Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (8)

Глава 7

До момента, в който товарният самолет се приземи в Атина, Бари бе плакала толкова силно и толкова дълго, че очите й се бяха подули и отекли. Майор Хъдсън опита всички възможни начини да я усмири, а след това и да я успокои. Той я увери, че следва само заповеди и че по-късно, тя ще има възможност да разбере какво е състоянието на морския тюлен. Напълно разбираемо било, че е толкова разстроена заради тежките изпитания, през които бе преминала, но скоро щяла да има възможност да получи най-добрите медицински грижи…

При тези думи Бари скочи от неудобната седалка, с каквито бяха оборудвани всички товарни самолети.

— Не мен простреляха! — извика яростно. — И не се нуждая от медицинска помощ! Нито добра, нито лоша, нито посредствена! Искам да бъда там, където е Зейн Макензи! Не ме интересува, какви са вашите заповеди!

Майор Хъдсън се почувства изключително неудобно и подръпна яката на униформата си.

— Съжалявам, мис Лавджой! Но не мога да направя нищо в тази ситуация. След като се приземим и баща ви види, че сте добре, тогава можете да отидете, където поискате.

Изражението му ясно показваше, че ако зависи от него, тя може да върви по дяволите. Бари седна, дълбоко въздъхна и изтри сълзите си. Никога не се бе държала така в живота си. Винаги беше перфектна дама и добра домакиня на приемите, които даваше баща й.

Но точно сега не се чувстваше като истинска дама, а като свирепа тигрица, готова да разкъса всеки, който се изпречеше на пътя й. Зейн беше тежко ранен, можеше да умре, а тези глупаци не я оставиха да бъде до него. По дяволите военните процедури, по дяволите влиянието на баща й — те само я бяха отдалечили повече от него.

Бари знаеше, че колкото и да обича баща си, никога няма да му прости, ако Зейн умре и тя не бъде там. Нямаше никакво значение, че той не знаеше нищо за него. Нищо не можеше да се сравни с огромния ужас, който се изправяше пред нея. Боже, не позволявай той да умре! Тя нямаше да го понесе! Предпочиташе да бе намерила смъртта си в ръцете на похитителите, отколкото Зейн да умре, заради нейното спасяване.

Полетът отне по-малко от час и половина. Самолетът се приземи с твърд удар, който я разтърси, а след това продължи да рулира безкрайно дълго. Най-накрая спря и майор Хъдсън се изправи, очевидно облекчен, че може да се отърве от неприятното задължение.

Вратата се отвори и подвижната стълба бе прикрепена към входа на самолета. Придържайки черната роба, Бари излезе на ярката слънчева светлина огряла Атина. Утрото беше в разгара си и горещината вече се усещаше. Тя премигна и вдигна ръка, за да предпази очите си. Чувстваше се така, все едно не бе виждала слънце дълги години.

Сива лимузина с тъмни стъкла чакаше на площадката. Вратата се отвори и баща й се втурна напред, забравяйки достойнството си.

— Бари!

Двете денонощия на тревога и страх бяха изписани на лицето му, но в очите му се четеше невероятно облекчение. Изкачи се по стълбата и я притисна в обятията си.

Тя започна да плаче отново. Скри лице в костюма му и го прегърна с треперещи ръце.

— Аз трябва да се върна — изхълца тя, думите й едва се разбираха.

Баща й я прегърна още по-силно.

— Тихо, скъпа, тихо. Ти си в безопасност, няма да позволя нещо друго да ти се случи, кълна се. Ще те заведа у дома.

Бари поклати диво глава, като се опитваше да се измъкне от него.

— Не — извика и се задави. — Аз трябва да се върна на Монтгомъри. Зейн… той бе ранен. Може да умре. О, Боже, трябва да се върна обратно!

— Всичко ще бъде наред — с тих глас успокои дъщеря си посланикът, като я прегърна през рамене и леко я побутна надолу по стълбите. — Докторът вече ни чака…

— Аз не се нуждая от лекар! — извика тя яростно и отблъсна ръцете му. Бари никога не бе правила това преди и лицето на баща й помръкна от шока. Тя отстрани косата от лицето си. Заплетените й кичури, несресани от два дни, се бяха сплъстили от потта и морската вода. — Чуй ме! Човекът, който ме спаси беше прострелян и може да умре. Бе все още в операционната, когато майор Хъдсън ме принуди да се кача на този самолет. Искам да се върна на кораба. Искам да се уверя, че всичко със Зейн е наред.

