Сандра Браун
Зад кадър (15)

Глава четиринадесета

Додж се беше облегнал на стената в коридора извън съдебната зала, когато Дерек се появи. Детективът изглеждаше нетърпелив и отчаяно се нуждаеше от никотин.

— Какво толкова прави вътре?

— Трябваше да убедя клиента си да приеме споразумението, което прокурорът предложи.

— Време за излежаване?

— Над две години — двамата влязоха в асансьора и прекратиха разговора, докато не напуснаха сградата на Върховния съд и Додж не запали цигара.

— За мъжа на снимката от охранителната камера… казва се Били Дюк.

— Кой го казва?

— Анонимно обаждане. Жена. С млад и разтревожен глас. Малко след полунощ, обаждането е проследено и е установено, че е от уличен телефон. Никой не я видял, щото всички магазини наоколо са били затворени в този час.

— Самотница, която е искала просто да си поговори с някого, или наистина е било сериозно?

— Повечето самотници звънят от къщи. От полицията са сигурни, че говори истината — Додж се изхрачи на земята и дръпна дълго от цигарата.

— Но?

— Но Щатският департамент за моторни превозни средства не е издавал шофьорска книжка на никакъв Били или Уилям Дюк, която да пасва. Един Уилям Уейн Дюк тук, в Атланта, излезе чернокож деветнайсетгодишен младеж. Уилям С. Дюк е бял. Той пък е на деветдесет и четири. На снимката не е нито един от двамата. Друг…

— Окей — прекъсна го Дерек, наясно, че информацията на Додж ще е пространна и подробна и ще отнеме много време. — Казано на полицейски език: къде се намира той?

— Още го издирват. Няма го в щатските, нито в окръжните данъчни регистри. Пуснаха го през националната база данни, търсят връщане на данъци, арести, шофьорски книжки. Междувременно Санфърд и Кимбол ще се срещнат със семейство Уилър и с Джули Рътлидж, за да ги питат дали знаят името и дали са чували починалия да го е споменавал някога.

— Малко съмнително, след като не разпознаха лицето му.

Додж сви рамене. Изстреля фаса на улицата и запали нова цигара.

— Замърсяваш.

— Осъди ме — той вдиша, издиша и погледна шефа си. — Е, адвокате, какво мислиш?

— Не знам. Мислех, че това ще е пълен провал, че ще се окаже, че е някой продавач на обувки от Кливланд, солиден гражданин, който може и да поскрива данъци, но не би убил и муха, още по-малко пък да застреля човек в главата от упор.

Дерек разтърка слепоочията си, след това сложи ръце на хълбоците, което правеше, когато е неспокоен.

— Вече не знам. Възможен ли е подобен сценарий? Може пък някоя самотница, някоя стара мома да се обажда с надеждата да попадне на младо ченге, което би проследило от кой телефон е обаждането и накрая да се окаже, че това е любовта на живота й.

— Възможно е.

— Или пък този Били Дюк е стрелецът?

— Взе ми думите от устата.

Дерек взе клетъчния си телефон и провери за съобщения, след което набра номера на офиса си. Докато звънеше, Додж го попита какво иска да направи за него.

— Спри засега. Уведоми ме веднага, когато научиш нещо ново. Здрасти, Марлин — Дерек помаха с ръка на Додж и тръгна по тротоара в обратната посока, към паркинга, където бе оставил колата си. — Получи две години. Не, отива в графа „спечелено“. Можеше да е много по-тежко. Слушай, звънни, моля те, на семейство Уилър… Да, на двамата. На съпругата също. Уреди среща в моя офис… Кога? Колкото е възможно по-скоро.

 

 

Джули звънна на Кейт рано тази сутрин, като я помоли да мине и да я откара вкъщи от „Каултър Хауз“, обещавайки да й обясни всичко, когато дойде. Кейт се изненада, когато я видя облечена в официалната рокля, с която бе на благотворителната вечер.

— Не е каквото изглежда — каза Джули, докато се настаняваше на пасажерската седалка. — Уверявам те.

Тя каза на помощничката си единствено, че токът в дома й е спрял, и че макар бързо да са го пуснали отново, е решила да не остава вкъщи през нощта.

— Може би се е повредил някой трансформатор в квартала.

Кейт не я разпитва много, но се поинтересува защо Джули не е отишла със собствената си кола в хотела.

— Колата ми издава странен шум. Не исках да ми направи някой номер в бурята. Извиках си такси.

Кейт я погледна изпитателно.

