Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (15)

Епилог

— Близнаци! — повтори изумено Бари. Изглеждаше напълно зашеметена. Седеше до Зейн в колата, която той шофираше нагоре към планината Макензи. — Момчета!

— Нали ти казах — отговори съпругът й, като погледна доста големия за петмесечна бременност, корем на Бари. — За момчетата.

Очите й бяха като стъклени от шока.

— Не — каза предпазливо. — Не си. Никога не си ми казвал, че ще идват по двойки.

— В моето семейство никога не е имало близнаци — внимателно отвърна. В интерес на истината и той бе не по-малко шокиран от Бари. — Тези ще са първите.

Тя гледаше през прозореца, без да вижда нищо от спиращата дъха панорама на скалистите сини планини. Сега живееха в Уайоминг. След приключването на двугодишния срок от службата на Зейн като шериф, той отказа да участва в следващите избори и се преместиха по-близо до останалата част от семейството. Две години Чанс не спря да преследва Зейн с предложението да дойде да работи в неговата организация — въпреки че Бари все още не бе сигурна с какво точно се занимаваше тази организация — и накрая Зейн се предаде. Той лично не се занимаваше с оперативна работа, защото не искаше да рискува живота си, заради Бари и Ник, а сега, и заради двете бебета, който растяха в корема й. Той притежаваше рядкото умение да предвижда непредвидимите обстоятелства при планирането на операции и точно този талант използваше в новата си работа.

Цялото семейство, включително и бащата на Бари, се бе събрало в ранчото, за да празнува Деня на независимостта, който бе на следващия ден. Зейн, Бари и Ник пристигнаха по-рано и решиха да погостуват за по-дълго, но за днес имаха насрочен контролен преглед при лекаря и Зейн откара жена си в града. Трябваше да го предвидят. Но отчитайки скоростта, с която растеше талията на Бари, Зейн предположи, че жена му просто бе сгрешила при пресмятането на месеците. Да видят с помощта на ултразвук двата ембриона се оказа твърде шокиращо, но нямаше грешка — две глави, две дупета, четири ръчички, четири крачета и… и двете бебета определено бяха момчета. Без никакво съмнение.

— Не мога веднага да измисля две имена — в гласа на Бари се усещаха приближаващите сълзи.

Зейн протегна ръка и погали жена си по коляното.

— Имаме още четири месеца, за да измислим имената.

Бари изсумтя.

— Няма начин. Не мога да ги нося още четири месеца, така че по-добре да имаме имената преди това.

Бебетата бяха едри — двете много по-големи от Ник, на този етап от развитието си.

— След Ник ми трябваше доста време и смелост, за да се реша на второ бебе — продължи Бари. — Подготвила съм се за раждането на едно. Едно! Зейн, какво ще стане, ако и двете са като Ник?

Той пребледня. Бе трудно човек да си представи по-палаво и по-дяволито дете. Пакостите й можеха да накарат цялото семейство да побелее за една година. Удивително, как това малко човече с ограничения си речник, можеше да предизвика вълнение за невероятно кратко време.

Те достигнаха билото на планината и Зейн намали, когато приближиха до голямата широка къща. Дворът бе пълен с най-различни превозни средства — пикапът на Уолф, колата на Мери, джипът-всъдеход на Майк и Шиа, колите под наем на Джош и Лорен, и на посланик Лавджой, луксозният пикап на Марис, моторът на Чанс. Джо и Каролайн, с петте им сина пристигнаха с хеликоптер. Момчетата бяха, като че ли навсякъде — от най-малкия син на Джош, който бе навършил пет години, до най-големия син на Джо, който учеше в колеж и беше дошъл с поредната си приятелка.

Зейн и Бари се готвеха да добавят към тази банда още две.

Те слязоха от колата и се изкачиха по стъпалата на верандата. Той я прегърна с едната си ръка и се наведе да я целуне. Целувката им бързо стана много гореща. По време на бременност от Бари се излъчваше особена сексуалност и истината бе, че Зейн просто не можеше да й устои. В такива дни любовните им игри се удължаваха. Бременността отново бе направила гърдите й много чувствителни, както когато носеше Ник.