Уилям Лавджой прегърна отново дъщеря си през раменете и я поведе към чакащата лимузина.

— Не трябва да се връщаш на кораба, скъпа — каза успокоително той. — Аз ще помоля адмирал Линдли да разбере какво е състоянието на този човек. Той е един от екипа на морските тюлени, предполагам?

Бари безпомощно кимна.

— Нямаш сериозна причина да се върнеш на кораба. Сигурен съм, че и сама го разбираш. Ако преживее операцията, ще бъде настанен във военна болница.

Ако преживее операцията. Думите я прорязаха като горещ, остър нож. Бари стисна юмруци, всяка клетка от тялото й крещеше да игнорира тази логика, която целеше да я успокои. Трябваше непременно да се върне при Зейн.

 

 

Три дни по-късно Бари стоеше в офиса на посланика с високо вдигната брадичка и леден поглед, който баща й никога не бе виждал.

— Ти ли забрани на адмирал Линдли да ми дава информация? — обвини го тя.

Посланикът въздъхна, свали очилата си и внимателно ги постави на инкрустираното орехово бюро.

— Бари, знаеш, че, досега не съм ти отказвал почти нищо. Но по отношение на този човек се държиш неразумно. Знаеш, че той се възстановява и това е всичко, за което трябва да си информирана. Какъв е смисълът да стоиш до леглото му? Ако някои таблоиди научат за това, твоето отвличане ще бъде публикувано в мръсните вестници по целия свят. Това ли искаш?

— Моето отвличане? — повтори тя. — Моето отвличане? Какво за него? Той едва не умря! Мога ли да вярвам, че този самонадеян генерал ми казва истината и той е жив?

— Разбира се, че е жив. Аз само помолих Джошуа да осуети твоите опити да научиш сегашното му местонахождение. — Посланикът стана, заобиколи бюрото и прегърна упоритата си дъщеря. — Бари, дай си време, за да преживееш травмата. Знам, че приписваш на този… този войник, всички възможни качества на герой, но това е нормално. След известно време, като се върнеш към обичайния си живот, ще се радваш, че не си се поставила в неудобно положение, да преследваш този мъж.

Беше почти невъзможно да задържи яростния вулкан, който се надигаше в нея. Никой не я слушаше, никой не искаше да я слуша. Те продължаваха да твърдят, че последиците от изпитанието, на което бе подложена, ще преминат и времето ще я излекува. Идеше й да си скубе косите. Тя настояваше, отново и отново, че не бе изнасилена и яростно отказваше да бъде прегледана от лекар. И това разбира се потвърждаваше спекулациите, че похитителите наистина я бяха изнасилили. Бари знаеше, че по тялото си носи белезите от любенето със Зейн — знаци и следи, които бяха много ценни и лични и не бяха за чужди очи. Всички я третираха, като че бе направена от стъкло и внимаваха да не говорят за отвличането й. От това тя можеше да полудее!

Бари искаше да види Зейн. Това беше всичко. Просто да го види, да се убеди, че ще се оправи. Но когато помоли един от морските офицери в посолството, да разбере нещо за Зейн, с отговора при нея дойде не капитанът, а адмирал Линдли.

Не беше минало и час, когато гордият и изискан адмирал се появи в частния апартамент на посланика. Бари все още не се бе върнала към маловажната си работа в посолството, защото чувстваше, че не може да се съсредоточи върху документите, така че прие Линдли в красиво обзаведената гостна стая.

След любезния разговор за здравето й и времето, адмиралът най-после пристъпи към целта на визитата си.

— Вие сте поискали сведения за Зейн Макензи — каза любезно той. — Аз съм в течение на неговото състояние и мога да ви съобщя, че той ще се възстанови напълно. Корабният лекар е успял да спре кръвотечението и не се е наложило премахването на далака. Състоянието му е стабилизирано и е прехвърлен в болница. Когато здравето му позволи, ще бъде изпратен в Щатите за останалия период на възстановяване.

