Сандра Браун
Зад кадър (19)

Глава осемнадесета

Джули очакваше, макар и привидно възражение, или поне въпрос. Но няколко минути след като бе обявила на Дерек, че отиват в къщата й, той слезе по стъпалата облечен с чисти джинси, поло и маратонки.

Качиха се в колата й и пропътуваха десетминутното разстояние до дома й в мълчание. Той я последва вътре, влизайки директно от гаража в кухнята.

Тя остави чантата си върху масата и отиде в килера.

— Не съм зареждала с продукти откакто Пол умря, но имам бърбън и водка. В хладилника има и бутилка вино — не тази, която бе намерила отворена предишната вечер. Нея бе изхвърлила.

— Бърбън.

— Вода?

— Само лед.

Когато питието беше готово, тя му го занесе. Беше застанал в центъра на кухнята и гледаше закачалката за кърпи от ковано желязо, сега празна.

— Бяха ми спомен, но ги е скъсал заради мен. Днес ги изхвърлих.

Като отпи от чашата си, Дерек погледна към съдовете, висящи над печката, затворените с коркови тапи бутилки с ароматни масла и оцети, рафтовете с готварски книги, редицата с прибори, готови за действие, толкова различни от неговата почти стерилна кухня.

— Ти готвиш — това не беше въпрос.

— Научих се, докато живях във Франция.

Очите му срещнаха нейните.

— Готвила ли си за Уилър?

— Често.

Той отпи нова глътка от питието.

— Искаш ли нещо?

— Не.

Беше рязък и категоричен отговор, така че тя не насили нещата.

— Искам да ти покажа нещо. Ще отнеме известно време, така че ако ти се спи, това може да почака до утре.

Той погледна надолу към чашата си, завъртя течността около ледените кубчета.

— Не мисля, че тази нощ ще мога да спя.

Тя кимна съчувствено и му направи знак да я последва. Отидоха в дневната.

— Настанявай се удобно.

Той седна на дивана, а тя отиде до секцията на стената, която служеше за медиен център.

— Кога според теб Крейтън е бил тук?

— Прислужницата ми си е тръгнала по обяд, така че е имал на разположение целия следобед. Бях занесла официалните си дрехи в галерията вчера сутринта, за да мога да се преоблека и да отида от работа направо на събитието.

— Как, според теб, се е справил с алармата?

— Един повреден детектор за движение беше дал няколко пъти фалшиви тревоги. Нямах време да го заменя и спрях да включвам алармата, за да не ме глобят от общината. А как е преминал през твоята?

— Бързах да се срещна с теб в Атина и съм забравил да я включа.

Докато разговаряха, тя извади едно дивиди от кутията му и го сложи в плейъра.

— Филм ли ще гледаме?

Използвайки дистанционното, тя мина през менюто на екрана, за да пусне филма, след което се присъедини към него на дивана, подавайки му кутията на дивидито.

— Хичкок.

Той прочете заглавието.

— „Непознати във влака“. Никога не съм го гледал.

— Стар е. Някои го смятат за класика. Крейтън, например.

Дерек насочи вниманието си към екрана и след минути бе завладян, както публиката десетилетия наред, от начина, по който Робърт Уокър пресъздаваше зловещия милионер убиец. След час взиране, Дерек взе дистанционното от ръката на Джули и натисна копчето за пауза.

— Крейтън и Били Дюк са разменили нещата.

— Крейтън и някой — Джули погледна съсредоточено лицето на актьора, замръзнало на екрана. Любезният му маниер и приятен глас прикриваха безмилостен убиец. — Сигурна съм, че Крейтън е взел идеята от този филм. Веднъж по време на вечеря с Дъг и Шарън непрекъснато говореше за брилянтността на Хичкок, и по-специално за този филм. Можеше да цитира сценария, дума по дума. Хичкок е направил филми, които са далеч по-добре познати от този. „Психо“, „Птиците“, „Заден прозорец“. Но този бе любимият на Крейтън, мисля, заради милионера, който му напомня за него самия. Ако не поради друго, то, защото е нарцистичен егоманиак.

— Избягва камерите, защото смята, че не са справедливи към него.

