Сандра Браун
Зад кадър (4)

Глава трета

Това бе решено някъде по средата на второто им „Блъди Мери“. Поне разсъдъкът му така го схващаше, а ако съдеше по сигналите, които тя му изпращаше, нейният — също. Условията не бяха идеални. Щяха да са нужни сложни маневри, но пък за късмет той беше изключително добър в това, а когато човек има желание…

Точно сега обаче неговото желание правеше колана на седалката му неудобен.

За щастие летяха в първа класа, а не в туристическата. Билетът за първа класа трансатлантически полет струваше цяло състояние. Кожените седалки бяха меки и широки. С един бутон пътникът можеше да нагласи седалката, по какъвто начин иска, дори да я отпусне хоризонтално. Може и да не беше най-идеалният вариант, но без съмнение бе къде-къде по-удобно от седалките в икономичната класа.

Всеки пасажер имаше собствена видео система, макар той да не се бе възползвал все още от своята. За цената на билета храната бе повече от сносна. Според биологичния му часовник бе време за закуска, но сервираната храна бе обяд. Докато поднасяха безбройните блюда, той прочете европейското издание на „Ню Йорк Таймс“, което бе взел от вестникарския щанд, докато тичаше из летище „Де Гол“.

Никога не отиваше на летището навреме. Беше свикнал да се озовава в последния момент, времето едва му стигаше да регистрира багажа си, ако е необходимо, да мине през митническа проверка и да стигне до гейта точно когато извикват пътниците за качване. Рискуваше да не успее. Рискът добавяше елемент на забавление към иначе скучния процес и правеше летенето поносимо. Стюардесата го беше убедила да изяде една страхотна мелба, направена специално за него, като сам си избере топинга. Той се поздрави за въздържанието да устои на крема от разбит каймак. От топлите ядки до богатия десерт сервирането на обяда отне два часа от полета. При мисълта за осемте, които предстояха, смъкна сенника на прозореца си, за да затъмни кабината, както се изискваше, така че останалите да могат да спят. Светна лампичката над главата си, настани се удобно в седалката и започна да чете един трилър, обявен за номер едно в класацията на бестселърите. Беше на пета глава, когато една жена от място 5 С мина покрай неговата редица на път за тоалетната.

Това не беше първият път, когато я забеляза.

Докато се влачеха към образуващата се опашка, когато пътниците от първа класа бяха поканени да се качват, двамата бяха разменили погледи. Бяха отклонили очи, както правят непознатите, но след това всеки се обърна и отново погледна другия. Вече на борда, докато подреждаха ръчните си багажи в отделението над главите им, бе уловил за пореден път, че тя гледа в неговата посока.

Усещаше кога отива в тоалетната. Усещаше кога излиза оттам. Гледаше я, докато се връщаше обратно към мястото си и изпита облекчение, когато спря до неговата редица, наведе се над празната седалка до него и посочи романа:

— Видях по-рано какво четете. Бива си го.

— Поне така започва.

— По-нататък става още по-хубав — тя се обърна и тъкмо се канеше да тръгне, когато той изправи гръб в седалката си и се опита да я задържи, като я попита:

— Чели ли сте другите романи на този автор?

— Фенка съм му.

— Хм. Интересно.

— Защо?

— Наречете ме сексист, но не смятате ли, че книгите му са насочени към мъжката читателска аудитория? Той е остър, твърд.

— Сексист сте.

Той се усмихна, хареса му, че така бързо схваща.

Тя добави:

— Някои жени харесват остротата и твърдостта.

— А вие?

— Признавам си.

Той посочи към празната седалка до себе си.

— Може ли да ви поръчам едно питие?

— Току-що завърших обяда си.

— Може ли да ви поръчам едно питие за след обяда?

Тя погледна към мястото си две редици по-нататък, после очите й се върнаха върху него.

— „Блъди Мери“.

— Точно това щеше да е и моят избор.

