Сандра Браун
Зад кадър (11)

Глава десета

Крейтън беше бесен на Дерек Мичъл и точно по тази причина бе решил да не позволи на този Ф. Лий Бейли да развали плановете му за вечерта. Говореше сам на себе си в жизнерадостно настроение в момента, когато влизаше в модния клуб тази вечер. „Кристис“ беше шумно, вълнуващо място, в което след вечеря нахлуваше тълпата, която още не бе готова да признае края на вечерта.

Питиетата бяха с безобразна надценка и в по-голямата си част — пастелни. Клубът не привличаше пиячи, които обичаха бирата си от бутилка и питиетата си — неразредени. Вместо това тук се изсипваха тълпи от хора, които искаха да впечатлят и да бъдат впечатлени.

Мъжете бяха енергични и преуспяващи, а жените — достатъчно красиви, за да не трябва да купуват собствените си питиета. Една добре облечена, заможна група, посветила себе си на преследването на богатството, властта и перфектния тен. Когато Крейтън влезе, направи го с ясното съзнание, че притежава това, към което те се стремяха.

Докато вървеше към бара, той привлече вниманието на няколко жени, които на мига телеграфираха присъствието си. Погледна ги отгоре и обмисли перспективите на всяка. Но ги отмина. Тази вечер си търсеше нещо специално. Щеше да я познае, когато я види.

Седна на бара и си поръча сода и лайм. Музиката пулсираше. Разговорите често бяха прекъсвани от гръмогласен смях. Всяка друга вечер карнавалната атмосфера би го раздразнила, но тази вечер би могъл да я понесе, може би дори да й се наслади.

Въпреки Дерек Мичъл.

За кого се мислеше този задник, отказвайки му да го вземе за клиент? Имаше прекалено много клиенти? Беше прекалено зает? Я стига. Той не беше нищо друго, освен едно адвокатче, водещо дела за обезщетение, само че превъзнасяно до небесата.

От адвокатския офис Крейтън беше отишъл до кънтри клуба за един здрав тенис мач с треньора си, след това се прибра вкъщи и направи поръчка в „Дай“ за вечеря. Яде от поднос, докато гледаше дивидито, което майка му бе върнала, след като бе повредила първото копие. Мнението й за филма беше правилно — беше отвратителен. Глупава история за точно толкова глупава главна героиня с пеперуда, татуирана на задника й. От двете пеперудата имаше по-голям талант.

Беше изгледал едва половината, преди да прехвърли на един стар трилър с Брайан Де Палма, в който момичето, изложено на опасност, беше продупчено. Буквално. С електрическа бормашина. Много кървав и малко тежък символизъм за дефлорацията, но сцената имаше силно въздействие, което я бе направило култова в цял свят.

След това си взе душ, облече се и излезе. И ето го, надянал новия си костюм на „Брайъни“, добре изглеждащ, преднамерено безгрижен, очакващ да се появи неговата дама на вечерта.

Това не трая дълго. Беше изпил половината си сода, когато я забеляза на отсрещния край на бара, където се опитваше да привлече вниманието на един от заетите бармани.

Беше със слабо телосложение и имаше права руса коса, не като на курвата, която му беше правила свирка миналата нощ. Косата й блесна на слабата светлина, когато тръсна глава от раздразнение, че барманът продължава да не я забелязва, и вместо това взема поръчката на друг клиент.

Крейтън изпита желание тя да погледне в неговата посока. Допадна му идеята да го потърси, преди той да се е приближил до нея. Сякаш отговаряйки на мислите му, погледът й се зарея, докато спря върху Крейтън, наведен небрежно и елегантно към бара, вперил очи в нея, сякаш запленен от видение.

Нямаше как да знае, че беше точно обратното.

Вдигна чашата си и изви едната си вежда въпросително. Тя се поколеба, после кимна. Преднамерено, бавно, без да прекъсва зрителния контакт, той тръгна към нея. Когато я достигна, не каза нищо в началото, остави очите си да говорят вместо него. Гледаше лицето й, сякаш го изпиваше с очи. Жените обичаха това.

След това се наведе към нея, за да може да го чуе:

— От всички барове, във всички градове, в целия свят, тя влезе в моя.

Тя примигна няколко пъти, изглеждаше разтревожена и объркана.

— Моля?

Не беше фен на Боги. Много лошо.

— Какво ще искате?

— Ябълково мартини?

Тя сложи въпроса накрая, сякаш се страхуваше, че той може да е искал да й поръча нещо друго. От това той мигновено си направи две заключения. Първо, че не беше на мястото си. И второ, че го знаеше много добре. Отлично.

