Сандра Браун
Зад кадър (30)

Епилог

— Искам ти да закачиш картината ми.

— Още ли не е закачена?

— Исках първо да пребоядисам стените.

— В какъв цвят?

— Същият.

— Разбирам. Ами, картината ще изглежда добре на отсрещната стена.

— Мислиш ли?

— Предполагам, че още искаш да е в спалнята ти.

— Освен ако не откриеш по-подходящо място за нея.

— Ще хвърля един поглед. Обади ми се и ми кажи по кое време е удобно да намина.

— Добре.

Беше събота сутринта, две седмици след онази дълга нощ в Атина.

Без да го очаква, Джули отвори вратата, сложила престилка над джинсите и потника. Той също бе облечен като за съботна сутрин.

Разговорът замря, когато впериха очи един в друг, застанали от двете страни на прага. Бе жадувала да го види, но така и не посмя да го потърси. Знаеше, че ако го види отново, инициативата трябва да е негова.

Сърцето й биеше до пръсване, когато избърса ръце в престилката си.

— Кафето е още горещо — тя му направи знак да влезе и го поведе към кухнята. — Готвех.

— Предположих — той кимна към престилката й.

— Пиле, готвено с вино. Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Тя му наля една чаша и успя да избегне допира на пръстите му, докато му я подаваше.

Той погледна към печката.

— Ухае така, че направо ми потичат слюнки.

— Правя го за майката на Кейт. Тази вечер ще събира приятелки на парти и искаше да поднесе нещо специално.

— Браво на теб, че си даваш този труд заради другите.

— Какво толкова? Приятно ми е. Готвенето има терапевтично въздействие.

— Нуждаеш ли се от терапия?

Тя се усмихна леко и допълни чашата си.

— Седни.

Двамата седнаха един срещу друг до масичката и известно време само пиеха кафе и мълчаха. И двамата не знаеха накъде да гледат.

Тя заговори първа:

— Боядисал си стените. Значи планираш да останеш в онази къща. Няма да се местиш.

Той я погледна озадачено. Тя продължи:

— Беше казал, че тази къща няма да е вече същата без Маги. Помислих си, че ще се преместиш.

— Тя още ми липсва и всичко ми напомня за нея. Но друга къща… Аз обичам това място. Освен това няма да позволя на Крейтън Уилър да има такова влияние над живота ми.

— Радвам се, че оставаш там. Мястото е красиво.

— Благодаря. Когато дойдеш да закачиш картината, ще те разведа да разгледаш.

— С удоволствие.

Настъпи отново неловка тишина.

Най-накрая тя не издържа:

— Робърта ми звъня и…

— О, вече е Робърта?

— Тя настоява. Звънна ми и разказа, че веднага щом Крейтън се свестил и бил в състояние да проговори, изпаднал в сляпа ярост. А яростта му избила в невиждано красноречие — почти пет часа говорил от леглото си. Всичко било записано на видео.

Дерек кимна.

— Да, и аз така разбрах. Той признал — гордо и без никакво разкаяние — за всичко, дори за престъпления, за които никой не знаеше, че е извършил.

— Намериха ли телата на ония две момичета, които каза, че е убил?

— Вчера. Точно там, където обяви, че са.

Джули тъжно поклати глава.

— Семействата им сега поне знаят какво се е случило.

— Страхувал се е, че Пол ще се ожени за теб и че може би дори ще имате дете, което ще го лиши от наследството. Според Санфърд,веднъж след като се разприказвал, егото му взело контрол над езика. Адвокатът му се раздразнил, но Крейтън искал да се изперчи колко е перфектен. Накратко: истински социопат.

— Робърта искаше да види филма, на който той подражава с Керъл Махони. Дадох й дивидито с „Ярост“ и й казах, че не го искам обратно. Онази сцена… — тя потърка ръцете си, които бяха настръхнали, и добави меко: — Тази млада жена ти дължи живота си, Дерек.

— Ти разбра какво става, не аз. Ако не се беше сетила за „Непознати във влака“…

— Още щях да съм първа заподозряна.

