Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smash Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Корекция
Dani
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Зад кадър

ИК „Ергон“, София, 2009

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-543-1

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма

— Керъл Махони?

Лицето й — той можеше да види само половината от него — представляваше смесица от изненада и предпазливост. Очите й шареха, опитваха се да видят зад него.

— Да?

Крейтън се усмихна.

— Слава Богу. Имах дяволския късмет да ви открия.

Тя отвори входната врата само толкова, колкото закачената верига позволяваше. Той я позна от снимките, съпътстващи новинарските репортажи за процеса на Били в Небраска.

— Кой сте вие?

— Съжалявам — той извика на лицето си нова усмивка.

— Питър Джаксън — надяваше се, че тя не знае режисьорите по име, дори тези, които са спечелили награди. — Аз съм журналист, пиша за „Атланта Джърнал“.

Лицето й, вече подуто от плач, стана войнствено.

— Не искам да говоря с репортери.

Преди да е затворила вратата, той каза:

— Ариел ми каза, че се плашите от пресата. Предупреди ме, че сигурно ще ми затръшнете вратата в лицето.

Тя се поколеба.

— Говорили сте с Ариел?

— Не лично. По телефона — това, че се изкара неин приятел, помогна, но в мокрите й очи продължаваше да се чете несигурност.

— Вижте, ще изчакам, докато й позвъните, за да се уверите кой съм — това беше блъф и докато тя го обмисляше, той й внушаваше: Отвори ми вратата, преди някой да мине и да ме види. — Не искам да безпокоя Ариел тази вечер — каза тя. — Знам, че очаква за вечеря някакъв мъж.

Той се засмя.

— Ааа… Значи затова звучеше така задъхано по телефона.

— Наскоро се запознали. Беше развълнувана. Не съм ли добър, а?

— В такъв случай съм й още повече благодарен, че отдели време да говори с мен. Боя се, че бях настоятелен.

— Предполагам, че искате да ме питате за Били.

— Били Дюк е голяма новина днес. Да умре в къщата на метресата на жертвата си. Дяволска работа.

Изражението й стана кисело.

— Не и ако познавахте Били.

— Не го познавах. Затова исках да ви задам няколко въпроса. Да разбера вашето мнение.

— Не искам да говоря за него. Не искам да минавам пак през всичко.

— Всичко, през което минахте тогава в Омаха?

— Вие знаете?

Той й се усмихна тъжно.

— Трябва да си правя проучванията, Керъл. Такава ми е работата.

— Съжалявам, господин…

— Джаксън. Наричайте ме Питър.

— Виждате ми се свестен, Питър, и съжалявам, че сте били целия този път и сте си дали труда да ме търсите. Но не искам да коментирам — тя отново понечи да затвори вратата. Разбира се, можеше да я подпре с крак и да я разбие — както и ненадеждната верига, но не искаше да го прави по този начин. Щеше да е по-добре, ако нямаше знаци за насилствено влизане.

Щяха да намерят тялото й дни след това и щеше да остане загадка кой е бил нападателят й. Още повече, че не бе забелязала, че не е дошъл с кола. Беше я паркирал на пътя, в гъсталака, да не се вижда. Къщурката не би могла да е по-добре разположена за онова, което щеше да направи. Ако бе търсил място, за да снима филм с жена в риск, това би било перфектното. Беше отдалечено от всяка пътека, нямаше видим адрес и най-близките съседи се намираха на половин миля.

— Разбирам резервите ви — каза той бързо, преди тя да затвори вратата. — Исусе, след всичко, станало в Омаха, кой може да ви вини? Но аз искам честно да ви предупредя. Един от моите колеги подготвя първа страница за Били Дюк, която ще излезе утре. Споменава ви. Прочетох черновата и мога да ви уверя, че не е никак ласкателна за вас. Той стана истински женомразец, откакто жена му го напусна.

Снижавайки гласа си до съчувствен шепот, Крейтън каза:

— Моята история ще е с различна насоченост към вас и вашите отношения с Били. Няма да ви изкарам като една от неговите курви…

— Онзи репортер ме нарича курва?

Крейтън сви рамене безпомощно.

— Той си е гадняр и търси пикантното. Аз ще напиша истината. Но няма как да го направя, ако не разговаряте с мен.

През процепа на вратата тя го изгледа отгоре до долу и той видя, че защитата й отслабва.

— Пиех вино отзад на верандата. Искате ли да се присъедините?