Тя седна и кръстоса крака срещу него. Хубави крака. Високи токчета. Никакви чорапи, пък и не бяха необходими. Тя го хвана, че гледа точно към мястото, където подгъвът й завършваше непосредствено над коленете, но това, както изглежда, не я притесни. Срещна очите му спокойно, когато той ги вдигна обратно към нейните. Много красиви очи, забеляза той. Сиви. Цветът на буреносни облаци над океана.

Той се протегна и натисна бутона да извика стюардесата.

— Аз съм Дерек Мичъл.

— Знам.

Усети, че се стопля от удоволствие, убеден, че го е познала, докато тя не се протегна през облегалката за ръце между двамата и не докосна бордната му карта, която се показваше от джоба на ризата му. Името му се виждаше ясно изписано.

Непознатата се засмя тихо на разочарованието му и го попита:

— От Атланта ли сте?

— Да. А вие?

— Също. Какво сте правили в Париж? Бизнес, удоволствие, или е свързано с нещо друго?

— Удоволствие. Нещо такова. Беше шейсет и петият рожден ден на майка ми. Никога не беше ходила в Париж, затова изви ръцете на татко да го отпразнуват там и целият род Мичъл се изтърсиха във Франция.

— Голям род?

— Достатъчно голям. Поне у парижани оставихме такова впечатление.

Отново тих смях, който приличаше повече на мъркане. Запита се дали тази жена осъзнаваше колко е секси и реши, че със сигурност е така. Разбира се, че го осъзнаваше.

— Майка ви доволна ли беше?

— Имаше бал — той погледна към предната част на салона. Стюардесата явно си почиваше.

Сякаш прочела мислите му, спътничката му се изправи застана на пътеката.

— С подправки?

— Съгласен.

Тя тръгна между редиците и той имаше възможност да я огледа добре отзад. Беше не просто хубава, а дяволски хубава, направо страхотна. Черният й костюм от три части беше втален, женствен. Подчертаващата тялото идеална кройка подсказваше дизайнерски модел. Тъмната й коса беше събрана на опашка, което обикновено не би го привлякло. Но по някакъв начин върху нея този класически вид работеше. Тя показваше вкус и класа, а така също имаше остър ум и сексапилно излъчване. И не носеше брачна халка.

Тя се върна, следвана от стюардесата, която носеше малък поднос. Стюардесата се наведе през нея, за да му сервира чашата с лед и коктейла „Блъди Мери“, както и бутилка „Кетъл Уан“. Нейното питие вече беше смесено.

— Наглеждайте ни от време на време — усмихна се той към стюардесата.

— Ще го направя.

Той наля водката в чашата си, разбърка я бързо със стъклената пръчица и вдигна коктейла. Тя стори същото. Чукнаха чашите си, но ги оставиха допрени няколко мига, докато се гледаха внимателно един друг. После тя погледна към малката лампичка над главите им.

Като действаше по инстинкт и без да я пита, той натисна бутона върху облегалката си за ръце, при което светлината угасна.

— По-добре ли е?

— Да. Блясъкът… — тя произнесе думите по-тихо, сякаш липсата на светлина я подканяше да шепне, но така и не довърши онова, което се канеше да каже. Вместо това отпи от коктейла си малко нервно, според него. Като държеше главата си наведена, тя се взря в чашата си и побутна резенчето лайм със стъклената пръчица.

— С какво се занимавате? — попита тя.

— В смисъл?

Тя вдигна глава и го погледна.

Той се усмихна.

— Адвокат съм.

— Корпоративен?

— По наказателни дела.

Това събуди интереса й. Тя се обърна още малко към него, върхът на обувката й докосна крака му през панталона и внезапно прасецът му се превърна в ерогенна зона.

— Коя от страните?

— Защитата.

— Така и бих предположила.

— Нима?

— Аха — промърмори тя и отпи нова глътка от питието си. Гледаше го отгоре. — Облечен сте прекалено добре за човек, който живее на заплата.

— Благодаря — и тъй като продължаваше да го гледа преценяващо, той каза: — И?

— И не изглеждате… — наклони тя глава, обмисляйки — достатъчно справедлив, за да сте съдия.