— Къде е той сега? — попита Бари, а очите й горяха.

Почти не бе спала последните три дни. Нито безупречните дрехи, нито модерната прическа можеха да скрият тъмните кръгове под очите и загубата на тегло. Беше прекалено нервна, за да яде.

Адмирал Линдли въздъхна.

— Уилям ме помоли да не ви давам тази информация, мис Лавджой. И трябва да призная, че е прав. Познавам отдавна Зейн. Той е изключителен войник. Морските тюлени по природа са единаци. Чертите от характера им, които ги правят велики воини, обикновено не им позволяват да станат примерни граждани. Да си го кажем без заобикалки — те са обучени живи оръжия. Информацията за тюлените е секретна и много малко хора имат достъп до нея.

— Аз не искам да знам за обучението му — напрегнато отговори Бари. — Не ме интересуват неговите мисии. Искам просто да го видя.

Адмиралът поклати глава.

— Съжалявам.

Нищо от това, което Бари му каза не го разколеба. Линдли отказа да й съобщи каквато и да е информация. И все пак Зейн беше жив и щеше да се оправи. Даже това й стигаше да отслаби непоносимото напрежение вътре в нея и тя почувства облекчение.

Но това не означаваше, че щеше да прости на баща си за намесата.

 

 

— Аз го обичам — каза тя убедено. — Нямаш право да ме спираш да го видя.

— Любов? — баща й я погледна със съжаление. — Бари, това, което чувстваш не е любов, това е увлечение към човека, който те е спасил. Ще ти мине, обещавам ти.

— Мислиш ли, че не съм разсъждавала върху тази възможност — отвърна тя на удара. — Аз не съм тийнейджър, влюбен в рок звезда. Да, срещнах го при опасни и стресиращи обстоятелства. Той ми спаси живота и едва не умря заради това. Знам, какво е увлечение и какво е любов. Но дори и да не знаех, решението не е твое.

— Ти винаги си била разумна — зави той. — Най-малкото си признай, че сега решението ти е замъглено от чувства. Какво ще стане, ако действаш импулсивно и се омъжиш за него — сигурен съм, че той ще подскочи от тази възможност — и после разбереш, че в действителност не го обичаш? Помисли какви проблеми ще създаде това. Знам, че звучи снобски, но той не е от твоята класа. Той е моряк, обучен убиец. Ти вечеряш с крале и танцуваш с принцове. Какво общо би могло да има между вас двамата?

— Първо това не звучи само снобски, а е наистина снобски. И второ, защо си мислиш, че мъжете са привлечени само от парите ми?

— Знаеш, че не исках да кажа това — отговори той, действително шокиран. — Ти си прекрасен човек. Но как може този мъж да оцени живота, който живееш? От къде знаеш, че не е хвърлил око на твоето наследство?

— Защото го познавам — отвърна Бари. — Познавам го по начин, по който никога не бих си помислила, че ще мога, ако го срещнех в някое посолство. Според теб, морските тюлени не могат да бъдат учтиви и внимателни, но той е такъв. Всички те бяха — за твое сведение. Татко, повтарям ти отново и отново — не бях изнасилена. Знам, че не ми вярваш, затова се притесняваш и безпокоиш за мен. Но, кълна се, казвам истината! Да, те го бяха планирали за следващия ден, защото чакаха някого. Така че не си мисли, че аз съм изплашена и разстроена от травмата, която едно групово изнасилване може да нанесе. Но да видя Зейн в локвата кръв, бе дяволски по-травмиращо, отколкото всичко, което ми причиниха похитителите.

— Бари!

Посланикът за първи път чуваше дъщеря си да ругае. Тя не можеше да си спомни да е ругала някога, преди отвличането. Докато мръсните копелета, не я отвлякоха от улицата и не я подложиха на многочасов тормоз. Тя ги беше ругала умишлено — тях и майор Хъдсън.

Бари с усилие успокои тона си.

— Ти знаеш, че първият опит да ме изведат от сградата, не успя.