Когато барманът прелетя покрай тях, Крейтън щракна шумно с пръсти.

— Ябълково мартини за дамата.

— Готово — извика онзи през рамо, подтичвайки.

— Значи така се прави — тя щракна с пръсти.

— Това е единият начин.

— Нямаше да се получи с мен. Нямам този авторитет, който излъчвате вие.

Той я огледа от главата до петите, после с идеално премерено безочие, провлече:

— Не ви трябва.

Тя се изчерви скромно. Беше облечена в къса черна пола, от онзи вид, които можеха да минат за бизнес костюм от средно скъп магазин, където младите професионалистки, които разчитаха на заплата, биха пазарували.

Сигурно беше свалила сакото на излизане от работа. Червеният сатенен топ отдолу беше достатъчно дискретен за офиса, но изглеждаше по-привлекателен сега, облечен без жакет и сутиен, без съмнение свален в тоалетната и натъпкан в купената й на разпродажба дизайнерска чанта.

Служителка в офис през деня, нощем тя се превръщаше в ловец, дебнещ принца от приказките. Сигурно икономисваше от обеди, за да финансира облеклото, с което да подмами в капана — боя за коса, грим, обувки с високи токчета, бижута.

Според Крейтън това, което тя правеше, беше форма на проституиране. Но за негов късмет тя гледаше така, сякаш мъжът на нейните мечти беше паднал в капана й. Под показващата не особено изискан вкус блуза малките й зърна бяха напрегнати от възбуда.

— Как се казвате? — попита той.

— Ариел.

— Ариел. Красиво.

— Благодаря.

Като се наведе по-близко, той прошепна:

— Името също.

Тя се изчерви.

— А вие как се казвате?

Той й каза и тя се засмя.

— Не съм чувала това име преди.

— Фамилно име. Можете да го съкратите и да ме наричате Тони.

— Здрасти, Тони — каза тя дръзко.

Поднесоха питието й.

Той го побутна към нея и тя отпи.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Вкусно е, благодаря.

— Пак заповядай.

— Ти не си ли поръча нещо?

Той вдигна чашата, която бе взел със себе си.

— Водка и тоник?

— Сода.

— Не пиеш ли?

— Не.

— Никога?

Той поклати глава.

— Религиозни причини?

Той се засмя широко.

— Едва ли.

— Тогава защо?

— Не обичам потискащи средства.

Поглеждайки го през полуспуснати мигли, тя попита:

— А как стои въпросът със стимулантите?

— Нямам нужда от тях.

Вербалната предварителна игра беше прекалено лесна. Преди да се е отегчил напълно, той я попита къде работи.

Дори след като дърдори повече от пет минути за това, той продължаваше да не знае точно какво прави тя в компания, която звучи силно угнетяващо. Изключи я, докато оглеждаше подробно външността й. При по-внимателна инспекция, забеляза, че е леко прецъфтяла, но това беше по някакъв начин дори привлекателно. Носът и страните й бяха напръскани с лунички, които се бе опитала да прикрие с пудра. Очите й бяха с приятен кафяв нюанс. Цвят на шери.

Тя пресуши чашата си и той направи знак за друга.

— Ами ти, Тони? — попита тя. — Ти къде работиш?

Той се засмя меко и се наведе към нея, оставяйки бедрата му да се допрат до нейните.

— Никъде.

— Не, сериозно.

— Не работя никъде.

Тя огледа дрехите му, ръчния часовник.

— Изглежда се справяш много добре.

— Наистина, отвратително богат съм. С безбожното фамилно име вървят безбожно количество фамилни пари. Смятам, че замяната е честна.

Тя се ухили. Но когато той не се присъедини към смеха й и тя осъзна, че той просто е констатирал факт, ченето й увисна.

— Сериозно?

— Сериозно — окей, тя не беше гений. Още по-добре.

Второто мартини пристигна. Тя го огледа преценяващо над ръба на чашата, докато отпиваше.

Той се усмихна.

— Сега, когато знаеш, че съм богат, повече ли ме харесваш?

— Харесах те преди това.

Той беше сигурен, че тя обмисля стратегията си. Любопитството й беше неистово, но тя нямаше да му позволи да вземе връх, така че тя отмести разговора далеч от финансите, сякаш това не бе важно.

— След като не работиш какво правиш?

— Играя много тенис, но филмите са ми страст. Филми, режисьори, сценаристи, актьори.

— О, Боже! Аз също обичам тези неща!

— Наистина ли?