— И електричеството, и колата? Сполетяла те е някаква лоша карма.

Джули се засмя пресилено.

— Сигурно.

Тя слезе на тротоара и каза на Кейт, че се налага да свърши някои неща, преди да отиде в галерията, но че ако й потрябва спешно, може да я намери по телефона. Щом влезе в къщата си, тя телефонира на прислужницата, която идваше по график два пъти седмично, и я помоли ако е възможно да намине днес, като вземе и съпруга си, защото има да се преместват тежки мебели.

— Искам къщата да бъде напълно почистена. И всяка повърхност да бъде дезинфекцирана.

След половин час прислужницата и съпругът й дойдоха. Джули седеше пред входната врата и ги чакаше. Чувстваше се некомфортно вътре сама, присъствието на Крейтън висеше във въздуха като влажна, зловонна мъгла.

Докато жената чистеше и подреждаше, Джули мина през всички стаи, търсейки нередности, които може да са й убягнали миналата нощ. В трапезарията картините на стените бяха изкривени. Креслата в дневната бяха преобърнати. Тя откри няколко едва доловими промени, които само човек, живял в къщата, можеше да забележи.

Крейтън беше действал много умно този път.

Най-откровената му шега беше да остави няколко анатомично недвусмислени подобия на фалос сред кухненските прибори и илюстрираната готварска книга в чекмеджето на помощната масичка. Това я отврати, но беше доволна, че се е вслушала в интуицията си да провери всички чекмеджета, преди да остави чистенето и подреждането на прислужницата.

Тя сама изпра всички дрехи, а онова, което не можеше да изпере, събра, за да изпрати на химическо чистене. Тъкмо привършваше досадната работа, когато Кейт звънна.

— Току-що разговарях с детектив Кимбол. Тя и Санфърд искат да се срещнете.

— Кога?

— Колкото може по-скоро, каза Кимбол. Обещах й да ти предам веднага.

— За какво става дума?

— Не ми каза. Предложи те да дойдат. Добре ли е? Казах, че ще й се обадя.

— Нека ми дадат един час.

 

 

Детективите бяха вече в „Ше Жан“, когато Джули пристигна. Там я чакаше и адвокатът й, на когото бе звъннала веднага щом приключи разговора с Кейт. За късмет се бе оказал свободен.

— Запознахте ли се? — попита тя.

Детективите смотолевиха кисело по един поздрав, докато се ръкуваха с Нед Фултън, който й бе препоръчан от юриста в корпорацията на Пол.

— Това не е разпит, господин Фултън. Присъствието ви е излишно — каза полицайката.

— Клиентката ми не смята така — отвърна той любезно. — Не и след многозначителните изявления, които сте направили вчера.

Кимбол направи кисела физиономия, но не каза нищо.

Санфърд мина право на въпроса.

— На горещия телефон получихме обаждане късно миналата нощ — обяви той. — Мъжът на снимката беше идентифициран като Били Дюк.

Двамата детективи, Кейт и Нед Фултън се обърнаха към Джули.

Нейната реакция беше просто вдигане на рамене.

— Това име не ми говори нищо.

— Сигурна ли сте?

— Не си длъжна да отговаряш — каза Фултън.

— Нямам нищо против да отговоря. Не познавам никого с това име.

— А Пол Уилър? — попита Кимбол.

— Ако е познавал, то никога не го е споменавал пред мен. Никога не съм чувала името.

— Може би променено? Бил или Уилям?

— Съжалявам, не — отвърна Джули. — Кой го е разпознал?

— Не знаем — Санфърд не беше доволен, че е принуден да го признае. — Отказала е да се представи.

— Отказала? Значи е жена?

Кимбол кимна.

— Накратко, казала, че видяла снимката по телевизията и е познала мъжа. Оставила е името му на дежурната и е затворила. Проследихме обаждането до уличен автомат и веднага там бе изпратена полицейска кола, но когато са стигнали, вече нямало никой. Улицата била пуста.

Джули се замисли за миг.

— Възможно ли е да е било фалшиво обаждане?

— Възможно е — кимна Санфърд. — Но дежурната, която е свикнала да й се обаждат какви ли не откачалки, смята, че случаят не е такъв. Гласът на жената бил млад и звучала уплашено. Задъхано. Като че ли е разтревожена. Продължихме да търсим до съмнало.

— И? — вдигна вежди Фултън.

— Досега нищо — промърмори Санфърд.

Кимбол продължила да прави изтощителни усилия да открие Били Дюк, но нито едно от тях не се увенчало с успех.

