Сандра Браун
Зад кадър (20)

Глава деветнадесета

Пристигна в съда навреме.

Както се и очакваше, Дерек не бе мигнал в стаята за гости на Джули. На разсъмване си бе извикал такси да го вземе, което дойде чак след половин час. Той седеше на тротоара и чакаше, когато колата най-сетне се появи.

Миналата нощ Джули бе избягала от него и гневно бе затръшнала вратата на спалнята си, която остана затворена през цялата нощ. Излезе, без да я види.

Къщата му бе неописуемо празна и студена без Маги, която винаги го посрещаше. Пристъп на гадене се надигна в гърлото му, когато влезе в спалнята си и видя отвратителното тъмно петно върху матрака си. Беше се изкъпал и преоблякъл бързо и бе излязъл от къщата за по-малко от петнайсет минути.

Отиде до офиса си. Марлин беше вече там и кафето — готово. Тя му подаде димящата чаша и го огледа критично, забелязвайки зачервените му очи.

— Трудна нощ?

— Маги е мъртва.

Тя слушаше как й разказва за случилото се — като пропусна, разбира се — да спомене Джули и това, че е прекарал нощта в нейната къща.

— Сигурен ли си, че Крейтън Уилър е отговорен?

— Сигурен съм. Свикай съвещание в единадесет часа. Искам всички да са тук, освен тези, които имат дела в съда. Искам стегнат отчет за делата, по които всеки работи.

Независимо от случилото се, Дерек имаше работа, която не търпеше отлагане. Всъщност, даже му беше добре дошло, за да преодолее импулса да отиде при Уилър и да му свети маслото.

— Ако заседанието продължи и по време на обедната почивка, поръчай да доставят кутии с обяд. Никой да не си тръгва. Ако някой си е уговорил среща за това време, да я отмени.

Докато даваше указания, Марлин пишеше бясно в бележника си.

Той глътна кафето си наведнъж и погледна да види колко е часът.

— Извикай чистачката ми и я предупреди какво ще завари на втория етаж. Кажи й да използва торбата в ъгъла. Обади се на фирмата за матраци. Помоли ги да…

Тя го прекъсна:

— За всичко ще се погрижа, Дерек. Бъди сигурен, че като се прибереш вкъщи довечера, ще имаш ново легло. Повече се тревожа за теб. Как си?

— Вече съм по-добре — съчувствието в очите на Марлин го накара да изпита нов прилив на емоция. — Ще закъснея за съда — той се насочи към вратата, казвайки през рамо: — Дръж връзка с Додж. Това изслушване няма да трае повече от час. Ще се срещна с него след това.

Той отиваше в съда да подаде молба за отлагане на делото на Джейсън Конър. От офиса на прокурора най-сетне бяха предали папките си с разследвания, малко след срещата му със семейство Уилър.

Въпреки гадното си настроение и зачервените очи, той влезе уверено в съдебната зала. Поздрави клиента си, който беше в белезници и неотзивчив. На Дерек му се прииска да го удари заради стойката, но вместо това се съсредоточи в работата си и започна да привежда доводи, позовавайки се на неизпълнението на прокурорския офис да предадат разкритията си.

След двайсетина минути разгорещени спорове прокурорът каза:

— Ваша чест, папката беше доставена добросъвестно веднага, щом завършихме. Ако поисканото от господин Мичъл време не му е позволило да я прегледа, тогава не би трябвало да поема това дело. Което той пое единствено, за да си направи малко реклама.

Още преди съдията да се произнесе, Дерек знаеше, че решението му ще е в негова полза. Получи още един месец да се опита да изкопчи нещо от своеволния тийнейджър, преди да го осъдят.

Той помоли да остане минутка с клиента си.

— Джейсън, не мога да ти помогна, ако ти не ми помогнеш.

Въпреки непрекъснатото му мръщене, момчето изглеждаше добре. Стегнато тяло, тъмна коса, тъмни очи, нацупени устни.

— Как да ти помогна?

