Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (7)

Глава 6

Всяка секунда до края на деня бе изпълнена със страст. Те правеха любов, почиваха и пак започваха от начало, заобиколени от крайбрежните звуци — корабните сирени, автомобилни клаксони, дрънченето на кранове и вериги. Но вътре, в малката слабо осветена стая, не съществуваше нищо друго на света, освен тях двамата. Бари се загуби в силата на неговата необуздана сексуалност и откри в себе си страст, която съответстваше на неговата. Необходимостта да пазят тишина, само засилваше дълбочината на чувствата им.

Зейн целуваше синините по гърдите и смучеше зърната й, докато те не запулсираха от удоволствие. Наболата му брада драскаше гърдите и корема, въпреки че той внимаваше да не й причини болка. Всяка синина по тялото на Бари, бе удостоена с неговото внимание.

— Кажи ми как те нараниха — промърмори той, — и аз ще заменя мъчителните спомени с по-приятни.

Отначало Бари отказа да сподели подробности с него. Но към края на горещия следобед, тя се почувства толкова опиянена от ласките му, че изглеждаше безсмислено да продължава да крие истината от него. Започна да му разказва с колеблив шепот.

— Така ли? — питаше той, повтаряйки действията, които дълбоко я бяха наранили. Но сега ефектът беше различен. Болката от ръцете на похитителите се превърна в чисто удоволствие от нежността на Зейн. Той я гали дотогава, докато тялото й забрави неприятните спомени от другите докосвания и останаха само неговите.

Бари му прошепна за друго унижение и той го замени с гореща нежност, която я доведе до върха на освобождаването й. Не можеше да си представи по-голяма наслада и удоволствие от тези, с които я даряваше. Той не се опитваше да скрие колко много му е приятно да я гледа, да я докосва, да прави любов с нея. Разкри й разликите между телата им — контраста между нейната мека женственост и неговата твърда мъжка плът. Постави я в центъра на страстта си и тя се почувства невероятно опиянена. Изпитваше удоволствие от грижите и ласките му. Възбуждаше се само от мисълта, че той се наслаждава на гладкостта на кожата й, на закръглеността на гърдите й, на това как нежно прониква в тялото й. Изследваше я, галеше я, обвиваше я със своята сексуалност. В района около тях кипеше живот, затова почти не разговаряха. Връзката между тях се осъществяваше чрез телата им.

Докато лежаха сънливо, след като се бяха любили, той на три пъти проверява часовника си и посягаше към слушалките. Подаваше сигнал, чакаше отговор и ги оставяше настрана.

— Това твоите хора ли са? — попита Бари след първата връзка.

Зейн кимна.

— Те се крият и чакат, докато стане безопасно, за да се срещнем.

 

 

Внезапно гласовете отвън станаха по-силни, някой приближаваше. И те млъкнаха.

С настъпването на вечерта светлината започна да намалява. Бари не бе гладна, но Зейн настоя да хапне. Той обу панталоните, а тя облече отново ризата. Полуоблечени, те седнаха близо един до друг върху одеялото и доядоха останалия хляб и плодовете. Никой не се докосна до сиренето. Водата, както и преди беше топла и миришеше на химикали.

Бари бе замряла в обятията му, страхувайки се от това, което предстоеше да се случи.

Копнееше да си върне безопасния и удобен живот, но в същото време не искаше да изгуби отношенията, които бяха изградили със Зейн, нито чувството на пълно доверие, приятелството или интимността им. Тя нямаше да настоява, да продължат връзката им. При дадените обстоятелства, той може би се чувстваше отговорен за нея и поради тази причина би прекратил отношенията им постепенно. Бари не искаше да го поставя в такова неудобно положение. Ако той само намекнеше, че иска да я види и след това… тогава сърцето й щеше да литне.

Но дори и Зейн да пожелаеше да се срещат редовно, щеше да им бъде трудно. Той не беше обикновен военен, а морски тюлен. Голяма част от работата му не подлежеше на обсъждане — базите, задълженията, мисиите. След успешното завършване на тази операция, за него опасността нямаше да е приключила. Хлад обхвана сърцето й, когато си помисли за времето, в което той преднамерено и спокойно щеше да вземе участие в поредната смъртоносна мисия. Часовете, прекарани в тази малка стая, можеха да се окажат единствените, в които да е сигурна, че е невредим и в безопасност.

