Сандра Браун
Зад кадър (13)

Глава дванадесета

Точно когато Джули си помисли, че няма как положението днес да стане по-лошо, то стана.

Главната зала на общинския културен център, където се провеждаха благотворителните събития, беше декорирана така, че да наподобява султанска шатра. Топове ярко боядисана коприна се спускаха от тавана и се събираха в центъра, където една огледална топка блестеше като бижу. Келнерите бяха облечени като Аладин, келнерките — като забулени танцьорки на ориенталски танци. Вместо цветя, украсите за коктейлните маси, пръснати из помещението, бяха направени от паунови пера.

Джули едва има време да оцени ефекта, защото когато влезе, първия човек, когото разпозна сред тълпата, беше Дерек Мичъл.

Върху ръката му се бе облегнала червенокоса красавица в яркозелена, обшита с мъниста, рокля. Двамата представляваха убийствена двойка. Стояха в група от хора, отпиваха шампанско и бъбреха, когато Дерек я хвана, че ги гледа.

Усмивката му застина. Няколко секунди се гледаха един друг. Дали и той като нея се питаше защо пътеките им се пресичаха сега, а никога преди не е ставало? Или може би е ставало, а те просто не са се забелязали. Макар Джули да си мислеше, че е малко вероятно. Ако го бе видяла преди онази сутрин на гейта на летище „Шарл Де Гол“, би си спомнила.

Червенокосата му каза нещо и той насочи вниманието си към нея.

Мисълта, че той е в тази зала, правеше онова, което обещаваше да е дълга вечер, още по-дълга. За съжаление, Джули бе поела отговорността да стои до самия край, та дори и след него.

Поне нямаше да е вечеря на маса, само кратка програма, която щеше да бъде представена на централната пътека, докато траеше показването на архитектурния план за новата детска болница, след което щеше да има видео, което да наблегне на необходимостта от нея и да призове към щедри дарения. Картината, която Джули бе донесла да дари, беше един от четиридесетте артикула, сред които щедри ваканционни пакети, луксозен SUV и медальон с десеткаратов диамант.

— Здравей, Джули.

Чула гласа зад себе си, тя се обърна и видя Дъг и Шарън Уилър. Дъг я прегърна. Тя и Шарън размениха въздушни целувки по бузите. Шарън беше с червена шифонена рокля, с яркожълти диаманти около врата и същите обици.

— Тази вечер изглеждаш много красива — каза й Джули искрено.

— Благодаря. Краката вече ме болят — Шарън протегна крака си изпод дългата до земята рокля, за да демонстрира украсените си със скъпоценни камъни обувки.

— Обувките си струват болката.

Шарън се усмихна доволна.

— И аз така мисля, но ме питай пак, след като изкарам още четири часа в тях.

— Не очаквах да те видя тази вечер — каза Дъг.

Пол беше получил поканите за двамата само дни преди да умре, но Джули се въздържа и не им го каза.

— Дарих картина за търга — тя кимна към мястото в центъра на залата, където предметите бяха подредени в оазис, създаден от изкуствени пясъчни дюни и живи палми.

— Надявам се, че не си разстроена — каза Шарън.

— За какво?

— За погребението — красивото й лице се набръчка от скръб. — Надявам се да не си го приела като грубост от наша страна. Просто не бе подходящо за теб да си сред семейството в този момент, Джули. Присъстваха сестрите на Мари. Племенниците и племенничките на Пол. Щеше да е неловко за всички — тя се пресегна и докосна ръката на Джули. — Макар че не бих те обвинявала, ако се чувстваш засегната. Моля те, кажи, че разбираш.

— Разбирам те напълно, Шарън.

Глупавата Шарън се усмихна с облекчение, но Дъг бе доловил скритото значение под думите на Джули. Той заби поглед в шарения килим между лачените си обувки, чувствайки се неловко както от това, че не я бяха поканили на погребението, така и от неспособността на съпругата си да разбере колко е обидно.

Без Пол, който беше централният елемент в групата, нямаше какво да ги свързва. Джули се запита какви ли ще са отношенията помежду им за в бъдеще, и дали изобщо ще има такива.

— С вас ли е Крейтън? — тя зададе въпроса небрежно, макар че едва не се задави, произнасяйки името му.