— Като ми дадеш нещо, с което да работя. Нещо, около което да изградя защитата. Прегледах папката с разкрития. Загубен си, освен ако не покажа причина, поради която си вдигнал онзи нож срещу родителите си.

Изчака. И не получи нищо. Джейсън размърда крака, при което белезниците издрънчаха, но не отговори.

— Знаеш ли какво мисля? — изгледа го Дерек. — Че си никаквец и мижитурка и че сякаш искаш всички да мислят така.

Момчето обърна глава към Дерек, а очите му горяха.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за мен?

Най-после спечелил вниманието му, Дерек каза:

— Знам, че ще те осъдят на смърт, ако продължаваш по този начин и не ми дадеш нещо, за което да се хвана.

— Бях откачил. Ясно?

Дерек удари по масата.

— Лудият не тръгва да коли, Джейсън. Децата се ядосват непрекъснато на родителите си. Но не ги колят. Слушаш ли ме? Опитвам се да ти спася живота.

— Някой да те е молил? — той скочи от стола си. Охранителите пристъпиха напред. — Защо просто не ме оставиш сам? — изкрещя момчето и започна да се бори с охраната, докато го съпровождаха.

Обезсърчен, Дерек понечи да вземе куфарчето си, когато един от приставите се приближи и му подаде обикновен пощенски плик.

— Един тип ме помоли да ви го предам. Каза, че знаете за какво се отнася.

 

 

Когато Дерек пристигна, Додж стоеше в сянката на сградата на офиса му и пушеше. Огледа го със същото критично око, с което го бе направила Марлин, но не направи коментар за измъчения му вид. Загаси цигарата си в саксията, когато тръгнаха да влизат в сградата. Пътуваха сами в асансьора.

— Джейсън Конър е решил да се остави щата да го екзекутира.

— Тъпак.

— Крейтън Уилър уби Маги снощи.

Додж го изгледа остро.

Дерек не му спести ужасяващите подробности, разказвайки ги, докато влизаха в адвокатската фирма и вървяха към ъгловия офис.

— Тоя шибан кучи син — промърмори Додж.

— Чух те — пропя Марлин.

— Съди ме.

„Съди ме“ бе любимият израз на Додж — любимият му благоприличен израз.

Марлин размаха ръка пред лицето си, за да отвее вонята на тютюн, докато подаваше на Дерек няколко бележки.

— Нищо от това не е спешно. Присъствието на състава на съвещанието ще е сто процента и ги предупредих да са добре подготвени — след това с по-мек тон добави: — Ветеринарят се обади и искаше да знае дали да чака инструкциите ти за… останките.

Дерек кимна и влезе в частния си офис, следван от Додж, който попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Да я кремирам.

— Може да изчакаш ден-два — посъветва го детективът. — Полицията може да поиска да разследва трупа на кучето.

Дерек направи подигравателна физиономия.

— Звънях там тази сутрин. Онези типове, които идваха снощи вкъщи, бяха излезли сутринта по задачи, но говорих с началника им. Подали са рапорт. Даде ми номера на случая и ме увери, че разследването им продължава и че сме щели да държим връзка, ако нещо се открие.

— Обаче ти не очакваш разкритията им със затаен дъх…

— Изобщо не.

— А откъде знаеш, че е бил той? — Додж се отпусна в едно от креслата с лице към бюрото на Дерек.

От вътрешния джоб на сакото си Дерек измъкна плика, който му бяха дали в съдебната зала и го подаде на детектива, който го изгледа с любопитство, след това го отвори, извади единствения лист и прочете двата напечатани върху него реда.

— „Как вървят нещата с мократа поръчка?“. Майкъл Дъглас, „Перфектно убийство“ — той погледна нагоре към Дерек. — „Мокра поръчка“ означава да си изцапаш ръцете с кръв. Какво общо има с това Майкъл Дъглас? Пропуснал ли съм нещо?

— Крейтън Уилър е ходещ справочник за филми. Историк на киното, мамка му. Онова, което направи на Маги…

— Като в „Кръстникът“?