Той се засмя достатъчно силно, че да накара мъжа на мястото от другата страна на пътеката да ги изгледа и да намести слушалките около главата си. Схващайки намека, той се наведе към нея и приближи лицето си на сантиметри от нейното. Тя не се отдръпна.

— Не мисля, че някой би използвал думата „справедлив“, за да ме опише.

— Значи шегите, уронващи престижа на адвокатската гилдия не ви обиждат?

— По дяволите, не. Всъщност, аз съм в основата на повечето от тях.

Явно имайки предвид мъжа на отсрещната седалка, тя прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Прави зъби. Мека долна устна, с лек блясък. Изобщо секси уста.

— И защо точно наказателно право? — тя си играеше с горното копче на блузата си и за момент движението на пръстите й го разсея.

— Наказателно право? Там са лошите момчета.

— А вие защитавате лошите момчета.

Той отново се ухили.

— Доходно е.

Продължиха да бъбрят по време на онова първо „Блъди Мери“. За любимите си ресторанти в Атланта, за сериозния проблем с трафика, за какво ли не, но нищо лично или важно.

След това тя внезапно попита:

— Доколкото разбрах, не сте женен.

— Не, не съм. Кое ви кара да мислите така?

— Логично е. Ако бяхте женен, макар и несполучливо, съпругата ви щеше да е с вас. Никоя жена няма да изпусне пътуване до Париж, та дори и да се налага да изтърпи празненство по случай рождения ден на свекърва си.

— Съпругата ми може да е дошла с мен, но да е останала да разглежда още забележителности в Париж.

Тя остави тази лъжа да увисне във въздуха за момент, след това погледна в чашата си и разбърка ледените кубчета с върха на стъклената пръчица.

— Съмнявам се, че една съпруга би ви имала доверие да пътувате сам.

— Ненадежден ли изглеждам?

— Една съпруга не би се доверила на други жени.

Егото му бе зашеметено.

Той се наклони още по-близо.

— Вие пътувате също сама.

— Точно така.

— Бизнес или удоволствие?

Тя пресуши остатъка от питието си и погледна към лявата си ръка, върху която нямаше венчална халка.

— Бих целия този път до Париж, за да хвана съпруга си в леглото с любовницата му.

Бинго, помисли си Дерек. Току-що беше спечелил лотарията. Нейната гордост беше претърпяла удар. Тя, жената със сивите като облак очи, със създадената за целувки уста, със страхотни крака и стегнато дупе беше зарязана заради друга жена. Беше уязвима в търсене на утвърждаване, в отчаяната си нужда да се увери, че все още е привлекателна, съблазнителна жена.

Той кимна към празната й чаша:

— Още по едно?

Очите й се спряха върху него и той можеше да каже, че е стигнала до кръстопът. Да му благодари любезно, но да откаже и да се върне на мястото си? Или да остане и да види докъде ще стигне това?

Тя захапа със зъби тази своя възхитителна долна устна и каза:

— Разбира се. Защо не?

Стюардесата пристигна бързо на повикването и те си поръчаха за втори път. Докато чакаха, той забеляза, че другите пътници в салона или вече спяха, или бяха потънали дълбоко във видео екраните. Лампите бяха загасени, с изключение на онези, маркиращи изходите и тоалетните. От другата страна на салона една възрастна жена четеше на светлината на лампата над главата си, която пръскаше слаба светлина.

Стюардесата се върна и им сервира коктейлите по същия начин като преди.

— Как става така, че вашето питие е винаги налято?

Тя срамежливо наведе глава и отново се заигра с копчето на блузата си.

— Аз я помолих да го направи. Когато отидох отпред, помолих я да ми налее двойно.

— Безчестие! — прошепна той.

— Не исках да си мислите, че съм алкохоличка — в този момент тя свали ластика от косата си и тръсна глава. Тъмната й коса покри като лъскаво наметало раменете й. Тя въздъхна, облегна глава назад в седалката си и затвори очи. — Имам нужда да се отпусна, да избягам, да… да не мисля повече за… това.

— Имате предвид сцената в Париж?