— Мисля, че „Ю Ес Уикли“ отразява тези събития най-добре. Но харесвам и „Пийпъл“, особено когато пишат за най-доброто и най-лошото в облеклото на „Оскар“-ите. Кой е любимият ти филм? Моят е „Сексът и градът“.

Добри ми Боже.

— Сериозно?

Отне й петнайсет минути да пресуши второто мартини, през което време го въвлече в безсмислен диалог, докато се сближаваха физически. Методът й беше добре трениран, но явен. Тя докосваше ръката му всеки път, когато наблягаше на нещо. Говореше тихо, принуждавайки го да се приближи още, за да я чуе, докато се оказаха толкова близко, че едното от щръкналите й зърна периодично докосваше бицепса му.

Беше време да придвижи събитията нататък.

— Още едно?

Тя отметна коси назад, откривайки врата и гърдите си.

— По-добре не. Утре е работен ден — побутна игриво крака му с коляното си. — За повечето от нас.

— Това е много лошо. Тъкмо се канех да те попитам дали искаш да отидем някъде другаде. На място, където няма да се налага да викаме, за да се чуем.

В очите й блесна неувереност.

— Хммм, аз…

— Не?

— Ами…

— Не е нужно да обясняваш — той докосна ръката й с разбиране. — Не ме познаваш.

Очите й се стрелнаха встрани, после отново се върнаха върху него.

— Къде? Искам да кажа, къде искаш да отидем?

— Ти кажи. Все ми е едно. Просто искам да удължа вечерта — той стисна ръката й. — Виж, можем да отидем в отделни коли. Аз ще се кача на поршето си, а ти…

— Имаш Порше?

— С което, обещавам ти, в най-скоро време ще те взема да се разходим. Само не и тази вечер — приковавайки поглед в нейния, той каза: — Не искам да се страхуваш, въпреки че напълно те разбирам, ако е така.

— Не че се страхувам… Просто… съм малко нервна заради един тип. Звъни вкъщи нощем непрекъснато. Плаши ме.

— Говори ли мръсотии?

— Не. Просто стои на телефона, докато не затворя.

— Полицията може да проследи обажданията, да разбере кой е.

— О, аз знам кой е — каза тя бързо. — Един тип, когото познавам. Причини ми известни неприятности — тя направи движение с ръка, опитвайки се да омаловажи важността на неприятностите. — Вече е история.

Като се наведе и стисна силно ръката й, той се озъби:

— Искаш ли да му дам да се разбере?

Тя се засмя.

— Не. Не си струва труда, повярвай ми.

— Ами, права си да се държиш предпазливо — той пусна ръката й. — Не се притеснявай за това. Ще го направим друг път. Ако идваш тук често, сигурно ще се засечем отново — той се обърна и направи знак на келнера за сметката си.

Тя захапа стръвта, както той знаеше, че ще направи. Бързо сложи ръка върху неговата, сякаш се страхуваше, че може да изчезне и тя завинаги да изгуби шанса си.

— До къщата ми има кафене. Доста гадно е, но е отворено до късно. Можем да се срещнем там за по едно кафе.

Той я дари с най-перфектната си усмивка.

— Звучи страхотно.

— Първо трябва да отида до тоалетната.

— Ще те чакам тук.

Сега, след като бе променила мнението си, тя гореше от нетърпение. Провря се през тълпата и се насочи към тоалетните. Точно преди да изчезне в коридора, където се намираха, се обърна и му помаха.

Той вдигна брадичката си в отговор, за да потисне една усмивка. Тя не можеше да повярва на страхотния си късмет. Сигурно се щипеше, за да се увери, че не е сън, като се оглеждаше критично в огледалото и се оправяше.

Минаха пет минути, а още не се бе върнала.

За да минава времето, той се обърна към бара, така че да може да вижда отражението си в тъмното огледало зад него. Костюмът беше трепач. Времето на тенис корта този следобед бе добавило руменина към тена му и изсветлило русите кичури в косата му. Нищо чудно, че зърната й бяха реагирали така бързо.

Той се награди със самодоволна усмивка.

Която угасна в мига, когато забеляза Джули Рътлидж.

Имаше няколко метра от бара между тях и много хора, но очите й бяха фиксирани върху него в огледалото. Улавяйки го как се възхищава на отражението си, тя се усмихна и се извърна, насочвайки се към изхода.

— Мамка му! — той се завъртя с гръб към бара и грубо изблъска едно юпи, някаква анорексичка и една двойка, които почти се съвкупяваха. Не мислеше за нищо друго, освен за Джули, която си проправяше път през тълпата по-чевръсто от него.

