Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (13)

Глава 12

На сутринта, Бари се събуди с остър пристъп на гадене. Излетя като куршум от леглото и едва успя да стигне до банята. Когато пристъпите й отминаха, тя се отпусна на пода и затвори очи, защото не бе в състояние да се помръдне. Дори фактът, че лежи гола на пода в една от баните на хотел и, че свидетел на всичко това, можеше да стане съпругът й, за когото се бе омъжила дванадесет часа по-рано, не можеше да я притесни. Тя чу как Зейн пусна водата и само след миг почувства, приятно студената и мокра кърпа върху пламналото си лице. Той пусна водата и в тоалетната, обърна се към нея и каза:

— Връщам се веднага.

Както обикновено, след първоначалните пристъпи на гадене, тя започна бързо да се възстановява. Смутена си изми устата и учудена огледа раздърпаното си отражение в огледалото. В следващия момент, Зейн се появи с познатата зелена кутия в ръка.

Той отвори капачката. Тя взе кутията и започна жадно да пие, като я вдигаше все по-нагоре, като някой колежанин — бира. Когато изпи всичко, въздъхна доволно и я остави на масичката. После погледна към съпруга си и очите й се разшириха.

— Надявам се, че не си ходил до автомата — така — едва проговори тя.

Зейн стоеше съвършено гол. Забележително и впечатляващо гол. И много възбуден.

— Взех я от мини бара в хола — отвърна той развеселено. След това погледна надолу и се усмихна.

— Там има и друга. Искаш ли да ти донеса?

Бари се изправи пред него и смело хвана в ръката си възбудената му мъжественост.

— Аз не съм от този тип жени, които могат да изгубят задръжките си, едва след като са изпили няколко кутии Севън-ъп, — информира го с достойнство тя. Замълча, след което му намигна. — И една ще свърши работа.

Очакваше, че след тези думи ще се озоват в леглото. Но сгреши. Явно желанието му към нея на сутринта бе изключително силно и само след няколко бурни минути тя се оказа полуизправена над ръба на ваната, а той застанал зад нея. Любовта им беше бърза, мощна и малко груба. След известно време Бари отново се оказа в легнало положение, но този път Зейн лежеше до нея, изпънал дългите си крака на пода. След дълго мълчание, той лениво каза:

— Надявах се, че ще мога да се сдържа, докато двамата не се окажем под душа. Но подцених ефекта на газираната напитка, докато я пиеш, скъпа… въздейства ми изключително възбуждащо.

— Мисля, че трябва да купим акции от тази компания — размишляваше на глас Бари, притискайки голото си тяло до Зейн, без да обръща внимание на студенината, която идваше от пода.

— Добра идея.

Той обърна глава и започна да целува съпругата си. За секунда тя си помисли, че ще да се любят още веднъж на пода в банята, но той ловко скочи на крака и й подаде ръка, помагайки й да стане.

— Ще поръчаме рум-сървис или ще слезем в ресторанта за закуска?

— Рум-сървис.

Бари беше гладна. Но докато закуската им пристигнеше, щеше да има достатъчно време да се изкъпе и преоблече. Каза на Зейн какво предпочита за закуска и докато той звънеше по телефона, за да поръча, събра дрехите си и се отправи към банята. Копринената й рокля бе силно измачкана и затова я взе в банята, парата от душа щеше да оправи щетите.

Въпреки че Бари взе дълъг и релаксиращ душ, роклята й не се бе изпънала достатъчно. Затова тя остави водата да тече възможно най-гореща, за да се получи повече пара. На една закачалка зад вратата, висеше дебел хавлиен халат с логото на хотела, пришито на предния джоб. Бари го облече и стегна колана, усмихвайки се на отражението си. Изглеждаше нелепо в този тежък и огромен халат. Излезе от банята да провери има ли още време, докато дойде закуската.

Зейн не беше в спалнята. Чу го да говори в хола и си помисли, че рум-сървисът на хотела действа наистина бързо. Но когато се насочи към отворената врата, чу само неговия глас.