Тя преглътна с усилие и една сълза се отрони под клепките й и се плъзна надолу по бузата.

— По скалата от едно до десет?

— Десет?

— Дванайсет!

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Той е идиот.

— Благодаря ви отново — без да мести главата си от облегалката, тя се обърна към него. — Не искам да говоря за него.

— Нито пък аз — той млъкна да преброи наум до десет, след това се пресегна и избърса сълзата от бузата й с върха на показалеца си. — За какво да говорим?

Като не спираше да го гледа, тя помълча известно време, след това прошепна с дрезгав глас:

— Нужно ли е да говорим?

Погледът й се премести към устата му, където остана няколко секунди, преди да се върне отново към очите му. В този момент той вече знаеше. Беше сигурен. Щяха да правят секс. И не когато се приберат в Атланта. А тук. Веднага.

Той имаше приятел, който се перчеше, че правил секс в самолет. Беше чувал градските легенди за двойки по време на полет, хванати на местопрестъплението, но никога не беше вярвал на тези истории.

От чисто практическа гледна точка това бе рисковано. Най-малкото заради това, че съществуват стотици начини да бъдеш хванат в зависимост от големината на самолета и броя на пътниците в салона. Мястото беше друг фактор, а пространството си беше ограничено без значение къде го правиш.

Но възможността за това напомпа в цялото му тяло огромна доза тестостерон.

Особено при положение, че потенциалната му партньорка го гледаше с такава неприкрита страст, а очите й загатваха за гореща сексуална нужда, тлееща под изисканата външност. Може би си мислеше, че съпругът й е изневерил, защото е била прекалено сдържана в брачното легло, че би трябвало по-скоро да се отпусне и да действа инстинктивно, да прати по дяволите всички задръжки.

Без значение.

Той се огледа. Възрастната жена с книгата беше изключила светлината. Мъжът от отсрещната страна на пътеката клюмаше срещу филма. Когато очите на Дерек се върнаха върху нея, те предадоха готовността му с интензивността, с която той обикновено внушаваше невинност на скептично жури.

Тя остави чашата си на облегалката за ръце и докосна ръката му със студените върхове на пръстите си. Беше само леко докосване по кокалчетата, но излъчваше несъмнена покана. След миг тя се изправи и тръгна по пътеката към тоалетните в предната част на салона. Спусната завеса скриваше самолетната кухня. Никой не гледаше — нито пътници, нито стюардеси. И въпреки това сърцето му думкаше в гърдите. Побъркал ли се беше? Напълно ли си беше изгубил разсъдъка? Наистина ли се канеше да го направи?!

Можете да се обзаложите, че да.

Защото това беше от онези ситуации с високи залози, в които той плуваше като в свои води. Защото беше решен да го направи каквото и да му струваше. Защото ако някоя жена е искала и е имала нужда да бъде изчукана, то това бе точно тази. И заради най-основната от всички причини: защото я желаеше.

Той разкопча предпазния колан на седалката и се изправи с усилие, след което тръгна по пътеката между двете редици, като се опитваше да не привлича ничие внимание и да не пречи на дремещите пътници.

Вратата на тоалетната бе оставена леко открехната. Той се плъзна в неописуемо тясното пространство, след това се пресегна зад себе си и затвори вратата. После се увери, че наистина е заключена.

Тя практически седеше върху тоалетната чиния. Беше съблякла сакото на костюма си. Първите три копчета на блузата й бяха разкопчани, което му позволи да зърне цепката над дантелените чашки на сутиена.

Двамата се гледаха в продължение на може би десет секунди, след което се залепиха един към друг като чинели. Устните им се сляха в целувка, която бе толкова възбуждаща, колкото никоя друга, която си спомняше. Тя пое езика му в устата си с еротизъм, който го накара да простене в такъв изблик на похот, каквато не бе изпитвал от младежките си години.

Ръцете му се стрелнаха право към четвъртото перлено копче, разкопчаха го, както и това под него, и пръстите му се пъхнаха в блузата й, обхванаха гърдите й и нежно ги стиснаха, милвайки втвърдените зърна.