— Престанете — раздаде се веселият глас на Джош от вътрешността на къщата. — Виж, до какво си я довел с целувките си.

Зейн неохотно освободи жена си и двамата, ръка за ръка, влязоха в къщата.

— Не е само от целувките — уточни той и Джош се разсмя.

Марис, Джош и Чанс гледаха конни състезания на големия телевизор. Уолф, Джо и Майкъл обсъждаха проблемите при едрия рогат добитък. Каролайн спореше с посланика по политически въпроси. Мери и Шиа играеха с по-малките деца. Лорен, която често бе оазис на спокойствие в средата на урагана Макензи, хвърли разбиращ поглед към корема на Бари и попита:

— Как мина контролният преглед?

— Близнаци — отговори Бари, все още с вцепенен глас и погледна Зейн безпомощно, сякаш казваше: Как можа да се случи това?

Ураганът в къщата внезапно утихна. Главите се вдигнаха и обърнаха. Бащата на Бари ахна, а лицето на Мери изведнъж засия.

— И двете са момчета — обяви Зейн, преди някой да ги попита.

Въздишка на облекчение премина през стаята.

— Благодаря на Бога — промълви тихо Джош. — Ами ако се бяха родили още едно или две… палави като Ник?

Бари завъртя глава търсейки познатата малка главица.

— Къде е Ник? — попита тя.

Чанс мигновено скочи на крака, макар че преди това лежеше отпуснат на кушетката.

— Тя беше тук — поясни той. — Играеше си с една от обувките на татко.

Зейн и Бари започнаха бързо да претърсват къщата.

— Преди колко време? — обади се Бари.

— Минута-две, не повече. Точно преди да влезете — отговори Марис, която бе на колене и търсеше под леглата.

— О, Боже, цели две минути — простена Бари. За две минути Ник можеше да разруши цялата къща. Беше удивително, как такова малко момиченце с толкова ангелско личице, можеше да бъде такъв демон. — Ник! — извика Бари. — Мери Никол, излез, излез, където и да си! — това понякога вършеше работа.

Но повечето пъти не действаше.

Към търсенето се присъединиха всички, но техният малък тъмнокос кошмар го нямаше никъде.

След раждането на момиченцето, всички членове на семейството бяха луди от възторг, буквално си загубиха ума. Даже братовчедите бяха очаровани от изяществото и красотата на най-малката Макензи. Тя наистина изглеждаше като малко ангелче, като бебето Пебълз от стария анимационен сериал Флинстоун. Всички я обожаваха. Имаше черната коса на Зейн, с измамно невинни сини очи и трапчинки от двете страни на устичката, която приличаше на розова пъпка. На четири месеца седна сама, на шест пролази, на осем вече ходеше и от този момент нататък цялото семейство бе винаги нащрек.

Намериха обувката на Уолф, близо до стъкления шкаф с колекцията от ангели на Мери. От следите по стената, Зейн заключи, че неговата малка любимка се бе опитвала да счупи фигурките с тежката обувка. За щастие тя се бе оказала прекалено тежка. Слава Богу, ръцете й не бяха дорасли за такъв удар.

За такова малко момиченце, тя имаше много плашещ характер и доста необичайни желания. Да я спреш да направи това, което е решила, бе все едно да се опитваш да овладееш приливите и отливите. Също така бе наследила способността на баща си за планиране, което изглеждаше малко зловещо за двегодишно дете. Ник бе в състояние да планира заговор и да съкруши всеки, който пресечеше пътя й.

 

 

Веднъж Алекс, вторият син на Джо, я видя с нож в ръка и бързо й го взе, преди да навреди на себе си или на някой друг. Тогава Ник нададе вой и избухна гневно. В този момент само Зейн бе в състояние да я укроти и я напляска по дупето. Наказанието от нейния обожаван татко я накара да заплаче с такава мъка, че в гърлата на всички присъстващи сякаш заседна буца. Само две неща бяха в състояние да предизвикат сълзи у малката Ник — пляскането по дупето и сядането в столчето, което тя приемаше като вид наказание.