— Ще разширим търсенето и ще видим какво ще излезе. Дори и да го намерим, това не означава, че е нашият човек.

Нед Фултън пристъпи напред.

— Госпожица Рътлидж каза, че не познава този мъж нито по име, нито по лице. Има ли нещо друго?

Детективите размениха тихо няколко думи и Санфърд каза:

— Предполагам, че засега това е всичко — той погледна Джули и добави: — Разбира се, ако си спомните нещо…

— Искам повече от всеки друг убиецът да бъде намерен, детектив. Ако мога да помогна с каквото и да е, повярвайте ми, ще го сторя.

Когато си тръгваха, Кимбол явно реши да прояви човечната си страна, и я попита как е завършила благотворителната вечер.

— Успешно ли мина? Дъждът не спря ли хората?

— За щастие, заваля едва когато събитието приключи.

— Добра посещаемост, значи?

— Много добра, да.

— Донесе ли ви картината толкова, колкото се надявахте?

Джули произнесе тихо:

— Всъщност, много повече.

 

 

Кимбол се плъзна на пасажерската седалка на полицейската кола без опознавателни знаци. Санфърд запали двигателя и потеглиха.

— Е, какво мислиш? — погледна го тя.

— Мисля, че случаят е прецакан.

— Това ли е професионалната ти оценка? Това ли се каниш да кажеш на шефа, когато ни извика да обясним докъде сме стигнали в разследването?

— Защо й е да наема адвокат?

— Звучиш раздразнено.

— Горещо ми е.

— Включи климатика тогава — той го направи и тя нагласи вентилатора да духа към него. — Сега по-добре ли е?

— Защо й е да наема адвокат? — повтори той, но вече с обичайния си спокоен тон.

— Защото така правят умните хора — отвърна Кимбол.

— Ти не би ли го направил?

Той вдигна рамене несигурно.

— Внимателна е. Това не означава, че е виновна.

— Нито пък, че е невинна.

— Истина е — тя въздъхна. — Но се увличаме, Хоумър. Струва ми се извратено да се мисли, че всъщност тя е уредила Уилър да бъде застрелян. Първо: сигурна съм, че е била влюбена в човека. И второ: не изглежда такъв тип.

— Какъв „такъв тип“?

— Ами такъв, който би нагласил убийство.

— Мислиш го само защото е културна и добре облечена.

— И разсъждаваме над такава възможност единствено защото нямаме нищо по-добро.

— Имаме този Били Дюк. Добре де, нямаме го. Знаеш отлично какво имам предвид.

Санфърд мина още една пряка в пълна тишина. Хванат от светофара, той попита:

— Защо според теб се сви, когато я попита за снощния гуляй?

Тя се засмя.

— Свила се е? Това е нещо ново.

— Гласът й се понижи, отмести очи. Изглеждаше притеснена. Питам се какво се е случило.

— Да не би да мислиш, че лъже? Защо й е да лъже за благотворителна акция, за картина?

— Не че лъже, просто…

Прекъсна го звъненето на телефона на Кимбол.

— Не си забравяй мисълта — тя откопча телефона от колана си и го отвори. — Кимбол — очите й се стрелнаха към Санфърд. — Здравейте, госпожице Фийлдс. Кейт.

Санфърд се обърна към нея толкова бързо, че вратът му изпука. Веждите му се вдигнаха от изненада и любопитство.

Кимбол слуша известно време, след което промърмори:

— Аха… аха — след малко каза: — Разбира се. Кога искате да дойдете? Добре. Там ще сме — тя затвори телефона.

— Помощничката на Джули Рътлидж? Тази Кейт Фийлдс?

— Същата. Искала да говори с нас за нещо важно.

— Каза ли за какво?

— Аха. Ти излезе прав. Шефката й е разтревожена.

 

 

— Прекрасен е!

— Прекрасна — поправи я Дерек. — Казва се Маги.

— Здрасти, Маги — Шарън Уилър се наведе и почеса Маги зад ушите. — Никога не съм имала куче, но кучетата винаги ме харесват.

Двамата с Дъг Уилър бяха дошли в офиса на Дерек преди няколко минути. Дъг ги бе запознал на благотворителната вечер. Шарън бе красива по онзи благовъзпитан начин, с който се отличаваха южняшките красавици от богати семейства. Само че под красивата външност нямаше нищо. Дерек усети, че тя се смее дори когато не схваща шегата. Представи си я как е минавала през живота, чувствайки се малко объркана, но с времето се бе научила да прикрива несигурността с умел чар.

