Сандра Браун
Зад кадър (14)

Глава тринадесета

Празното гнездо изщрака шумно.

— Джули?

— Ще го направя!

Той пристъпи напред. Тя отново дръпна спусъка. Поредно зловещо изщракване.

— Следващия път ще умреш!

— Джули, това съм аз.

Тя пое дъх с облекчение. Треперейки, насочи пистолета към пода и го остави, сви колене към гърдите си и отпусна глава върху тях.

— Добре ли си? — Дерек последва звука от неравното й дишане до ъгъла на стаята и клекна до нея. — Удари ли се?

— Не.

— Предната врата на къщата стоеше отворена. Защо всички лампи са угасени? Какво се е случило?

Тя избърбори през истеричен смях:

— Едва не те застрелях.

— Защо стоиш на тъмно?

— Няма ток.

— Къде е таблото с бушоните?

— В килера. Зад теб, вдясно. Пуснах фенерчето на пода някъде близо до вратата.

Той тръгна нататък, блъскайки се в мебели и предмети. Намери фенерчето. Слабият лъч заигра из стаята, докато се движеше към килера. След малко се чу тракане на закачалки, металната врата на електрическото табло изскърца. Миг по-късно лампите светнаха. Ярката светлина я заслепи и й отне известно време, докато очите й привикнат.

Дерек коленичи отново до нея.

— Прекъсвачът е изгорял. Сигурно е бил токов удар.

— Предполагам.

— Ти наистина едва не ме застреля — той видя пистолета.

— Да.

— Удари ли се?

Тя поклати глава.

— Искаш ли да ми кажеш какво става?

— Прибрах се вкъщи. Нямаше ток. Аз… Започнах да си въобразявам — тя му каза за пейката в антрето. — Помислих, че може някой да е влязъл с взлом и да е още вътре.

— Защо не излезе и не се обади на полицията?

— Добре, че не го направих. И без това се чувствам достатъчно глупаво.

Тя се опита да стане, но коленете не я държаха. Той я хвана за лакътя и й помогна да се изправи.

— Благодаря — чувствайки се нелепо, тя се отдалечи от него. — Извини ме. Трябва да пийна малко вода.

В банята напълни една чаша с вода от чешмата и докато отпиваше, нещо привлече погледа й в огледалото. Бавно спусна чашата, обърна се и погледна към дантелените бикини, които висяха на закачалката на гърба на вратата. Не си спомняше кога за последен път ги е обувала, но определено не беше скоро. Трябваше да лежат сгънати в чекмеджето на гардероба, вместо да висят в банята.

— Наред ли е всичко? — надникна Дерек. Но когато я погледна, изражението му се промени. — Какво има?

— Това не би трябвало да е тук — тя посочи бикините, докато се отдръпваше встрани, така че да излезе. Когато застана в центъра на спалнята си, очите й неспокойно зашариха из помещението.

— Какво имаш предвид като казваш, че не би трябвало да са тук?

— Точно каквото казах — тя търсеше нещо, някакъв, дори най-малък знак, че нещо не е наред.

— Не са ли твои?

— Да, но не съм… Не си спомням кога за последен път съм ги обувала.

Тя бързо излезе от стаята, мина през коридора и отиде в спалнята за гости. Светна лампата и погледът й бързо обходи стаята, но не откри нищо необичайно.

В дневната обаче забеляза нещо, което й бе убягнало по-рано в лъча на фенерчето. На края на масата лежеше една отворена книга, обърната надолу. Книгоразделителят беше до нея, а не между страниците, където би трябвало да бъде.

Дерек застана зад нея.

— Какво?

— Никога не оставям книга по този начин. Така гръбчето й се разваля. Баща ми обичаше книгите и много държеше да се пазят. Научи ме никога да не… — тя се обърна към Дерек. — Винаги използвам книгоразделител.

Без да изчака да й отговори, тя се насочи бързо към кухнята и видя, че някои от нещата върху плота са преместени. Готварската книга на поставката беше затворена; а тя винаги я държеше отворена, защото харесваше снимката. На една от бутилките с вино корковата тапа бе свалена, но иначе бе оставена недокосната.

По-поразителна беше декоративната закачалка от ковано желязо, на която държеше три кърпи за бара. Тя и Пол ги бяха купили от един битпазар в Париж скоро след като се запознаха. Не бе придирчива към начина, по който да бъдат закачени, всъщност й харесваше да изглеждат така, сякаш се употребяват често, както беше в действителност. Сега обаче те бяха сгънати идеално и поставени на рафта с подравнени краища.

