Никога не съм мислила, че съм, но смелостта ми никога не е била подлагана на изпитание до такава степен. Хората реагират различно при смъртна опасност. Не мисля, че знаем как ще реагираме, докато не попаднем в такава ситуация. Не си спомням да съм чувствала особена смелост.

— А какво чувствахте?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Примирение.

Настъпи кратка пауза, после Санфърд каза:

— Смятали сте, че ще ви убие независимо какво ще направите?

Тя срещна острите очи на детектива, после се обърна към Кимбол, която я гледаше също така настойчиво.

— Знаех, че би го направил. Знаех го в мига, в който видях, че обира е фалшив. Той беше влязъл да убие Пол и — бях сигурна — да убие и мен. Ако не съм коленичила веднага, след като е заповядал, то е — струва ми се, — защото знаех, че действията ми няма да променят изхода. Взирах се в стъклата на слънчевите му очила и се опитвах да видя през тях.

— С надеждата да го склоните да не ви убие?

— Не. Да видя очите му.

— Успяхте ли?

Тя наведе глава и я поклати.

— Мъчех се да разбера дали не е Крейтън.

— Не е бил той, госпожице Рътлидж.

— Сега го знам.

Телефонът в галерията звънна. Джули чу френския акцент на Кейт през стените: „Ше Жан. Съжалявам, в момента е на среща“.

Разпитват я от полицията. Това щеше да е по-правилното. Интервюто беше приело тона на разпит, което я караше да се чувства доста неловко.

— Защо да е важно? Какво значение има в кой момент съм коленичила?

Санфърд заговори с нисък глас.

— Казвате, че независимо дали сте коленичила или не, това не би променило изхода.

— Както и стана.

— Пол Уилър е мъртъв, но вие сте си жива и здрава.

— Констатирате очевидното — каза Джули.

— Ами да, ето защо може да се окаже толкова важно — изгледа я настойчиво Санфърд.

— Извинете ме, детектив. Смисълът нещо ми убягва.

— Това е смисълът, госпожице Рътлидж — обади се Кимбол. — Може да се направи изводът, че не сте коленичили, когато нападателят е заповядал да го направите… защото сте знаели, че не сте в опасност.

 

 

Ариел Уилямс влезе в къщата си доволна, че денят вече почти е свършил. Пусна резето на вратата след себе си, изключи се от света, щастлива, че е в своята светая светих, където бе свободна да се отдаде на унинието си. Въпреки, че й липсваше съквартирантката й Керъл, която бе заминала за останалата част от лятото, беше добре, че тази вечер е сама.

Беше офис мениджър в компания за електрически продукти, която продаваше, инсталираше и ремонтираше осветителните и охранителни системи за търговски клиенти и жилища. Всичко, което влизаше или излизаше от компанията, минаваше първо през бюрото й. Нейна отговорност беше да го насочи към правилния отдел. Не беше на това място от отдавна, но компетентността й вече й бе спечелила похвалите на шефа и уважението на колегите.

По принцип обичаше работата си. Но днес всеки час бе дълъг и скучен, всяка дейност — дразнеща. Беше броила минутите преди да си тръгне към къщи и да се хвърли в леглото с кутия сладолед с шоколадови парченца. Снощният отказ заслужаваше цял галон.

Каква глупачка е била всъщност да вярва, че блестящ, богат тип като онзи, ще отиде при нея, кралицата на вечното съмнение.

Такъв мъж можеше да си избере, която си поиска жена в бара. Какво я беше накарало да си помисли, че ще избере нея от всичките изтънчени жени на това място?

Ама че тъпачка!

Въпреки това обаче, когато беше излязла от тоалетната, напълно вярваше, че я чака на бара, където беше казал, че ще бъде. Дори когато не го забеляза веднага, не й хрумна, че е изоставена. Предположи, че е отишъл в мъжката тоалетна. Когато след няколко минути той още не бе дошъл, тя излезе и го описа на служителя, който паркираше колите. Мъжът беше разсеян и зает.

— Светъл костюм? Да, той беше… Благодаря сър. Лек път. Ох, той беше тук преди минута.

— С Поршето ли си тръгна?