Баща й рязко кимна. Той едва бе оцелял, представяйки си на какви мъчения е подложена дъщеря му и изплашен, че единствената възможност да я спаси, се бе провалила. В тази минута бе изгубил надежда, да види някога детето си живо. Адмирал Линдли не се бе поддал на песимистични настроения, въпреки че морските тюлени не бяха отговорили на сигнала и беше докладвано за стрелба в Бенгази. Ако бяха пленили или унищожили екипа, либийското правителство щеше да разтръби за това по целия свят. Мълчанието означаваше, че екипът е на място и работи по освобождаване на заложницата. Докато тюлените не изпратеха съобщение за провал на операцията, адмиралът хранеше някаква надежда.

— Е, в известен смисъл беше така. Зейн дойде сам да ме изведе, а другите членове на екипа бяха останали да отвличат вниманието, ако нещо се обърка. Морските тюлени имаха резервен вариант в случай, че ги открият, защото човешкият фактор не подлежи на контрол. — Бари разбра, че повтаря думите на Зейн, от дългите часове, когато лежаха сънливо един до друг. Той й липсваше и тя почувства непоносима тъга да стяга сърцето й. — Групата била толкова добре скрита, че един от пазачите се сблъскал с Призрака. И тогава започна стрелбата. Един от похитителите пазеше отвън в коридора, пред стаята, в която ме бяха завързали. Когато чу стрелбата, влезе да провери. Зейн го уби. Докато пазачите преследваха тюлените, ние напуснахме сградата. Бяхме отделно от групата, криехме се през целия ден, но аз бях в безопасност.

Посланикът слушаше внимателно и попиваше всяка подробност от спасяването на дъщеря си. Досега не бяха говорили за отвличането и освобождаването й. Бари полудяваше от безпокойство за Зейн и в отчаянието си беше станала доста сприхава. Но сега знаеше, че е жив и въпреки яда си, бе способна да разкаже на баща си подробностите около бягството си.

— Докато се криех в скривалището, Зейн рискува живота си, за да открадне храна, вода и дрехи за мен. Погрижи се за раната на крака ми. Когато дойдоха някакви хора, които на практика започнаха да разрушават сградата около нас, той ме прикриваше с тялото си. Това е мъжът, в когото се влюбих. Това е мъжът, за когото ти каза, че не е от нашата класа. Той може да не е от твоята класа, но определено е от моята!

В очите на посланика се появи смаян, почти панически израз. Твърде късно Бари разбра, че изрича неправилните аргументи. Ако бе изразила загрижеността си към Зейн, като към човек, който бе направил много за нея и на когото дължеше лична благодарност, баща й може би, щеше да се съгласи. Посланикът винаги държеше на консервативните маниери и доброто поведение. Вместо това, тя го убеждава колко дълбоко обича Зейн Макензи и твърде късно забеляза, че той се изплаши именно от това. Посланик Лавджой не искаше да загуби единствената си дъщеря и сега Зейн представляваше по-сериозна заплаха от преди.

— Бари, аз…

Баща й, винаги любезен и изтънчен, се поколеба, този път му липсваха думи. След това тежко преглътна. Всъщност рядко отказваше нещо на дъщеря си и ако го правеше, то винаги имаше причина. Последния път не й бе позволил да си купи мотоциклет — твърде рисковано. Грижата за безопасността на Бари стана негова мания, както и желанието, винаги да се намира в близост до последния член на семейството си. Любимото му дете толкова много му напомняше на загиналата му съпруга.

В очите на баща си, Бари видя как желанието му да й угоди се бори с разбирането, че ако този път се съгласи, тя може да напусне живота му. Редките срещи не бяха по вкуса му. Бяха преживяли вече една раздяла — времето, докато учеше. Баща й искаше да я вижда всеки ден. Бари знаеше, че част от манията му за съвместно съжителство, бе продиктувана от егоистични причини, защото бе поела всички домашни проблеми. Но същевременно не се съмняваше в неговата любов.

Лицето на посланика изразяваше истинска паника.

