Сандра Браун
Зад кадър (18)

Глава седемнадесета

Джули трябваше да натисне три пъти входния звънец, преди той да отвори.

Беше облечен по същия начин, както когато се разделиха, в джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави, но сега бе разрошен. Ризата му беше измъкната, а косата му изглеждаше като че ли е бил под ураганен вятър. Очите му бяха зачервени и влажни. Очи на човек, който страда.

Не показа реакция като я видя, нито изненада, ни радост, ни разочарование. Лицето му бе измъчено, с отпечатана върху него скръб.

Тя произнесе името му, само това, тихо и със съчувствие.

Без да каже нещо в отговор, той остави вратата отворена и отстъпи назад. Тя влезе вътре, затвори входната врата и го последва зад ъгъла в малка стая. Две от стените бяха заети от библиотечни рафтове. Щорите върху високия прозорец бяха спуснати.

Стаята беше обзаведена с малко мебели. Бюро с компютър, купчини вестници, неотворени писма. Фотьойл. И кожено канапе за двама в тютюнев цвят, на което Дерек се отпусна и притисна очите си с ръка.

Сега, когато беше тук, Джули не знаеше какво да прави. Той бе затворил телефона веднага, след като й каза, че любимото му куче е било убито. Действайки импулсивно, тя бе станала, бе се облякла и минути след разговора вече пътуваше към дома му.

Когато планът й да му попречи да представлява юридически Крейтън зрееше в главата й, тя бе открила адреса му. „Хебършем“ бе една от най-престижните улици в града и като повечето от къщите на завоите й в „Бъкхед“, къщата на Дерек бе разположена навътре, скрита в сенките на големи дървета. Беше от по-старите сгради, но ремонтирането бе направено, без да се жертва първоначалния й характер. Всеки друг път тя би се наслаждавала на детайлите.

Но тази вечер повече я интересуваше собственикът, отколкото къщата. В бързината да дойде не бе престанала да се пита какво я бе накарало да тръгне. Дали наистина беше уместно да идва?

Тя бавно се отпусна в креслото.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Той поклати глава.

Къщата бе тиха. Не се чуваше ни тиктакане на часовник, ни скърцане на дървения, нищо не нарушаваше дълбоката тишина, която притискаше тъпанчетата й като налягане на петдесетметров воден стълб. Помисли дали да не си тръгне, просто да стане и да излезе, без да го безпокои повече. Можеше да се измъкне и той даже нямаше да забележи или да си спомни по-късно, че е била тук. Но нещо я караше да стои на крайчеца на седалката.

Най-после той свали ръката си и я погледна, без да каже нещо.

— Искаш ли да си тръгна?

— Защо дойде?

— Защото… — тя спря. Щеше да каже: „Защото знам колко много означаваше за теб това куче“, или „Защото знам колко болезнена е всяка подобна загуба“. Но внезапно осъзна причината, поради която бе тук. Бе дошла да се извини.

— Ако не бях аз — произнесе тя дрезгаво. — Маги щеше да е жива. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Стана и бързо тръгна към вратата, но Дерек я извика.

— Не ти си убила Маги. Той го направи. Този извратен тип. Той я уби.

Той подпря лакти на коленете си и прокара замислено ръце през косата си. Безкрайното му отчаяние трогна Джули.

Тя се върна и седна до него.

— От колко време я имаше?

Той седеше, забол очи в килима.

— От десет години.

— В много от статиите, които четох за теб, я споменаваха. Била е знаменитост като теб.

Той се засмя и избърса очи с опакото на дланите си.

— И тя го знаеше. Кълна се, че позираше за снимките.

— Мисли за това. Мисли колко много си я обичал, колко много тя те е обичала. Фокусирай се върху хубавите моменти, които сте прекарали заедно.

Той вдигна глава и погледна към отворената врата на офиса.

— Ще е трудно. Поне известно време.

Тя проследи погледа му, после очите й се спряха върху твърдия му профил.

— Намерил си я мъртва, когато си се върнал от Атина?