— Порше? Тази вечер не беше с порше — той вдигна ръка да възпре следващия й въпрос и подсвирна оглушително на един от другите си колеги. — Хей, Грег, ще помогнеш ли на тази дама тук? Ей сега ще дойде, мадам. Съжалявам за чакането — след това се обърна отново към Ариел. — Тръгна си с някакво пиленце.

Все едно я беше шамаросал.

— Жена? Бил е с жена? Коя?

Тя си получи колата и се прибра вкъщи, чувствайки се най-голямата наивница на света. Когато мина покрай кафенето, където трябваше да се срещнат да пият кафе, се смути. Мъж като него не би и помислил да влезе на такова място.

Беше страшна глупачка. Колко ли време му бе отнело да се спаси, след като му бе помахала весело? Десет секунди? Пет? Беше унизително да си представя колко доволен може би е бил, когато се е извинила, че трябва да се отбие в тоалетната и го е оставила спокойно да се изнесе.

Пусна чантата си на пода и я прекрачи на път за спалнята, където смени работния си костюм с най-старата си и най-удобна пижама, а на мястото на обувките с високи токчета нахлузи хавлиени чехли. Тази вечер нямаше да излиза, а сигурно и утре вечер, дори и ако приятелките й я поканеха на женско парти. Просто нямаше желание да се облича, да отиде в клуб и да бъбри безгрижно. Самоуважението й, което и без това никога не е било кой знае колко високо, беше напълно съсипано.

В кухнята си взе една кутия сладолед от хладилника, извади лъжица от чекмеджето и ги занесе в дневната, където се сви в ъгъла на дивана и взе дистанционното да включи телевизора.

Беше толкова засрамена от наивността си, че дори не сподели снощния си лош късмет с Керъл, а те си разказваха всичко. Помисли си дали да не й звънне. Един дълъг разговор с най-добрата й приятелка над половин галон сладолед беше първата стъпка към изцелението на тъгата.

Но точно когато се пресегна към телефона, той звънна. Тя погледна номера. Въпреки, че пишеше „Забранен“, знаеше кой се обажда.

— Задник!

Вместо да отговори, тя загреба пълна лъжица сладолед и я пъхна в устата си. Телефонът спря да звъни. Но само за няколко секунди. После започна отново. „Забранен“.

Това продължи три пъти, преди да грабне слушалката.

— Мътните да те вземат. Спри да звъниш!

Беше си помислила, че си е отишъл мирно и тихо. Лош спомен, добре блокиран.

Първия път, когато беше звъннал, не можа да повярва на нахалството му. Веднага щом се представи, тя му каза всичко, което мислеше за него: че е лъжец, мошеник, изменник, че никоя жена, която е с всичкия си, няма да го допусне да припари край нея. Беше му казала да се пръждосва нанякъде и да си стои там, и ако не иска тя да съобщи в полицията, да не й звъни никога повече.

Но той го направи и продължаваше да го прави.

Никога не я заплаши. След първите няколко пъти никога не произнесе и една дума. Но обидата му отекваше в тишината и съдържащата се в нея заплаха я разстройваше, особено сега, когато беше сама в къщата.

Искаше й се да може да си позволи собствена охрана, но бюджетът й не би могъл да издържи на най-основното, да не говорим за глезотийките. За да е по-спокойна, докато Керъл отсъстваше временно, тя бе сменила ключалката. Керъл разбра опасенията й и й каза, че е по-добре да проявява излишна предпазливост, отколкото да съжалява, освен това се бе съгласила да си поделят разходите по поставянето на допълнителни заключалки на всички прозорци. Но тази вечер допълнителните предохранителни мерки изобщо не успокояваха нервите на Ариел, които и без това бяха изопнати от русокосия чаровник. Нямаше нужда от тези гадости, за да я разстройват още повече.

След като даде воля на сълзите си, вече не можеше да се сдържа.

— Наистина си жалък, знаеш ли го? Това, което вършиш, са глупости. Детска работа. Мислиш се за голям мъж, но никой истински мъж няма да тръгне да звъни и да диша тежко по телефона. Върни се там, откъдето си дошъл. Или върви по дяволите. Само спри да звъниш! — тя остави с трясък слушалката до голяма степен с облекчение, че беше казала всичко, което мисли.

Като гребна дълбоко с лъжицата в сладоледа, тя стигна до едно мъдро решение: като цяло, независимо дали бяха от ниско потекло, или красноречиви богати типове, мъжете бяха боклуци.