— Все още мисля, че трябва да си дадеш достатъчно време, за да се успокоиш. Длъжна си да разбереш, че този мъж е свикнал с условията, които ти описа. Как ще се приспособи към живота ти?

— Това е безсмислен въпрос. Ние не сме обсъждали отношенията си, нито сме говорили за брак. Искам просто да го видя. Не искам да си помисли, че съм неблагодарна, защото не се интересувам от състоянието му.

— След като не сте обсъждали взаимоотношенията си, защо си мислиш, че той очаква да го посетиш? За него това беше мисия, нищо повече.

Бари изпъна рамене като военен. Зелените й очи потъмняха от вълнение.

— Беше нещо повече — каза категорично. Между нея и Зейн, се бе случило много повече, но тя нямаше да го обсъжда с никого. Пое дълбоко дъх и извади тежката артилерия. — Ти ми го дължиш — гледаше право в баща си. — Не съм те питала за подробности около случилото се тук, защото съм разумен и логичен човек.

— Разбира се, че си, — прекъсна я посланикът. — Но аз не виждам…

— Поискаха ли откуп за мен? — игнорира думите на баща си тя.

Той беше дипломат с голям опит и рядко губеше контрол върху изражението на лицето си. Сега погледът му изразяваше само недоумение.

— Откуп? — като ехо повтори посланикът.

Ново отчаяние се изписа на лицето й и стегна стомаха й.

— Да, откуп — каза тихо. — Не са искали, нали? Защото не им трябваха пари. Те искаха друго от теб, не е ли така? Информация. Оказваха натиск върху теб или си участвал в нещо и после си се отказал? Кое от двете е вярно?

Отново обучението не му помогна. За част от секундата лицето му разкри паника, вина и ужас, но успя да ги прикрие с дипломатична учтивост.

— Това е нелепо обвинение — каза спокойно той.

Бари усети гадене. Значи беше вярно. Похитителите я бяха използвали като оръжие, за да накарат баща й да предаде страната си. И той най-вероятно щеше да отхвърли всичко, за да не я разстрои, но по лицето му, можеше да види друго. Вина.

Без да обръща внимание на думите на баща си, тя повтори:

— Дължиш ми го. Дължиш го на Зейн.

Той потрепери от присъдата, която се четеше в очите на дъщеря му.

— Не мисля така.

— Ти си причината, заради която бях отвлечена.

— Знаеш, че има неща, които не мога да ти кажа — отговори той, освобождавайки ръцете й. После заобиколи бюрото и седна отново в креслото, което символизираше преминаването му от ролята на баща, в ролята на посланик. — Грешката в предположението ти, показва колко много си разстроена.

Бари искаше да попита, смята ли Арт Сандифър предположението й за погрешно, но не можеше да си позволи да застрашава баща си. Мисълта, че слабостта към баща й, също може да я направи предателка, предизвика гадене. Тя обичаше страната си. Живееше в Европа достатъчно дълго, за да оцени различията между родината си и всяка друга страна на земята. Харесваше Европа, обичаше френското вино, немската архитектура, английската точност, испанската музика и всичко италианско. Но стъпеше ли на родна земя, я поразяваше енергията и богатството на живота на сънародниците й. Дори хората, които се считаха за бедни, живееха много по-добре от всякъде другаде по света. Родината й не беше идеална, но имаше нещо особено в нея, което Бари обичаше.

Със своето мълчание тя можеше да предаде любимата страна.

Ако останеше тук, се излагаше на опасност. Това, че отвличането й се бе провалило веднъж, не означаваше, че непознатият враг нямаше да направи опит отново. Баща й знаеше кой бе той и нейният живот щеше да стане непоносим. Нямаше да я пускат извън посолството сама и ако се наложеше да излезе, щеше да я придружава въоръжена до зъби охрана. Щеше да бъде пленник на страха на баща си.

Съвършено безопасно място не съществуваше, но оставайки тук, опасността бе по-голяма. Извън територията на посолството имаше по-големи шансове да открие Зейн. Влиянието на адмирал Линдли не можеше да покрива всяко кътче на земното кълбо. Колкото по-далече се намираше от Атина, толкова по-малко беше влиянието на баща й.