— Не се прибрах веднага. Спрях да хапна нещо — той притисна очите си. — Помниш ли „Кръстникът“? Състезателният кон. В леглото.

Тя издиша силно през полуотворените си устни и промърмори:

— О, Господи, Дерек.

— Да. Това ме извади от равновесие. Крещях. Той искаше да ме нарани, да ми нанесе възможно най-лошия удар. И го направи.

Звънецът на входната врата иззвъня и Джули скочи, поглеждайки го разтревожено.

— Сигурно е полицията. Когато ти дойде, си помислих, че са те.

Той я остави и отиде да отвори.

Униформените изглеждаха ужасно млади и страшно строги, навярно току-що бяха завършили Академията и се мъчеха да компенсират липсата на опит с важен и суров вид.

Размениха няколко изречения с Дерек, който им посочи стълбището.

— Първата врата вляво.

Докато ги гледаха как се качват, Джули каза тихо:

— Като роботи са. Сцената, която ще видят може да пробуди някакви човешки чувства в тях.

— Не се надявай. Познават ме по име. Ще направят разследването, но прокурорът на Атланта няма да се впусне да търси убиеца на кучето ми. Не очаквам тези двамата да направят нещо повече от това да докладват. Единствената причина, поради която ги извиках, е защото искам случаят да е регистриран.

Звънецът отново иззвъня.

— Ветеринарят — каза той. — Обадих му се да дойде да ми помогне за… Маги.

Дерек отиде до вратата и пропусна да влезе мъж приблизително на неговата възраст. Изглежда се бе облякъл набързо, в износени джинси и избеляла тениска. Може би бе избрал остарелите дрехи, защото знаеше, че след като си свърши работата, сигурно ще се наложи да ги изхвърли.

Дерек и докторът тръгнаха нагоре по стълбите.

Джули намери кухнята. Уредите и плотовете бяха лъскави и идеално чисти, като на човек, който не готви често. Кафеварката беше ултрамодерна и й отне време, докато разбере как да я включи, след като напълни водата и изсипа смлените зърна в металната чашка на филтъра.

След малко двамата полицаи влязоха в кухнята с не по-малко строги изражения от преди да се качат на втория етаж. Хвърлиха й по един поглед през рамо, но нито единият, нито другият казаха нещо, докато прекосяваха стаята и отваряха вратата за навън.

От прозореца в къта за закуска тя гледаше как светлините на фенерчетата им танцуват по земята, след което се плъзнаха по храстите. Един от офицерите насочи лъча към клоните на едно от дърветата, сякаш очакваше извършителят да се е скрил там. Но това не беше истинско разследване и няколко минути, след като бяха излезли навън, те се върнаха обратно. Единият почука с фенерчето си таблото на охранителната система и другият кимна.

— Мислите ли, че е пипал алармата? — попита Джули. — Открихте ли пръстови отпечатъци върху бравата? Имаше ли стъпки навън?

Без да обръща внимание на въпросите й, офицерът попита:

— Как се казвате?

Тя отвърна.

— Бяхте ли тук тогава?

— Кога?

— Когато собственикът е намерил кучето.

Тя поклати глава.

— Дойдох няколко минути преди вас.

Полицаите не попитаха нищо друго и излязоха от кухнята.

Дерек беше предсказал вярно. Вършеха си работата напълно формално. Тя ги последва към основата на стълбището, където се срещнаха с Дерек. Разговаряха с него с приглушени гласове. Единият си водеше бележки. Дерек зададе няколко въпроса, на които получи небрежни отговори.

След малко бележникът бе затворен, полицаите казаха на Дерек, че ще държат връзка и си тръгнаха.

Дерек затвори след тях. Хвърли поглед към Джули, докато минаваше по коридора, но не каза нищо и започна да се изкачва по стъпалата.

Тя се върна в кухнята. Кафето вече бе готово. Откри чаши и лъжички в момента, в който чу шум пред външната врата. Дерек и ветеринарят сваляха надолу черен полиетиленов чувал.