— Може би и това. Във всеки случай, след като ме осени, че Крейтън не би могъл да е маскираният обирджия в асансьора, който уби Пол, си спомних как той говореше за филма. Тогава поръчах дивидито и го изгледах — тя се усмихна безрадостно. — Не смятам, че е било случайно съвпадение, че Крейтън е играел тенис, когато Пол е бил убит.

Дерек погледна пак към екрана.

— Другият главен герой е професионален тенисист.

— Малката скрита шегичка на Крейтън.

Дерек се наведе напред и сложи слънчевите си очила върху масичката за кафе. Ледените кубчета се бяха разтопили и течността вътре приличаше на билков чай. Той до такава степен бе завладян от филма и онова, което предвещаваше, че бе забравил бърбъна.

Изправи се, направи малък кръг из стаята, спирайки от време на време да види нещо: рамкирана снимка на нея и Пол, комплект от три антикварни френски книги, ваза с изсушена зелена хортензия. Спря с гръб към Джули и се загледа в картината на стената с ръце на хълбоците, позата, която бе заел, когато проучваше платното в ателието й в галерията.

— Тази повече ли ти харесва от онази с дебелия мъж?

Той отиде до нея и й се усмихна с измъчена усмивка.

— Много повече.

Гледаха се в продължение на един дълъг момент. Може би той си спомняше, както и тя, острите думи, които си бяха разменили онзи ден, както и защо. Най-накрая тя попита:

— Какво мислиш за хортензията ми? Луда ли съм?

— Не.

— Или пък съм чела прекалено много сценарии за филми? Адаптирани от книга, между другото. Мислиш ли, че съм направила заговор за нападение, защото съм искала да се случи?

Той седна на една отоманка по-близо до телевизионния екран и се вгледа в замръзналия черно-бял образ.

— Този тип иска баща му да бъде убит, така че да получи наследството му час по-скоро.

— В случая на Крейтън това е чичо му Пол. Но, както във филма, отношенията между тях са били напрегнати.

— Милионерът се запознава с тенисиста във влака и по време на обяд във вагон-ресторанта му предлага да убие неговата съпруга.

— Защото е уличница. Бременна е с бебе, за което тенисистът е сигурен, че не е негово. Нещо повече, той е силно влюбен в друга жена. Отчаяно иска развод, който съпругата му не дава. Но, бидейки герой във филма, той не иска смъртта й.

— Милионерът форсира събитията. Без разрешението на тенисиста я убива.

— Зрителите са свидетели на убийството й, отразено в лещите на нейните очила.

— Гениално направено кино.

— Защото не можеш да останеш спокоен, докато гледаш.

Дерек продължи нишката на интригата.

— И сега, след като милионерът е свършил своята част и е убил невярната съпруга, идва моментът тенисистът да върне услугата. Психопатът очаква от него той да убие баща му. Тенисистът се опъва.

— Не е очаквал, че психопатът милионер е бил сериозен във влака, когато му е предложил да свърши това. Тенисистът е смятал, че онзи говори абстрактно. Виж, аз искам някой да умре, ти искаш някой да умре. Защо не разменим убийствата? Непознати убиват непознати. Никой няма връзка с никого. Никой няма да бъде заподозрян.

Дерек се намръщи.

— Ако този Били Дюк е бил стрелецът, ако той е убил Пол Уилър, смяташ ли, че Крейтън е очистил някого другиго в замяна?

— Ако следва интригата, мисля, че е напълно допустимо. Разбира се, не мога да знам със сигурност.

— Нека допуснем, че си права. Крейтън получава онова, което е искал. Пол вече го няма и Крейтън е чист. Освен ако… — той, погледна Джули. — Били Дюк. Ако бях на негово място, бих се покрил.

— Особено сега, след като показват снимката му по телевизията.

— Това сигурно изнервя Крейтън. Ако се отърве от Били Дюк, преди полицията да го е подгонила…

— Тогава Крейтън ще се измъкне чист от заговора за убийството на Пол — довърши тя тихо. — Боя се, че Били Дюк вече е мъртъв и всички възможни връзки между двамата са прекъснати. Боя се, че Крейтън вече си е измил ръцете.