Без да прекъсва целувката, тя заопипва колана му, а той плъзна ръце по външната страна на бедрата й, след това вдигна нагоре полата й, така че да стигне до бикините. Смъкна ги и те се свлякоха надолу покрай коленете и се отпуснаха в безжизнена купчинка около обувките на високи токчета.

Намести се между бедрата й, хвана здраво хълбоците й и с един силен тласък проникна в нея.

 

 

Когато всичко свърши, се засмяха неловко.

Най-накрая тя надигна глава от раменете му. Разделиха се несръчно. Забеляза колко зачервени са лицето и гърдите й, докато тя се опитваше да се справи с копчетата.

Той натъпка ризата в панталона си, дръпна ципа и закопча токата на колана, докато тя обличаше сакото си. Протегна се за бельото си, което той бе хвърлил настрани в бързината, но не го облече. Той й помогна да стане и оправи блузата й. Мястото едва стигаше да стоят изправени лице в лице.

Погали я по бузата. Пламтеше. Устните й изглеждаха подути. Помисли си да я целуне отново. Толкова му се искаше.

Но преди да е успял, тя се обади.

— Първо ти излез… Аз трябва… да се пооправя.

— Окей.

— От благоприличие ще се върна на седалката си.

Изпита разочарование. Беше се надявал, че ще завършат полета, седнали един до друг, като се държат за ръце, говорят си незначителни неща, вкусвайки тази възхитителна, просмукана от вина тайна, като се гледат и клатят глави, и се смеят над абсурдността на ситуацията.

Той я дари с най-очарователната си усмивка.

— Има ли начин да променя мнението ти по въпроса?

— Не. Така е най-добре.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя, но прекалено бързо, и сигурно го осъзна, защото кимна и повтори: — Да.

— Съжаляваш ли?

За пръв път, след като бяха свършили, тя го погледна право в очите.

— Ни най-малко.

— Добре — прошепна той, усмихвайки се. — Ще се видим на земята.

— Ще се видим на земята.

Той отвори леко вратата и след като се увери, че е чисто, се измъкна. Чу я как заключва след него. Сякаш никой от останалите пътници не беше помръдвал. Завесите към самолетната кухня продължаваха да си стоят спуснати. Чашите им още стояха във вдлъбнатинките на облегалките за ръце. Той се отпусна на мястото си задоволен.

Всъщност, чувстваше се дяволски добре.

Минаха няколко минути, преди тя да мине покрай него на път за своето място. Погледна го многозначително, но не каза нищо. Наблюдава я, докато се настани, след което си взе книгата, светна лампичката над главата си и се опита да чете. Но смисълът на думите му убягваше. Водката жужеше тихо в ушите му, от което му се доспиваше. И — кого лъжеше той? — се опитваше да преживее отново онези няколко минути в тоалетната.

Какво безразсъдство.

Какво страхотно чукане!

Каква невероятна жена!

Докато се унасяше, усещаше глупавата усмивка върху устните си.

 

 

Събуди се от тракането на количката с напитки, побутвана от стюардесата, която изглеждаше толкова свежа, колкото и в момента, когато се качваха на борда. Запита се как ли го постига. Неговите дрехи бяха омачкани, а очите го дразнеха, сякаш пълни с пясък. Главата му бе замаяна от водката и той изпитваше неустоимо желание да измие зъбите си.

Прозя се, опъна крайниците си и изви глава да погледне назад. Седалка 5-С беше празна. Хвърли поглед към тоалетните и видя, че и двете са заети.

— Кафе, господин Мичъл?

— Бог да ви поживи, детето ми.

Стюардесата се усмихна и се протегна през него да вдигне сенника на прозореца му. Той погледна навън и видя няколко мили надолу твърда земя. Винаги усещаше сантиментална бучка в гърлото си в мига, когато зърнеше Съединените щати отгоре след презокеански полет.

Беше гладен и се нахвърли лакомо на шунката и кроасана със сирене. Отпи от черното кафе.