Дерек предположи също, че Дъг е съвършено наясно с липсата на качества у жена си, но че я обича въпреки всичко. С нежна усмивка я гледаше как гали лабрадора.

— Защо не си вземем куче?

Тя му се усмихна.

— Много бих искала.

— А, групата е вече тук — Крейтън връхлетя вътре през вратата, която Марлин му отвори. — Здравейте майко, татко. Господин Мичъл — той събра токове, тропна и поздрави отсечено Дерек. — Явявам се, както наредихте, сър.

На Дерек му се искаше направо да го простре на пода и да го влачи до Китай.

— Вие ли сте нахлули с взлом в къщата на Джули Рътлидж снощи?

От родителите на Крейтън се изтръгнаха изненадани възклицания, но Дерек ги игнорира. Фокусира се върху Крейтън. Младият мъж го гледа в продължение на няколко секунди, после извърна глава и погледна през рамо. Огледа се, и като имитираше перфектно Де Ниро, каза:

— На мен ли говорите? Говорите на мен?

— Отговорете на въпроса.

Крейтън се засмя.

— О, сериозен сте. Бях сигурен, че се шегувате.

— За какво става дума, господин Мичъл? — поиска да знае Дъг.

Дерек задържа спокойния поглед на Крейтън още няколко секунди, след което се обърна към Дъг.

— Няма значение. Обикновена шега. Причината, поради която ви извиках тук, е да ви дам последен съвет. Безплатен съвет, защото върнах всичките ви пари — той спря за малко, после продължи: — Ако някой от вас познава този мъж на снимката, който е идентифициран като Били Дюк, трябва да съобщи в полицията веднага.

— Вече им казах, че не го познавам нито по име, нито по лице — раздразнено го прекъсна Дъг. — Можех да ви кажа това и по телефона — изглеждаше ядосан, че са го откъснали от работата, без да е необходимо.

— Вече не вярвам на телефонните ни разговори, господин Уилър — каза Дерек. — Исках да ви видя лично, така че да няма недоразумения и недоразбрани неща. Въпреки огромната сума, която депозирахте по сметката ми, няма да действам като ваш адвокат. Нито колективно, нито индивидуално.

Шарън изглеждаше объркана, а Дъг — обиден. Лицето на Крейтън остана неутрално.

— Това ли е безплатният ви съвет? — изсъска Дъг.

— Рано или късно полицията ще открие този Били Дюк, ако това изобщо е истинското му име. Може да излезе, че е напълно безобиден, образец на честен гражданин. Или пък, че е свързан със смъртта на вашия брат. Ако е така, ако е имал някакви сделки с Пол или с „Уилър Ентърпрайсиз“ и знаете, по-добре е да съобщите незабавно в полицията, отколкото сами да стигнат до това, след като са направили връзката.

Дъг погледна към съпругата си, която мигаше с празен поглед, после към Крейтън, който каза:

— Казах на двамата детективи — които прекъснаха масажа ми, между другото — че никога не съм виждал този тип, никога не съм чувал за никакъв Били Дюк — той направи физиономия. — Само селското му име… Искам да кажа, извинявайте. Дюк презимето му ли е или фамилията? И как е: Били Дюк Смит? Или Били Джо Дюк?

Шарън изхихика.

Дъг погледна часовника си.

— Имам съвещание. Това ли е всичко, господин Мичъл?

Дерек пристъпи напред и подаде ръка.

— И отново, съжалявам за случилото се с брат ви. Надявам се да заловят извършителя скоро. А на вас — късмет.

Дъг стисна ръката му отривисто, след това побутна жена си към вратата. Крейтън ги последва.

— Искам да разменим няколко думи насаме, Крейтън.

Обръщайки се назад, младият Уилър погледна така, сякаш искаше да каже на Дерек да се гръмне. След това се усмихна любезно.

— Няма проблеми.

Дъг не можа да сдържи притеснението си.

— За какво ще говорите насаме?

— Една дреболия, за която споменах на господин Мичъл преди няколко дена — отвърна Крейтън и целуна майка си по бузата. — Вкъщи ли ще си през останалия следобед? Ако е така, ще се отбия.

— О, чудесно. До скоро, скъпи.

Те излязоха. Крейтън се обърна към Дерек и изпърха с мигли.

— Целият съм ваш.

Дерек тръгна към него и спря на сантиметри. Заговори с нисък, но отчетлив глас.

— Боклук. Задник, изтъкан от арогантност.

— На мен ли говорите?