— А Керъл Махони щеше да е мъртва. Може би и Ариел. Макар Крейтън да твърди, че не се е канел да я убива, аз мисля, че е развил вкус към това. Във всеки случай тези две жени дължат живота си и на теб.

— Ами… — тя не искаше да си приписва заслуги само защото така са се стекли обстоятелствата. — Това, което не мога да разбера, е защо Били Дюк дойде в къщата ми и остави онези доказателства.

— Може ли да изкажа предположението си?

— Моля.

— Крейтън се е опитвал да прекъсне всички връзки с Били. Може би и Били се е опитвал да прекъсне връзките си с Крейтън. И се е опитал да прехвърли вината върху теб.

— После избягва и ме оставя с торбичката.

— Точно така.

— Видях го да застрелва Пол. Уби го хладнокръвно. Но не мисля, че би убил някого, ако Крейтън не го е принудил. В известен смисъл той също е бил жертва на Крейтън. Умря от мъчителна смърт. Никога няма да забравя това.

— Има много неща, които никога няма да забравим.

Погледите им се срещнаха и се заковаха един в друг няколко секунди.

Тя първа се извърна и каза:

— Новините за Джейсън Конър… Беше прав за него.

Историята от дни беше по първите страници на вестниците. Петнайсетгодишната сестра на Джейсън бе тази, която бе извършила двойното убийство в пристъп на ярост, бидейки подложена на системен сексуален тормоз от страна на доведения си баща. Майка й го позволила от страх, но и до голяма степен от безразличие. Джейсън предполагал, че сестра му е изнасилвана, но това винаги се случвало, когато той не бил вкъщи, а момичето се срамувало и страхувало от репресивни мерки, ако му каже.

Той се прибрал от училище и я открил да седи близо до телата на двамата, покрита с кръв, с нож в ръката, в почти кататонично състояние. Той я почистил и си приписал убийството, чувствайки се виновен и заслужаващ наказание за това, че не я е предпазил. Когато го затворили, тя била дадена под попечителството на роднини, пред които си признала.

— Не трябваше да споря с теб за него — каза Джули. — Извинявай.

— Обикновено клиентите ми са виновни, Джули. Някои не притежават никакви компенсиращи качества. Предприемам битка за тях, защото тяхно конституционно право е да имат защита. Някои са богати и влиятелни, но еднакво виновни. Те обаче също имат право на защита. Но понякога, като при Джейсън, обвиняемият наистина е невинен. Всеки път, когато някой е несправедливо обвинен, отчаяно се нуждае от някой на негова страна, от човек, който да му вярва и да се бори за него.

— Никога повече няма да те карам да ми се обясняваш и оправдаваш. Обещавам — тя си пое дълбоко дъх. — Ти, от друга страна, си този, който заслужава обяснение.

Той остави чашата си с кафе.

— Не трябва. Вече знам, че Пол Уилър е бил твой баща, а не твой любовник.

Тя леко сви рамене.

— След като завършила гимназия, майка ми отишла да прекара лятото на брега на океана с далечна братовчедка. Запознала се с Пол Уилър на танц. Били седемнайсетгодишни, жарка нощ, лунна светлина, ягодово вино. Схващаш картината. И съм се случила…

— Уилър не е знаел?

— Знаел е. Майка ми се свързала с него и му съобщила, че е бременна. Баща ми — не Пол, а човекът, който ме отгледа — бил влюбен в нея от години, изчаквал я да порасне, за да се ожени за нея. И тя го е обичала, но се налагало да каже и на него. Признала му за прегрешението си, за бременността… за мен. Измъчвала се е, че го наранява, обвинявала се жестоко. Но той не се отрекъл от нея — продължавал да настоява да се оженят.