— Бил е тук.

Дори не осъзна, че е изрекла думите гласно, докато Дерек не я хвана за раменете и не я попита кротко:

— Джули, за какво говориш?

Тя вдигна ръка към закачалката за кърпи и извика:

— Не виждаш ли? Като във филм е.

Дерек я обърна към себе си и я погледна с недоумение.

— Кое? Какъв филм?

Тя се отскубна от хватката му.

— Трябва да си тръгнеш веднага — връщайки се в спалнята, тя отвори чекмеджето на скрина и започна да събира разни дрехи. След това взе една брезентова цилиндрична торба от килера и започна да тъпче нещата в нея.

— Какво правиш? — Дерек стоеше в рамката на отворената врата и я гледаше озадачен.

— Няма да остана тук тази нощ. Не съм сигурна, че токът няма да спре пак. Поне докато не се обадя на електрическата компания да дойдат и да проверят, не искам да стоя тук — прозвуча като благовидно извинение да се махне, когато всъщност имаше две неща. Страх, на първо място. И недоказуемата убеденост, че Крейтън е нахлул в дома й. — Сам виждаш колко е горещо с неработещи климатици. Така че просто ще…

Дерек отново я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си.

— Какво става наистина?

— Казах ти. Аз…

— Джули.

Тя задиша тежко пред полуотворените си устни и знаеше, че ако изражението й издава половината от онова, което чувстваше, беше безполезно да лъже.

— Бил е тук. Идвал е.

— Кой?

— Крейтън.

— Какво те кара да мислиш така?

Тя се огледа, търсейки очевидни доказателства за нахълтване, но осъзна, че никой не би забелязал едва доловимите знаци, освен нея самата.

— Пейката. Преместил я е. И другите неща. Бикините на закачалката в банята — тя обхвана тялото си с ръце, изпитвайки отвращение от мисълта, че се е ровил из бельото й. — Освен това не съм отваряла онази бутилка с вино. Книгата в дневната. Никога не бих я оставила по този начин. Кърпите на бара.

— Прислужницата ти…

Тя поклати глава.

— Бил е Крейтън. Става дума за филм. Не мога да си спомня името. Джулия Робъртс фалшифицира смъртта си, за да избяга от съпруг, който я малтретира. Но той разбира и когато я намира, той… той… подрежда кърпите. Имаше тази мания всичко да е под конец. Когато тя видя кърпите, разбра…

Джули спря, осъзнавайки колко откачено звучи. Пое си дълбоко въздух и овладя разтреперания си глас.

— Моля те, върви си. Защо още си тук? Какво правиш тук, първо на първо?

Той игнорира въпроса.

— Сигурна ли си, че някой е влизал?

— Напълно сигурна.

Той я гледа известно време, след това произнесе спокойно:

— Трябва да се обадиш в полицията.

Тя поклати глава.

— Ако не го направиш, тогава аз ще го направя.

Той бръкна за клетъчния си телефон, но тя го дръпна за ръкава.

— Недей да звъниш.

— Но ако подозираш, че някой е влязъл в къщата ти с взлом…

— Не подозирам. Знам.

— Можеш ли да кажеш дали нещо е взето?

— Не е влизал, за да краде. Влязъл е, за да ми покаже, че може да го направи.

— Крейтън?

Виждайки съмнението в очите му, тя се завъртя и отиде в банята.

Дерек я последва до вратата.

— Съветвам те да не докосваш нищо, докато полицията не вземе отпечатъци.

— Не ме ли чуваш, господин Мичъл? Нямам намерение да съобщавам това на никого. Ти не ми вярваш. Защо те да го правят?

— Не съм казал, че не ти вярвам.

— Не беше нужно. Във всеки случай аз няма да звъня в полицията. Няма доказателства за взлом. Ще си помислят, че съм откачила.

— Ако някой е влизал с взлом, трябва да бъде съобщено.

— Тогава го съобщи ти — сопна се тя. Започна да дърпа фуркетите от косата си и да ги хвърля на тоалетката в банята. — Прекарай остатъка от нощта в полицейското управление, отговаряй на въпроси, разказвай и преразказвай версията си. Аз правих всичко това в деня, когато Пол бе застрелян. И не стигнах доникъде. Няма да го правя отново — тя освободи навитата си на тила коса и произнесе полугласно: — Няма да му доставя това удоволствие.