Той се усмихна, обърна се и тръгна към ъгъла на къщата. Ако тя не променеше мнението си и не звъннеше на Ариел, за да го провери, щеше да го пусне вътре.

В това имаше невероятна ирония. Керъл Махони беше избегнала клещите на предполагаемия убиец Били Дюк, само за да бъде убита от неидентифициран извършител, както изглежда, без мотиви.

Той можеше да си представи как някое от местните ченгета дръзва да допусне, че е била убита от клиент на спортния бар, където е работела, където всяка вечер едва е напъхвала порядъчно големите си цици в тениска с два номера по-малка, където е разнасяла подноси с пилешки крилца и халби бира над главата си, осигурявайки свободна гледка към гърдите си на пияната тълпа от надървени песоглавци.

Дразнела ги е и ги е предизвиквала да й пускат по-големи бакшиши.

Можеше да заключат, че на някого просто му е писнало само да го дразнят и си е поискал нещо повече…

Всеки, който е гледал страшни филми, знае, че уличниците винаги умират. Броят на трупове на лошите момичета значително превишаваше този на техните целомъдрени двойнички. Безразборните приятелки на Джейми Лий Къртис в „Хелоуин“. Даян Кийтън във „В търсене на мистър Гудбар“. Списъкът беше безкраен.

В един момент си мислеше да остави нещата така. Наистина го мислеше. Сериозно обмисляше дали да не остави Керъл Махони да си живее живота.

Само че имаше проблеми. Първо, както беше казал на Били, краят оставаше недовършен, а той можеше да си го позволи, и още как. Ако Били беше толкова тъп, че да използва клетъчния си телефон, за да звъни безброй пъти в къщата, която Керъл дели с Ариел, един Господ знаеше каква друга глупост можеше да е извършил. Крейтън не бе в позиция да пита Ариел дали е отстъпила и е казала на Били къде може да намери бившето си гадже. Но Крейтън трябваше да допусне, че го е направила. От всичко, което знаеше, Били трябва да е изливал сърцето си пред Керъл дни наред. Дори седмици. Поне проблемът с телефона беше разрешен. Сега се намираше на дъното на езерото Стоун Маунтин, освен ако някоя риба не го беше глътнала.

Второ, той беше обещал на Били, че ще го направи, и въпреки, че Били беше мъртъв, той бе негов партньор, а Крейтън беше морално задължен да сдържи думата си пред него.

Трето, той го искаше.

Беше измъчвал хора преди и изпитваше огромно удоволствие от това, но върховното, ненадминатото до този момент беше задушаването на онази вдовица, което той усещаше, докато животът напускаше тялото й. Беше направо удивително. Не, не беше точно. Бе далеч по-върховно от всяко чукане. Нито храната, нито пиенето, нито дрогата, нито модните дефилета, нито колите или секса, нищо не можеше да се сравни с този прилив на удоволствие. Този вид ненадминато блаженство да отнемеш живота на друг човек, да си играеш на Господ с него, на диктатор, който решава участта му.

Дори след като вдовицата се отпусна, той искаше да усети този особен трепет отново. Чичо Пол не се броеше. Нито пък Били. Не ги беше наблюдавал как умират. За да постигне тази несъмнена висота, трябваше да го свърши със собствените си ръце.

И, освен това, Керъл беше предала Били, когато свидетелства срещу него, и не биваше да й се разминава за това.

Ариел щеше да продължи да живее, само защото някой в „Кристис“ може да е запомнил, че я е видял с него. Несъмнено бедното момиче щеше да е разсипано, когато научеше за убийството на съквартирантката си. Нейната лоялност към Керъл беше разбираема. Тя бе направила много, за да я измъкне от Омаха. Бе изтърпяла тормоза на Били, за да предпази Керъл от по-нататъшните усложнения с него.

Разбира се, никога не би свързала убийството на Керъл с Крейтън. Ако някога откриеше, че мерзавецът, който я бе изоставил два пъти, не беше Бруно Антъни, а самият Крейтън Уилър, имаше просто обяснение: Той често е използвал фалшиво име при срещи с жени, защото не е искал да го свързват с „Уилър Ентърпрайсиз“. Щом жените научаваха истинското му име, направо се лепваха; моментално се превръщаха в пиявици, готови на всичко, само и само да се докопат до семейното състояние. Така че той рядко казвал истинското си име на жена, с която току-що се е запознал.

