Сандра Браун
Зад кадър (1)

Пролог

Нежно иззвъняване обяви пристигането на асансьора. Двойната врата се отвори и разкри вътрешността: две жени на средна възраст, които си бъбреха като стари приятелки, и един трийсет и няколкогодишен мъж с подчертано излъчване на бизнесмен. Той отстъпи назад да направи място за мъжа и жената, които чакаха да се качат.

Те се усмихнаха любезно, когато влязоха, след което се обърнаха напред. Асансьорът започна да се спуска към хотелското фоайе, бронзовите му врати отразяваха лицата на пътниците.

Мъжът и жената стояха плътно един до друг, без да говорят. Една от двете жени отзад не беше спряла да бъбри, но от любезност не отпускаше гласа си високо.

Приятелката й покри уста, за да заглуши смеха си:

— О, Боже. А тя толкова се гордееше с онова закърпено нещо…

Когато асансьорът забави и една камбанка обяви спиране на осмия етаж, младият бизнесмен погледна часовника на китката си и въздъхна, очевидно примирявайки се със закъснението.

Вратата се отвори.

На площадката стоеше човек, облечен в морскосин анцуг, с непрозрачни слънчеви очила и плетена скиорска качулка. Отворът, изрязан за устата, беше оформен като отворена паст на акула с остри зъби. Още преди изненаданите хора в кабината да осъзнаят какво става, той влезе и натисна с облечената си в ръкавица ръка бутона за застопоряване на вратата, а в другата заплашително размаха пистолет.

— На колене. Веднага! Хайде!

Гласът му беше висок и напевен, което правеше всичко още по-зловещо, особено идвайки откъм отворената паст на акулата. Двете приятелки веднага паднаха на колене.

Едната изхленчи:

— Не ни убивайте, мо…

— Млъквай! Ей ти — той сръга с пистолета си бизнесмена. — На колене! — младият мъж вдигна ръце и се отпусна на пода; само двойката продължаваше да стои. — Глухи ли сте? Долу!

Жената се обади:

— Той е с артрит.

— Не ме интересува, ако ще и сакат да е. Смъквай се на шибаните си колене! Хайде!

Една от жените отзад проплака:

— Направете каквото ви казва, моля ви.

Сивокосият мъж хвана ръката на спътницата си, докато се смъкваше на колене с явно усилие. Тя ядосано го последва.

— Часовниците и пръстените. Сложете ги в това — нападателят хвърли една черна кадифена торбичка на бизнесмена, а той пусна в нея часовника си, който само миг преди това го бе накарал да се притесни.

Торбичката мина към жените зад него, които бързо пуснаха бижутата си вътре.

— Обиците също — кимна крадецът към едната.

Тя бързо се подчини. Торбичката отиде най-накрая у джентълмена с артритните колене. Той я задържа отворена за жената с него, която пусна бижутата си.

— По-бързо, по-бързо! — нареди крадецът с противния си момичешки глас.

Джентълменът пусна своя „Патек Филип“^[1] в торбичката, след това я подаде на крадеца, който я грабна и я пъхна в джоба на закопчаното си с цип горнище.

— Добре — обади се възрастният мъж и в гласа му прозвуча властна нотка. — Получихте каквото искахте. Сега ни пуснете.

Изстрелът на пистолета беше оглушителен.

Двете приятелки изпищяха от ужас. Младият бизнесмен пусна една ругатня с шокиран, дрезгав глас.

Жената, придружаваща възрастния джентълмен, отвори беззвучно уста, когато кръвта плисна по стена зад сгърченото му тяло.