— Да.

— Исусе.

— Да.

Додж върна листа в плика и го плъзна по бюрото.

— Ще го предадеш ли на полицията като доказателство?

— При всички положения.

— Особено сега, когато имаме повод.

— Те сигурно няма да се впуснат в разследване, но все пак смятам да поискам да го изпратят до криминалните.

Додж направи физиономия.

— Криминалните са затрупани със случаи за убийства на хора.

— Не се надявам да излезе нещо от това.

— Защо този кучи син се е захванал с теб? Защото му каза, че няма да го представляваш ли?

Дерек седна на стола си и го завъртя няколко пъти, докато съзерцаваше мърлявия детектив. Не виждаше причина да не му се довери.

— Додж, ще ти кажа нещо.

— Ако съдя по тона ти, след това ще трябва да ме убиеш. Честно, ако е така, не искам да знам.

Дерек се усмихна мрачно и започна с полета си на връщане от Франция, като разказа всичко, включително теорията на Джули, че Крейтън е сключил с някого сделка за убийство, вероятно с Били Дюк.

Когато свърши, настъпи дълга тишина.

Най-накрая Додж се прокашля.

— Имам нужда от цигара.

— Не можеш ли да изчакаш малко, докато ме посъветваш нещо.

— Ти си тук мозъчният тръст, адвокате. Ти си този, на когото плащат големите мангизи да измъква хората от неприятности.

Дерек прие хленча на детектива като това, за което трябваше да мине — тактика на отлагане. Нуждаеше се от време да асимилира всичко, което бе научил. Дерек се изправи и отиде до прозореца. Гледайки навън, изпита завист към хората, които се бореха с уличния трафик, бързаха за срещи, изпълняваха поръчки, справяха се с всекидневните досадни задължения, и денят им беше нормален.

Нормалността го бе напуснала в мига, когато бе погледнал лицето на Джули Рътлидж. Тя бе права в едно отношение: намираше се насред тази каша заради нея. Ако не беше тя, Маги още щеше да е жива. От друга страна, ако не беше тя, той щеше да защитава Крейтън Уилър и перспективата да бъде адвокат на онзи откачен, го накара да потръпне. Щеше да върви подир един никаквец като Джейсън Конър през целия път до неговата екзекуция. Защото нямаше да защитава Крейтън Уилър дори срещу обвинение за нарушаване на правилата за уличното движение.

Потънал в мислите си той се сепна, когато Додж заговори:

— Без значение на всичко останало, този Крейтън Уилър е задник, който заслужава да бъде спукан от бой. Познавам някои момчета. Срещу каса студена бира ще…

— Додж.

— Сериозно ти говоря.

Дерек се засмя.

— Знам, че говориш сериозно. И мен ме изкушава, повярвай ми. Но по-скоро бих искал да му съсипя живота, отколкото да го свърша.

— Само заради Маги ли смяташ, че държанката на Уилър е права, като твърди, че Крейтън е замислил убийството на Пол Уилър?

Дерек пренебрегна това, че детективът нарече Джули „държанка“.

— Склонен съм да вярвам, че тя има право. Гледах достатъчно от онзи филм на Хичкок. Престъпникът е зловеща реминисценция на Крейтън. Очарователен. Красив и сладкодумен. Богат.

— И психопат — завърши Додж. — И аз съм гледал този филм. Доста отдавна. Първата ми съпруга — или може би беше втората — ме изрита от къщи. Наложи се да прекарам в хотел няколко нощи, докато тя се успокои. Имаше фестивал на филмите на Хичкок в един от онези стари театри, които организират такива неща, а телевизорът в стаята ми нямаше кабел, така че излязох и изгледах всичките.

Той спря и замислено се почеса по бузата.

— Виждам накъде бие с това, като е такъв побърканяк на тема кино. Ако наистина е сторил това на Маги, значи е чистокръвно зло.

Дерек се извърна от прозореца, сигурен, че Додж не е завършил.

— Но какво?