Тя подаваше на момчето, паркиращо колите, талона си, когато Крейтън я настигна.

— Извинете ни — каза той на служителя. Обви ръка около нейната, избута я настрана и притисна гърба й в покритата с бръшлян външна стена.

Безцеремонното му поведение я накара да побеснее.

— Свали си ръцете от мен.

Той го направи, но с глас, който напълно се владееше, каза:

— Давай, Джули, направи сцена. Извикай полиция, защо не го сториш? Когато дойдат тук, мога да им кажа, че ме дебнеш.

— Не ме предизвиквай, Крейтън. Нямаш желание полицията да чуе онова, което ще им кажа за теб.

— Което е?

— Колко много мразеше Пол.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но те вече го знаят. Сам им го казах.

— Сигурна съм, че ти стоиш зад убийството му.

Той се разсмя.

— Имаш истински дар да си измисляш. Мислила ли си някога да пишеш сценарии? Богатото ти въображение ли беше онова, което държеше скъпия ми чичо в плен? Или начина, по който ближеше топките му?

Тя кипна, но като не изпускаше погледа му, бавно отстъпи назад.

— Пол не беше глупак.

— Глупак?

— Познаваше хората.

— Така ли?

— Аз също.

— Не ми е приятно да споря с теб, Джули, когато демонстрираш такава възхитителна смелост. Но, казано с думите на Джеръми Айрънс в ролята на Клаус фон Бюлов от „Обрат на съдбата“: „Нямаш представа“.

 

 

Маги се изправи и изръмжа. Секунди по-късно звънецът на вратата на Дерек иззвъня. Той погледна часовника на бюрото си.

— Кой е пък сега, по дяволите?

Беше се прибрал с готова храна за вкъщи. Изяде я, докато гледаше първите няколко ининга на играта на „Брейвс“ по телевизията, след това отиде в домашния си кабинет, където щеше да работи през останалата част от вечерта. Щеше да му отнеме няколко дни да навакса всичко случило се, докато го нямаше, и свършваше повече работа вкъщи след работно време, отколкото в офиса, когато вниманието му непрекъснато бе заето с нещо друго.

Бос, облечен само със спортни шорти и стара тениска, той мина през къщата, светвайки лампите. Не очакваше компания и съвсем определено не чакаше човека, когото видя през шпионката на входната си врата.

Отключи и отвори.

— Какво правите тук, по дяволите?

Крейтън Уилър мина покрай него и влезе вътре.

— Искам да я държите далеч от мен. Не ме интересува колко ще струва или какви връзки ще раздвижите, нито какви акробатики ще правите. Направете каквото трябва, само я накарайте да се махне от мен и да ме остави на мира.

— Влизайте — каза Дерек язвително и затвори с трясък вратата.

— Тя вече прекали. Мина всяка граница.

— Преди всичко ми кажете за кого става дума. Коя е „тя“? Робърта Кимбол?

— Джули Рътлидж — отвърна Крейтън. — Отначало бяха само обидни коментари, които пускаше тук и там. Но вече прекали — той млъкна и предпазливо погледна Маги, която още ръмжеше. — Не хапе, нали?

Дерек нареди на кучето си да седне. То реагира на гнева в гласа му, но усети, че неканеният гост бе този, който го бе ядосал.

— Къде се намирате, да идвате в къщата ми посред нощ и да нахълтвате така? Изляхте ли си вече жлъчката?

— И много пари, също така.

Дерек скъси дистанцията между тях и заби пръст в лицето на Крейтън.

— Което не ви дава никакво право. Определено не и правото да ми налитате в дома ми. Няма да ви представлявам. Не знам как да ви го кажа по-ясно.

Крейтън допусна, че арогантното отношение беше това, което бе накарало Дерек да го презира още щом го видя. Дерек не трепна и накрая нещо в гневното му изражение сякаш го прониза.

Крейтън отстъпи няколко крачки и направи помирителен жест с ръце.

— Добре, добре. Съжалявам, че не звъннах предварително. Това беше грубо. Но беше наложително да говоря с вас.

— Тогава трябваше да ми се обадите в офиса и да си запазите час през работното ми време.

— Щяхте ли да ме приемете?

— Не.

Крейтън направи жест, който казваше: Именно.

— Казах всичко, което трябваше да ви кажа този следобед.

— Когато днес се срещнахме, Джули Рътлидж ме дебнеше.

— Дебнела ви е?