Ако това разкритие обезпокоеше Ариел достатъчно, че да я накара да отиде в полицията, той можеше искрено да каже, че и двата пъти я е срещнал случайно. Докато е пийвала ябълково мартини, може и да е избъбрила нещо за бивша връзка с престъпник, но — Боже мой! — кой би помислил, че тя говори за Били Дюк, хладнокръвния убиец на чичо му? Какви бяха шансовете за това?

Детективите може и да не мислеха, че шансовете са нищожно малки, но не можеха да докажат обратното. Той и Ариел се бяха срещнали два пъти в същия бар съвършено случайно. Той никога не й е телефонирал, нито пък тя на него. Да, беше си уговорил среща с нея, но по-късно е променил мнението си. Да, беше постъпил гадно с нея, като я изостави. Но да не отидеш на среща, дори с любим човек, не беше престъпление.

И сега, когато знаеше, че тя е косвено свързана с убиеца на починалия му чичо, ами… Слава Богу, че се е доверил на инстинктите си и не е отишъл на уговорената вечеря.

Всичко това му мина през ума, докато завиваше зад ъгъла на къщата. Керъл го чакаше на преградената задна веранда и пиеше вино с цвят на урина от евтина стъклена чаша.

Той забеляза, че тревата свършва няколко ярда по-нататък от основите на къщата, и че голата почва е влажна. Сякаш се молеше да оставиш стъпки по нея. Не че не беше взел предохранителни мерки. Носеше обувките, които си бе купил, преди да отиде в Небраска. Бяха грозни и нарушаваха съвършенството на гардероба му, но ако откриеха дори един отпечатък от обувка, той можеше да ги отведе до „Уолмарт“, където стотици хиляди мъже от огромния район на Атланта биха могли да са ги купили. Крейтън бе платил за тях кеш.

Отбеляза си мислено: да се отърве от обувките по-късно тази нощ. Нямаше да страда от липсата им.

Той спря на края на тревата и кимна към виното.

— Колко от това изпихте днес?

— Недостатъчно.

— Или прекалено много. Не сте била на работа тази вечер. Отидох в бара, където Ариел ми каза, че ще бъдете — всъщност, той бе облякъл анцуг върху дрехите си и се бе престорил, че е бегач, който е получил схващане на прасеца, докато вися в бара половин час. Когато не я видя, бе я потърсил в къщата на приятелката й, която си бе дал труд да открие.

Ариел му помогна с останалото.

„Не съм ходила там, но тя ми каза, че е в края на онзи селски път. Наистина страхотно място. Малко старичко, но очарователно, знаеш ли? С онази огромна пълзяща глициния, която покрива цялата южна страна. Мисля, че мястото е било собственост на баба й, или нещо такова.“

Благодаря ти, Ариел.

Керъл му каза онова, което и сам вече бе разбрал.

— Казах им, че съм болна.

— Кой би ви обвинил?

— Ариел. Казах й, че не се чувствам в настроение да разнасям напитки тази вечер. А тя ме караше да отида. Вече била изхвърлила Били от мозъка си, което и аз трябвало да направя, така ми каза. Предполагам, че е по-силна от мен. Както и да е, мислеше, че ще отида на работа. Но аз просто не можах.

Той се огледа, обхващайки пейзажа. За да избере мястото. Посочи към дървото, отдалечено на трийсетина ярда.

— Там ли свършва имотът?

— Да ви кажа, не знам къде е границата. Знам, че там имало рекичка и старо индианско гробище.

— Нека отидем.

— Къде? Тъмно е.

— Което го прави още по-приятно. Луната изгрява — като се усмихна очарователно, той протегна ръка: — Мисля, че трябва да излезете от тази къща. Прекарали сте вътре цял ден, нали? Опитвали сте се да се оправите в противоречивите си чувства по отношение на Били. Мразили сте го, но сте имали връзка с него, и макар да не искате, се чувствате зле от начина, по който е умрял.

Тя наведе глава.

— Точно така.

— Мога да кажа веднага, че сте плакала. И ако това е някаква утеха за вас, от онова, което чух за този тип, той не заслужава и една сълза. Особено ваша. Хайде. Имате нужда от чист въздух.

И в този момент тя бе негова.

Отключи мрежестата врата и я отвори. Беше облечена с шорти и тениска. Краката й бяха боси. Ноктите на краката й бяха лакирани в тъмночервено.

Той огледа оценяващо фигурата й.