Страхът и несигурността щяха да я докарат до лудост, но тя щеше да ги преодолее, заради възможността да го вижда и да бъде близо до него. Връзката им бе започнала в обратна посока. Обикновено хората се запознаваха, доверяваха се и се грижеха един за друг, и след това ставаха любовници. А те станаха любовници почти веднага и тепърва им предстоеше да се опознават, да научават навиците си, какви вкусове имат и всякакви други подробности от живота — всичко онова, което ги правеше личности.

Когато се прибереше у дома, щеше да се разбере с баща си. Той сигурно бе обезумял от тревога и когато най-накрая се озовеше в безопасност, щеше да стане още по-параноичен и вманиачен. И ако Зейн поискаше да се срещат, тя за първи път щеше преднамерено да нарани чувствата на баща си и да му покаже, че вече не е номер едно в живота на дъщеря си. Повечето родители приемаха с радост измененията в живота на децата си, ако им допаднеше избраника на сина или дъщеря им. Бари знаеше, че независимо в кого ще се влюби, баща й щеше да бъде категорично против. Според него, нито един мъж не бе достоен за дъщеря му. Нещо повече, щеше горчиво да отхвърли всеки, който се осмелеше да я изтръгне от неговата защита. Тя бе цялото му семейство. Нещата се усложняваха допълнително и от това, че Бари много приличаше на майка си. Като посланик, баща й водеше активен социален живот, но обичаше само една жена — майка й.

Тя никога нямаше да му обърне гръб, защото го обичаше предано и нежно. Но ако съществуваше дори и най-малката възможност за връзка със Зейн, щеше да държи баща си на разстояние, колкото бе необходимо, докато той приемеше тази ситуация.

Планирам живота си около мечти, помисли си Бари огорчено, докато почистваше одеялото. Щеше да е по-добре да остави нещата да се развият от само себе си и да не се притеснява за това сега. Сега най-важното бе, как щяха да се измъкнат от Бенгази.

— В колко часа ще тръгнем?

— След полунощ. Ще дадем на местните достатъчно време да заспят. — Зейн се обърна към нея с познат поглед. Наполовина спуснатите му клепачи я предупредиха за пробуденото му желание. Той протегна ръце и разтвори ризата й. — След няколко часа — прошепна мъжът.

 

 

По-късно, без да обръщат внимание на задуха, те лежаха плътно един до друг и дремеха. Бари не знаеше, колко време бе спала, но щом отвори очи видя непрогледна тъмнина. За разлика от предишната нощ, когато лежеше самотна в студа и в смъртен страх, сега се притискаше към Зейн под защитата на топлите му ръце, които здраво я прегръщаха. Удобно бе разположила глава на рамото му, прекрачила с крак бедрото му. Тя се протегна и прозя, а лекият натиск на ръцете му я предупреди, че е буден. Интересно, беше ли спал изобщо или я бе държал и пазил през цялото време? Шумовете зад стените на разрушената сграда бяха стихнали, даже звуците от пристанището не се чуваха, все едно тъмнината бе обгърнала и тях.

— Колко остава още? — попита Бари, докато търсеше шишето с вода. Намери го и отпи няколко глътки. Вкусът не беше твърде лош, реши тя, или може би бе свикнала вече.

Зейн повдигна капачето на часовника си и погледна светещия циферблат.

— Още няколко часа. Трябва да се свържа с момчетата след няколко минути.

Бари му подаде шишето и той отпи няколко глътки. Легнаха отново и тя се сгуши в прегръдките му. Под дясната си ръка чувстваше силното и ритмично биене на сърцето му. Лениво въртеше в пръстите си твърдите косъмчета на гърдите му и се наслаждаваше от допира до тялото му.

— Какво ще стане след това? Когато излезем от тук, искам да кажа.

— Ще напуснем града и ще се срещнем преди разсъмване с тези, които трябва да ни приберат.

Казаното от него бе толкова просто и лесно. Тя си спомни за плувките, които носеше и вдигна глава, като се намръщи, макар да знаеше, че Зейн не може да я види.

— Мястото на срещата на сушата ли е?

— Не съвсем.

— Ясно. Надявам се, че имаме лодка? — това беше въпрос, а не констатация.