— Точно така. Загубила си е разсъдъка. Сигурно страда от посттравматичен стрес, причинен от стрелбата. Или от каквото и да е. Не знам. Нямаше да ме е грижа, ако не беше фокусирала лудостта си върху мен. Обвиняваше ме, че съм участвал по някакъв начин в онзи шибан обир, когато чичо ми беше убит. Всъщност каза: „Знам, че ти стоиш зад убийството му“.

Джули беше заблудила Дерек, но той не вярваше, че действа неблагоразумно, че страда от посттравматичен стрес или се е побъркала. Всъщност, тъкмо обратното. Но не трябваше да се издава, че я познава. Затова каза:

— Не изглеждаше да е умопомрачена, когато я видях по телевизията.

Крейтън като че ли не го чу.

— Ще поискам ограничителна заповед срещу нея. Или по-скоро вие ще го направите.

— Моля?

— Утре. Искам да идете в съда или където трябва, за да издадат ограничителна заповед. В състоянието, в което се намира, един Господ знае какво може да направи. Не я искам около себе си. Вземете такава заповед, така че да бъде арестувана, ако наруши личното ми пространство.

— Не е толкова лесно, Крейтън.

— Колкото по-трудно е, толкова повече пари ще направите, така че за какво се притеснявате?

Дерек се притесняваше, че може да срита този богат кучи син по задника, задето си мисли, че всичко — включително Дерек Мичъл — е достъпен, стига да му хвърлиш достатъчно пари. Но ако го удареше, нямаше да спечели нищо, освен може би да бъде даден под съд, така че прояви завиден самоконтрол и попита:

— Какво ви вбеси? Какво точно се случи? Какво ви накара да мислите, че госпожица Рътлидж представлява опасност за вас?

За да демонстрира, че е готов да слуша, Дерек се върна и седна в стола си. Маги се паркира в краката му и погледна подозрително към мъжа в безупречно скроения кремав костюм. Крейтън разказа на Дерек за свадата с Джули Рътлидж в един нощен клуб, наречен „Кристис“.

— Какво правеше тя там? — попита Дерек.

— Ама вие не ме ли слушахте? Дебнеше ме.

— Беше ли с някого?

— Не знам. Не вярвам — пръстите на Крейтън се свиваха и разпускаха, показвайки нетърпението му. — Каква шибана разлика има дали е била сама или с някого? Хванах я да ме гледа в огледалото. Не искам да ме преследва. Трябва да направите нещо по въпроса.

— Грешно. Няма — Дерек хладнокръвно скръсти ръце пред гърдите си. — Вие и Джули Рътлидж сте се видели в известен бар. Шансът да се срещнете случайно…

— Шанс, как ли пък не.

— Вероятността да се срещнете на обществено място не говори за дебнене.

— Проследила ме е дотам.

Дерек вдигна рамене:

— Възможно е.

— Определено.

— Имате ли доказателства за това?

— Разбира се, че не, просто го знам.

— Преследвала ли ви е и друг път?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не се е крила някъде зад мен.

Беше ред на Дерек да направи сериозна физиономия.

— Да се крие зад вас? Например в храстите? Защо ще иска да ви шпионира, Крейтън?

— Защото е заблудена.

— Виждали ли сте я да се навърта около къщата ви? Около Поршето ви? Около шкафчето ви за тенис? — Дерек видя, че Крейтън не хареса подигравките му.

— Мислите, че е забавно? — попита той.

Дерек не обърна внимание на абсурда и се изправи.

— Ако Джули Рътлидж започне да ви звъни посред нощ и да ви отправя смъртни заплахи, или пък започне да ви изпраща зловещи съобщения по електронната поща, или пусне зайче в кипящата вода за спагетите ви… — той направи пауза, изчаквайки коментара на Крейтън. Когато такъв не последва, каза: — Това беше филмова отпратка.

— Схванах — каза Крейтън с неестествен глас, като едва движеше устните си.

— Ако започне да прави такива неща, тогава ще е настъпил моментът за издаване на ограничителна заповед.

— И бихте го обмислили?

С неохота, единствено защото беше уморен и искаше час по-скоро Крейтън Уилър да си тръгне, Дерек кимна:

— Бих го обмислил.

— Добре тогава. Ще държим връзка.

Дерек отиде до входната врата и я отвори. Когато Крейтън мина покрай него, той го хвана за рамото и обърна младия мъж към себе си.

— Не ме интересува колко пари имате, никога, ама никога не идвайте вече в къщата ми.

Крейтън изсумтя и се ухили.

— Или какво?

— Или ще пострадате.

Крейтън изстреля най-красивата си усмивка.

— Обещавате ли? — след това му изпрати въздушна целувка и с отпусната походка тръгна към паркираното си на тротоара порше.