— Ариел ми каза, че щом вляза в бара, веднага ще ви позная. Каза ми, че сте сладурана. Мислех, че преувеличава. Но не било така.

Тя направи стеснителен жест.

— Благодаря.

Точно тогава някъде във вътрешността на къщата Глория Гейнър запя „I Will Survive“.

Керъл спря и погледна назад.

— Клетъчният ми телефон.

По дяволите!

И преди да си го е помислил, започна да звъни и друг телефон.

— Това е домашният. Някой се опитва да се свърже с мен.

— Мътните да го вземат! — изруга Крейтън.

Керъл го погледна, слисана от бурната му реакция.

— Кого?

— Един колега. Нещастникът се опитва да се добере до същите източници, до които съм стигнал аз. Изненадан съм само, че аз ви открих пръв.

— Защо ще ме търси, след като вече е написал статията си?

— Той така действа. Пише статията така, както иска, независимо дали е точна или не. След това я обсъжда с човека. Разбира се, публиката вярва на онова, което е публикувано първо — той произнесе с обиден тон: — Искате ли да се обадите?

Тя се поколеба, после твърдо поклати глава и тръгна устремено към дърветата.

— Не. Явно е гадняр.

Крейтън й подаде ръка и тя му позволи да я води. С другата си ръка разхлаби вратовръзката си.

 

 

— Детектив Кимбол?

— Госпожице Рътлидж? — гласът на детективката беше изненадан, напрегнат и рязък. — Къде сте?

Джули седеше отпред. Ариел бе на задната седалка, хлипаше, молеше се и трескаво набираше цифрите на клетъчния си телефон. Дерек караше като луд.

— Моля ви, изслушайте ме, детектив — каза Джули. — Една млада жена е в опасност.

— Имаме заповед за арестуването ви, госпожице Рътлидж.

— Дерек и аз сме заедно с Ариел Уилямс.

— Ариел…

— Пътуваме към Атина, за да се срещнем със съквартирантката й.

— Керъл Махони — довърши детективката.

— Крейтън Уилър ще я убие, ако не го спрем.

Настъпи кратка тишина, после тя чу Кимбол да казва:

„Обърни“, което очевидно бе адресирано към Санфърд.

— За какво говорите, госпожице Рътлидж? Какво общо има Крейтън Уилър със съквартирантката на Ариел Уилямс? Как я открихте и какво…

— Всичко това може да почака — Дерек, който слушаше по говорителя, я прекъсна. — Животът на тази млада жена е изложен на голям риск! Обадете се в полицейското управление в Атина, окръг Кларк Юг. Търсете там… Ариел, тя къде работи точно?

Момичето изхълца.

— Че… че… червеното…

— „Червеното куче“ — каза той.

— „Червеното куче“, да.

— „Червеното куче“ — произнесе Дерек достатъчно високо, за да го чуе Кимбол. — Спортен бар. Всяко ченге в района го знае. Вземете оттам полицейска кола. Тя се нуждае от полицейска закрила. Кажете на полицаите да останат с нея.

— За какво, по дяволите, говорите вие двамата? — долетя до тях гласът на Санфърд, сякаш идваше от преизподнята. И той беше на говорител. — Мога да пусна полицейски бюлетин за издирването на колата ви, господин Мичъл.

Заплахата вбеси Дерек.

— Можете! Но това ще отнеме ценно време, а ако момичето умре тази нощ, ще носите вината със себе си до гроб!

— Защо Уилър ще иска да убива Керъл Махони? — попита Кимбол.

— Защото чрез нея може да се напипа връзката му с Били Дюк — каза Джули. Тя се обърна към Ариел. — Случайно да успя?

— Звънях на клетъчния й дузина пъти. Никакъв отговор. Но тя обикновено не вдига, докато е на работа. Обажда ми се, когато излезе в почивка. Или си пращаме имейли.

— Изпратихте ли й?

— Осем. Но не отговори. Предполагам, че батерията й е паднала, макар че и двете внимаваме за това.

— Имате ли номера й в къщата, където живее?

Ариел започна да набира номера.

По време на този разговор Кимбол и Санфърд крещяха въпроси и заповеди, но всичко това бе игнорирано.

Сега Дерек извика:

— Ще изпратите ли някого в онзи бар или не?

— Аз — не! — отсече Кимбол. — Не и докато не знам причината.

— Казахме ви причината — обади се Джули.