Щом спря да плаче, седна намръщена в ъгъла, като от време на време хвърляше страшни погледи през малкото си рамо, към Алекс. След това отиде за утеха при Бари, и се покатери на коленете й, за да я полюлее мама. Следващата й спирка бяха коленете на тати, като по този начин му показваше, че му е простила. Бе прегърнала врата му с малките си ръчички, потърквайки пълничката си бузка в наболата му брада. Дори задряма в ръцете му, облегната на широкото рамо. Когато се събуди, слезе от коленете му и се стрелна в кухнята. Поиска от Мери, която наричаше Гамма, да й даде нещо за пиене. И тъй като й бяха разрешили само безалкохолни напитки без кофеин, Мери й даде от зелените бутилки, които специално пазеха за нея. Зейн и Бари винаги си разменяха понятни единствено за тях интимни погледи, когато виждаха малката си дъщеря с бутилка Севън-ъп в ръка. За Ник това не бе нещо необичайно. Да отпие няколко глътки, след това с голяма концентрация да обърне бутилката на обратно и да я изсипва по малко, докато се изпразни. Това обикновено продължаваше около два часа.

Но този път беше различно. Случи се така, че Зейн случайно наблюдаваше дъщеричката си, докато тя с блажена усмивка на лицето, прегръщаше бутилката с малките си ръчички. Бе я взела от кухнята, без да позволи на Мери да отвори капачката. И когато отиде в коридора, започна да разтърсва бутилката с такава енергичност, че дребното й телце заподскача нагоре-надолу. След това с танцови стъпки и трогателно сладка усмивка на малкото си личице, влезе в хола и подаде бутилката на Алекс, като кокетно държеше главата си сведена надолу.

— Отволи, моя — помоли със своя възхитителен тъничък гласец… и отстъпи няколко крачки назад.

— Не-е — извика Зейн, скачайки от стола, но се оказа твърде късно.

Алекс вече бе завъртял капачката. Сладката, разпенена течност изригна със силна струя, заливайки стената, креслото, пода, но най-вече — лицето на Алекс. И докато успее да затвори бутилката, бе вече целият мокър.

Тогава Ник бе плеснала с ръце, заливайки се от смях.

В този момент Зейн не бе много сигурен, дали това е присмех или подигравка. Но това вече не бе толкова важно, защото самия той се търкаляше на пода от смях.

Има неписан закон — не може да накажеш някого за нещо, над което ти самият си се смял.

 

 

— Ник! — присъедини се Зейн. — Искаш ли сладолед? — след Севън-ъп, това бе другото й любимо лакомство.

Нямаше отговор.

В къщата нахлу десетгодишният Сам — средният син на Джош и Лорен. Сините му очи бяха широко отворени.

— Чичо Зейн! — той плачеше. — Ник е на покрива на къщата!

— О, Боже мой! — изплака Бари и хукна навън, толкова бързо, колкото можеше.

Зейн изпревари съпругата си, сърцето му биеше някъде в гърлото, всичките му инстинкти крещяха да стигне до детето си, колкото се може по-бързо.

Семейството, в пълен състав, се изсипа на двора — всички с бледи лица и глави вдигнати нагоре.

Ники седеше, скръстила крачета на ръба на покрива. Личицето й щастливо засия, когато погледна надолу към тях.

— Здласти — изчурулика тя.

Коленете на Бари се подкосиха и Мери я прегърна през раменете.

Никой не се учуди на това, как Ник се бе озовала на покрива. На къщата имаше облегната стълба, а Ник бе пъргава като малко козленце. Стълбата изобщо не трябваше да бъде там, в действителност, и Зейн можеше да се закълне, че преди пет минути, когато пристигнаха с Бари, нея изобщо я нямаше.