Тя побърза да им отвори вратата и се дръпна встрани. Двамата мъже изнесоха чувала на тротоара, където ветеринарят бе паркирал пикапа си, и го вкараха в каросерията.

След малко колата затрополи надолу по алеята. Дерек седна на тротоара, загледан към улицата, и остана така известно време. Раменете му се тресяха.

Най-сетне той стана и тръгна бавно към къщата. Бялата му риза вече бе всичко друго, но не и бяла. Джинсите му бяха потъмнели от кръв.

— Ще си взема душ — каза той, когато се приближи до вратата. И отново се изкачи на втория етаж.

Когато след петнайсет минути не се появи, тя напълни една чаша с кафе и я понесе нагоре. Откри спалнята му, защото това бе единствената стая, в която светеше. Вратата към прилежащата баня бе затворена. Зад нея се чуваше плисъкът на водата. Леглото бе оправено, но в средата на матрака тъмнееше мокро петно.

Още един чувал, същият като онзи, в който бе сложено тялото на лабрадора, стоеше запечатан в ъгъла. Чаршафите и дрехите на Дерек, помисли си тя. На пода, подпряна на стената срещу леглото, стоеше картината от търга, все още в опаковката, в която тя я бе донесла. Само преди една вечер, но изглеждаше цяла вечност.

Водата спря и няколко минути по-късно той излезе от банята с увита около кръста хавлиена кърпа.

Тя му подаде чашата.

— Боя се, че е изстинало.

— Все пак благодаря — той взе кафето от нея, но не отпи. — Май се нуждая от по-силно питие.

— У дома — тя говореше решително, въпреки че нямаше представа как й хрумна. — Облечи се.

 

 

Крейтън влезе в апартамента си през фоайето и спря да вземе пощата. Вмъкнат в тесния прорез на бронзовата му пощенска кутия, стърчеше сгънат лист хартия. Той го отвори, прочете бързо съобщението и изруга, докато вървеше към асансьора.

Били искаше да се срещнат. Незабавно. Подчертано и напечатано с главни букви.

Той смачка на топка листа. Идиотът всъщност бе идвал в неговата сграда, оставил е съобщението в пощенската му кутия, след като толкова пъти Крейтън му беше повтарял да не го търси при никакви обстоятелства.

Разбира се, самият Крейтън бе нарушил това споразумение тази сутрин, когато отиде в мотела, но Били нямаше подобни привилегии.

Той взе асансьора към апартамента си и влезе право в банята, където всички стени бяха огледални. Съблече се и пусна душа. Онзи проклет пес на Мичъл беше направил истинска бъркотия.

От преди няколко дена му се въртеше в главата мисълта да го убие. Беше се снабдил с екипировка в един магазин, заедно с бояджийско облекло, в случай, че реши да възстанови сцената от „Кръстникът“.

Грубостта, с която Мичъл се бе отнесъл днес с него в офиса си, предопредели съдбата на кучето му. Крейтън бе получил някакво удовлетворение за това, хващайки Мичъл в Атина с Джули, да я опипва като надървен тийнейджър. След това гаднярът бе имал дързостта да го удари. Когато Мичъл спря в един ресторант по пътя обратно към Атланта, това бе като провидение за Крейтън, че трябва да продължи напред и да ликвидира кучето.

Човек, който си изкарва хляба като защитава крадци, би трябвало да знае по-добре, че не бива да оставя къщата си без включена аларма. Това бе единствената грижа на Крейтън. Това и лаят на кучето. Но отбиването на Дерек в „Бъргър Кинг“ разреши проблема. Кучето бе изръмжало и излаяло няколко пъти, но той му хвърли бургера и то без малко да се задави от бързане да го излапа.

Изобщо не му отне време.

След това в убежището на храстите в задния двор на Мичъл той свали грозния работен комбинезон, ботушите и ръкавиците, които носеше над дрехите си, напъха ги в една торба за боклук и хвърли торбата в контейнер зад един супермаркет на път за вкъщи. Спря на една автомивка и изми ножа, с който бе разпрал корема, и ножовката, с която довърши работата.

