Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (14)

Глава 13

Зейн се надяваше, че ще има достатъчно време, поне половин час, за да се подготви, но нещата се развиха по-бързо от очакваното. Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката, каза кратко „Разбрано“ и затвори. След това отиде при Бари.

— Започна се — каза и я вдигна от стола. — Ти се местиш на друг етаж.

Зейн внимателно побутваше жена си, която се съпротивляваше на натиска на ръката му и забиваше крака в пода. Той се спря, обърна я с лице към себе си и постави дланта си на корема й.

— Трябва да отидеш — безстрастно каза той.

Беше преминал в боен режим — хладнокръвно лице, ледени очи, отсъстващо поведение.

И беше прав. Заради бебето трябваше да се махне. Бари положи ръка върху дланта му.

— Добре. Имаш ли пистолет и за мен? За всеки случай.

Зейн се поколеба за кратко, след това отиде в спалнята и бръкна в калъфа за дрехи. Оръжието, което донесе, бе компактен петзаряден револвер.

— Знаеш ли как да го използваш?

Тя обви длан около дръжката и почувства гладкостта на дървото.

— Стреляла съм по мишени, но не с такова оръжие. Убедена съм, че ще се справя.

— Този модел няма пълнител и предпазител — обясняваше той, докато я извеждаше от апартамента. — Можеш да дръпнеш ударника обратно, преди да стреляш или да натиснеш по-силно спусъка. Нищо повече, прицелваш се и стреляш. Тридесет и осми калибър, достатъчно мощен, за да спре човек — докато говореше, крачеше бързо към стълбите. Щом отвори вратата, започна да побутва Бари нагоре.

Ехото от стъпките им отекна в празното пространство.

— Ще те заведа в една стая на двадесет и третия етаж и искам да останеш там, докато Чанс или аз не дойдем за теб. Ако някой друг отвори вратата — стреляй, без да се замисляш!

— Не знам, как изглежда Чанс — притесни се тя.

— Черна коса. Лешникови очи. Висок. Толкова красив, че като го видиш, ще ти потекат лигите. Разправя, че така реагирали всички жени.

Те стигнаха двадесет и третия етаж и бързо тръгнаха по коридора, а стъпките им се заглушаваха от мокета. За разлика от Зейн, Бари се бе задъхала.

— От къде знаеш, кои стаи са празни? — попита тя.

Той извади от джоба си електронен ключ.

— Един от хората на Чанс резервира тази стая миналата вечер. Даде ми ключа, докато вечеряхме. За всеки случай.

Съпругът й винаги имаше резервен план — за всеки случай. Трябваше да предположи.

Зейн отвори вратата на стая 2334 и я побутна навътре, без самият той да влиза.

— Заключи, сложи веригата и стой тихо — нареди кратко, след което се обърна и бързо закрачи обратно към стълбището. Бари стоеше на вратата и го наблюдаваше. Той се спря и я погледна през рамо.

— Чакам да чуя заключването на вратата — каза тихо.

Тя отстъпи крачка назад, заключи и постави веригата. Застанала в средата на тихата и чиста стая Бари усети, как светът й започва да се разпада на парчета.

Не можеше да го понесе. Заради нея Зейн бе в опасност и тя не можеше да му помогне. Не можеше да бъде до него, не можеше да му прикрива гърба. Заради растящото в нея дете бе изпратена в безопасност, а човекът, когото обичаше отново рискуваше живота си.

Бари седна на пода, обхвана с ръце корема си и започна да се люлее напред-назад. Плачеше тихо, сълзите се стичаха по лицето й. Този път страхът й за Зейн бе още по-силен. Никога досега не се беше страхувала така — нито когато бе в ръцете на похитителите, нито когато раниха Зейн. Тогава поне бе там, можеше да го гледа, да го докосва, дори да му помага.

Сега не можеше да направи нищо.

Внезапно някакъв силен звук, който приличаше на гръм, я накара да подскочи. Но Бари знаеше, че това не бе гръмотевица, пустинното небе бе светло и безоблачно. Скри лице между сгънатите си колене и заплака още по-силно. Изстрели. Това бяха изстрели. Някои звучаха силно, други — приглушено. Последва още един дълбок грохот, след това няколко в бърза последователност.

И тишина.