Бари го погледна с ясното съзнание, че се кани да скъса тесните връзки, създали се между тях през последните петнадесет години.

— Връщам се у дома — спокойно заяви тя. — Във Вирджиния.

 

 

Две седмици по-късно, Зейн седеше на предната веранда на къщата на родителите си, в планината Макензи, близо до градчето Рут, щата Уайоминг. Гледката спираше дъха — безкраен изглед към величествени планини и зелени долини. Всичко около него му бе познато, като пръстите на двете му ръце. Седлата, ботушите, неголямото стадо крави, но най-вече, многото коне. Книгите във всяка стая на просторната къща, спокойно разхождащи се из плевнята и конюшнята котки, любовта и грижата на майка му, безпокойството и разбирането на баща му.

Беше лекувал огнестрелни рани, дълбоки порязвания от нож, счупена ключица, спукани ребра и пробит бял дроб. И преди нараняванията му бяха сериозни, но никога не се бе намирал толкова близо до смъртта. Едва не му изтече кръвта, докато лежеше на дъното на лодката. Бари седеше над него и притискаше чадора над раната с всяка частица от своето тяло. Бързата реакция и постоянството й имаха голямо значение. Но плазмата, която му вля Сантос, му спаси живота. Той беше на границата между живота и смъртта и затова можеше да изброи тези подробности, които го спасиха. Ако някои от тях не се бяха случили, щеше да умре.

След като напусна Военноморската болница и се завърна вкъщи за допълнително възстановяване, Зейн беше необичайно мълчалив. Не беше в лошо настроение, по-скоро имаше много неща, за които да мисли. Нещо, което не беше лесно, когато на практика цялото му семейство се чувстваше задължено да го посети и да се убеди в оздравяването му. Джо долетя специално от Вашингтон за бърза проверка на по-малкия си брат. Няколко пъти с двамата си сина дойдоха Майкъл и Шиа. Джош, Лорен и техните три деца го посетиха през почивните дни. Работата на Лорен в Сиатълската болница не им разрешаваше да останат по-дълго. Марис бе шофирала цяла нощ, за да си бъде навреме у дома, когато той се прибереше. За щастие, Зейн беше в състояние да се движи сам, макар и не толкова бързо, колкото искаше, иначе сестра му и досега щеше да е до него. Когато тя пристигна, седна на един стол до леглото му и вторачи черните си очи в него, като че искаше да му предаде цялата си жизнена сила. Може би го беше направила. Неговата малка сестричка беше фея; вълшебница, живееща в друго измерение.

По дяволите, дори Чанс се появи. Държеше се както винаги предпазливо, като постоянно се оглеждаше за майка му и сестра му, все едно бяха бомби, които можеха да избухнат всеки момент в лицето му. Но остана тук и сега седеше до Зейн на верандата.

— Мислиш за оставка ли?

Зейн се учуди, как Чанс бе разбрал какво му се върти в главата. След боя, който си нанесоха на четиринадесет и когато едва не се убиха един друг, станаха неразделни. Може би защото имаха доста общи неща — от това, че учеха в един клас, до момичетата и военното обучение. След всичкото това време, Чанс си оставаше все така предпазлив, като ранен вълк и не допускаше хора до себе си. Но въпреки неговата съпротива, беше безпомощен срещу семейството. Никой не бе обичал Чанс, докато Мери не го доведе вкъщи и многочислената фамилия Макензи не го покори. Забавно беше да се наблюдава момчето, което се бореше срещу семейните връзки всеки път, когато се окажеше заобиколен от близки хора, но не минаваше и час и той се предаваше в ръцете на Мери и Марис. Друг изход нямаше. След като го прие за брат, Зейн вече не обръщаше внимание на предпазливостта му. Само Уолф предоставяше на приемния си син време да свикне, но то бе много ограничено.

— Да — каза Зейн накрая.

— Защото този път едва не те убиха?

Зейн изсумтя.

— Кога това е имало значение за нас?

Само той знаеше за истинската работа на Чанс. Всеки път, след всяка операция, те спореха, кой от двамата е бил в по-голяма опасност.

— Тогава е виновно последното повишение.