Седнал полуобърнат на облегалката на дивана, той говореше по телефона. Бари остана с впечатление, че водеше разговор и едновременно с това се ослушваше за душа в банята.

— Продължавай да следиш баща й… него също — говореше той. — В подходящия момент искам да ги хванем всичките, така че да не се безпокоим. Когато нещата отшумят, държавата и правосъдието сами ще си ги поделят помежду си.

Бари ахна. Всички цветове на дъгата преминаха през лицето й. Главата на Зейн рязко се обърна. Той се загледа в нея, а очите му загубиха синия си цвят и станаха студени и сиви като слана.

— Да — продължи да говори Зейн, без да изпуска погледа й. — Тук всичко е под контрол. Продължавай да натискаш.

Затвори телефона и се обърна изцяло към нея. Той все още не се е изкъпал, забеляза тя с мътен поглед; косата му не бе мокра и я нямаше предателската влага по кожата. Сигурно бе посегнал към телефона още в минутата, в която бе влязла да се изкъпе, предприемайки действия, които щяха да вкарат баща й за дълги години в затвора.

— Какво си направил? — прошепна тя, като едва не се разпадна от опустошителната болка. — Зейн, какво си направил?

Той спокойно стана и тръгна към нея. Бари се отдръпна стиснала реверите на дебелия халат, като че ли можеше да я защити. Зейн хвърли любопитен поглед към полуотворената врата на банята, откъдето излизаха облаци пара.

— Защо водата продължава да тече?

— Искам да оправя измачканата си рокля с парата — отговори автоматично тя.

Той вдигна намръщено вежди. Не намери забавна играта на думи, не бе очаквал това да се случи.

— С кого разговаряше? — попита с глас, пълен с болка от предателството.

— С брат ми Чанс.

— И какво общо има той с баща ми?

Зейн не откъсваше поглед от жена си.

— Чанс се занимава с разузнаване към една правителствена агенция, която не работи нито за ФБР, нито за ЦРУ.

Бари преглътна в опит да се справи със стегнатото си гърло. Може би Зейн не бе предал баща й, сигурно той вече е бил под наблюдение.

— От колко време следи баща ми?

— Чанс не се занимава със следене, той го ръководи — уточни Зейн.

— От колко време?

— От миналата нощ. Обадих му се, докато беше под душа.

Поне не се опитваше да я излъже или да отклони отговорите.

— Как можа? — прошепна, гледайки го с огромни пусти очи.

— Много лесно — отговори й рязко. — Аз съм служител на закона. Преди това бях офицер от Военноморските сили, служих на страната. Нима мислиш, че ще игнорирам един предател, дори това да е баща ти? Ти ме помоли да защитя теб и нашето бебе. Точно това и правя. Когато чистиш гнездо на змии, не избираш кои да оставиш и кои да убиеш. Унищожаваш ги всичките.

Пред очите на Бари притъмня и тя почувства, че се тресе. О, Боже, щеше ли да може да прости някога на Зейн, ако баща й отидеше в затвора? И щеше ли да успее да прости някога на себе си? Тя бе виновна за това! Знаеше какъв човек бе Зейн, но си позволи да не мисли за това, защото го желаеше. Разбира се, че ще се обърне против баща й. Ако бе помислила с главата си, а не се бе оставила във властта на емоциите и хормоните, щеше веднага да се досети какво точно ще направи той. Не беше нужно да си гений, за да предвидиш действията на един човек, който бе прекарал целия си живот в защита законите на страната и само глупак би игнорирал очевидното.

Едва ли сред живите можеше да се намери по-голяма идиотка! Дори не беше помислила за това!

Бари чу настойчивия му глас да повтаря името й и пред нея застана огромното му тяло. Почувства, че я прегръща. С отчаяно усилие се опитваше да не изгуби съзнание и превъзмогвайки слабостта си, трескаво си поемаше въздух.