Бари се овладя, стана и отиде в далечния ъгъл на стаята, като седна на пода зад леглото. Облегна гръб на стената и сгъна колене, подпря ръцете си на тях и насочи револвера към вратата. Държеше оръжието стабилно. Не искаше да рискува, защото имаше вероятност и някой друг, освен Зейн и Чанс да е научил къде се крие. Бари все още не знаеше причината за всичко това, нито пък кои са враговете им. Освен може би Мак Прюет.

Времето течеше бавно. Нямаше ръчен часовник, а дисплеят на радиобудилника върху нощното шкафче бе обърнат на другата страна. Тя не стана да погледне колко е часът. Просто седеше с револвера в ръка и чакаше, а животът й се съкращаваше с всяка изминала минута — Зейн го нямаше.

Усети студенината на отчаянието да се прокрадва в сърцето й, разпространяваше се по тялото й, докато притисна гърдите и затрудни дишането й. Сърцето й биеше с тежък болезнен ритъм. Зейн! Ако можеше, щеше да дойде! Сигурно бе прострелян отново. Ранен! Дори мислено не можеше да произнесе думата смърт, но тя бе там в сърцето й, в гърдите й. Как щеше да продължи да живее?

Някой почука на вратата.

— Бари? — дочу до болка познат глас.

Това бе Арт Сандифър. Всичко свърши. Мак бе арестуван, сега можеше да излезе.

И все пак… Предполагаше се, че само Зейн и Чанс знаят за втората стая. Зейн й бе казал да стреля във всеки друг човек, който отвореше вратата. Но тя отдавна познаваше Арт, уважаваше го като мъж, ценеше и работата му. Щом Мак Прюет участваше в мръсната игра, то кой щеше да води разследването? Неговият началник. Тогава присъствието на Арт имаше смисъл.

— Бари? — дръжката на вратата се размърда.

Тя се надигна да отвори, но после седна отново. Не. Арт не беше Зейн или Чанс. Ако бе загубила Зейн, то поне бе длъжна да следва указанията му. Той се грижеше за нейната безопасност и тя му имаше повече доверие, отколкото на всеки друг, освен на баща си. Бари не се доверяваше на Арт Сандифър така, както вярваше на Зейн.

Не беше подготвена за тихия съскащ звук. След това ключалката избухна. Сандифър бутна вратата и влезе вътре. В ръката си държеше пистолет с голям заглушител на края на цевта. Очите им се срещнаха. Той я гледаше с уморен и много циничен поглед. Тя разбра всичко и натисна спусъка.

Зейн закъсня само с няколко секунди. Арт се бе свлякъл до отворената врата и притискаше ръка към гърдите си. Очите му бяха стъклени. Зейн изби оръжието от протегнатата му ръка, прекрачи през тялото на мъжа и бързо прекоси стаята до мястото, където се беше свила Бари. Лицето й изглеждаше бяло и измъчено. Погледът й бе далечен и нефокусиран. Заля го паника, но бързият оглед го увери, че не бе ранена. Бе невредима.

Коленичи и я притисна до себе си, като внимателно махна косата от лицето й.

— Скъпа? — заговори й с мек глас. — Всичко свърши. Добре ли си?

Бари не му отговори. Той седна на пода до нея и я придърпа в скута си. Притискаше я плътно до себе си, давайки й от топлината на своето тяло и не преставаше да й шепне успокояващо. Усети тревожното, бавно биене на сърцето й. Прегърна я още по-силно и зарови лице в гъстите й коси.

— Тя добре ли е? — попита Чанс като прескочи Арт Сандифър и приближи до брат си и новата снаха. В стаята прииждаха все нови хора, които се заеха с ранения. Сред тях се оказа и Мак Прюет, който хвърли тежък, проницателен поглед към бившия си началник.

— Ще се оправи — тихо каза Зейн, вдигайки глава. — Тя застреля Сандифър.

Погледите на двамата братя се срещнаха с разбиране. Първият път винаги бе най-труден. С малко късмет и добри грижи Сандифър можеше да оживее, но в спомените на Бари, винаги щеше да остане този единствен изстрел.

— Как е разбрал номера на стаята? — попита с подозрително спокоен глас Зейн.

Чанс седна на леглото, наклони се напред и подпря лакти на коленете си. Изражението на лицето му остана спокойно, но погледът му бе хладен и замислен.

— В екипа ми се е появила къртица — сухо отговори той. — И аз знам точно кой е той. Само един човек знаеше номера на тази стая. Ще се погрижа за него.