Дерек не му обърна внимание, знаейки, че отговорът ще даде на тази мижитурка точно това, което целеше.

— Още един безплатен съвет.

— Виж ти! Поласкан съм.

— Щях да забравя онази глупост с ограничителната заповед, ако бях на ваше място. Не забравяйте поговорката: „Волът рие — на гърба му пада“. Особено след разиграните сцени от „Дълбоко гърло“ в подземния паркинг.

Крейтън поклати леко глава.

— Може ли да ми разясните за какво говорите?

— Джули Рътлидж ви обвинява, че сте я изплашили в подземния паркинг миналата нощ, когато си е тръгвала от благотворителната вечеря в общинския център. След това се е прибрала вкъщи и е била сигурна, че някой е влизал, разместил е нещата, разигравайки шега, която никак не е забавна.

— И вие разбрахте за всичко това… по какъв начин?

— Купих картината, с която тя участва в търга. Обади ми се тази сутрин да ми благодари — Дерек изпита гордост от себе си, че е способен да излъже, без да му мигне окото. — Това не беше най-сърдечната, най-любезна благодарност, която съм получавал. По-скоро по задължение. Миналата вечер й бях представен като вашия семеен адвокат. Изглежда мнението й за вас не е по-високо от това, което вие имате за нея.

— Казах ви причината.

— Да, тя също. Но и тя не спомена нищо добро за вас, така че на кого да вярвам? На вас ли? На нея ли? Или на нито единия?

— Нека ви задам един въпрос, господин Мичъл. Вие видяхте ли с очите си инцидента в гаража? Подала ли е оплакване в полицията за нахлуване в къщата й с взлом?

Дерек не каза нищо.

Крейтън се ухили самодоволно.

— Десет на едно, че не го е направила. Защо ли? Защото е нямало подобно нещо. Колкото до това, че съм се размотавал в гаража, това дори не подлежи на дискусия. Не схващате ли? Разказва откачени истории и хвърля семената на съмнението в съзнанието ви по същия начин, както го направи с двамата детективи. Тази жена ме мрази. И това датира от онази случка в избата — той се засмя късо. — Сега, като се замисля, сигурно би било по-добре просто да я оставя да ми направи свирка.

Яростта, която се надигна у Дерек бе толкова силна, че той едва успя да я овладее.

— Колкото повече неща казвате, толкова повече се питам дали историите на госпожица Рътлидж за вас са чак толкова откачени.

Крейтън хвърли на Дерек самодоволна усмивка, с която искаше да покаже, че това наистина вече го отегчава.

— Джули лъже. Лъже, за да поддържа обвинението, че съм имал нещо общо със смъртта на чичо Пол. Което е абсурдно поради причини, които вече дискутирахме и което, честно — започва вече да ми досажда. А сега, след като скъсахте нашите професионални отношения, не се нуждая от разрешението ви да си изляза, нали?

Дерек задържа погледа му няколко секунди, след което вдигна ръце встрани, като че ли се предава, и отстъпи назад. Крейтън поклати глава и се изсмя кратко, преди да излезе бързо през отворената врата.

 

 

— Първо искам да кажа, че се чувствам ужасно — Кейт Фийлдс завъртя кърпичката в потните си ръце. Погледна Робърта Кимбол и Хоумър Санфърд и всеки от тях кимна, че добре я разбира.

— Обичам Джули — продължи тя. — Винаги е била добра с мен. Даде ми тази работа веднага след колежа. Гласува ми такова доверие и не само като на служител, но и като на приятелка. Не бих направила или казала нищо, което да я нарани.

— Ние не изпитваме лоялността ви към госпожица Рътлидж — каза Кимбол. — Но вие имате задължение към нас, като представители на закона, както и към самата себе си, да кажете истината.

— Разбира се, знам — Кейт подсмръкна в кърпичката. — Надявах се на чудо, молех се нещо да се случи, което да ме предпази от това да ви кажа.

— Да ни кажете какво? — приведе се напред Санфърд. — Подсказали сте на детектив Кимбол, че госпожица Рътлидж не е била напълно искрена с нас.

— Не го знам със сигурност — тя премести поглед от единия към другия. — Но тя… може би знае повече, отколкото ви казва.

— Повече за какво? — притисна я Кимбол. — За стрелбата?

Кейт поклати глава и преглътна мъчително. Запита се за хиляден път дали трябваше да го прави и отново стигна до заключението, че да, трябваше. Съвестта й нямаше да я остави на спокойствие.