— Ще кацнем след четиридесет и пет минути — каза му стюардесата, като му допълни чашата. — Не забравяйте да попълните митническата си декларация.

— Разбира се.

Когато видя, че едната тоалетна се освободи, той взе тоалетните си принадлежности и се отправи нататък. Използва тоалетната, изми лицето и ръцете си, изми зъбите си. Хвърли си един последен поглед в огледалото и поклати глава, усмихвайки се на себе си, все още неможещ да повярва, че е правил секс на такова неестетично място.

Когато се върна на седалката си, забеляза, че седалка 5-С продължава да е празна. Представи си…

Господи! Как беше името й?

Превъртя бързо в съзнанието си всичко, което си бяха казали. Не, беше напълно сигурен, че не му е споменала името си. Запита се дали й е било неприятно да прекара останалата част от полета, седнала до него. Сигурно го е взела за пълна мижитурка.

Гледа през прозореца няколко минути, обвинявайки се, че се е държал като мръсник по отношение на името. Когато се обърна напред, видя, че и двете тоалетни са свободни. Огледа се. Тя седеше на мястото си.

Беше пропуснал минаването й по пътеката! Как го беше направил? Надяваше се да не си е помислила, че е искал да я избегне. Опита се да привлече вниманието й, но тя бе облегнала глава на облегалката, очите й бяха затворени.

Помисли си дали да не стане и да отиде при нея да поговорят, но в този момент от радиоуредбата обявиха, че наближава да кацнат в Атланта, затова всички пътници трябва да останат по местата си със закопчани колани до пълното спиране на самолета.

Погледна към нея, игнорирайки хората в седалките зад него, които сигурно се чудеха какво, по дяволите, гледа толкова. Искаше тя да отвори очи, но не стана.

Пилотите изпълниха кацането като по учебник. Дерек едва изтрая дългото пътуване по пистата до терминала. Веднага щом им позволиха да станат се измъкна от мястото си, но останалите пътници между него и седалка 5-С също се бяха изправили на пътеката, вадеха ръчните си багажи от горните отделения и се тътреха към изхода.

Отвън по пистата потокът от пътници се носеше стремително към гейтовете. Не можа да я види пред себе си и предположи, че или е минала бързо покрай него, или още се влачи някъде отзад.

Беше му посочено да отиде на опашката на гишето за паспортна проверка от един служител, който не се интересуваше от никакви доводи. Дерек продължи да оглежда пътниците от своя полет, както и онези от другите няколко презокеански полета, кацнали почти по същото време.

Най-после я съзря три опашки по-напред. Махна й с ръка, но тя не го видя. Реши, че ще е по-удобно да се срещнат на лентите за получаване на багажа, отколкото да се опитва да си проправи път към нея в момента.

Имаше чувството, че е изтекла цяла вечност, но най-после мина през паспортната проверка. В залата за багажите хукна към обозначената лента и я видя на отсрещната страна как смъква куфара си от конвейера.

Като избягваше раздразнените от умора пътници, тръгна право към нея. Тя спря, когато го видя да се провира през тълпата.

Но той не спря, докато не се озова на няколко сантиметра от нея.

— Аз съм идиот и първокласен мерзавец — усмихна й се. — Дори не знам как да ви кажа здравейте, тъй като пропуснах да попитам за името ви.

— Но аз имам вашето.

Изненада го не толкова това, че го каза, колкото начинът, по който го направи. Той се опитваше да разбере какво означава този студен тон, когато осъзна, че цялото й поведение се е променило. Тя не изглеждаше нито толкова уязвима, нито толкова мила, нито пък свободна. Всички копчета на блузата й бяха плътно закопчани догоре. Всъщност знака, който му изпращаше сега, беше: „Дори не си и помисляй за това!“

Гласът й беше студен. Очите — толкова нерешителни и подканящи като приливна вълна миналата вечер — сега изглеждаха обидчиви и враждебни. Когато тя се усмихна, го направи със самодоволството на професионален картоиграч мошеник, извадил главния си коз.

— Вътре сте, господин Мичъл. Капо.