Но продължаваше да усеща застоялата воня на кръв върху себе си. Обичаше тази миризма, но само когато беше прясна.

Докато се търкаше, си помисли за Били, който очевидно не спазваше инструкциите. Усети остротата в тона на бележката, която мъжът бе оставил, нарастваща му ярост, която можеше да създаде неприятности.

Почти физически усети импулса, който тласкаше онзи нещастник. Разбира се, знаеше как да обуздае тези импулси, но не вярваше, че Били е способен да го направи. Реши, че въпреки съществуващия риск, трябва да обърне внимание на безумното му искане.

Докато се насапуниса и изплакна два пъти, планът му беше готов. Избърса се и приглади назад косата си с гел, което накара нюансите й да изглеждат по-тъмни. Обу черни джинси и черна тениска.

След това влезе в кухнята, опакова нещата, които бе взел от килера и фризера в подплатена с фолио пазарска торба от магазина за хранителни стоки, когато се бе отбил там.

Половин час след връщането си в сградата той излезе през същата врата. Тази вечер щеше да кара нещо по-малко биещо на очи от поршето си. Имаше „Беемве SUV“ в дискретно тъмносиньо. Интериорът бе снабден хитро с всяка възможна глезотийка, но отвън возилото изглеждаше като едно от хилядите подобни по улиците на Атланта и предградията й. Ето защо днес бе карал него. Не бе привлякло ничие внимание нито в Атина, нито в квартала на Дерек Мичъл.

И, като предохранителна мярка, беше сменил номерата му два пъти тази седмица.

Не се радваше особено, че трябва пак да сяда зад волана. Тази вечер бе навъртял достатъчно километраж. Шофиране до Атина, после обратно до дома на Мичъл. Разправията с кучето — въпреки, че чийзбургерът ги бе сприятелил, загуби маса време докато сложи лабрадора на леглото, което явно адвокатът му беше забранил.

За днес вече си бе изпълнил програмата. И сега трябваше да се наслаждава на безкрайната си колекция от филми в хладното, тъмно спокойствие на домашния си театър.

Но… „Един мъж прави това, което трябва да прави“. Колин Фърт. „Наистина любов“.

За да избегне вероятността някой от мотела да види колата, той паркира в сянката на магазин за намалени килими, който вече бе затворил, след което взе пазарската чанта и прекоси претъпкания паркинг пред отвратително изглеждащата рецепция на мотела.

Колко удобно, помисли си той. Всъщност откри една пътека, прокарана между вратата на рецепцията и тази на мотелския офис.

Стаята на Били беше последна на партера в най-сбутаното крило на сградата, отдалечено от шумната улица. Когато наближи стаята Крейтън се огледа през рамо, но доколкото можеше да каже, точно както и тази сутрин пристигането му беше минало незабелязано. Това не бе от местата за хора, които държат да се набиват в очи.

Почука на вратата веднъж.

Били я отвори почти веднага и въздъхна с облекчение като го видя.

— Благодаря ти, Боже. Страхувах се, че няма да дойдеш.

Крейтън побутна вратата с върха на обувката си и пристъпи в стаята. Въздухът вътре беше топъл и влажен, и смърдеше на страх — страха на Били.

— Усетих, че е спешно — той занесе пазарската чанта в кухненския бокс и я сложи на бара. — Но ти какво си мислеше, че дойде в сградата ми?

— Никой не ме видя.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Да не ме мислиш за идиот? И аз като теб не искам да ме хванат.

Били се опитваше с всички сили да се държи нафукано, но Крейтън виждаше пукнатините в наперената му фасада. Което потвърди решението на Крейтън да действа бързо, преди мъжът да превърти напълно и да съсипе всичко.

Той извади бутилка бира от чантата.

— Мисля, че имаш треска. Какво ще кажеш за една бира?

— Благодаря.

— Отварачка?

— Зад теб е. В горното чекмедже.

Крейтън намери един ръждясал ключ и го използва, за да отвори бирата. Пяната преля над ръба на шишето и закапа върху плота. Падна малко и на пода. Крейтън откъсна от рулото кухненска хартия и клекна да я избърше. Били сякаш не забелязваше неразборията, нито това, че Крейтън почиства. Крачеше като животно в клетка.