Събра някои от козметичните си принадлежности, занесе ги в спалнята и ги пъхна в брезентовата торба. Дръпна ципа й, вдигна я и посочи на Дерек вратата.

— Ще се видим отвън.

— Къде ще отидеш?

— На хотел.

— Не искаш ли първо да се преоблечеш?

Двамата бяха още във вечерните си дрехи, въпреки че копчето за прикрепването на подвижната яка към ризата му бе разкопчано и развързаната му папийонка висеше отпусната върху гърдите. Тя си помисли, че не я интересува как е облечена.

— Не, ще отида така.

— Ще те откарам.

— Защо?

— Не си в състояние да шофираш.

— Добре съм.

— Трепериш.

Тя осъзна, че е прав. Страхът й, сега примесен с гняв, я караше да се тресе.

Дерек се приближи до нея и вдигна пистолета от пода.

— Имаш ли разрешително за него?

Тя протегна ръка и го взе, пъхайки го между матрака и пружината на леглото си.

— Това не е безобидно оръжие — отбеляза той.

— Пол ми го даде и настояваше да го нося със себе си. Богатството му го правеше мишена за отвличане. Беше параноичен на тази тема, страхуваше се, че някой би се опитал да се добере до него като ми навреди.

— Колко гнезда бяха оставени празни?

— Две.

— Късметлията аз.

— И аз. Ако те бях застреляла, нямаше да имам друг избор, освен да прекарам останалата част от нощта в полицейското управление.

Изглеждаше й нелепо да заключва къщата си, но все пак го направи. Колата на Дерек беше паркирана на тротоара.

— Вече съм по-спокойна — каза тя. — Напълно съм в състояние да шофирам.

Той поклати глава.

— Можеш да се движиш след мен, за да си сигурен, че съм пристигнала в безопасност.

— Аз ще шофирам — за да предотврати по-нататъшни спорове, той взе брезентовата торба от нея.

— Ще звънна на Кейт сутринта и ще я доведа у дома.

— Звучи като план.

Той я накара да седне на пасажерското място, хвърли торбата на задната седалка, заобиколи колата и влезе в купето. Пропътуваха няколко преки в мълчание, после тя повтори предишния си въпрос:

— Какво правеше в къщата ми?

— Трябваше да говоря с теб.

— За какво?

— Спречквала ли си се с Крейтън в някакъв клуб снощи?

— Ох…

Той я изгледа.

— Това „да“ ли трябва да означава?

— Не съм признала нищо.

— Много благоразумно от твоя страна.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Дъг ми каза тази вечер, че си отказал да ги представляваш.

— Така е.

— Причината била, че си прекалено зает и не можеш да поемаш други клиенти. Само че той се съмнява в това.

— Съмнява се и не го приема. Знам го, защото днес следобед депозира хонорара ми по договора във фирмената сметка. Направи го чрез електронен трансфер, оставяйки хартиен шлейф широк една миля.

— Значи докато не върнеш парите му…

— Официално се водя негов адвокат. Или най-малко фирмата. Ефектът е същият — той спря пред знака на пресечката и я погледна. — Което означава, че все още имаме конфликт на интереси.

Те задържаха очи няколко минути, после той се извърна и отново потегли.

— Щом случаят е такъв — каза тя, — тогава защо си дошъл тук?

— Не исках да звъня.

— Заради записването на разговорите ли?

Той сви рамене.

— Не вреди човек да е предпазлив. За всеки случай. Както и да е, след сблъсъка ти с Крейтън в нощния клуб той дойде у дома неканен. Вбеси ме и му го казах. Направо му излезе пяна на устата. Обвини те, че го дебнеш, каза, че страдаш от посттравматичен стрес и че може да го изложиш на опасност.

— Това е абсурдно.

— Наистина ли си го дебнела?

— Разбира се, че не.

— И така съвсем случайно си се озовала в същия бар, същата вечер, по същото време и виж ти какво съвпадение — оказва се, че Крейтън също е там.

Тя погледна през страничния прозорец.

— Знам, че ходи в „Кристис“ и на подобни места. Проверих в няколко, преди да го намеря там.

— Защо си искала да го видиш?

— Да го сплаша.

— Е, успяла си. Той искаше да извадя ограничителна заповед срещу теб. Дойдох тази вечер, за да те предупредя.