Дерек стана от отоманката и този път обиколи няколко пъти стаята, преди да спре и да застане пред нея:

— Споделяла ли си тази теория със Санфърд и Кимбол?

— Не.

— А защо с мен? Защо сега?

— Мога да отговоря на двата въпроса с една дума. Маги. Ти сам изпита невероятната жестокост на Крейтън. Дни наред ти говоря, че е безскрупулен.

Той я изгледа изучаващо.

— Имах достатъчно практика в това да отсявам истината от глупостите. Наистина съм добър в това.

— Добър си. И знаеш, че съм права.

— Само че…

— … не съм надеждна и мразя Крейтън.

Той изчака малко, острите му проницателни очи прерязваха до кости.

Най-после тя омекна.

— Добре, случи се нещо в къщата на Дъг и Шарън. Хранехме се на открито, на терасата. Комарите обичаха Пол и го нападаха през цялата вечер, така че аз отидох в избата да взема репелент. Докато бях там, Крейтън ми налетя. Онова, което ти е разказал за случилото се, е вярно, с изключение на това, че той беше нападателят, а не аз. Разкопча панталона си и сложи ръката ми върху възбудения си член. Каза, че ако не направя каквото иска, ще се развика, Пол ще дотърчи и какво би си помислил за любовницата си, когато я види да опипва красивия му и много по-млад племенник?

Успях да се отскубна от него. Той не извика и осъзнах, че е било празна заплаха. Искал е единствено да ме унижи. Опитах се да изкарам вечерта, но не можех да го понасям близо до себе си. Всеки път, когато го погледнех, той ми смигаше или правеше някакъв друг жест, с който намекваше за случилото се. Вбеси ме. Затова казах на Пол, че имам главоболие и си тръгнахме.

— Каза ли някога на Пол за това?

— Не.

— Защо?

— Антипатията между него и Крейтън създаваше търкания между Дъг и Шарън. Семейството му, особено Дъг, беше жизненоважно за Пол. Не исках да съм причината за отчуждаването на братята — тя вдигна ръце. — Това е. Цялата истина, нищо, освен истината.

— Защо не ми разказа твоята версия по-рано?

Тя задържа очите му няколко секунди.

— Защото в самолета аз… — тя сведе глава. — Затова.

Той се обърна и закрачи отново из стаята, преди тя да попита:

— Трябва ли да предложа теорията си на Санфърд и Кимбол?

— След разговора с Кейт те действат от презумпцията, че ти и Били Дюк сте в съюз.

— Мога да ги извадя от заблуждението.

— Просто така? Ако отидеш при тях с тази невероятна идея…

— Мислиш, че е невероятна?

Той спря да крачи.

— Джули, казвам това на клиентите си непрекъснато. Няма значение какво мисля аз. Важно е журито какво мисли и в този случай журито е съставено от Санфърд и Кимбол. В състояние ли си да обориш тезата, че познаваш този образ, Били Дюк?

— Не.

— Не. Така че що се касае до детективите по случая, ти си замесена.

— Тогава какво да направя? Да си седя и да не правя нищо, да оставя Крейтън да се измъкне ненаказан?

Усещайки обидата в тона й, той се наведе над нея, барабанейки по гърдите си.

— И аз го искам, Джули. Искам да го изравня със земята. Онова, което стори на Маги е углавно престъпление, но не се надявам полицията да се занимае с него, нито пък съдията да докаже, че Крейтън го е направил, а аз да получа някога удовлетворение в съдебната зала.

Той се изправи, обърна се с гръб към нея да се успокои, след което я погледна.

— Той доказа, че е достатъчно умен. А ние ще трябва да играем още по-умно.

— Като правим какво?

— Нека поставя този въпрос на Додж.

— Кой е Додж?

— Моят разследващ агент.

— Онзи ли, който разследва мен? Удобно е да имаш такъв човек на разположение.

Игнорирайки тона й, той каза:

— Много удобно. Вече му казах да ме държи в течение за преследването на Били Дюк. Но ще го накарам, освен това сам да започне да го търси. Надявам се, че ще има повече късмет от полицията.

— Щом те не могат да го намерят, как твоят Додж ще го намери?