След като приключи, Крейтън се обърна и подаде бутилката на Били, който я грабна и засмука от гърлото жадно.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

— Ти няма ли да пиеш?

— Не пия.

— Да. Забравих — Били погледна към пазарската чанта, сякаш я забеляза за първи път, но не прояви любопитство към нея. Завъртя рамене и зае агресивна стойка. — Слушай, Крейтън…

— Целият съм в слух.

— Не искам да го правиш.

Крейтън започна да вади храна и прибори от чантата. Отлично знаеше за какво говори Били, но се престори на озадачен.

— Да правя какво?

Били отпи от бутилката.

— Да нараняваш другиго. Ясно ли е?

— О! Имаш предвид разговора ни от тази сутрин. Защо продължаваш да се занимаваш още с това? — той се усмихна, докато развиваше опаковка нарязана деликатесна шунка. — Това не е твоя грижа, а моя. А аз ни най-малко не се притеснявам. Както не трябва да се притесняваш и ти.

— Тя не беше част от нашата сделка.

— В началото не. Но аз съм гъвкав. Друга бира?

Били изглеждаше ядосан, но каза, че шунката била хубава и се съгласи на втора бира.

Крейтън се обърна с гръб да извади бирата, но улови с крайчеца на окото си нервните движения на Били. Били избърса ръце в крачолите на джинсите си и прокара ръка отзад по врата си. Прехапа долната си устна.

Крейтън му подаде пълна и взе празната бутилка от него.

— Готов ли си за сандвич?

— Разбира се. Днес не съм ял много. В хладилника има майонеза.

— Донесох деликатесна горчица.

— Страхотно.

Крейтън кимна към столчетата около бара.

— Сядай, Били. Изнервяш ме така — мъжът седна, но съвсем не беше спокоен. Той подпря крак на по-ниското стъпалце на стола и започна да тресе коляно. Движенията на Крейтън, напротив, бяха бавни и методични, докато приготвяше два сандвича, мажеше филийките хляб с горчица и слагаше отгоре шунката. — Швейцарско, или холандско?

— Няма значение — гледайки го, Били допълни: — Не трябва да го правиш.

Не разбирайки първоначално, Крейтън отвърна:

— Нямам нищо против. Наистина. Седмици наред си ял само консерви. Мислех, че ще приветстваш смяната на кухнята.

— Стига глупости, Крейтън. Знаеш за какво говоря и то съвсем не е за някакъв си тъп сандвич. Не бива да я убиваш.

Крейтън продължи да слага сирене и шунка върху филиите.

Били подпря ръка на бара и се наведе напред.

— Тя не знае нищо за Пол Уилър. И през ум не би й минало, че съм се забъркал в това.

— Не се знае.

— Няма. Защо ще й хрумне подобно нещо?

— Защото стават такива неща, Били. Най-малкото нещо може да те препъне. Ти си мой партньор. Имам задължение да те пазя.

— Не, нямаш. Основната причина, поради която исках да се срещнем тази вечер беше да ти кажа, че сме квит. Ще се чупя. Утре. Ти беше прав. Трябваше да напусна Атланта веднага след убийството на Уилър. Видя ли онзи чернокож детектив в шест по новините тази вечер?

— Не, пропуснал съм го.

— Ами секретарката в едната фирма, в която ходих да кандидатствам за работа, ме е разпознала на снимката от охранителната камера и се е обадила в полицията.

— Няма никаква информация за теб, нали? Нито пък истинското ти име?

— Не.

— Нито адрес. Телефонен номер?

— Не.

— Тогава не виждам проблема — Крейтън беше взел със себе си добре наточения нож, чист и дезинфекциран сега — същият, който бе използвал за кучето на Мичъл. Извади го от пазарската чанта и го използва да разполови сандвичите, след това го сложи на плота и подкани Били:

— Яж.

— Благодаря.