— Помоли да извиним отсъствието му — каза Шарън. — Имал планове с приятели.

Доколкото Джули знаеше, Крейтън нямаше никакви приятели. Имаше платени компаньони — масажист, треньор по тенис, един професионален играч на голф, с когото играеше. Пол й беше казвал, че понякога си взема жена за една нощ, но никога не е имал приятелка в традиционния смисъл на думата. Прибягвал до услугите на известни мадами, беше й казал Пол.

Предполагам, че смята за приятели филмовите герои, беше казал Пол с раздразнение по време на един разговор за Крейтън. Те винаги са с него. Живеят в главата му. Мисля дори, че си говори с тях.

Крейтън имаше хора, които бяха наети да го забавляват. Имаше своя измислен свят. Но не можеше да се похвали, че има приятели.

Това бе просто поредната самозаблуда на майка му. Шарън или не познаваше истински сина си, или отказваше да приеме действителността.

— Говорила ли си скоро с Кимбол и Санфърд? — попита Дъг.

— Дъг, това е социално мероприятие — оплака се Шарън с жален глас. — Първото, след… сам знаеш. Няма ли да мине една вечер, без да говорим за това?

— Извинявай, Шарън — кимна Джули, след което се обърна към Дъг. — Разговаряхме тази сутрин. Дойдоха в галерията с последната купчина снимки на онзи мъж, от когото се интересуват.

— Виждала ли си го някога преди?

— Не.

— Същото беше и при мен. Дойдоха в офиса ми. Казах им, че не го познавам. Помолиха ме да взема снимките вкъщи и да ги покажа на Шарън.

— Не ми е познат — каза тя.

— А Крейтън? — поинтересува се Джули.

— Още не ги е виждал. Аз поне така мисля — Дъг отпи от уискито си със сода, малко нервно, според Джули.

Тя каза:

— Ще покажат най-ясните снимки по телевизията.

— Така ми казаха и на мен. Предполагам, че ще е в началото на тазвечерните новини — Дъг погледна часовника си. — Ще ги изпуснем.

— От полицията се надяват някой да разпознае мъжа и да каже името му — каза Джули.

— Малко се съмнявам, че някой ще го направи. Може би е гост на хотела. О, това е братовчед ми и т.н. и т.н. Отбиваше се при мен всеки ден, докато бях в Атланта — Дъг отпи втора глътка от чашата си.

— И тогава какво? — попита Джули реторично.

— И ти предполагаш това, което и аз. Освен тази неясна снимка, нямат никакви следи.

Шарън, която усърдно сканираше тълпата и само донякъде следеше разговора им, провря ръка през тази на Дъг.

— Струва ми се, че върху медальона с диаманта виждам моето име.

— О, не.

— Не искаш ли да помогнеш на децата, болни от рак?

— Джули, ако не се върна след петнайсет минути, моля те ела да ме спасиш — мен и кредитните ми карти — каза Дъг с усмивка, но Джули знаеше, че е благодарен, задето се е появила причина да прекрати обсъждането за полицейското разследване.

— Стой до него, за да си получиш диаманта, Шарън. Каузата си струва парите.

— Ще направя, каквото се иска от мен — отвърна Шарън весело.

Двамата оставиха Джули сама, но тя не остана дълго без компания. През следващия час приятели и познати се спираха при нея, някои очевидно решени твърдо да не споменават името на Пол, други пък не говореха за нищо друго. Тя разменяше кратки любезности и бързаше да се извини, че има да свърши нещо наложително.

Имаше и такива, които я третираха като домашен любимец и искаха да се уверят, че не си стои непрекъснато вкъщи сама сега, когато няма придружител. Говореха за бъдещи обеди и вечери, опитване на вина, дори за колоездачни обиколки на Тъскани. Преструваше се на заинтригувана от всичко, но не се ангажира с нищо.

Ако не бе обещала да наблюдава продажбата на картината, щеше да си тръгне. Мразеше да е обект на любопитство или съжаление. Знаеше, че мнозина я гледат, за да видят доколко добре или зле се справя с внезапната загуба на Пол. Предвид обстоятелствата, би могла да се извини и да пропусне цялото събитие. Никой нямаше да я обвини.