— Не съвсем.

Бари хвана космите на гърдите му и ги дръпна.

— Тогава, какво точно имаме?

— Ох! — Зейн улови ръката й, разтвори пръстите й, вдигна ги към устните си и леко зацелува кокалчетата. — Имаме си Зодиак — моторна надуваема лодка, за седем човека. От екипа ми липсват две момчета, така че сме шестима. Ще можем да те вземем на борда.

— Толкова се радвам. — Бари се прозя и сгуши по-удобно глава на рамото му. — Да не би да сте оставили някой, за да има място за мен?

— Не — отговори той след малко. — Не сме целият екип, заради проблем, за който ще трябва да се погрижа, когато се върнем обратно. Ако имаше друг екип на разположение, нямаше да сме тук. Ние бяхме най-близо и трябваше да те измъкнем по възможно най-бързия начин, докато не те бяха преместили.

Тонът му я възпря да попита за проблема, който бе предизвикал мрачното му настроение. Бари бе видяла морския тюлен в действие и знаеше, че не иска да бъде на мястото на този, който би се изправил срещу гнева на завърналия се от мисия Зейн. Младата жена изчака, докато той се свърза за проверка с хората си и продължи с въпросите.

— Къде ще отидем със Зодиак?

— В морето — отвърна просто Зейн. — Ще се свържем по радиото и ще дойдат да ни вземат с хеликоптер от самолетоносача Монтгомъри. От кораба ще те заведат у дома.

— Ами ти? — прошепна тя. — Къде ще отидеш? — Бари не посмя да го пита за бъдещите му планове.

— Не знам. Моят екип провеждаше учение на Монтгомъри, но всичко отиде по дяволите, раниха и двама от екипажа на кораба. Трябва да се справя с тази бъркотия и не знам колко време ще ми отнеме това.

Зейн не знаеше къде ще го пратят или ако знаеше, не й казваше. Не спомена нищо и за бъдеща среща, въпреки че му бе известно къде ще се намира тя. Бари затвори очи, като размишляваше мъчително върху положението. Болката се оказа по-силна отколкото очакваше, но тя я скри дълбоко в себе си. Скоро раната щеше да се отвори, но сега им оставаха само няколко часа заедно и Бари не искаше да губи нито секунда в самосъжаления от типа на това, какво може да бъде. Малко жени имаха възможност да познават такъв мъж, като Зейн Макензи, а още по-малко, да го обичат. Тя бе алчна, искаше всичко наведнъж и този миг на щастие, бе малко повече от онова, което имаха дори жени с опит. Тя трябваше да бъде благодарна за това.

Каквото и да се случеше в бъдеще, тя никога повече нямаше да се върне в малкия безопасен пашкул, който баща й бе увил около нея. Нямаше да може да забрави отвличането и причината, поради която бе извършено. Баща й със сигурност вече я бе узнал — похитителите й би трябвало вече да са предявили изискванията си. Но Бари най-много искаше да узнае защо. В края на краищата, тя бе най-пряко засегната.

Зейн леко докосна гърдите й. С върха на пръста си започна да обикаля около зърното, докато то не щръкна.

— Знам, че може би те боли — предположи той, преминавайки с пръсти, от гърдите през корема, до уютното топло място между бедрата й. — Но можем ли да го направим отново? — Много нежно, той вкара дългия си пръст в нея. Бари трепна, но не се отдръпна от него. Да, болеше я, тъй като й бе за първи път. Но какво значение имаше неприятното усещане, когато наградата бе толкова голяма.

— Бих могла да бъда убедена — прошепна тя, плъзна ръка надолу по плоския корем и измери сериозността на неговото намерение.

Намеренията му бяха напълно сериозни. Разбира се, тя нямаше опит, за да прави сравнение, но беше чела списания и знаеше, че само младите момчета и много малко от младите мъже могат да са толкова издръжливи. Може би това се дължеше на превъзходното му физическо състояние. Или чисто и просто имаше късмет, въпреки че преди двадесет и четири часа не мислеше така. Обстоятелствата се бяха променили, тя — също. Съдбата й бе дала този мъж сега и за още няколко часа, затова Бари реши да се възползва максимално. Зейн легна върху нея и плени устните й.