— Няма защо — Крейтън отхапа от сандвича си. — Ммм. Вкусно, трябва да кажа. Обичам този черен пипер върху шунката, а ти?

Били отхапа от сандвича, сдъвка го и отпи глътка бира.

— Е, съгласен ли си?

— За кое?

— Да оставим нещата така. Напускам града. Никога повече няма да се видим. Няма да имаме никакъв по-нататъшен контакт. И никой няма да умре.

Крейтън вдигна поглед, когато отхапа нова хапка от сандвича и го сдъвка замислено.

— Изненадваш ме, Били. Когато се запознахме, не каза едно хубаво нещо за това момиче.

— Знам какво съм казал. Тогава така съм чувствал нещата, но сега… — той преглътна глътка бира, пресегна се за сандвича, но промени мнението си, върна го в чинията и разтърка чело.

— Какво мислиш, Били?

— Казах ти какво мисля. Онзи шибан филм.

Крейтън попи устата си с кърпичка.

— Какъв филм?

— Онзи, който ми остави сутринта.

— Гледа ли го?

— Аха.

— Страхотен е, нали?

— Ненормален е. Онзи тип, убиецът, той е ненормален. Сцената, в която…

— Разбирам какво имаш предвид. Знаменателна сцена. Бруталността е толкова картинна, ефектът е…

— Както и да е — каза Били възбудено. — Не ми излиза от главата.

Крейтън прошепна:

— Заинтригува ли те?

Долната челюст на Били увисна.

— Не, по дяволите.

Крейтън намигна:

— Мъничко поне?

— Исусе, Крейтън. Не.

На Крейтън му се искаше да се разсмее. Изпитваше дяволско удоволствие от ситуацията. Бедният Били, чак пък толкова. Почти изпита съжаление към него.

— Виж, Крейтън, бях й се ядосал. Може някога да съм казвал нещо от рода на „ще я убия“, но не съм го мислил. Това беше просто приказка — той посочи към телевизора. — Не искам нещо такова да й се случи.

— Ах, ти, Били, ах, ти, лицемерник такъв. Ти пръсна мозъка на чичо ми. Беше навсякъде из асансьора. Тази сутрин се хвалеше с това и, ако не бъркам, беше разочарован, че не съм видял снимките от работата ти.

— Онова беше различно.

Все още развеселен, Крейтън каза:

— Сериозно? Я ме осветли.

— Не го познавах. Нямах никакви чувства към него. Беше бързо. Той така и не разбра какво става.

— Разбирам — Крейтън отблъсна чинията си встрани и изтръска трохите от ръката си. Беше изял целия си сандвич. — Нямаш нищо против да убия любовницата, която ти е изневерявала, ако е доброжелателно.

— Не. Да. Имам предвид… — той скочи от стола, сякаш внезапно му бе запарило под седалката. — Имам предвид, че не искам изобщо да правиш подобно нещо.

— Само така ще е честно, Били — Крейтън спокойно уви неизядената шунка и сирене. Затвори капачката на бурканчето с горчица. Взе ножа и с наточеното му като бръснач острие посочи към чинията на Били:

— Приключи ли?

— Да, благодаря. Кое е единствено честно?

Крейтън изхвърли остатъците, включително картонените чинии, в голяма полиетиленова торба, запечата я, след това наслага всичко, дори празните бутилки от бира в пазарската чанта.

— „Хиршис кис“?

— Не, благодаря. Та кое било единствено честно, казваш?

Крейтън махна лъскавата обвивка от бонбона и го пъхна в устата си, после я пусна в пазарската чанта.

— И на мен ми е все тая за нея. Но правилното е ти да си човекът, който ще я очисти. В края на краищата е твоя курва. Но… — засмя се той, — виждам колко ще ти е трудно да го направиш. Разбирам какви емоции се борят в теб. Така че съм готов да те освободя от стреса, който това ще ти струва.

Били изглеждаше така, сякаш едва успяваше да държи сандвича и бирата.

— Можеш да задържиш…

— Часовника на чичо Пол?

— Какво? Не. Казах ти. Изхвърлих всичко, което взех при обира.