Но когато мина през тълпата към мястото, където бе изложена картината, знаеше, че решението й да дойде, е било правилно. След срещата с детективите тази сутрин не биваше да променя рутината си, да ограничава заниманията си или да се държи така, сякаш има нещо за криене.

Изводът на Кимбол я бе оставил за миг безсловесна. След това бе изпелтечила:

— Да не би… да намеквате, че аз… познавам нападателя? Че съм знаела какво ще се случи? Че имам нещо общо с това?

— Не се палете — бе казала Кимбол с покровителствен тон, което беше вбесяващо. — Беше подхвърлена подобна идея, това е всичко.

— Кой я е подхвърлил?

— Друг детектив, някой, който не е толкова запознат със случая, колкото сме ние. Той дори не ви познава. Както и да е, двамата със Санфърд отхвърлихме теорията му, но наша работа е да проучим всяка версия, без значение колко е невероятна.

Джули не се хвана нито за миг на обяснението й. Беше им казала направо, че не може да каже нищо повече без присъствието на адвокат и бе помолила да я оставят.

И сега може би смятаха, че тя би искала Пол да е мъртъв? Беше нелепо. Както и разстройващо. Защото всяка минута, докато изследваха тази невярна теория, беше изгубено време за търсенето на престъпника. Докато гледаха нея през увеличително стъкло, Крейтън си живееше живота безнаказано и като нищо щеше да му се размине.

— Колко наддават в момента?

Познатият глас я изтръгна от мрачните й мисли и тя се обърна бързо. Точно пред нея стоеше Дерек Мичъл и уж разглеждаше картината, докато всъщност очите му бяха върху нея. Беше сам.

— Осем хиляди.

Той подсвирна тихо.

— Качва се нагоре.

— Проявявате ли интерес?

— Имам празно място в спалнята си.

В това изречение имаше дузина намеци и ни един от тях не й се изплъзна. Гледайки над рамото му, можеше да види червенокосата в оживен разговор с няколко души.

Дерек проследи погледа й.

— Може би трябва да се консултирате с нея, преди да започнете да наддавате? Ами ако не я харесва?

— Само моето мнение има значение. Но вашето е добре дошло.

Джули, неспособна да поддържа зрителен контакт, гледаше в черните емайлирани копчета върху ризата на смокинга му.

— Приятна картина от обещаващ млад художник.

— Може ли? — той сложи ръка на кръста й и нежно я дръпна встрани, така че да може да стигне до масата и да поръча да запишат сумата, която той предлага. Дори след като бе свалил ръката си, усещаше топлината от докосването му. Тя взе химикал и му го подаде. Той се наведе и написа сумата.

— Здравейте — беше червенокосата. — Вие сте Джули Рътлидж.

— Точно така.

Отблизо жената беше дори още по-блестяща. Тя се представи, въпреки че след това Джули не можа да си спомни името, защото в този момент усещаше близостта на Дерек Мичъл и отпечатъка от ръката му върху кръста си. Това я объркваше и тя го мразеше за това въздействие, което имаше върху нея. Себе си мразеше още повече.

— Познавах Пол Уилър — говореше червенокосата. — Бяхме заедно в една комисия преди няколко години. Беше истински джентълмен.

— Да, такъв беше.

— Моите съболезнования — жената й се усмихна любезно.

— Благодаря.

Дерек върна химикала на Джули. Беше топъл от допира на пръстите му.

— Не давайте химикала на никого — каза той и й се усмихна. — Наистина бих искал да имам тази картина.

— Можете винаги да предложите по-висока цена.

— Ще следя отблизо цялото събитие — той и червенокосата се извиниха и се отдалечиха.

Джули едва успя да си поеме дъх, когато Дъг предпазливо се приближи до нея.

— Откога се познаваш с Дерек Мичъл?

Тя се престори, че не е чула.

— С кого?

— Мъжът, с когото говореше. Адвокатът.

Джули погледна по посока на Дерек и червенокосата.

— Това е Дерек Мичъл? Всъщност не го познавам.

— Изглеждахте в приятелски отношения.

— Наддава за картината.

Дъг се наведе да прочете каква е сумата на Дерек.