 

 

Още веднъж Зейн поведе Бари през лабиринта от улици, този път облечена в черна дълга роба и чадор на главата. Нейните крака бяха обути в чехли, които се оказаха малко големи и краката й се плъзгаха напред-назад, но поне й осигуряваха някаква защита. Чувстваше се странно с толкова много дрехи, въпреки че под роклята нямаше нищо.

Зейн отново беше сложил своята екипировка и оръжия. Изглеждаше далечен и студен, както през нощта, в която я намери. Бари усети острата му бдителност и пълната концентрация върху предстоящата операция. Мълчаливо го следваше навела глава, както се полагаше на мюсюлманските жени.

Той спря до ъгъла на една сграда, приклекна и със знак й показа да направи същото. Тя го последва и за по-голямо прикритие спусна чадора пред лицето си.

— Втори. Тук първи. Докладвай положението. — Зейн отново говореше с глух шепот, който Бари едва разбираше, въпреки че беше точно до него. След малко каза:

— Ще се видим след десет. — Обърна се към Бари. — Тръгваме. Преминаваме към план С.

— Какво е план С? — прошепна тя.

— Да тръгнем по най-бързия начин за Египет — отвърна спокойно той. — Това е двеста мили на изток.

Той щеше да го направи, разбра тя. Щеше да открадне някакво превозно средство и да го направи. Нервите му бяха здрави, като от желязо. Не бе като нея, тя се тресеше вътрешно, но не го показваше. А, може би, това не бяха нерви, а вълнение от предстоящата опасност и бягството. Докато бяха все още в Бенгази, Либия — не бяха в безопасност.

След десет минути Зейн се спря в сянката на полуразрушен склад. Вероятно бе сигнализирал по радиостанцията, тя не видя добре, но изведнъж от тъмнината се материализираха пет черни фигури и за секунда ги заобиколиха.

— Господа, това е мис Лавджой — представи я Зейн. — А сега да се махаме от този ад.

— С удоволствие, шефе — един от мъжете се поклони на Бари и протегна ръка към нея. — Насам, мис Лавджой.

В тези мъже определено се чувстваше груба сила, която изобщо не пречеше при изпълнение на задачите им. Бари беше очарована. Шестимата мъже незабавно тръгнаха напред, подредени по определен ред. Тя се усмихна на тюлена, който пръв я заговори и показа мястото й в редицата. Бе зад Зейн, който се оказа втори поред, след мъж, който се движеше толкова тихо и така успешно се прикриваше в сенките, че Бари на моменти не го виждаше, но знаеше, че е там. Останалите четирима също толкова безшумно се придвижваха след нея на различна дистанция. В действителност тя бе единствената, чиито стъпки се чуваха и затова се постара да стъпва по-внимателно.

Дълго си проправяха път през улиците, докато накрая се спряха пред един стар микробус.

Дори и в тъмнината, Бари можеше да види големите вдлъбнатини и тъмните петна от ръжда, които покриваха почти цялото превозно средство. Зейн застана пред плъзгащата се странична врата, отвори я и прошепна:

— Вашата карета.

Тя се усмихна, когато я повдигна, за да й помогне да се качи в микробуса. Ако нямаше опит с дългите вечерни рокли, щеше трудно да се справи с мюсюлманската роба, но сега се чувстваше, като дама от деветнадесети век, на която помагаха да се качи в каретата. Мъжете също влязоха и седнаха около нея. Вътре имаше две седалки — тип пейка, с по няколко места; ако е имало трета, то сигурно е била извадена, за да се направи място за товара. Жилав чернокож младеж се вмъкна зад волана, а Зейн седна до него. От лявата й страна се разположи невидимият тюлен, от дясната — още един. Бяха я поставили в полето на сигурността. Другите двама от екипа, седнаха на седалката зад нея. Техните мускулести тела и снаряжението им заеха цялото свободно място.

— Хайде, Бъни — каза Зейн и чернокожият младеж се усмихна, след което запали двигателя. Микробусът изглеждаше така, сякаш ще се разпадне на части, но поне моторът му работеше.

— Трябваше да бъдеш тук миналата вечер — заразказва Бъни. — За известно време стана горещо. Ама наистина горещо — звучеше толкова ентусиазирано, все едно описваше най-забавната си вечер.