— Нищо — детективът потупа джобовете си в търсене на някоя цигара.

— Хайде. Какво?

Той сви рамене.

— Някой се вбесява на някого и убива кучето му. Случва се непрекъснато.

— Така ли мислиш? Че Крейтън ми се е ядосал, защото няма да съм му адвокат, затова се е промъкнал в къщата ми и е обезглавил кучето? И това е всичко, което измисли?

— Не знам — отвърна Додж сприхаво. — Просто казвам.

— Казваш какво точно? — Дерек се върна на бюрото си и седна, загледан упорито в събеседника си. — Да не намекваш, че след като Джули Рътлидж ме е манипулирала веднъж, може би го прави отново?

Въпреки че Додж избягваше да гледа право в него, накрая се предаде.

— Онова, което казвам, е, че най-сигурният начин за една жена да получи онова, което иска, е да използва онова, без което ние, бедните глупаци, не можем. Случва се непрекъснато.

— Но тя не го използва. Не ми позволи да я докосна. Не и след събитията в самолета.

— Ама ти се иска.

Сега Дерек бе този, който избягваше зрителния контакт.

— И тя го знае.

Дерек не отговори.

— И колкото повече не ти позволява, толкова повече го искаш, а колкото повече го искаш, толкова по-сляп ставаш. Знаеш, че има директна зависимост между надървен чеп и сляпа глупост.

Дерек стана от стола си толкова бързо, че го завъртя.

— Добре де, да кажем, че си прав. Както полицията, смяташ, че тя е организирала убийството на Пол Уилър и сега се опитва да стовари вината върху Крейтън — той се наведе напред, за да подчертае думите си. — Но тя е обичала Уилър, човече. За какво ще иска да го убива?

— По дяволите, откъде да знам! Не казвам, че е точно така. Просто не искам да изключа никаква възможност. Трябва да признаеш, че има някои улики срещу нея — Санфърд и Кимбол не са глупаци. Напротив. Заедно са дяволски добър екип. Не биха се взирали толкова в нея, ако не усещат, че има нещо гнило.

Ти сам каза, че не си видял нищо, което да не е наред, в къщата й. Вземаш за чиста монета думите й, че Крейтън Уилър е нахлул с взлом и е разбъркал нещата й, че я е плашил в подземния гараж.

— Тя не е убила Маги. Аз бях с нея.

— Каза, че ти е отнело време да се прибереш и че всъщност сте се разделили бесни един на друг.

— Тя не е убила Маги.

Додж се облегна назад.

— Може би не. Но останалото… — той спря да си поеме дъх. — Само не забравяй, че не е толкова невинна, колкото ти се иска да бъде. Гледай я обективно, преди да се забъркаш в нещо, което би разрушило кариерата, репутацията и живота ти. Прекалено умен си, за да захвърлиш всичко заради един хубав задник.

Дерек го гледаше.

— Можеш да пухтиш, да беснееш и да ме ругаеш колкото щеш, но това не променя истината, която ти казвам. Освен това ти сам ме попита — добави Додж оправдателно. След това промърмори нещо под нос. — Знам какво говоря, адвокате. Една жена ще те прецака много по-лошо и по-бързо от всичко друго на тоя свят, имам цял камион папки в архива си, с които да го докажа. Когато някоя те хване… — той погледна Дерек и тъжно поклати глава.

Дерек отпусна враждебната си поза и се върна зад бюрото. Никога не се бе чувствал толкова изморен. Знаеше, че агентът му мисли само доброто. Погледна го мрачно:

— И какъв е твоят съвет?

— Бягай по-далеч от това.

Дерек вдигна поглед и за няколко секунди го задържа върху детектива.

— Добре… — въздъхна Додж, като опипа отново джобовете си. — Не мислех, че ще се вслушаш, но пък да се надяваме…

— Независимо дали Джули е забъркала цялата тази работа, или Крейтън е организирал убийството на Пол Уилър, ключът към мистерията лежи в човека, който всъщност го е извършил.

— Оня, Били Дюк?