— Исусе. Предполагам, че може да си позволи да ни откаже.

Джули също погледна цифрите и зяпна, когато видя, че е утроил вече обявената. Обърна се точно в мига, когато широките му рамене изчезнаха в тълпата. Продължавайки да се прави на незнаеща, тя каза:

— Какво имаш предвид като каза „може да си позволи да ни откаже“?

— След внимателно обмисляне — или поне така каза — Мичъл решил, че не може да ни представлява.

— Каза ли защо?

— Каза, че бил прекалено зает.

— О…!

— Но лъжеше.

 

 

Никой не наддаде на търга повече за картината от Дерек Мичъл. Когато спечелилите всички предмети на търга бяха обявени в края на вечерта, тълпата ги аплодира. Червенокосата се вдигна на пръсти и целуна Дерек по бузата.

Скоро след това всички щурмуваха вратите. Джули тръгна в обратната посока. Един от служителите в залата й помогна да пренесе картината в едно близко помещение, където я поставиха в кош, предназначен за безопасно транспортиране.

За щастие, бе нает куриер, който да достави спечелените на търга предмети на новите им собственици, освобождавайки Джули от грижата лично да занесе картината в дома на Дерек Мичъл.

В главната зала единствените останали бяха чистачите, които бързо демонтираха декорите. Нямаше никой и в голямото фоайе на сградата, нито пък в коридора, който я отведе до асансьорната площадка, обслужваща гаражите, където бе оставила колата си, вместо да изчака дългата опашка за служителя, отговарящ за паркирането на гостите.

Усети, че стомахът й се свива, когато се приближи до асансьора и натисна бутона. Когато празната кабинка пристигна, тя се поколеба, преди да влезе, но си каза, че е глупаво и пристъпи. Не можеше през остатъка от живота си да избягва асансьорите.

И въпреки това сърцето й биеше силно, когато асансьорът стигна до нивото на гаража и двойната врата се отвори. Нямаше никой. Със сигурност не и някой с тъмни очила и скиорска маска с изрязана паст на акула на мястото на устата.

Излезе и тръгна към рампата. Таванът беше нисък, лампите светеха мъждиво, тъй като нямаше никой друг, стъпките й отекваха неестествено силно.

Изведнъж чу металически звук. Спря и се обърна по посоката, от която бе дошъл звукът. Този ъгъл на гаража бе напълно тъмен и до голяма степен закрит от бетонна колона, достатъчно широка да се скрие човек зад нея. Толкова, че да прикрие мъж, който щраква капачката на запалка, оставяйки за кратко пламъчето да лумне, преди да го потуши отново.

Джули мигновено осъзна, че я пробват за ролята на девойка в беда.

— Тази сцена не е ли твърде елементарно клише, дори за теб, Крейтън? — гласът й отекна в широкото празно пространство. — Присъства в доста филми. Самотна жертва в тъмен и безлюден гараж? Хайде стига — изсмя се тя. — Не ти прави чест.

Запалката отново просветна, горя няколко секунди и угасна с чукване на метал в метал.

Беше обикновено действие, но ситуацията му придаваше някаква зловеща тайнственост. Не вярваше, че Крейтън би връхлетял от мрака и би я нападнал. Опитваше се само да я сплаши, връщаше си го заради случката в бара миналата вечер, наказваше я, че го е хванала да се любува на отражението си в огледалото. Разиграваше страшни сцени, за да я сплаши.

Или?

До този момент му се беше разминало за убийството на Пол. Това може да го бе накарало да се чувства неуязвим. Да е убеден, че правилата не важат за него; успехът с убийството на Пол може би го бе направил дързък, склонен, дори нетърпелив сам да убие, вместо да възлага на друг да го стори вместо него.

А той имаше достатъчно причини да я иска мъртва.

Тя внезапно се уплаши. Отключи колата си с дистанционното, влезе бързо и заключи веднага след себе си. Ревът на двигателя отекна срещу повърхността на бетона. Гумите изпищяха, когато излезе на заден и после се насочи към изхода. Мина покрай тъмния ъгъл, без дори да погледне в тази посока, но с ъгълчето на окото си видя малките синьо-жълти пламъчета да светват и угасват, светват и угасват с насмешлива последователност.