Тя обърна глава към него.

— Искаш да кажеш, да ме заплашиш.

— Не, Джули, да те предупредя. Този разговор за ограничителна заповед е лудост, но има други адвокати, които биха го направили, за да смъкнат пари от Крейтън.

— И аз мога да поискам ограничителна заповед срещу него — сопна се тя. — Чакаше ме в подземния паркинг, когато си тръгвах след края на търга тази вечер.

— Какво?

— О, да. Опита се да ме плаши — тя му разказа какво се е случило, добавяйки горчиво: — Предполагам, че нахълтването му в къщата ми, за да разиграва фантазиите на болния си мозък не е било достатъчна отплата.

— Видя ли го?

— В гаража ли? Не. Но знам, че беше той. Повтори сцена от друг филм. Обсебен е от филмите.

— Да, знам. Подхвърли ми няколко цитата. Прилича на ходеща филмова енциклопедия.

— Така е. Сцената в гаража би могла да е от няколко различни филма, но заради запалката, предполагам, че е от „Цялото президентско войнство“.

— Или от „Дълбоко гърло“.

— Знаеш филма?

— Класика.

— Баща ми го използваше като урок за администрацията на Никсън. Той беше учител.

— По История за единадесети клас.

Тя го погледна с изненада, после присви очи.

— Откъде знаеш?

Той закара колата до един знак „Стоп“ през улицата срещу малък бутиков хотел на две преки от „Пийчтрий“, изключи двигателя и се обърна към нея.

— Нека изчакаме няколко минути тук, преди да влезеш и да видим дали някой те преследва.

— Никой не ме преследва — ядосано му се сопна тя. — Отговори на въпроса ми. Откъде знаеш какво е работил баща ми?

— Към фирмата имам сътрудник, който събира сведения.

Тя почервеня от ярост.

— За мен?! И защо? Страхувал си се да не съм заразена с венерическа болест? Можеше просто да ме попиташ!

— Джули…

— И какво друго научи от разследването?

— Че си направила докторат в Париж. И по-късно си се омъжила за неуспял художник.

— Който ме пребиваше — виждайки, че изражението му се промени, тя се засмя. — О, да не би детективът ти да го е пропуснал? Какъв срам. Това е най-пикантната част.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Очите му се бяха заковали върху лицето й, гласът му бе тих, цялото му поведение подканяше към поверителност.

— Защо не? — изсмя се тя. — Изпращаш хрътката си да подуши наоколо, но току-виж той пропуснал нещо наистина пикантно. Не бихме искали това да се случи, нали?

По предното стъкло на колата закапаха едри дъждовни капки. Удряха като истински топки за тенис.

— Бях в Париж почти от година, когато срещнах Анри. Мизерстващ художник, без пукнато пени и много несигурен в себе си. Била съм неговата муза, каза той. По време на пикници с вино и хляб се шегуваше, редейки стихове за това как красотата и чистотата на душата ми биха го вдъхновили да нарисува шедьоври — тя се усмихна слабо. — Дори безсмислиците звучат мелодично, когато ги произнасят на френски. Всичко беше много романтично, бохемско и страстно.

Оженихме се. Аз работех в една галерия, където той рисуваше. Постепенно започна да пие повече, отколкото да рисува. Водеше вкъщи пияни приятели. Те утешаваха измъчената му душа и му помагаха да отхвърля съмненията в себе си. Имах за тях много по-ниско мнение, отколкото той.

Романтиката в отношенията ни скоро избледня. Животът ни започна да става по-скоро западнал, отколкото бохемски. И страстта му да ме рисува се видоизмени в страст да ме малтретира. Само вербално, но караниците ни бяха жестоки. Оставяха ме с чувството, че съм слаба и наранена, сякаш бях физически малтретирана.

Всеки път, когато Джули се връщаше към онези дни, не можеше да си се представи в онази ситуация. Паметта й би могла да промени декора, но тя не би могла да се види като участничка в долнопробната сцена. Това бе толкова далеч от сегашния й живот, че приличаше на нощен кошмар, който някой друг е сънувал.

— „Да спиш с врага“ — произнесе тя тихо. — Така се казваше филмът, който не можех да си спомня — капките по стъклото се увеличиха. Станаха по-едри. По-силни. По-мокри. — Един ден се прибрах вкъщи от работа и заварих Анри в леглото с жена, една от онези, мръсните пияници, с които се заобикаляше и които поддържаха самоувереността му. Тя явно е била по-състрадателна муза.