— Какво се случи? — попита Зейн.

— Нещастно стечение на обстоятелствата, шефе — отговори съседа на Бари отдясно, чийто глас звучеше доста убедително. — Един от тях налетя направо на Призрака и ситуацията стана напечена.

Бари се бе движила достатъчно в средите на военни и предполагаше какво означава напечена. Тя седеше тихо и мълчеше.

— Направо се вряза в мен — чу се оправдаващият се глас на тюлена отляво, — и започна да крещи като попарена котка и да стреля по всичко, което мърда и не мърда. Толкова се вбесих! — направи кратка пауза и продължи: — Така и не останах за погребението му.

— По твой сигнал ние се изтеглихме — продължаваше този отдясно. — Ти вероятно вече я беше извел, защото ни подгониха, като ловджийски кучета. Ние се покрихме, но на няколко пъти си помислих, че ще ни се наложи да се бием, за да се измъкнем. Човече, представяш ли си, цяла нощ обикаляха около нас!

— Не, ние бяхме все още вътре — отговори Зейн спокойно. — Просто влязохме в съседната стая. На тях дори не им хрумна да претърсят сградата.

Мъжете весело изсумтяха, дори съседът й отляво се засмя леко, макар да му личеше, че го прави доста рядко и твърде неумело.

Зейн се обърна към Бари и леко й се усмихна.

— Искаш ли да те запозная или предпочиташ, нищо да не знаеш за тези похотливи негодници?

Атмосферата в микробуса действително й изглеждаше като среща на съотборници в мъжка съблекалня, че дори и по-лошо.

— Представи ми ги, моля те — каза с усмивка в гласа.

— Антонио Видрок, моряк втора степен. Той е на волана, тъй като е израсъл, разбивайки коли по черните пътища на южните щати. Може да се справи във всяка ситуация.

— Мадам — вежливо кимна Видрок.

— Отдясно до теб е мичман Роки Грийнбърг, втори по ранг в екипа.

— Мадам — каза той.

— Вляво от теб, моряк втора степен Уинстед Джоунс — който измърмори нещо неразбираемо. — Наричай го Призрака, а не Уинстед — добави Зейн.

— Мадам — каза Джоунс.

— Зад теб са моряк първа степен Еди Сантос, нашият лекар, и Пол Дрекслер, снайперистът в екипа.

— Мадам — чуха се отзад два гласа.

— Радвам се да се запозная с всички вас — искрено заяви Бари.

Паметта й беше тренирана при изпълнението на многобройните официални задължения и запомнянето на пет имена бе проста работа. Не видя лицата на Сантос и Дрекслер, но щеше да ги различи, защото Сантос й приличаше на испанско име.

Грийнбърг започна да разказва на Зейн всичко, което се бе случило с подробности. Бари слушаше, без да се намесва в разговора. Нощното пътуване през Бенгази й се струваше малко нереално. Въпреки че бе заобиколена от тежковъоръжени мъже, те преминаваха през града, който кипеше от активен живот, дори и в тези късни часове. Виждаха се и други превозни средства по улиците и пешеходци по тротоарите. Те дори спряха на един светофар, с още коли около тях. Видрок си тананикаше нещо под носа, а другите пътници, безгрижно гледаха пътя. Когато светофарът се смени, очуканият микробус потегли и никой не им обърна внимание.

Няколко минути по-късно напуснаха града. Понякога Бари виждаше отдясно блясъка на водите на Средиземно море, което значеше, че пътуват на запад по крайбрежието на Либия. След като светлините на града изчезнаха, тя се почувства замаяна от умората. През деня, в кратките моменти, когато си почиваха със Зейн, тя бе поспала, но това се оказа недостатъчно, за да компенсира напрежението, което се бе натрупало. Не можеше да си позволи да се облегне на някой от мъжете до нея, затова седеше изправена с отворени очи. Подозираше, че има леко мозъчно сътресение от удара на похитителите.

След известно време Зейн изкомандва:

— Червените очила.

Бари беше толкова уморена, че не можа да реши, дали това бе някакъв код или не бе чула добре. А може би, нито едното? Всеки член от екипа извади от снаряжението си чифт очила и ги сложи. Зейн погледна Бари и обясни:

— Червената светлина защитава зрението. Подготвяме очите си да привикнат към тъмнината, преди Бъни да изключи фаровете.