— Направи го.

Бари се размърда в обятията на Зейн. Освободи ръцете си и го прегърна през врата.

— Зейн — успя да каже със слаб и треперещ глас.

Той усети паниката и отчаянието й, защото преживяваше същите чувства.

— Аз съм добре — прошепна той, целувайки я по челото. — Добре съм.

Тялото й се разтърси от ридания, но въпреки това успя да се съвземе, като упорито не се поддаваше на слабостта си.

Зейн почувства как дъхът му секва. Сърцето му щеше да спре да бие от насъбралите се чувства в гърдите. Той затвори очи, за да спре сълзите, изгарящи клепачите му.

— О, Боже! — каза с несигурен глас. — Помислих, че съм закъснял. Видях Сандифър да влиза в стаята и докато стигна до него — чух изстрел.

Ръцете й конвулсивно се стегнаха около врата му, но тя не каза нищо.

Зейн положи длан на корема й и пое дълбоко въздух, за да се успокои. С изненада забеляза, че трепери. Само Бари можеше да го разстрои така.

— Искам бебето — продължи той с разтреперан глас, — но дори не се сетих за него. Единственото, за което мислех беше, че мога да те загубя.

Зейн замълча, нямаше сили да продължи.

— Бебе? — любопитно попита Чанс.

Бари кимна, без да отделя глава от гърдите на Зейн. Продължаваше да крие лицето си, без да се оглежда наоколо.

— Скъпа, това е брат ми Чанс — каза той с все още неравномерен, дрезгав глас.

Бари протегна ръка, без да повдига глава. Развеселен, Чанс внимателно я стисна и я върна обратно около врата на Зейн. Още не бе видял лицето й.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Радвам се, че ще имате бебе. Това би трябвало да отвлече вниманието на мама от мен за известно време.

Стаята ставаше все по-тясна, заради охраната на хотела, полицията на Лас Вегас, медици, да не говорим за Мак Прюет и ФБР, които мълчаливо контролираха всичко. Хората на Чанс се оттеглиха и се потопиха в сенките, там, където принадлежаха и където действаха най-добре.

Чанс вдигна телефона, проведе кратък разговор, след което каза на Зейн:

— Ще се погрижат за него.

Мак Прюет се приближи и седна на леглото, близо до Чанс. Очите му с безпокойство се взираха в Бари, която се бе сгушила в ръцете на Зейн.

— Тя добре ли е?

— Да — каза младата жена, отговаряйки сама на въпроса.

— Арт е в критично състояние, но може и да се оправи. Ако имаме късмет, това ще ни спести много неприятности — обясни Мак с безчувствен глас.

Бари потръпна.

— Никой не предполагаше, че ще бъдете въвлечена в това, мисис Макензи — каза Мак. — Започнах да подозирам, че Арт работи на два фронта и помолих баща ви да ми помогне да го заловим. Сведенията трябваше да бъдат основателни, а посланикът се познава с хора, които имат достъп до вътрешна информация. Арт налапа стръвта, като гладен шаран. Но след това той поиска наистина нещо много важно, посланикът му отказа и на следващия ден разбрахме, че са ви отвлекли. Баща ви беше напълно объркан.

— Значи така тези копелета в Бенгази знаеха, че сме там — досети се Зейн. Очите му станаха ледени.

— Да. Успях да спечеля малко време, преди да предам информацията на Арт, но това бе всичко, което можах да направя, за да помогна. Те не очакваха, че вие ще пристигнете там, толкова бързо.

— Не мога да повярвам! Арт Сандифър! Никога не бих помислила за него — каза Бари, вдигна глава и погледна Мак. — Докато не го погледнах в очите. А аз подозирах вас.

Мак се усмихна криво.

— Едва не получих инфаркт, когато разбрах, че вие подозирате нещо.

— Татко се опита да ме предупреди. Той силно се безпокоеше всеки път, когато излизах от къщи.

— Арт искаше вас — обясни Мак. — Той действаше много внимателно, иначе всичко щеше да свърши още преди няколко седмици. Не го интересуваше само информацията. Той искаше вас.