Крейтън задържа върху него погледа си, след това огледа мизерната стая бавно и подробно.

— Честна индианска? Ако претърся това място, ще се закълнеш ли, че няма да намеря торбичката с бижута?

— Кълна се.

— Клетъчният ти телефон.

— А?

— Клетъчният ти телефон. Прекалено умен си, за да телефонираш от тази стая.

— Той е за еднократна употреба. Купих го преди обира.

— Ариел ми каза…

— Никога не съм казвал нищо. Обясних ти. Просто й се обадих няколко пъти и затворих. Ако ти е казала, че съм звънял, значи предполага, че съм аз, това е.

Крейтън вдигна ръка.

Били отиде до чекмеджето на скрина, извади един клетъчен телефон от него и го подаде на Крейтън, който го пъхна в джоба на панталона си.

— Няма никакъв смисъл — промърмори Били. — Никакви телефонни разговори не могат да ги доведат до мен.

Крейтън се усмихна.

— Сега се чувствам много по-добре — той се поколеба, после продължи. — Това важи, разбира се, само ако не си изпращал имейли…

— Ето лаптопа ми — преносимият компютър беше на нощното шкафче. — Провери го. Разбира се, че не съм пращал имейли. Използвал съм го единствено, за да проверявам онази банкова сметка.

— Кога за последно си проверявал?

— Вчера.

— Направих депозита късно тази сутрин, точно след като си тръгнах оттук. Можеш да провериш сега.

Били рязко каза:

— Не искам парите.

— Какво?

— Можеш да си задържиш стоте хиляди.

Крейтън се засмя тихо.

— Ами, благодаря ти за щедростта, но това са най-добре изхарчените от мен сто хиляди. Освободих се най-после от ограничения си чичо скъперник.

— Задръж си парите. Само не убивай… не убивай…

— Ах! Само да не убивам бившата ти любима — Крейтън го погледна тъжно и поклати глава. — Но аз искам да го направя, Били. Искам го заради теб. Мръсницата те предаде. И то неведнъж, а два пъти.

— Два пъти?

— Някой се е обадил и те е идентифицирал в полицията, забрави ли?

Били избърса потното си чело. Погледна отново към телевизора и Крейтън можеше да се закълне, че пребледня с още един тон.

— Ти… Ти как…

— Ах, ти! — Крейтън се закани с пръст. — Не ти казах как да убиеш чичо Пол. Само така ще е честно — аз да реша какъв метод да използвам. Нека бъде изненада. Когато я намерят, сигурно ще я дадат по телевизията.

— Кога ще го направиш?

— Знаеш ли какво е обрат в действието?

— Ъъъ… Какво?

— Рязка промяна на сюжетната линия. Използва се да шокира публиката. Изключително ефикасно е. Много въздействащо. Ще е нещо такова — той разклати втората бирена бутилка, за да се увери, че е празна, после я сложи в пазарската чанта. — Обаче си мисля, че е добра идея ти да напуснеш Атланта. Двамата с теб не бива да се виждаме отново. Определено се нуждаеш от промяна на декора — Крейтън огледа обстановката с презрителен поглед. — Това място е дупка. Нищо чудно, че тази вечер не си във форма — той намокри парче кухненска хартия, за да изтрие отварачката, преди да я върне обратно в чекмеджето, след което избърса плота и хвърли хартиената топка в торбата. Провери дали не е забравил нещо, вдигна торбата, използвайки двете си ръце, за да я държи пред гърдите си.

— Би ли ми отворил вратата, ако обичаш?

Били беше спрял да хленчи и сега изглеждаше нетърпелив да се отърве от него. Бързо отиде до вратата и я отвори.

— Дотук беше, Крейтън. Радвам се, че се запознахме.

— Повече няма да се видим.

— Точно така. Късмет.

— Когато се махаш, провери да не оставиш нещо след себе си, което да ги отведе до теб. Или към мен, Били. Особено към мен.

— Както казах преди, и аз не искам да ме хванат.

— По-скоро бих умрял — Крейтън изчака малко, после кимна. — А ти?