— То ме извади от оперативната работа — каза тихо Зейн. Внимателно се облегна назад върху стола и вдигна крака на парапета на верандата. Винаги се бе възстановявал бързо, но явно тези две седмици и половина, бяха недостатъчни, за да започне да игнорира раната. — Ако двама от моите хора не бяха ранени в проклетото учение на Монтгомъри, аз нямаше да участвам в последната мисия.

Чанс знаеше за проклетото учение. Зейн му бе разказал подробности за инцидента и проклето беше най-безобидното описание, което бе използвал. Едва дошъл в съзнание във Военноморската болница, той бе вече на телефона, като настойчиво побутваше и ръководеше разследването. Одеса, след време, щеше да се възстанови напълно, но Хигинс трябваше да се пенсионира по инвалидност. Охраната, стреляла по морските тюлени, можеше и да не бъде изправена пред военен съд, в случай че имаха идеални служебни характеристики, но поне бяха изгонени от флота. Кариерите на капитан Юдака и помощник-капитан Бойд, бяха все още застрашени. Зейн се стремеше към справедливо наказание за стрелците, но последствията в края на краищата стигаха до капитана.

— На тридесет и една съм — продължи Зейн. — Горната възрастова граница за активно участие в реални операции. Тъй като съм дяволски добър в работата си, ръководството непрекъснато ме повишава, но после заявиха, че такъв ценен специалист като мен, не трябва да се изпраща на мисии.

— Искаш ли да се прехвърлиш при мен? — небрежно попита Чанс.

Зейн беше мислил върху тази възможност. Много сериозно. Но нещо му пречеше и все още се мъчеше да открие какво бе то.

— Искам, да. Ако нещата бяха по-различни, сигурно бих, но…

— Какви неща?

Зейн повдигна рамене. Поне една част от неговото безпокойство си имаше име.

— Една жена — призна той.

— О, по дяволите! — Чанс рязко се облегна назад и намръщено погледна над върха на ботушите си. — Ако е жена, няма да можеш да се концентрираш върху нищо, докато не ти мине и не я изхвърлиш от главата си. По дяволите, техните малки сладки тайни — меко добави той.

Около Чанс вечно се въртяха жени. Необикновената му красота действаше на слабия пол като оръжие за масово унищожение, но той притежаваше дарбата на истински смелчага и развратник — умееше да избягва сериозните връзки.

Зейн не беше сигурен, че може да изхвърли Бари от главата си. Нещо повече, не искаше да го направи. Не стана ясно, защо тя изчезна, без да се сбогува и без да му пожелае скорошно оздравяване. Вярно, Бъни и Призрака му бяха разказали, как я бяха влачили ритаща и силно крещяща, а после я бяха набутали в един самолет и отвели в Атина. Изглежда баща й, а също и политиката на ръководството на флота, отнасяща се към секретността на действията на морските тюлени, бяха направили всичко възможно Бари да не разбере в коя болница бе настанен.

Бари му липсваше. Липсваха му смелостта й и несломимата й воля, да направи това, което беше правилно и необходимо. Липсваше му спокойствието на лицето й и топлината на любовните й ласки.

Боже, колко му липсваше!

Един спомен се беше запечатал по-ярко от другите в паметта му и го изгаряше. Бари протяга ръка към токата на колана му и отчаяно шепти: Аз ще го направя.

Тогава Зейн бе разбрал всичко. Не само желанието й да контролира тяхната близост, но и смелостта, която проявяваше, за да изтрие унизителните спомени и да ги замени с хубави. Беше му казала истината за девствеността си. Не знаеше какво да прави и не очакваше болката. Но въпреки това, сладкото, горещо, плъзгащо се по неговата мъжественост, тяло, го беше довело до лудост и лишило от самоконтрол, което до тогава не му се бе случвало с друга жена.

Бари може и да бе глезена и безпомощна малка снобка, но в напрегната и опасна ситуация, прояви най-доброто, на което беше способна. Никога не се оплака и положи всички усилия да не пречи, а да помогне.