— Не ти трябва да знаеш — каза Дерек тихо и промени темата. — Уилър споменавал ли е някога Крейтън да е бил арестуван? Има ли досие?

— Не е казвал. Дали твоят агент може да разбере?

— Няма невъзможни неща, но ще видим.

— Отваря му се доста работа. Междувременно аз мога ли да се върна към бизнеса си, сякаш не съм начело в списъка със заподозрени?

— Имаш ли адвокат?

— Нед Фултън.

— Познавам го. Добър е. Остър. Утре като се събудиш, веднага му звънни и му кажи за разговора на Кейт с детективите.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да съм в съда в девет — той погледна часовника си. — След седем часа.

— Можеш да спиш в стаята ми за гости.

— Благодаря, но трябва… — той спря и разтърка чело. — Щях да кажа, че трябва да се прибера вкъщи и да изведа Маги навън — замълча за малко, свил юмрук. — Този кучи син! Почти съжалявам, че се обадих в полицията. Сега, когато шокът преминава, се ядосвам още повече. Това, което наистина искам, е да подгоня Крейтън Уилър и когато го пипна, да го убия с голи ръце. Превърна това в лична война. И ще му отвърна на най-елементарно и примитивно ниво. Око за око.

Тя му се усмихна.

— Примамливо е, съгласна съм. Но ти препоръчвам първо да доизгледаш филма.

Той поклати глава, умората отново го налегна.

— Гледах достатъчно. Ще спра дотук и ако нямаш нищо против, ще извикам такси утре сутринта. Утре по някое време ще трябва да си купя нов матрак.

— Полицията трябва да го види отново.

— Никакъв шанс.

— Мислиш ли, че ще можеш да заспиш?

— Няма да мигна.

— Може да се изненадаш — каза тя. — Изтощен си.

— Наистина ли изглеждам толкова зле?

Тя вдигна ръка с намерението да го докосне по бузата, но я дръпна, преди да го е направила.

— Изглеждаш ядосан и съкрушен.

— Изпитвам ту едното, ту другото.

— Знам точно как се чувстваш.

Тя изключи телевизора и лампата, после му направи жест да я последва в стаята за гости. Беше семпла стая, декорирана в топли пастелни тонове, нарушавани тук-там от нюанси на червено и щамповани фигурки на животни.

— Леглото не е много голямо.

Дерек гледаше нея, не стаята. Дори не бе забелязал леглото.

— Банята е тук — тя посочи към затворената врата отсреща. — Мисля, че ще намериш всичко, от което се нуждаеш, но…

— Джули. Дори не съм ти благодарил, че те разкарах тази вечер.

— Не ми благодари, Дерек — тя разкаяно наведе глава и я поклати бавно. — Независимо от това, което казваш, ако не бях аз, Маги още щеше да е жива. И въобще ако не бях аз…

Той взе лицето й в дланите си и го повдигна.

— Крейтън ни е видял заедно.

Тя зяпна.

— В Атина. Дори преди това. Видял ме е тук с теб миналата вечер. Последвал ни е до „Каултър Хауз“. Спомена за романтичната буря, за запотените стъкла на колата. Не знае как сме се запознали, нито кога, но се нахвърли срещу мен, обвинявайки ме, че имам сексуални контакти с „неговата обвинителка“. С по-груб език от този, но знае причината, поради която не бих го представлявал, и това го е вбесило. И тъй като го ударих, без да му обяснявам защо, си го е изкарал на Маги — гърлото му се стегна и той не можа да продължи.

— Аз те въвлякох в тази каша.

— Въвлякла си ме? Не си спомням да си ме влачила между седалките в онзи самолет — очите му потъмняха й се изпълниха с ожесточение, и той се приближи още. — Спомням си всичко останало.

Няма съмнение, че би се зарадвал да разбере колко живо си спомня всичко и тя. Беше съживила случката до най-малки подробности в съзнанието си рано тази вечер. Застанала сега до него, чувствайки горещината на тялото му и пръстите, които докосват лицето й, тя усети как споменът отново се събужда. Опасно. Особено когато той се наведе надолу и допря устни до врата й.