— Истината за този мъж, Били Дюк.

Двамата детективи размениха погледи, което мигновено я накара да съжали, че е споделила онова, което знае.

— О, моля ви, не я подозирайте в конспирация или нещо подобно. Тя не би могла да има нищо общо със смъртта на господин Уилър. Категорично. Тя го обичаше. Вие не знаете, не можете да си представите какво имаше между тях. Те бяха напълно, тотално посветени един на друг — сълзите, които тя се опитваше да преглътне, потекоха от очите й.

Кимбол й подаде кутия с книжни салфетки.

— Кейт, знаем колко болезнено е за вас, но е жизненоважно да ни кажете какво знаете за госпожица Рътлидж и Били Дюк.

Кейт измъкна чиста кърпичка от кутията. След няколко започвания и спирания, тя успя да контролира хлипането си.

— Познах го от снимката първия път, когато я показахте на Джули. Поднасях ви еспресо, помните ли? Бяхте в ателието и…

— Сещам се — кимна Кимбол. — Как го познахте?

— Идвал е в галерията.

— Кога?

— Не съм сигурна за датата.

— След като господин Уилър е бил застрелян?

— Не. Няколко седмици преди това. Сигурна съм.

— Идвал е да се срещне с госпожица Рътлидж?

— Да.

Кимбол отправи очи към Санфърд, но бързо ги върна върху Кейт. Безмълвната комуникация между тях отново изглеждаше многозначителна, което я накара да се почувства още по-гадно заради това, че предава жената, която обожаваше повече от всички.

— Но Джули не се срещна с него.

— Отказала е?

Кейт поклати глава.

— Не, нямаше я. Той влезе и попита за нея. Казах му, че консултира клиенти в дома им и че не я очаквам да се върне за остатъка от деня. Предложих да му помогна. Той каза „не“, каза, че имал работа с Джули, и че щял да я хване по-късно.

Онова, което беше сдържала, сега най-после излезе от устата й и тя се изпълни с облекчение. Поне можеше да се закълне, че никога не е виждала Джули и този Били Дюк заедно, да разговарят.

— Осъществиха ли контакт? — попита Санфърд.

— Не и доколкото аз знам.

— Идвал ли е пак в галерията?

— Никога повече. Не и докато аз съм била там, във всеки случай. И не изглеждаше като човек, който се интересува от изкуство. Не погледна нито една картина, не изглеждаше като човек, който е обсъждал с Джули някое платно и е дошъл отново. Не остави у мен впечатлението, че е потенциален клиент. Не прояви никакъв интерес към експонатите ни.

— Само към Джули.

Кейт кимна неохотно.

— Само към Джули.

— Тя някога споменавала ли е за него пред вас?

— Не, но аз не знаех името му до тази сутрин, когато ни казахте.

— Той обаче се държеше така, сякаш я познава?

Кейт се поколеба. Това бе въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Ами, да. Нарече я на първо име, остави у мен впечатлението, че е някой, с когото тя се познава или с когото преди си е имала работа. И по начина, по който той каза, че щял да я хване по-късно, използва точно тези думи, прозвучаха неофициално, както нещо, което би казал някой познат. Не е ли така?

Детективите промърмориха утвърдително.

— Казахте ли й по-късно за посещението му? — попита Кимбол.

Кейт кимна.

— Той не остави името си или визитна картичка, нито телефонен номер, така че единственото, което можах да й кажа беше, че я е търсил някакъв мъж, който е казал, че ще я открие по-късно. Тя не отдаде особено внимание на случката, аз също я забравих. И не се бях сещала за него до момента, в който не показахте снимката от охранителната камера. Познах го мигновено, но когато Джули ви каза, че не го познава, аз… аз…

— Вие си замълчахте — завърши Санфърд с обвинителна нотка в гласа.

— Не исках да я вкарвам в неприятности.

Санфърд попита:

— Ами сега?

— Какво имате предвид?

Кимбол се наведе към нея.

— Кейт, задържате ли друга информация, която би могла да й навреди?

— Не — когато я изгледаха със съмнение, тя добави: — Кълна се, че не! Всъщност, камък ми падна от сърцето. Въпреки… — долната й устна започна да трепери и тя усети напора на сдържаните сълзи. — Джули мина през ада от деня, в който господин Уилър умря. Надявам се, че след това, което ви казах, няма да направите нещата по-трудни за нея. Особено след случилото се миналата нощ.

Детективите се спогледаха озадачено, после се обърнаха към Кейт.

— Какво се е случило миналата нощ?