— Той е най-добрата следа до този момент. Можеш ли да го откриеш, Додж?

В отговор детективът се изправи и се насочи към вратата.

— И още нещо.

Додж се обърна.

— Можеш ли да разбереш дали Крейтън Уилър има досие?

Додж се намръщи.

— Не искаш ли прекалено много?

— Неосъществимо ли е?

— Е, Мойсей е разделил на две Мъртво море.

— Червено море. Ще опиташ ли?

Додж отново се обърна към вратата, но Дерек пак го спря. Възрастният мъж простена.

— Наистина имам нужда от цигара.

— Относно Джули. Ти повдигна някои логични въпроси, Додж. Благодаря за помощта.

Детективът изглеждаше успокоен.

— По дяволите. Не е моя работа да те уча. Май се изхвърлих по отношение на нея. Но онова, което знам с абсолютна сигурност…

— Да?

— … е, че здравата ти е влязла под кожата.

 

 

Когато Джули пристигна в галерията, Кейт вече я чакаше и от вратата започна да й се извинява.

— Снощи ти казах, че не е необходимо никакво извинение, нито обяснение — прекъсна я Джули. — Трябвало е да отидеш в полицията и да им кажеш каквото знаеш. Това е било правилното.

Те се прегърнаха и Кейт побърза да отиде в главната зала да се захване с документацията, която бе занемарила през последните няколко дни. Първото позвъняване дойде в единадесет и половина.

Джули вдигна телефона.

— „Ше Жан“.

Нищо. Беше почти сигурна обаче, че човекът, който бе позвънил, е от другата страна на линията, но след като не получи никакъв отговор, затвори.

Същото се случи два часа по-късно. Кейт в това време получаваше колет и се подписваше на бланката на куриера, така че пак Джули вдигна. Произнесе само едно „ало“, преди да затвори.

Третото позвънява дойде малко след това.

След няколко секунди тишина, тя промърмори:

— Върви по дяволите! — и ядосано остави слушалката на мястото й.

— Кой беше?

— Някакъв ненормалник.

Кейт сложи пакета, който бе подписала, върху бюрото на Джули.

— Звъня два пъти тази сутрин, преди да дойдеш.

— Но ти не ми каза.

— Първия път си помислих, че е станала грешка. Втория път просто затворих, без да мисля. До сега.

Джули се опита да получи номера на човека, който бе звънял.

— Частен телефон.

Очевидно Кейт не гледаше другояче на позвъняванията, освен като на досадни.

— Ще се обезсърчи и ще престане — каза тя и събра нещата си, готова да излезе. — Защо не дойдеш за по едно питие с мен, Джули? Може да хапнем някъде за вечеря.

— Благодаря, но искам да свърша тук, преди да си тръгна.

— Добре тогава, до утре — Кейт я докосна по рамото и излезе през задната врата.

Джули погледна стенния часовник и включи малкия телевизор на бюрото си. В момента вървеше ранната емисия новини. Тя гледа през първия половин час, но не споменаха нито веднъж за убийството на Пол Уилър, нито пък за това, че Били Дюк се издирва. Не знаеше дали да чувства облекчение или разочарование.

Бе очаквала днес детективите да я потърсят, да се изправят срещу нея с онова, което Кейт им бе казала вчера за посещението на непознатия в галерията. Бе се обадила на Нед Фултън да е готов, защото може да й потрябва. Но от полицията нямаше и дума.

Ядосваше се като си помислеше, че прахосват часове наред, опитвайки се да я свържат по някакъв начин с този мъж, когото не познаваше. Но ръцете й бяха вързани. Единственият начин да им каже да спрат безполезните си опити да търсят несъществуваща връзка, беше да издаде, че Дерек е този, който й е казал.

Дерек.

Днес не го бе чувала. Което не бе изненадващо, но не знаеше дали да чувства облекчение или разочарование. Когато отиде да провери резето на входната врата, призна пред себе си, че е разочарована.