При създалите се обстоятелства Пол решил, че трябва да се оттегли и се отказал от родителски права, знаейки, че за мен това ще е от най-голям интерес. Предстояло му следване в университет. Бил неженен. И осъзнавал, че в миг на заслепение се е намесил в чуждите съдби, без да си даде сметка за всички последствия… А баща ми искал да създаде семейство с майка ми и да ме признае за своя. Така че Пол елегантно се измъкнал от живота ми. По-късно ми призна, че въпреки всичко е съжалявал за това през всичките тия години…

— Предложил финансовата си помощ, но майка ми и баща ми учтиво я отказали. Той уважил желанието им, но накарал мама да се закълне, че ако тя или аз се нуждаем от нещо, когато и да било, тя ще му се обади. Никога не го направила. Докато не се забърках в онези неприятности в Париж.

Таймерът на печката издрънча. Тя стана, сложи си кухненските ръкавици и извади чугунената скара. После се върна на стола си и свали ръкавиците.

— Мама се разболя и не беше в състояние да ми помогне да се измъкна от онази каша, затова се обадила на Пол. Въпреки че били минали години от връзката им, той отишъл да я види веднага. Тя му разказала за Анри. Каквото е знаела. Защото аз доста неща й спестявах, не исках да се измъчва заради мен. Пол оставил всичко и, както ти каза, долетя да ме спасява.

Дерек я гледаше замислено.

— Какво си помисли, когато този американски милионер се появи изневиделица и ти се представи като твой баща?

— Сигурно си мислиш, че съм възнегодувала, нали? Ти си ми баща?! Къде беше тогава през всичките тези години? Но Пол беше изключително мил. Отнасяше се с най-високо уважение към майка ми — и към някогашното момиче, което е била, и към жената, в която се бе превърнала. Ценеше и баща ми за това, че е бил любящ баща и добър съпруг. Каза, че такава самоотвержена и безрезервна любов е нещо изключително и че той, Пол, е благодарен, че съм израснала с такъв човек близо до себе си.

Тя се усмихна слабо.

— Макар че новината, с която дойде при мен, разтърси целия ми живот, не можех да го мразя. Накара ме да разбера, че макар да мрази Анри за това, че ме бе накарал да страдам, той е щастлив от възможността да стори нещо за мен. Каза ми, че макар да не е бил в живота ми, никога не съм излизала от съзнанието му. Сега искал да навакса пропуснатото време. Не само искаше да ми помогне в кризисната ситуация, но искаше да ме накара да разбера, че желае да развие отношенията, които са ни били отказани.

— Но не те е признал за своя дъщеря.

— Не бих му позволила.

— Защо?

— От уважение към баща ми, преди всичко. И от уважение към съпругата на Пол — Мари, която той обичаше с цялото си сърце. Не исках да ме признава, при положение, че Мари не е могла да го дари с деца.

— Той казал ли й е за теб?

— Да. Те нямаха тайни един от друг. Казвал ми е, че от време навреме го карала да ме привлече в живота им, но по всички причини, които ти казах, той не го направи. Може би ако тя бе още жива, когато той дойде при мен в Париж, може би ако мама беше жива, щяхме да вземем друго решение и да оповестим новината публично. Но си мислех, че ще е по-добре отношенията ни да си останат в тайна, пък нека хората да си говорят каквото искат.

— Знаеш ли какво са си мислели?

— Не ме интересува презрението им, прекарах две години с човек, за когото се грижех. И какви две години, Дерек. Като не ми отне нищо, което са ми дали двамата ми най-близки хора, които са ме отгледали, Пол и аз наваксахме пропуснатото време. Той ме обичаше и аз го обичах.

— Дори Дъг не е знаел за теб.

— Не и до момента, в който адвокатът на Пол му каза за завещанието. Доволна съм, че сега знае.

— Ще те възприеме ли като част от семейството?

— Не знам. Ако го направи, ще съхрани тайната на нашите отношения. Но се надявам, че той и Шарън ще ме приемат по някакъв начин. Ще им трябва подкрепа сега, когато Крейтън е зад решетките. Разбрах, че повечето от тъй наречените им приятели са ги изоставили. Така че посрещат нещастието сами. Искам да им помогна по всякакъв начин, по който мога, по всякакъв начин, по който те ми позволят да го сторя.

Дерек се заигра с дръжката на чашата за кафе, но не я вдигна. Най-накрая каза:

— Можеше да ми кажеш, Джули.