Но, разбира се, той не спираше да повтаря, че той е засегнатата страна. Че ако съм го подкрепяла повече, ако не съм била толкова взискателна, толкова критична… — тя спря и направи безпомощен жест. — Схващаш, нали? Обвиняваше ме, че аз съм виновна, задето е алкохолик, прелюбодеец и пораженец. Когато възразих, ме удари.

С ъгълчето на очите си тя видя как Дерек стиска юмрук.

— Само веднъж — каза тя, — но беше достатъчно. Обадих се на полицията и го арестуваха. По-късно се отказах от обвиненията, но подадох документи за развод. Той отказа да приеме, че го изоставям. Разкайваше се, молеше ме да се върна обратно. Щял да работи, да ми бъде верен, да спре да пие… — тя си пое дъх. — Не искам да ти досаждам с подробностите, господин Мичъл. Ако те интересуват, можеш да възложиш на детектива си да копне по-надълбоко. За да обобщя; бях в калта и имах неприятности, когато се опитах да се измъкна от нея.

— Пол Уилър те е спасил?

— Да — тя се обърна към него. — Той ме измъкна от тинята, в която бе затънал животът ми, и ме изведе на нов път. Нещо друго, което искаш да знаеш? — тя очакваше повече въпроси относно брака си или Пол.

Той я изненада.

— Защо толкова силно мразиш Крейтън?

— Запознал си се с него и ме питаш? На теб харесва ли ти?

— Неуместен въпрос.

— Не и от моя гледна точка.

— Защо си толкова сигурна, че е нахълтал с взлом в къщата ти онази вечер?

— А ти защо си сигурен, че не е?

— Не съм. Не знам. Но ти изглеждаш убедена. Защо?

Тя скръсти ръце, облегна се на вратата на колата и го изгледа преценяващо.

— Мислех, че адвокатите никога не задават въпрос, на който вече не знаят отговора.

— При кръстосан разпит.

— Точно така се чувствам.

— Нима?

— Да.

Той не отстъпи.

— Не си харесвала Крейтън от времето, когато си се запознала с него?

— Да, но Пол ми беше казал разни неща, така че бях подготвена да не го харесам. Той се оказа достоен за най-ниските ми очаквания.

— Имало ли е някакъв специален случай или събитие, което те е настроило срещу него?

Тя наклони глава.

— Що за въпрос е това, Мичъл?! Такъв, на който знаеш отговора? Или такъв, на който не знаеш?

— Интересно ми е.

— Не ти вярвам.

— Не вярваш? Глупости — той се ухили и каза с ласкателен тон: — Имам такова честно лице.

— Не ми е приятно да те разочаровам, но усмивката ти е всякаква друга, само не и честна. Усмивка на безскрупулен картоиграч с четири аса в ръкава.

Той се засмя.

— Обиждали са ме и по-лошо — изчака малко и каза: — Само още един въпрос. Носиш черно, защото си в траур ли?

Внезапната смяна на темата я смути. Което той видя и се възползва от него.

— Всеки път, когато те видя, си облечена в черно. В самолета — черен костюм. Освен блузата. Цвят слонова кост. С перлени копчета. Малки, кръгли перлени копчета.

Спомняйки си бързината, с която ги беше разкопчал, тя пламна в червенина.

— В галерията — черна рокля. Тази вечер пак — очите му се плъзнаха от дълбокото й V-образно деколте към подгъва и обратно. — Очертаваща фигурата и секси, но отново черна. Заради Уилър ли?

— Заради това, че обичам да нося черно.

— Отива ти. Тази вечер изпъкваше сред толкова много цвят.

— Като например смарагдовозелено — тя се поколеба, после каза: — Жената е чудесна, между другото.

— Да, така е.

— Знае ли, че си дошъл при мен, след като си я оставил вкъщи?

— Не.

Минаха няколко минути и настроението в колата се промени. Сякаш въздухът се смени. Или по-скоро не. Изведнъж стана задушно и неподвижно.

— Трябва да тръгвам — въпреки че се пресегна към дръжката на вратата, тя не я отвори. Навън валеше здраво. През улицата портиерът на хотела влезе във фоайето на сухо. — Бях чувала за това място, но никога не съм идвала.