Тя кимна и също затвори очи, за да привикне към тъмнината. Веднага разбра, че ако искаше да остане будна, то затварянето на очите, по каквато и да е причина, не бе едно от най-мъдрите решение. Но клепачите й бяха толкова тежки, че Бари не успя да ги повдигне отново. Следващото, което почувства беше разлюляването на микробуса, което я хвърли най-напред върху Грийнбърг, после към Призрака. Замаяна от съня, Бари се опита да запази равновесие, но нямаше къде да се хване. Започна да се свлича към пода, но Призрака я подхвана под мишниците, върна я на седалката и постави ръка пред нея, като желязна преграда.

— Благодаря — неуверено прошепна тя.

— На вашите услуги, мадам.

По някое време, докато бе спала, Бъни наистина бе изключил фаровете и сега се спускаха, по някакъв насип към брега, в пълна тъмнина. Тя видя нещо лъскаво да се задава пред тях, за секунда се обърка и се поддаде на паниката, докато не разбра, че това са светлините на звездите, отразени в морската вода.

Микробусът се наклони и спря.

— Пристигнахме — бодро обяви Бъни. — Най-после се добрахме до местенцето, където скрихме нашия Зодиак. Така моряците наричат малката надуваема лодка — обясни той през рамо на Бари. — Това определение си е доста преувеличено за този стар сал.

Зейн изсумтя, а Бари си спомни, че и той я бе описал точно така.

Тюлените напуснаха микробуса, също както топчета живак изтичащи през пукнатина. При отварянето на вратата не се включи резервното осветление, явно след кражбата му, някой се бе погрижил за тази малка подробност. Когато Грийнбърг плъзна външната врата едва на няколко сантиметра, Призрака се измъкна пръв, като се плъзна по корем през малкия отвор. Явно оборудването, което носеше не попречи на ловкостта му. В един момент беше тук, в следващия вече го нямаше. Бари гледаше към вратата с широко отворени очи — сега разбираше, как бе получил прякора си. Определено му подхождаше.

Останалите напуснаха микробуса по същия начин, напълно безшумно. С нея остана само шофьора Бъни. Той седеше в пълна тишина и с пистолет в ръка, като внимателно се вглеждаше в тъмните сенки по крайбрежието. Тюленът мълчеше, Бари — също. Най-добрият начин да не им създава проблеми, си помисли тя, бе да последва техния пример.

Раздаде се еднократно тихо почукване на стъклото и Бъни каза:

— Чисто е. Хайде, мис Лавджой.

Бъни се измъкна от кабината, като змиорка, а тя бързо се придвижи от мястото си до вратата. Зейн беше вече там, отвори широко вратата и я подхвана стабилно, защото тя за малко да падне на земята.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Бари само кимна, нямаше доверие на гласа си, чувстваше се много уморена и се съмняваше в способността си да говори нормално.

Както винаги, Зейн разбра всичко без думи.

— Задръж още час, тогава ще бъдеш в безопасност на борда на самолетоносача. След това можеш да си отспиш.

Без него! Този факт не се нуждаеше от огласяване. Дори и да имаше намерение да продължи връзката им, за което нищо не бе споменал, то нямаше да го направи на борда на кораба. Бари бе съгласна да не спи през останалата част от живота си, само за да отложи момента, когато най-накрая трябваше да си признае, че за Зейн връзката им бе временна и се дължеше единствено на интимната атмосфера, в която бяха попаднали, бягайки от похитителите и нейната собствена молба да спи с него. Нямаше да плаче, дори нямаше да протестира. Тя го бе имала през целия ден — един невероятно чувствен ден.

Той водеше Бари надолу, към малката ивица скалист бряг, където се намираше голямата тъмна лодка. Останалите пет члена на екипа се събраха около нея в строго определена позиция, с гръб към сала, с оръжие в готовност и внимателно се оглеждаха наоколо.

Зейн я качи на лодката, като й показа къде да седне. Тюлените я избутаха от брега и тя се разлюля по вълните. Когато водата достигна гърдите на Сантос, най-ниският от групата, те скочиха с едно отработено движение, за което сякаш не бе нужно никакво усилие. Призрака пусна почти беззвучния двигател и насочи Зодиак към открито море.