Ядоса се снощи на думите, които й каза, но бе разочарована тази сутрин, когато се събуди и установи, че е излязъл, без да се обади, без дори да й остави бележка. Беше оправил леглото в стаята за гости и изглеждаше така, сякаш изобщо не е влизал.

На път за хранилището тя спря на прага на отворената врата към ателието и си помисли, че ако вдъхне достатъчно дълбоко, може да долови миризмата на пяната му за бръснене. Беше я пренесъл в помещението. Замислено се приближи към картината с голия мъж, която той толкова не бе харесал и се усмихна при спомена за въпроса му дали някой с всичкия си би платил за нея.

Появата му онзи ден в галерията я бе разтърсила. Той бе последният човек на земята, когото бе очаквала или желаеше да види. А вече изпитваше нетърпение отново да го зърне… Беше забелязала всичко — стойката, формата на ръцете, косата му, едва доловимия белег на брадичката му. Бе гледала толкова много негови снимки предварително, че всички тези физически характеристики й бяха познати още преди да го срещне на борда на самолета.

„Мога ли да ви почерпя с едно следобедно питие?“ Той я бе озарил с такава дяволита усмивка, която още караше стомаха й да пърха. Усмихвайки се смутено, тя си прошепна: „Спечелихте ме още на «здравей»“…

— „Джери Магуайър“.

Сърцето й се срина в ледена пропаст. Задъхвайки се от ужас, тя се завъртя.

В рамката на отворената врата стоеше Крейтън. Беше се облегнал небрежно на касата, с кръстосани глезени и сардонична гримаса на лицето.

— Да не би да те възбужда този внушителен джентълмен с големия кренвирш? — след това добави с по-мазен тон: — Или те хванах в момент, в който бленуваш на глас за расовото адвокатче?

Знаейки, че не би могла да скрие нито страха, нито отвращението си, тя попита:

— Какво искаш, Крейтън?

— Джули, Джули. Усещам враждебност. Откакто си ми практически леля, все се каня да намина и да видя как я караш.

— Можеше да ме попиташ как я карам, когато ми се обади днес.

— Обадил съм ти се?

— Толкова е тъпо и долно да разиграваш тази игра с телефона, Крейтън. Отрязването на главата на безпомощно куче повече се връзва с теб.

— Нямам представа за какво говориш. Нито съм звънял по телефона, нито пък съм обезглавявал куче — той я изгледа. — Честно ти казвам, Джули.

Тя усети, че й е трудно да диша. Ненавистта й към него я задушаваше и това й даде смелост.

— Галерията е затворена. Нахлул си с взлом, затова настоявам да излезеш. Ако не го направиш, ще се обадя в полицията.

Той взе безжичния телефон от масичката за коктейли и й го подаде.

— Хайде. Ще бъде интересно. Ти, аз, двамата детективи, които и без това вече те подозират, ще е приятно в малкото ти ателие тук. Ще им кажа, че си ме поканила, че сега, когато чичо ми Пол не е между живите, си искала да продължим оттам, където бяхме спрели онази вечер в избата.

— Никога няма да ти повярват. Дерек не повярва.

Той вдигна вежди.

— Дерек не е повярвал?

— Казах му истината за тогава.

— Той ли повдигна темата?

Тя не каза нищо, което накара слаба усмивка да заиграе по лицето му.

— Този факт ме кара да вярвам, че любимият ми адвокат се съмнява в твоята версия. Но не се отчайвай. Може би ще имаш повече късмет с детективите — той размаха телефона. — Искаш ли да набера вместо теб?

Тя го бутна настрана и мина през вратата.

— Щом ти не излизаш, аз ще изляза.

Тя продължи по коридора по посока на хранилището с изправен гръб, преструвайки се, че сърцето й не е в гърлото и не бие оглушително. След онова, което бе сторил на лабрадора, вече не се съмняваше в жестокостта, на която е способен.

Той хвана лакътя й с ръка и я блъсна срещу стената, приковавайки я с тяло, като стисна пръсти около шията й.