Логото върху навеса представляваше буквите К и Х, преплетени и изписани със златно. „Коултър Хауз“. Така се беше казвала сградата през миналия век. Преди няколко години инвеститори я бяха превърнали в изключително скъп хотел, който задоволяваше изискванията на хора с платинени карти.

— Приятен е — каза Дерек. — Малък, но елегантен. Изключително обслужване — забелязвайки любопитния й поглед, добави: — Водил съм тук клиенти, които не са от града.

В този миг проблесна назъбена светкавица, последвана от оглушителен гръм. Те гледаха следите на бурята по небето и слушаха как дъжда се сипе по покрива на колата, но никой не помръдна, нито каза нещо. Стъклата се запотиха.

След известно време той попита:

— Разпозна ли мъжа на снимката?

— Онзи във фоайето на „Молтрие“? Не. Дори и на последната поредица от снимки.

— Поредица? — вдигна вежди той. — Видях само една снимка.

— Появява се на видеото на охранителната камера дни преди обира — тя му разказа, че Кимбол и Санфърд са й занесли в галерията тази сутрин серия от снимки. — Една от снимките е доста ясна, но все пак не познавам този човек. Нито Дъг, нито Шарън го познаха.

— Крейтън също, предполагам.

— Сигурен ли си?

— Лично аз му показах снимката, Джули. Наблюдавах лицето му внимателно, а съм наистина добър в това да разчитам реакции. Такава нямаше.

— Разбира се, че няма да има! Той знае, че търсиш такава. Не виждаш ли, че играе роли? Той…

Тя се спря. Засега той бе адвокат на Крейтън. И сигурно вече се питаше дали нейните твърдения срещу племенника на Пол не се дължат единствено на прекомерна антипатия, иначе защо щеше да я пита за това?

— По телевизията тази вечер ще покажат снимката на мъжа — завърши тя.

— Може би това ще раздвижи нещата.

— Може би. Междувременно детективите се отплеснаха в съвсем друга посока.

— В каква друга посока?

— Това, че аз съм тази, която е нагласила нещата така, че Пол да бъде убит в асансьора — когато той не каза нищо, тя попита: — Да не би да си глътна езика?

— Да-а. Направо онемях. Не съм очаквал.

— Нито пък аз.

— Какво, по дяволите, ги е накарало да мислят така?

Тя му разказа как не се е подчинила на нападателя.

— Очевидно фактът, че не съм коленичила веднага, ме е поставил начело в списъка със заподозрените.

— А ти защо не коленичи?

— Защото се опитвах да надникна зад слънчевите очила и маската и да разбера дали не е Крейтън.

— Не е бил той.

— Чух го милион пъти досега.

Между тях отново надвисна мълчание, което само подчертаваше бурята от емоции. Най-после той каза:

— Кога ще си получа картината?

— Утре ще ти бъде доставена. Макар че сигурно знаеш, че не струва парите, които плати за нея.

— Гледам на това като на инвестиция.

— Ще трябва да почакаш доста години, преди да се върне.

Той остана невъзмутим.

— Парите отидоха за добра кауза. Освен това исках тази картина.

— Независимо дали любовницата ти я одобрява или не.

— Приятелка ми е — каза той спокойно.

— Не е моя работа.

— Тогава защо повдигаш въпроса?

Тя не отговори.

— Линдзи и аз се запознахме, когато тя и най-добрият ми приятел от юридическото училище, се сгодиха — каза той. — Бях им кум на сватбата и кръстник на сина им Джаксън. Скоро след кръщенето на Джаксън приятелят ми загина. Катастрофа на Осемдесет и пето авеню сутринта в най-натоварения час. Двамата с Линдзи си помагахме един на друг да преживеем станалото и продължихме да разчитаме на приятелството помежду ни. Понякога, както например тази вечер, е добре да има кой да я придружи на подобно събитие. А причината да не знае, че съм тук с теб, е, че колкото и да сме близки, нямам представа как изглежда гола.

Джули си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Е, определено успя да ме накараш да се почувствам гадно. Това се опитваше да постигнеш, нали?

Той затвори очи и като се намръщи строго, разтърка челото си.

— Да, това се опитвах да постигна.

— Защо?

Той отпусна ръката си и я погледна.