Тя отметна назад глава, прекъсвайки контакта.

— Надявам се да успееш да си починеш. Лека нощ.

Той протегна ръка и хвана нейната.

— Остани с мен.

— Не, Дерек.

— Просто легни до мен. Само това.

Тя му хвърли разбиращ поглед, който той не би могъл да изтълкува погрешно, и пусна ръката й.

Като се проклинаше наум, Дерек прокара пръсти през косата си.

— Защо не? Духът е пуснат от бутилката. Крейтън знае. Скоро и Дъг ще научи. Какво му е лошото сега?

— Лошото е…

— Да не си бременна?

— Какво? Не!

— Ако носиш бебето на Пол Уилър…

— Не!

Той задържа погледа й, хапейки вътрешната страна на бузата си. Тялото му бе напрегнато от чувство за безсилие.

— Обичала си го.

— Да.

— Него, или онова, което е направил за теб? Спасил те е от един нещастен брак, помогнал ти е да започнеш бизнес и се е отнасял с теб като с принцеса. Ти на свой ред си му поднасяла често домашно сготвени ястия, както и важните четвъртъчни следобеди.

Тя усети, че я залива гореща вълна от гняв.

— О, това ли си мислиш за мен? Щом е така, не си по-добър от Крейтън! В отношенията ми с Пол нямаше нищо от това, което ти нарисува.

— Било е любов — каза той с леко подигравателен тон.

— Да, беше!

— И за двама ви?

— Да.

— И ти си го обичала, колкото той теб?

— Защо продължаваш да се връщаш отново и отново към това? Защо се съмняваш?

— Защото ти ме потърси на онзи самолет.

— А ти много добре знаеш защо.

— Бих могъл да приема това като главна причина, само дето… когато те докоснах, ти беше влажна.

Тя отвори уста да заговори, но не успя да каже нищо.

— И защото ти дойде, Джули — каза той дрезгаво. — Дойде.

 

 

Проклетият Крейтън Уилър беше напълно побъркан!

Едва успял да затвори вратата след него, Били се наведе и с подпрени на коленете ръце, направи няколко очистващи вдишвания.

Имаше нещо дълбоко сбъркано в този мъж, нещо му липсваше. Беше празен и студен, като една от онези дупки в пространството, които поглъщат светлината. Били никога не бе срещал такъв зловещ тип.

Той прокле деня, в който Крейтън влезе в живота му. Прокле и безопасния му план, който той трябваше да осъзнае, че е прекалено добър, за да е истина. Но, всъщност, когато Крейтън беше обяснил „заговора“, както го бе нарекъл, първото действие бе вече изиграно, нали така? Били е бил всмукан още преди да му е бил даден шанс.

Въпреки че ако трябваше да бъде честен, не можеше да се оплаче, че е бил жертва.

Не, беше искал да са заедно. Дори бе доволен. Бе привлечен от аристократичния чар на Крейтън, който идваше от това, че имаше пари. Крейтън бе въплъщение на всичко, което Били Дюк винаги се бе стремил да бъде. Така че Били се присъедини, надявайки се да намаже нещичко от милионерското лустро.

И по най-глупав начин бе повярвал, че Крейтън го е избрал заради огромния му потенциал, талант и умение.

Но това беше история и бе твърде късно да се връща към взети по-рано решения. Сега щеше да се погрижи за възстановяване на щетите. Трябваше да измисли как да се измъкне чист от това. И не само от криминално преследване. А и от Крейтън Уилър. От двете това може би беше по-сложното да се изпълни.

Когато сключваш сделка с дявола, трябва да си пазиш гърба през целия си живот, до края. Беше глупак, че не го разбра по-рано. Били Дюк беше нишка, която не би пуснал хлабаво.

Сега, като се замисли, си даде сметка, че Крейтън не бе докоснал нищо в стаята, нито тази сутрин, нито тази вечер. Всичко, което беше пипал, отнесе със себе си. Били можеше да се закълне, че от касетата с дивидито са изтрити отпечатъците от пръстите му.