На него му харесваше да бъде с нея. Харесваше му да разговарят. За отявлен единак като него не беше лесно да използва думата любов по отношение на човек извън семейството, но за Бари… може би. Би искал да прекарат повече време заедно, да се опознаят, и това, което можеше да стане между тях, да се случи.

Той желаеше Бари.

Но всичко по реда си, помисли си Зейн. Първо трябваше да възстанови силите си. Засега можеше без чужда помощ да се придвижи от стая в стая, но със сигурност щеше да се замисли два пъти, преди да реши сам да отиде в конюшнята. Трябваше да вземе решение дали да остане във флота, или да подаде оставка. Не го напускаше усещането, че времето му бе отминало, откакто бе започнал да се изкачва в йерархията и да се отдалечава от оперативната работа. Ако не останеше на служба като морски тюлен, с какво щеше да се издържа? Трябваше да реши и да установи нови цели в живота си.

Може би Бари не се интересуваше от някакви контакти с него, въпреки че картината на заминаването й, описана от Бъни и Призрака, му говореше друго. В този дълъг ден на близост, те изпитаха много повече от удоволствието на любовните ласки.

Щеше да се наложи да положи доста усилия, за да се добере до Бари. Тази сутрин бе позвънил в американското посолство в Атина, представи се и поиска да говори с Бари Лавджой. Вместо с нея обаче, разговаря с посланик Уилям Лавджой. Не се получи сърдечен разговор.

— Не мога да кажа, че Бари не оценява това, което сте направили за нея. Но вие трябва да ме разберете, тя иска да забрави тези неприятни преживявания. Разговорът с вас само ще я разстрои — беше казал с изключително леден и вежлив глас посланикът. Много хора биха платили луди пари за такава дикция.

— Това вашето мнение ли е или нейното? — със същия леден тон бе попитал Зейн.

— Не мисля, че има значение — беше отговорил баща й, а след това затвори телефона.

Зейн реши да не изпреварва събитията. Нямаше да постигне много в сегашното си състояние, затова трябваше да изчака. Щом в главата му се изясняха и улегнеха бъдещите планове, щеше да има време да потърси Бари. И сега, когато му стана ясно, че посланикът ще нареди да не го свързват с дъщеря му, следващият път възнамеряваше да използва други методи, за да успее.

— Зейн — обади се майка му от вътрешността на къщата и го върна на земята — не си ли уморен?

— Добре съм — отговори, преувеличавайки малко, но не се чувстваше прекалено уморен. Погледна към Чанс и видя усмивка на лицето на брат си.

— Тя така се притеснява за теб, че забрави за моите счупени ребра — прошепна той.

— Радвам се да услужа — каза провлачено Зейн и се усмихна на брат си. — Само не очаквай, да се оставям всеки път да ме прострелват, когато тебе леко те ударят.

Семейство Макензи, в пълен състав, се забавляваше на начина, по който реагираше Чанс на грижите и суетенето на Мери около него. Вниманието й го ужасяваше, въпреки че никога не беше в състояние да й се противопостави. В ръцете на Мери ставаше мек като восък, и не само той — всичките й деца също. Те израснаха с прекрасен пример за подражание. Баща им можеше да ръмжи и да заплашва, но майка им обикновено постигаше своето.

— Чанс? — продължи Мери.

Зейн скри усмивката си, като видя как се напрегна брат му. Тя изчезна от лицето му, все едно никога не е била там.

— Мем? — предпазливо отговори Чанс.

— Направи ли си превръзка на ребрата?

— Ъ-ъ… не… мем.

На лицето му се появи познатия израз на паника. Той можеше да излъже и Мери щеше да му повярва. Но никой не се опитваше да измами майка им, дори когато беше в техен интерес. Малкият тиранин щеше да бъде прекалено наранен, ако откриеше, че някое от децата й я бе излъгало.

— Знаеш, че трябва да носиш превръзката още една седмица — отговори му глас от вътрешността на къщата.

— Да, мем.

— Влез вътре, аз ще се погрижа за наранените ти ребра.

— Да, мем — отново повтори Чанс със смирение в гласа. Той стана от люлеещия стол и влезе в къщата. Когато мина покрай Зейн, промърмори:

— Тежката рана от куршум не проработи. Опитай нещо друго.