— Защото нито веднъж не се обърна към мен на първо име, а наистина би ми харесало. Защото точно сега официално аз съм адвокат на семейство Уилър. Защото обвини един от тях в няколко углавни престъпления, които ни поставят от двете страни на един юридически процес. Защото е недопустимо и неетично да сме сами. Защото изнамерих причина да дойда в къщата ти тази вечер, така че да можем да бъдем сами. И защото ми е адски трудно да държа ръцете си далеч от теб и не мога да мисля за нищо друго, освен за това какво има под тази рокля.

Като задвижен от пружина, той се пресегна през таблото и плъзна ръката си по тила й, обръщайки лицето й към себе си.

— Защо ми причини онова в самолета?

— Знаеш защо.

— Знам онова, което ти ми каза.

— Това беше.

— И нямаше никаква друга причина?

— Не.

— Лъжеш.

Устата му запечата нейната, устните му потъркаха нейните и ги разтвориха, езикът му докосна нейния и тя почувства как се разтапя.

Целувката беше съвършена и дълбока, еротична, не завършек на нещо, а прелюдия, предчувствие на онова, което би могло да се случи, ако тя не го спре.

Освобождавайки се, тя промърмори:

— Моля те, не ми го причинявай. Моля те, недей — но в момента, в който прошепна молбата, устните й се движеха срещу неговите в очакване на още.

Целунаха се отново, устните им се сляха страстно. Той докосна тила й с върховете на пръстите си, след това ръката му се спусна към гърдите й и я погали през плата на роклята.

Тя простена и в опит да се възпротиви, изви настрани главата си.

— Недей.

Палецът му я погали, предизвиквайки очаквания отговор, който тя усети от зърната на гърдите до утробата си. Шокирана от себе си, го отблъсна:

— Не, Дерек!

Той я пусна мигновено и седна отново на седалката си, като я гледаше с неразбиране и дишаше тежко.

— Е, това поне те накара да произнесеш името ми.

Тя хвана бравата на вратата и я дръпна силно. Прекрачи бързо, кракът й се заплете в дългата рокля. Игличките на шибащия дъжд се забиваха в голата й кожа. За минути косата и роклята й подгизнаха. Тя отвори задната врата и се пресегна за брезентовата торба.

— Благодаря ти, че ме докара.

 

 

Дерек я гледаше как притичва през улицата и се спъва в роклята си, как най-накрая я хваща с ръка, събира я и я вдига към коленете си. Портиерът я видя в този миг и изтича да я посрещне с отворен чадър. Двамата влязоха през въртящата се врата.

Дерек пусна една ругатня. Искаше му се да запали двигателя и да се понесе със свистене на гумите, да й покаже колко е ядосан.

Знаеше, че би подхождало на тийнейджър, но се чувстваше неопитен и незрял като ученик. Наведе се напред и предното стъкло се запоти. Усети таблото. Това беше успокояващо. Беше зряло.

Беше глупост, ето какво беше!

Не можеше да повярва, че е паднал дотам. Но когато се замисли за обхваналото го чувство на безсилие и отчаяние, внезапно го осени, че тя също изглеждаше нещастна като него, и като него жадна за друг вкус, за друга ласка.

Бяха го движили инстинктите му и той бе вкусвал и галил, и — мътните да го вземат, ако не беше сигурен, че тя също бе искала той да го направи. Не можеше да се заблуждава. Не и два пъти. В самолета и тази вечер тя бе устремена към него, както той към нея. С мъртъв любовник или не, но тя искаше него.

Или пък беше пълен идиот, а тя — интригантка, каквато я бе описал Крейтън? Възползваше се от всяка възможност да дискредитира племенника на Пол, дори стигаше дотам да го обвини, че той стои зад убийството. Безспорно Крейтън бе високомерен и арогантен кучи син, но средата му бе такава. Не можеш да израснеш сред такова богатство, без да развиеш силно чувство за всемогъщество.

Но дали Крейтън беше престъпник? Човек, който ще тръгне да плаши една жена на паркинга и ще нахълта с взлом в къщата й само за да я накара да си помисли, че се е побъркала? Беше ли способен да организира тайно убийството на собствения си чичо?

Едно нещо безпокоеше Дерек особено силно. До този момент поведението на Крейтън беше неприятно, но нямаше причина да вярва, че той е виновен за престъпление. Докато Джули… Сам знаеше от първа ръка на какво двуличие е способна. Дали нещата стояха така, както бе казал Крейтън? Беше ли тя просто една презряна жена, внезапно съзряла възможност да си отмъсти на мъжа, който я бе отхвърлил?