— Вие имате предубеждение срещу Крейтън Уилър, госпожице Рътлидж — каза Санфърд.

Като гледаше Дерек, Джули каза:

— Мога да им разкажа сюжета на филма.

— Филм? Филм ли казахте? — извика Кимбол в слушалката. — Филм за какво?

— Ще е само загуба на време — прошепна Дерек в ухото на Джули. — Пък и няма да постигнем нищо. Не и с нагласата, която имат — вече по-силно, той произнесе: — Възможно ли е да се опитате да локализирате Крейтън Уилър?

— С каква цел?

— Попитайте го къде е оставил тялото.

— Какво тяло?

— На онова момиче, което е убил, докато вие двамата се мотаете — после се обърна към Джули: — Затвори — тя го послуша. — Да ги оставим известно време да смелят информацията и да видим какво ще направят.

— Не вдига и домашния — обади се Ариел от задната седалка. — Звънях й пет пъти. Всеки път се включва гласовата поща. Наистина ли мислите онова за тялото, което казахте? — попита тя с треперещ глас.

— Не, Ариел, това бе само колкото да стреснем полицаите, за да се задействат — той размени поглед с Джули, знаейки, че тя споделя страховете му относно безопасността на Керъл Махони.

Телефонът на Дерек иззвъня.

— Додж — произнесе той.

Докато тичаха от къщата на Ариел към колата на Дерек, той бе звънял на агента, каза му да остави всичко и да потегли към Атина. Помоли го също да се обади, ако получи повече информация.

Дерек вдигна след второто позвъняване.

— Къде си?

— На двайсет минути оттам.

— Как стигна толкова бързо?

— Наруших закона. Карах с над сто и трийсет и минах на червено на всички светофари в Лоурънсвил. Накъде да тръгна, щом стигна до там?

— „Червеното куче“. Това е бар…

— Знам го. Бил съм там.

— Търсиш Керъл Махони. Керъл Махони. Работи като келнерка. Изчакай една секунда — като погледна към Ариел в огледалото за обратно виждане, Дерек я помоли да опише достатъчно високо съквартирантката си, така че агентът да чуе.

— Дребна. Тъмна коса. Кафяви очи. Красива. Големи гърди.

— Какво?

— Големи гърди.

— Ще се уплаши от теб, така че бъди мил.

— Че аз винаги съм мил.

— Кажи й, че действаш от името на Ариел. Изолирай я, ако можеш, не я изпускай от очи. Ако иска да говори с Ариел, позвъни ми.

— Защо е всичко това?

— Смятаме, че Крейтън Уилър ще се опита да я убие. Но не й го казвай.

— Къде си?

— Зад теб, но отминах всички червени светофари в Лоурънсвил.

— Ще ти звънна — Додж затвори.

Джули взе внезапно решение.

— Лично аз ще се обадя в полицейското в Атина.

— И ще се предадеш сама?

— Ще накарам Ариел да говори с тях. Може да им каже, че се тревожи за приятелката си, защото не я е чувала и да помоли някой полицай да я потърси.

— Минали са само няколко часа, откакто не са говорили. Това ще ти кажат.

— Но първо трябва да проверят, нали?

— Струва си да се опита — кимна той, но не прозвуча обнадеждено.

Джули получи номера на полицейското управление в Атина от телефонни справки.

— Знаеш ли — каза Дерек, когато тя започна да избира номера, — на телефона си от часове. Полицаите от Атланта могат да ни локализират именно по този начин.

— Ще трябва да поемем риска — като подаде телефона си на Ариел, тя каза: — Спомени, че Керъл е била бивше гадже на Били Дюк. Името веднага ще ги накарат да се задействат.

Ариел бе така уплашена, че звучеше почти истерично. Джули не бе сигурна дали това е предимство, или не. След няколко минути момичето затвори.

— Казаха ми, че целият град е с главата надолу заради някакви мероприятия на братствата и сестринствата. Никой не е на място тази вечер. Но казаха, че ще изпратят човек до бара да попита за Керъл веднага щом стане възможно.

Джули погледна към Дерек.

— Какво друго можем да направим?

— Нищо, освен да стоим и да чакаме някой да се свърже с нас.

— Колко?

Той натисна педала за газта до пода.

 

 

Детектив Кимбол затвори телефона си.

— Шарън Уилър казва, че Крейтън е обядвал с тях, след това е излязъл, казал, че има среща. Тя не знае с кого. Баща му също не е говорил с него оттогава. Шарън Уилър искаше да знае защо й звъним и попита дали може да помогне. Ти чу какво й казах.