Нямаше нищо, което да свързва Били Дюк с Крейтън Уилър. Ако ченгетата нахлуеха в този миг през вратата, Били щеше да се окаже накиснат абсолютно сам. При него бяха предметите, взети при обира. Да се освободи от тях му се видя най-умното нещо, което трябва да направи. А колко дълго щяха да престоят в банковата сметка онези сто хиляди, ако го арестуваха? Толкова, колкото щеше да отнеме на Крейтън да влезе онлайн и с един удар по клавиатурата да я изпразни.

Единственото, което ги връзваше на едно въже, беше Ариел. През целия ден в опити да я предпази от Крейтън, бе звънял на номера, който знаеше, но явно тя беше на работа, а той нямаше представа къде работи сега. Но дори и да знаеше, само да се приближеше до нея, тя щеше да извика полиция и да го арестуват за убийството на Пол Уилър, а от затвора нямаше да може да предпази никого.

Мисълта за начина, по който Крейтън бе представил ужасната сцена от онзи филм с неговата бивша приятелка на мястото на жертвата, накара стомаха му да се надигне. Любовната им афера бе завършила зле, но докато бяха заедно, той я обичаше. По свой си начин, но наистина я обичаше.

Така че ако не искаш тя да умре, мисли!

Добре виждаше колко неща беше оплескал.

Но сега трябваше да се концентрира върху онова, което все още можеше да се оправи.

Той отиде до чекмеджето на скрина, извади торбичката с бижута и я сложи на леглото. Извади и друг клетъчен телефон, който си бе купил за резерва. Точно в случай, че Крейтън по някакъв начин почне да му се прави на умен. „Не съм вчерашен“ — мърмореше си. Това бяха неговите ресурси. Ограничени, да, но той щеше да ги накара да му свършат работа. Отвори новия телефон и натисна копчето за бързо избиране на номера, който вече бе програмирал в него. Изчака няколко позвънявания, но без отговор. Затвори. Реши да се обади пак и да остави съобщение на Ариел, но си знаеше, че тя не би го прочела. В мига, в който чуеше гласа му, щеше да го изтрие. Трябваше някак си да я накара да говори с него. Тази вечер. Това беше важно.

След като спасеше живота на една млада жена, която иначе би умряла само заради това, че е била свързана с него, трябваше да изнамери начин да защити и себе си. Но как?

Започвайки от деня, в който се бяха срещнали, Били прехвърли на ум всичко, което се бе случило между него и Крейтън. Единственото нещо, на което Крейтън държеше фанатично, бе по никой начин да не свързват с него убийството на чичо му. „Равностойна сделка. Само така е честно“, повтаряше той. Тази вечер, когато си тръгваше, го повтори пак. „Внимавай да не оставиш нещо след себе си, което да ги отведе до теб. Или до мен, Били. Особено до мен“.

Така че дали това не бе ключът към разрешението на проблема за Били?

Единственият начин да се изплъзне от Крейтън бе да го остави свободен и чист от всякакво подозрение. Ако Крейтън беше абсолютно сигурен, че се е измъкнал невредим от заговора за убийството на чичо си, щеше да е абсолютно безсмислено да убива някого другиго. Нали така? Надяваше се.

Обмисляйки този ход, Били гледаше кадифената торбичка. Телефонът. Торбичката. И внезапно го осениха едновременно два спомена. Единият бе непрестанният рефрен на Крейтън. Другият бе нещо, което му бяха казали преди години, по времето, когато той бе здравата загазил. (Или поне му се струваше, че здравата е загазил. В сравнение с кашата, в която се беше накиснал сега, онова беше детска игра).

Но когато се бе случило, ситуацията му изглеждаше зловеща. Беше признат за виновен по обвинение. Незащитимо. Но адвокатът му не беше разтревожен. Каза на Били, че когато защитата ти не издържа, трябва да стовариш вината върху друг.

— Адвокатът ти свежда нещата до едно, Били, момчето ми: „Някой друг го е направил“.

Били си спомни с кристална яснота хитрите думи на адвоката и те го накараха да се разсмее на глас. Дявол да го вземе, той съвсем не беше без идеи, нито пък му липсваха благоприятни възможности!

Крейтън Уилър си мислеше за него, че сега е дяволски уплашен, но дори той не можеше да надхитри Били Дюк.