Би могъл да бъде изтъкнат аргумент, че щом е показала на племенника на Пол Уилър, че иска да прави секс с него, при условие, че Уилър е бил наблизо, тя не би могла да има никакви угризения да се чука с напълно непознат в тоалетната на самолет само две седмици, след като любовникът й е бил затворен в ковчега.

В съзнанието на Дерек още звучаха думите на Крейтън: „Би се чукала и с куче, стига да има полза“.

 

 

Ариел Уилямс набра горещата телефонна линия три пъти и три пъти затвори. Подпря чело на перфорираната метална поставка на телефонния автомат и избърса потните си длани в джинсите.

Не искаше да го прави. Не искаше да се замесва в това. Въпреки че бе излязла посред нощ в бурята да търси уличен телефон, така че да не могат да я проследят откъде се обажда, все пак се страхуваше, че някоя чудодейна високотехнологична система, използваща сателит или нещо такова, би могла да доведе полицията право при нея.

Не й трябваше друг шок тази вечер. Стигаше й това, което преживя, когато само часове след като Били й бе позвънил, дишайки тежко, снимката му цъфна на екрана на телевизора й. Беше изпуснала лъжицата в купичката си със сладолед с парченца шоколадови бисквитки, мислейки си, че очите й правят някакви номера. Толкова ли вездесъщ бе, че го виждаше във всяка сянка и зад всяко дърво?

Снимката беше неясна и не на фокус. Той беше направил нещо странно с косата си. Крещящото му облекло бе заменено от съвсем обикновени дрехи. Но нямаше никакво съмнение, че това е Били Дюк. Полицията го търсеше във връзка с обир и стрелба с фатални последици, разпитваха всички за информация, която веднага да публикуват.

Тя звънна на Керъл да сподели тревогата си, а приятелката й я убеди да не прави нищо, поне не и преди да преспи и да обмисли последствията от замесването си.

— Той сега е проблем на другиго.

Тя напомни на Ариел за допълнителните ключалки в къщата, което по някакъв начин успокои паниката й. Но не и съвестта й. Ядеше я отвътре, докато най-накрая не издържа. Въпреки съвета на Керъл, Ариел знаеше какво трябва да направи.

И ето я сега тук.

Тя неспокойно погледна през мръсното стъкло на телефонната кабина, една от няколкото, останали в целия град.

Дъждът беше пороен, светкавиците — ужасни. Всеки път, когато разцепеха небето, тя се свиваше. На улицата имаше няколко коли. Не беше нощ, в която човек вижда причина да излезе, колкото и важна да беше.

Макар и вече да бе решила да направи каквото й диктува съвестта, тя продължаваше да се опитва да убеди сама себе си, че може да изчака до сутринта, и тогава да се обади на горещата телефонна линия. Дотогава някой друг вече можеше да е идентифицирал Били. Може би щеше да чуе по сутрешните новини, че вече е бил задържан от полицията, което щеше да я освободи от отговорността й.

Ами ако никой не го разпознаеше? Ако наистина е бил замесен в убийството на Пол Уилър? Беше длъжна да съобщи онова, което знаеше и трябваше да го стори веднага. Уилър беше известен човек, участваше в безброй благотворителни акции. Не го познаваше лично, разбира се, но от онова, което бе чела и чувала за него, изглеждаше честен и високоуважаван мъж. Но без значение какъв беше и колко пари имаше, никой не заслужаваше да бъде убит.

Тя бе видяла онази дама по телевизията, тази, която е била с Пол Уилър, когато са го застреляли; бе видяла колко съсипана е от това, че е загубила човека, когото обича, по такъв жесток начин.

Не заради гражданския дълг, Ариел трябваше да го направи заради горката жена.

Тя се застави да набере отново телефонния номер.

Само след три позвънявания й отговори дежурната полицайка, която се представи по име, но звучеше отегчено. След като телевизията бе излъчила новината, сигурно вече не можеше да каже колко откачалки се бяха обаждали. Вероятно очакваше, че и Ариел е някоя от тях.

— Извинете, с вас ли трябва да говоря за човека на снимката? Онзи, дето го показаха по телевизията тази вечер?

— Да, с мен. Името ви, ако обичате.

— Името ми не ви трябва.

— Не се тревожете, анонимността ви ще бъде запазена.

— Името ми не ви трябва — възрази Ариел. — Но ако искате да го хванете, мога да ви помогна.