Той се заизкачва нагоре, без да отделя поглед от дъщеря си. Малкото личице се намръщи и Ник се изправи в опасна близост до края на покрива.

— Не! — изпищя тя. — Не, тате!

Зейн замръзна на място. Тя не искаше да слиза долу и изобщо не се страхуваше, не обръщаше внимание на опасностите, все едно си бе в креватчето.

— Зейн — прошепна Бари със задавен глас.

Той се тресеше. Ник тропна с малкото си краче и го посочи с пухкаво пръстче.

— Татенце, долу! — заповяда му тя.

Зейн нямаше да успее да я стигне навреме. Без значение колко бързо се движеше, детето щеше да падне. Остана да направи само едно нещо.

— Чанс! — каза той.

Брат му веднага разбра. Без да прави резки движения, за да не изплаши Ник, забърза напред. Когато беше точно под нея, той се усмихна, на приличащата на ангелче племенница, и тя му отвърна на усмивката. Чанс бе любимият й чичо.

— Данс! — изпя тя, показвайки всичките си бели зъбки.

— Ах, ти мой малък антихрист — нежно й отвърна той. — Наистина много ще ми липсваш, когато попаднеш в затвора. Давам ти… о, най-много до шест.

Бенджи, най-малкият син на Джош, попита с тъничък гласец:

— Защо чичо Чанс я нарича Данихрист? Тя нали се казва Ник.

Ник разпери ръчички, изправи се на пръстчета и се заклати напред-назад. Чанс протегна ръце насреща й.

— Хайде, кексче! — каза той и се засмя. — Скачай!

И тя скочи.

Чанс ловко я хвана във въздуха и притисна скъпоценното й малко телце до гърдите си. Бари избухна в плач от облекчение. Зейн се озова до брат си, пое дъщеря си от ръцете му и притисна устни към малката й главица. Бари също се присъедини, за да намери успокоение в прегръдките на мъжа си.

Каролайн погледна Джо.

— Прощавам ти за това, че нямаш сперматозоиди за зачеване на момичета.

Джо се разсмя.

Джош се намръщи строго към Сам.

— Как стълбата се озова тук? — попита той.

Сам се взираше в краката си.

Намръщени, Майкъл и Джо погледнаха към своите момчета.

— На кого беше блестящата идея да се играе на покрива на къщата? — попита Майкъл седемте момчета, които не бяха вътре.

Всичките седем, ровеха земята с обувки и се страхуваха да повдигнат глави, за да погледнат тримата бащи, изправени пред тях.

Джош взе стълбата, чието мястото бе в плевнята. Посочи натам и със сериозен глас изкомандва:

— Марш!

Две от момчетата се запътиха към плевнята с наведени глави, в очакване на наказанието си. Бенджи държеше за крака Лорен и мигаше, гледайки след двамата си по-големи братя.

Майкъл посочи плевнята и двамата му сина тръгнаха натам.

Джо повдигна вежди и трима от по-малките му синове се затътриха след останалите.

Ник погали Бари по лицето.

— Мама плаче? — попита момиченцето и нежната му устничка затрепери. После погледна Зейн и каза: — Тате, упокой!

— Сега ще успокоя мама, — промърмори Зейн. — Ще взема лепило и ще залепя нечие малко дупе за стола.

Бари се разсмя през сълзи.

— Всички толкова много искахме момиче — каза тя като се смееше и плачеше едновременно. — Е, желанието ни се изпълни!

Уолф протегна ръце и взе единствената си внучка от силните ръце на сина си. Тя засия, а той унило каза:

— Ако имаме късмет, ще минат най-малко тридесет години преди да се появи следващото момиченце. Освен, ако…

Тъмните му очи се обърнаха към Чанс.

— Няма начин! — твърдо каза той. — По-добре погледни с този поглед Марис. Нямам намерение да се женя и да създавам потомство. Момчетата взеха да пълнят стаите, трябва да се сложи край. Тази работа не е за мен, татко!

Мери му се усмихна сладко и каза:

— Ще видим!