Тя пое по спираловидната лента надолу към нивото на улицата с такава скорост, че й се зави свят, когато спря да плати на служителя на изхода. Когато тръгна към булеварда, погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не я следваше.

Стисна здраво волана и усети, че ръцете й са покрити със студена пот. Раменете й бяха напрегнати. Крейтън сигурно щеше да се радва, ако знаеше, че я е изплашил. Но не знаеше, нали? Не се беше хванала на глупавата му игричка. Подигра му се и тръгна. Прибързано, да, но без да дава външен израз на страха си. Той нямаше как да знае до каква степен я е уплашил и това я караше да изпитва задоволство.

Но когато стигна до вкъщи, откри, че шегата не е свършила.

 

 

Първият признак, че нещо не е наред бе, когато дистанционното за вратата на гаража й отказа да работи. Тя остави колата в алеята и използва ключа си, за да мине през входната врата. Натисна бутона за осветлението, но не се случи нищо. Ток нямаше само в нейната къща; лампите на съседите й светеха.

Тръгна опипом към холната маса, където бе оставила фенерче в шкафа. Батерията още държеше, но лъчът бе слаб и тя не видя пейката, преди да се блъсне в нея.

Обикновено пейката стоеше до отсрещната стена, срещу масата. А сега се намираше напречно в центъра на антрето.

Липсата на електричество беше едно. Разместването на мебели — съвсем друго нещо. Беше абсолютно сигурна, че не е местила нищо.

Да не би някой да бе влязъл с взлом? И по-лошо — крадецът да е още вътре? Първият й порив бе да се обърне и да изтича навън, докато набира 911 на клетъчния си телефон.

Но се стегна и си заповяда да се успокои. Преди да реши какво да прави или да се отдаде на истерия, тя остана неподвижна и напрегнато се вслуша. Не чу нищо, освен глухото туптене на собствения пулс в ушите си.

Като избута с коляно пейката настрана и продължи предпазливо напред, тя освети с фенерчето дневната, след това трапезарията, но изглежда тук нищо не беше местено или повредено. Всичко сякаш бе на място. Определено не беше обир.

Като насочи светлината към пода, тя забеляза, че ресните в двата края на пътеката под краката й бяха подредени, недокоснати, след като чистачката ги бе сресала. Вероятността взломаджия да остави всичко така бе твърде слаба.

— По дяволите — ругатнята бе по адрес на Крейтън. Той го беше направил. Беше я накарал да се страхува в собствената си къща. Да се уплаши от една обикновена пейка, когато бе почти сигурна, че прислужницата я е преместила, докато е чистила, след което е забравила да я върне на мястото й.

С протегнато напред фенерче, тя стигна до спалнята. На прага се поколеба и обиколи с лъча наоколо. Не видя нищо нередно и влезе, насочвайки се право към килера, където бе чула шум от предната част на къщата.

Цялата увереност, която си даваше, изчезна, когато страхът се събуди отново.

Изключи фенерчето и се отпусна на пода. В пълна тъмнина изпълзя отстрани на леглото и пипнешком затърси под него пистолета, който Пол бе оставил от долната страна на една кутия с пружина.

Намери я и дръпна, за да освободи оръжието. То лежеше тежко и студено в ръката й, чуждо, смъртоносно. Зареден е, но като предпазна мярка оставих две гнезда празни, беше й казал Пол. Тя сякаш го чуваше как й обръща внимание на това, че трябва да натисне спусъка три пъти, преди пистолетът да изстреля куршум.

Кожата й се покри със студена пот. Не можеше да си поеме въздух докрай. Страхът, изпитан в гаражния паркинг, се увеличи стократно сега, когато осъзна, че къщата й е била разбита. Разбра колко уязвима е била.

Като стисна устни, тя се насили да диша през носа, така че накъсаното й дишане да не се чува. Сърцето й думкаше, докато се изтегляше заднишком към стената. Хванала пистолета с две ръце, тя го насочи към вратата точно когато един силует се появи в отвора, тъмна сянка на фона на мрака отвъд.

— Не мърдай!

Без да обръща внимание на предупреждението, фигурата влезе в стаята.

Тя дръпна спусъка.