— Може и да си обичала да чукаш чичо Пол. И по-странни неща са се случвали. Разбрах, че още повече ти е гот да чукаш нафукания Дерек Мичъл. Но си мисля, че онова, което обичаш най-много, е да се чукаш с мен — той се притисна към нея. Тя опита да се освободи, но усилията й го накараха само да се засмее с триумфална усмивка, от която кожата й настръхна.

— Пусни ме.

— Харесва ти да се месиш в живота ми, нали, Джули? А? Мислиш си, че можеш да ме прецакаш, като привлечеш онзи адвокат на своя страна? Помисли отново.

— Предупреждавам те, Крейтън.

— Така ли? Какво ще направиш? — пръстите му се стегнаха около гърлото й. — Извън лигата си, скъпа, и е много тъжно, че си прекалено горда и глупава, за да го осъзнаеш. Оттегли се, докато сладката ти мека кожа още е цяла.

Той я освободи рязко и се ухили, когато тя обгърна с ръце тялото си да се защити.

— Не че не се изкушавам да прокарам език по всеки милиметър от тази възхитителна кожа. „Винаги съм искал да го направя“. Робърт Патрик. „Факултетът“. Нямам търпение да разбера кое у теб толкова е омагьосало чичо Пол. Но, уви, Джули скъпа, ще трябва да запазим това пикантно проучване за друг път. Тази вечер имам среща.

След като го каза, той се върна в задната стая. Мина зад бюрото й, спря и погледна колета, който Кейт бе приела днес.

— Не забравяй да отвориш колетчето си — след което се измъкна през задния вход и шумно затвори след себе си.

Джули остана притисната до стената, краката й трепереха толкова силно, че едва я държаха.

Най-накрая успя да отиде до задната стая, като се подпираше в стената. Залитна към вратата, през която той бе излязъл и решително пусна резето, после се облегна на нея, шумно поемайки въздух през устата.

Отиде до бюрото и се пресегна за телефона, но премисли и го остави, където си беше. Крейтън не би дошъл тук, ако не вярваше, че може да манипулира ситуацията, да я използва за своя изгода, а на нея да навреди. Сигурно се надяваше тя да съобщи за инцидента на детективите, така че той да изопачи всичко, което тя им е казала, карайки я да изглежда нелепо или виновна.

Погледът й падна върху колета на бюрото й.

От етикета не бе ясно кой точно е изпращачът. Изглеждаше безвреден, но тя нямаше доверие на небрежно подхвърлените реплики от Крейтън.

В съзнанието й се завъртяха кинематографични образи на хора, които откриваха ужасяващи неща в обикновени кутии.

В галерията не се чуваше никакъв звук и сърцето й бумтеше в ушите, когато отвори чекмеджето на бюрото си и извади канцеларския нож. Плъзна бутона, който разкри острието, и го притисна към лентата на опаковката, правейки дълъг разрез, което й напомни за скалпел, минаващ по кожа. Бързо разряза лентата в двата къси края и остави ножа настрана.

Пръстите й бяха толкова студени, че едва усещаше картона, докато го отваряше. Вътре имаше парченца зелен дунапрен. Стандартен опаковъчен материал. Напълно безобиден.

Протегна ръце, след това бързо ги сви в юмруци и ги дръпна. Пое си няколко пъти въздух, надявайки се да забави ритъма на сърцето си. Преодоля безпокойството си и отново протегна ръце към кутията. След няколко агонизиращи секунди на страх бръкна сред дунапрена. По бюрото и по пода се разсипаха безтегловни стърготини. Протегна пръсти и го напипа.

Предметът беше увит в предпазна опаковка с въздушни мехурчета. Тя го хвана с две ръце и го извади.

Когато разбра какво е, леко извика. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на пода, цялото й тяло се разтреперан неконтролируемо. От устата й се откъсна хлип.

Беше стъклена купа, която тя бе поръчала специално за един клиент.

Нищо повече.

Докато седеше и се опитваше да регулира дишането си, погледна към вратата, през която Крейтън беше излязъл. Стори й се, че чува злорад смях.