От брега се раздаде вик и тихата нощ се превърна в ад.

Бари чу отривистите звуци на автоматично оръжие и се обърна, за да погледне назад. Зейн сложи едната си ръка на главата й и я притисна към дъното на лодката, завъртя се и с другата извади оръжието. Призрака даде пълна газ и лодката се наклони назад. Морските тюлени отвръщаха на огъня с огън, автоматите изсипваха градушка от куршуми. Бари се притисна по-плътно към дъното, сви се на кълбо и дръпна чадора върху главата си, за да се предпази от изгарянето на топлите гилзи, които се сипеха върху нея.

— Дрекслер! — изрева Зейн. — Свали тези копелета с гранатомета!

— Разбрано, шефе.

Бару чу стон и нещо тежко падна върху нея. Един от тюлените бе ранен! Отчаяно се опитваше да се измъкне изпод съкрушителната тежест на тялото, за да му помогне, но беше безнадеждно притисната към дъното на лодката. Мъжът простенваше всеки път, когато тя се раздвижеше.

Бари позна гласа.

Ужас, какъвто не бе изпитвала досега в живота си, потече по вените й. С дрезгав вик успя да повдигне тялото и го обърна настрани. Борейки се с объркания чадор, дори не забеляза горещата гилза, която я опари по дясната буза и падна на дъното.

Експлозия раздра нощта и освети морето като фойерверк, запращайки Бари отново на дъното на лодката. Тя бързо се изправи на колене, за да стигне до Зейн.

— Не! — извика тя дрезгаво. — Не-е!

Друг взрив рязко освети небето и разкри ставащото пред очите й в ярка бяла светлина. Зейн лежеше на една страна, гърчеше се от болка и притискаше с ръце корема си. Лицето му бе побеляло, със затворени очи и оголени в болезнена гримаса зъби. Огромно тъмно петно се виждаше от лявата страна на черната му риза, като много по-голямо петно кръв се разпростираше под него. Бари грабна чадора и със сила притисна раната. От гърлото му излезе ниско животинско стенание и той се изви от болка.

— Сантос! — извика тя и опита да задържи Зейн по гръб, докато притискаше чадора върху раната. — Сантос!

Мърморейки проклятия, набитият лекар избута Бари с рамото си. Той вдигна чадора за секунда, след това бързо го върна обратно и сграбчи ръката й като я притисна към раната.

— Натискайте! — извика той. — Натискайте силно!

Стрелбата утихна, чуваше се само бръмченето на двигателя. Лодката летеше напред, водните пръски удряха Бари по лицето. Екипът запази дисциплина и остана по определените си места.

— Колко лошо е ранен? — изкрещя Грийнбърг.

Сантос работеше трескаво.

— Нужна ми е светлина!

След секунда Грийнбърг включи фенерче и насочи светлината надолу. Бари прехапа устни като видя колко много кръв има около тях. Лицето на Зейн беше бяло, очите му наполовина затворени, дишаше тежко.

— Губи много кръв — каза Сантос. — Изглежда, че куршумът е минал през бъбрека, а може би — през далака. Извикай хеликоптер, по дяволите. Нямаме време да чакаме да навлезем в международни води. — Той махна капачката на една спринцовка, обърна ръката на Зейн и ловко заби иглата във вената. — Дръж се шефе. Ще те изкараме оттук по въздух.

Зейн не отговори. Той дишаше тежко през стиснатите си зъби, но когато Бари го погледна, видя блясъка в очите му. Ръката му се вдигна леко, докосна нейната и после падна тежко на страна.

— Проклет да си, Зейн Макензи — каза тя ожесточено. — Да не си посмял…

Бари не можеше да произнесе тези думи, не искаше да мисли за възможността, че може да умре.

Сантос провери пулса на Зейн. Очите му срещнаха нейните и тя разбра, че пулсът му е твърде слаб и забързан. Независимо от инжектираното лекарство, той изпадаше в кома.

— Не ме интересува, колко сме близо! — крещеше по радиостанцията Грийнбърг. — Нуждаем се от хеликоптер, сега! Просто вземете шефа оттук, а ние ще изчакаме втория курс!

Въпреки люлеенето на лодката, Сантос заби игла във вената на Зейн и започна да прелива банка с плазма.