Бари бе смаяна от думите на Мак. Погледна към Зейн и го видя, че стиска силно челюсти. Ето, затова не я изнасилиха в Бенгази — пазели са я за него. Арт щеше да я вземе за себе си и никога нямаше да я освободи. Тя познаваше лицето му. Може би щеше да я упои или по-скоро да я изнасили, да я използва за известно време и после да я убие. Бари трепна и отново скри лице във врата на Зейн. Беше й все още трудно да повярва, че съпругът й е в безопасност и невредим. Трудно щеше да се измъкне от черната дупка на отчаянието, въпреки че всичко бе свършило. Тя се вцепени и й прилоша.

Внезапно в главата й изникна една мисъл. Ако безпокойството за Зейн не парализираше мозъка й, щеше да се сети по-рано. Бари отново погледна Мак.

— Тогава, баща ми е чист?

— Разбира се! Той работи с мен от самото начало — срещна погледа й и сви рамене. — Баща ви може да е пирон в задника, но лоялността му никога не трябва да се поставя под съмнение.

— Моето сутрешно позвъняване…

Лицето на Мак се изкриви в гримаса.

— Той беше щастлив да узнае, че го обичате и го предупредихте, въпреки че всички улики бяха против него. Вашето напускане на хотела разбуни гнездото на стършелите. Явно съм се заблуждавал, че при нас всичко е под контрол.

— Как така разбуни?

— Заради мен — потвърди Чанс.

За първи път Бари погледна своя девер. Лигите й не потекоха, но бе съгласна, че новият й роднина има потресаваща външност. Обективно казано, той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Въпреки това, тя повече харесваше Зейн, с неговото мрачното лице и мъдри очи.

— Аз регистрирах стая в друг хотел на името на Зейн — започна да обяснява Чанс. — Вашето име не фигурираше, въпреки че Сандифър вече знаеше, че сте със Зейн, когато проследи плащането на наетия автомобил и попадна на кредитната му карта. Не искахме да го улесняваме. За да не стане подозрителен, трябваше да положим усилие да го накараме да се разбърза и да вложи повече старание при търсенето ви. Щом разбра, че със Зейн сте се оженили, той забрави всяка предпазливост — Чанс се усмихна. — Сутринта, когато излязохте на улицата, по чиста случайност избрахте телефонен автомат срещу хотела, в който регистрирах Зейн. Така хората на Арт ви засякоха веднага.

В другия край на стаята, медиците най-после бяха подготвили Арт Сандифър за транспортиране до болницата. Зейн изпрати с поглед ранения, след това присви очи и погледна към Мак.

— Ако знаех за вас малко по-рано, много неща можеха да бъдат избегнати.

Мак се сви под ледения поглед на Зейн.

— Тази игра се играе отдавна. И аз не очаквах от вас да използвате определени връзки — и той погледна Чанс. — Или да се справите толкова бързо, както вие го направихте. Работя от месеци по този случай, а вие обърнахте нещата за един ден.

Зейн се изправи леко, без да изпуска Бари от ръцете си.

— Играта свърши — каза, поставяйки окончателно точка на разговора. — Извинете джентълмени, но трябва да се погрижа за жена си.

Да се погрижи, означаваше да получи ключ за трета стая, тъй като апартаментът бе напълно опустошен, а Зейн не искаше Бари да го види.

Той положи жена си на леглото, заключи вратата, съблече и себе си, и нея, а после я притисна възможно най-силно до голото си тяло. И двамата трябваше да се успокоят, да се почувстват един друг без разделящи ги бариери. Той веднага се възбуди, но точно сега не беше време да се любят.

Бари не можеше да спре да трепери, както и Зейн, което я изненада. Те упорито се притискаха, докосваха се един друг по лицата, наслаждаваха се на мириса и усещането един за друг, в опит да разсеят преживяния ужас.

— Обичам те! — прошепна той и я стисна толкова силно в прегръдките си, че ребрата я заболяха от напрежение. — Господи, толкова се изплаших. Не съм на себе си, когато нещо не е наред при теб, скъпа. Заради здравия си разсъдък се надявам, останалата част от живота ни да бъде ужасно скучна.

— Така ще бъде — обеща тя, докато го целуваше по гърдите. — Ние ще работим над това.

В очите й заблестяха сълзи, защото не бе очаквала, че ще чуе признанието толкова скоро.

Започнаха да се любят. Той нежно влезе в нея и двамата замряха в обятията си, без да се движат, като че ли нервните им окончания бяха станали толкова чувствителни, че не можеха да издържат дори това удоволствие.

С времето всичко щеше да си дойде на мястото — неговото удоволствие и нейното щастие.