— Просто проверяваме някои неща.

— Просто проверяваме някои неща.

— Как ти се стори?

— Обаждането ми я накара да се почувства неловко — призна Кимбол. — Днес бяха информирани за новото завещание. Тя започна да плаче, каза, че се страхували да кажат на Крейтън „за предателството на чичо му Пол“. Това е цитат.

— Крейтън още не знае?

Кимбол сви рамене, но взе трансмитера за полицейското си радио.

— Нека някой мине покрай сградата, в която е апартаментът му, да види дали е там, да провери дали колата му е на мястото си на паркинга — тя поговори с диспечера и помоли да предадат молбата й колкото се може по-скоро.

Когато свърши, Санфърд каза:

— Ония приказки за някакъв филм. Джули Рътлидж го спомена. Както и Мичъл.

— Да, за какво беше?

— Помниш ли първия път, когато разпитвахме Крейтън? — попита той.

— Прислужницата ни сервира сладък чай и домашни ореховки.

— Това ли е всичко, което си спомняш?

— На следващия ден трябваше да изгоря калориите. Ти какво си спомняш?

— Попитах го какво работи в „Уилър Ентърпрайсиз“. А той ми отвърна: „Аз съм кралят на света!“

— Наистина си спомням. Разпери ръце и го извика.

— Ъхъ. Като Леонардо Ди Каприо в „Титаник“. Децата ми са гледали този филм дузина, че и повече пъти. Харесват го. Дразня ги, казвам им, че краят не се променя. Корабът винаги потъва.

— Мисля, че наистина е гадняр — потънала в мислите си, произнесе Кимбол. — Да парадира пред две ченгета с мизерни заплати, че не му се налага да виси по цял ден в семейната компания.

— И аз това си мисля. И какъв високомерен начин да го каже. Прилича на реплика от филм.

— Какво трябва да означава това?

— Мътните да ме вземат, ако знам.

Диспечерът ги прекъсна, за да ги свърже с патрулката, която се намираше край сградата на Крейтън Уилър.

— Поршето му си е на мястото — обяви той.

— О… — въздъхна Кимбол, явно разочарована.

— Както и Ленд Роувъра.

— Има и Ленд Роувър?

— Дори още една кола. Мястото й е празно. Една от другите собственички в сградата беше в гаража, когато отидох там. Каза ми, че Уилър имал тъмносин SUV. Не е сигурна за марката и модела, защото всичките й изглеждали еднакви. Колата не е тук, а той не отваря, когато звъним на вратата.

Кимбол му благодари, но го помоли да стои там и да докладва, когато Уилър се прибере. Ако се прибере.

Тя погледна към Санфърд:

— Мичъл излезе хитър, а?

— Така разправят. Затова го мразим. И защото винаги се застрахова.

— По тази причина не би правил прибързани изявления само защото някой го е раздразнил.

— Лошо е за бизнеса.

— Не би си вирил много главата, освен ако…

— … е абсолютно сигурен, че е прав — завърши мисълта й Санфърд. — Но може да си вири главата заради нея.

— Под „нея“ имаш предвид Джули Рътлидж?

— Усетих вибрации. А ти?

Кимбол завъртя очи.

— Ако под вибрации разбираш разместване на пластове в земната кора, тогава — да. И един от полицаите, който отишъл в дома на Мичъл по повод убийството на кучето му.

— Да?

— Изпрати ми имейл тази сутрин. Пита дали знам, че Джули Рътлидж е била в дома на Мичъл онази нощ, за да му окаже подкрепа. Не знаел дали това е важно, но…

— Не си ми казала.

— Случи се днес, не се бях сетила до този момент.

Санфърд се заяде:

— Добре, да кажем, че нещо става между тях.

— Със сигурност, според мен.

— И въпреки това…

— Дерек Мичъл се застрахова. Винаги.

— И аз така мисля. Щом казва, че Крейтън Уилър представлява заплаха за някого…

— Слушам те — Кимбол грабна трансмитера отново и помоли диспечера да я свърже с полицейското управление в Атина. — Какво пък, по дяволите? — каза тя на Санфърд, докато чакаше. — Няма да е за първи път, когато се правя на глупачка. Нито пък ти.

Без да отвърне, Санфърд сложи портативния буркан на покрива на колата и натисна педала за газта по посока на Атина.