— Не спирай да натискаш! — обърна се той към Бари.

— Няма — тя не отделяше очи от лицето на Зейн.

Все още бе жив и продължаваше да я гледа в очите. Докато тази връзка съществуваше, той щеше да бъде наред. Трябваше да бъде!

Кошмарното пътуване с лодката, като че ли нямаше край. Първата банка с плазма свърши и Сантос постави втора. Проклинаше, без да спре, като всеки път използваше различни проклятия.

Зейн лежеше спокойно, но тя знаеше, че изпитва мъчителна болка. Очите му бяха помътнели от болка и шок, но в погледа му се виждаше концентрация и решителност. Може би само така, можеше да остане в съзнание, съсредоточавайки се внимателно в лицето й.

Ако хеликоптерът не дойдеше скоро, дори свръхчовешката му решителност, нямаше да му помогне да издържи при тази продължителна загуба на кръв. Тя искаше да проклина, искаше да вдигне очи към нощното небе, за да призове хеликоптера от въздуха, но не смееше да откъсне очи от Зейн. Докато се гледаха очи в очи, той щеше да се държи.

Бари дочу познат звук и само след секунда над главите им се появи хеликоптер Си-кинг и ги ослепи с насочените си надолу прожектори. Призрака изключи двигателя и лодката се закова на едно място върху водата. Хеликоптерът се задържа над тях и мощните му перки накараха водата наоколо да закипи. Кошът беше спуснат, точно над главите им. Без да губят нито секунда Сантос и Грийнбърг вдигнаха Зейн и го завързаха здраво в него, като обикаляха около Бари, която все още притискаше раната.

Сантос се поколеба, но след това й даде знак да се отмести встрани. Тя неохотно се подчини. Той вдигна чадора, погледна раната и бързо го върна на мястото му. Безмълвно влезе в коша, разкрачи се над Зейн, притисна силно раната и изкрещя:

— Да вървим!

Грийнбърг отстъпи встрани и вдигна палеца си, подавайки знак към пилота на хеликоптера. Кошът, с почти легналия върху командира Сантос, започна да се издига към ревящото чудовище. Веднага, щом стигнаха до отворената врата, няколко чифта ръце се подадоха и издърпаха вътре морските тюлени. Хеликоптерът се издигна, направи остър завой и с рев се понесе към самолетоносача.

Настъпи зловещо мълчание. Бари падна на една от седалките, а лицето й се скова в опита си да запази самообладание. Никой не каза и дума. Призрака запали отново мотора и малката лодка се изстреля напред в тъмнината, след бързо изчезващите светлини на хеликоптера.

 

 

След по-малко от час, втори хеликоптер кацна на самолетоносача. Още преди да се приземи върху палубата, останалите четирима членове на екипа бяха излезли навън. Бари бе с тях и заедно се затичаха по-далече от него. Грийнбърг я държеше здраво за ръката, за да не изостава.

Човек в униформа излезе да ги посрещне.

— Мис Лавджой, добре ли сте?

Бари го погледна безразлично и го заобиколи. Още един униформен излезе напред, но този път тя долови нещо различно. Този човек се държеше така, като че ли гигантският кораб му принадлежеше. Униформата на офицера, който ги посрещна пръв, беше различна от тази на екипажа на самолетоносача. Грийнбърг се изпъна пред втория офицер.

— Капитан…

— Капитан II ранг Макензи е в операционната — каза капитанът на кораба. — Докторът не смята, че с такава голяма кръвозагуба може да бъде транспортиран до базата. Ако не успеят да спрат кървенето, ще се наложи да му отстранят далака.

Първият униформен служител се изправи пред тях.

— Мис Лавджой — каза твърдо той и хвана ръката й. — Разрешете да ви се представя — майор Хъдсън. Аз ще ви придружа до дома.

Военните живееха по свои собствени правила и се движеха със собствена скорост. Тя трябваше да се върне у дома веднага, посланикът искаше дъщеря си обратно. Бари протестира, крещя, плака, даже руга майора. Но нищо от това не свърши работа. Качиха я на борда на друг самолет, този път товарен. Последното нещо, което видя на борда на Монтгомъри, бе изгряващото слънце, което позлатяваше сините води на Средиземно море. След това всичко се замъгли от сълзите й.