Тя се пресегна през масата и покри ръката му с дланта си.

— Почти го направих онази нощ, когато бяхме паркирали пред хотела и ти ме целуна.

— Ти каза: „Не ми го причинявай“.

— Защото това беше мъчение. Не съм била с мъж след Анри. Не съм търсила романтична връзка през цялото време, докато бях с Пол. Той ме окуражаваше да ходя на срещи. Искаше да ме види щастлива с някой, който ме обича. Мисля, че щеше да се радва да има внуци — добави тя с тъжна усмивка. — Но случилото се с Анри ме направи подозрителна. Освен това повечето мъже не биха разбрали „приятелството“ ми с богат, красив, по-възрастен мъж. Така че тази част от мен ми бе отнета за дълго време. До онази нощ в самолета — тя го погледна, после отклони очи. — Избягвах целувките ти, защото, макар и да те исках, знаех, че ме смяташ за жена, която търси състоятелни мъже и е готова да легне с всеки следващ. От леглото на Пол право в твоето.

— Не съм мислил нещо толкова грозно.

— Но нещо от този род?

Той сви рамене виновно.

— Каза ми, че искаш да уважа скръбта ти.

Тя се усмихна.

— Звучи като клише, но да.

— Тогава защо не ми каза онази нощ? Или после? Защо ме остави да си мисля най-лошото?

— В началото не можех да ти доверя тайната.

— А по-късно?

— По-късно, когато започнах да ти вярвам, пропуснах момента и щях да ти изглеждам още повече като човек, който не заслужава доверие.

— Каквото и да съм мислил, това не ме спираше да те искам. Но дали съм щастлив, че си дъщеря на Пол, а не негова любовница? Да. Определено.

— Радвам се, че се радваш.

Той се поколеба, после попита:

— Ами парите?

— Никога не съм възнамерявала да ги докосна. Ще ги раздам.

— Благородно казано, но бъди реалистка, Джули. Това е дяволски голямо състояние. Даже да го раздадеш ще ти отнеме време.

— Имам целия си останал живот — тя го погледна изпитателно. — Моля те, не позволявай това да стане проблем между нас. Защото ти се кълна, че за мен не е проблем.

Той изгледа лицето й напрегнато и когато видя, че е искрена, чертите му се отпуснаха.

— Додж планира да изкрънка от теб заем.

— О, да не би вече да ме харесва?

— Да, харесва те — и като понижи глас, добави: — Както и аз.

— И аз те харесвам — произнесе тя дрезгаво. — Много. Къде беше досега?

— След като излязох от спешното? Мислих.

— За нас?

— За това как аз и егото ми се чувстваме, когато ни правят на глупаци.

— Не съм крила тайната си, за да те правя да изглеждаш глупак, Дерек. Защитавах Пол, майка си, баща си, Мари Уилър, всички тях, от скандал.

— Да, това е един от изводите, до които стигнахме ние с моето его.

— Един, а останалите?

— Че си дъщеря на Пол Уилър и наследница, когато се запознахме. И че ако съм знаел това, когато те докоснах първия път, това нямаше да направи нещата по-различни.

— Нямаше ли?

Той поклати глава.

— И пак щеше да…

— О, да. Нищо нямаше да ме спре да те последвам по пътеката в онзи самолет…

Той стана и заобиколи масата. Издърпа я от стола и сложи ръце около кръста й.

— И последното нещо, до което стигнах, беше, че наистина ще съм страшен глупак, ако си откажа години щастие, заради малко гордост.

— Години?

— Започвайки от днес. От този момент.

Той докосна устните й нежно със своите и те се зацелуваха жадно.

Когато най-после се откъсна за миг от нея, Дерек каза с усмивка:

— Това е всичко, което ми е нужно да знам. Ще разработим подробностите по-късно.

Наведе се и я целуна отново, но тя отметна назад глава.

— Едно нещо.

Той притисна нос в тила й, докато развърза престилката й и плъзна ръце по потничето й.

— Нека е кратко.

— Когато децата ни ни попитат къде сме се запознали…

Той се ухили:

— Все ще измислим нещо.