— Пусни ме — запротестира тя и бе шокирана от това, колко далечно звучеше гласа й.

— По дяволите, ако го направя!

Вместо това, Зейн вдигна жена си на ръце, пренесе я до леглото, наведе се и внимателно я постави върху смачканите чаршафи.

И, както миналата нощ, седна до нея. Сега, когато бе в легнало положение, световъртежът й бързо премина. Той се наведе над нея, опирайки ръцете си от двете страни на тялото й, задържайки я в желязна прегръдка, без да отделя поглед от лицето й.

Бари много искаше да намери спасение в гнева си, но знаеше, че не може да си го позволи. Тя разбираше и мотивите на Зейн, които го бяха довели до такива действия. Но чувстваше само едно — огромен водовъртеж от болка, който я дърпаше все по-надолу. Нейният баща! Толкова обичаше Зейн, но щеше ли да го понесе, ако той станеше причина да арестуват баща й? Това не беше кражба или шофиране в нетрезво състояние. Предателството бе отвратително, ужасно престъпление. Но сега не бе толкова важно до какво логическо заключение бе стигнала, просто не можеше да повярва, че баща й е замесен в предателство. Освен, ако са го накарали насила. Бари знаеше, че не бяха я използвали като оръжие срещу него, въпреки че вероятно се бяха опитали, когато той им бе отказал. И Зейн, и тя прекрасно разбираха, че ако баща й нямаше какво да крие, то при първия намек за опасност за живота на дъщеря му, щеше да се свърже с ФБР, преди тя да разбере нещо.

— Моля те — прошепна тя, стиснала ръката му. — Не може ли да го предупредим по някакъв начин? Вие двамата сте съвършено различни, но ти не го познаваш така, както аз го познавам. Той винаги е правил това, което е считал, че е най-добро за мен. Винаги е бил до мен, когато съм се нуждаела от помощта му. И преди… преди да си замина ми даде благословията си — гласът на Бари прекъсна от плача, но тя успя да се съвземе. — Знам, че се държи като сноб, но той не е лош човек! Ако татко се е оказал въвлечен в някакво престъпление, то е било случайно и сега сигурно не знае как да се измъкне от това, без да ме подложи на опасност. Това трябва да е. Зейн, моля те!

Той пое ръката й в топлите си длани.

— Не мога да го направя — каза тихо. — Ако баща ти не е направил нищо нередно, той ще бъде добре. Ако е предател… — Зейн вдигна рамене, показвайки, че в този случай няма избор. Той и пръста си нямаше да помръдне, за да помогне на предател. — Не исках да знаеш нищо, за да не се разстройваш повече от необходимото. Няма да мога да те защитя от болката при ареста му, но не исках да те тревожа предварително. Стигат ти тревогите през последните два месеца. Първият ми приоритет е безопасността — твоята и на бебето, и аз ще направя всичко възможно, Бари.

Тя го гледаше с очи, пълни със сълзи, знаеше, че се сблъсква с желязната стена на неговите убеждения. За Зейн думата чест, не бе просто понятие, а начин на живот. И все пак остана един начин да стигне до него.

— Ами, ако това беше твоят баща? — попита тя.

Кратък спазъм докосна лицето му, който й намекваше, че бе намерила слабото му място.

— Не знам — призна той. — Надявам се, че ще бъда в състояние да направя това, което трябва, но… не знам.

Бари нямаше какво повече да каже.

Единственото нещо, което можеше да направи, бе да предупреди сама баща си.

Обръщайки се на другата страна, тя стана от леглото. Той вдигна ръка и я пусна, но продължи да я следи отблизо, защото очакваше да припадне, да повърне или да му удари шамар. Като имаше предвид бременността си и моментното си състояние, тя разбра, че и трите неща са възможни, ако само за секунда отслабеше самоконтрола си. Не можеше да си позволи да направи нито едно от тях, защото нямаше време за губене.

Бари се уви по-плътно в големия халат, както преди бе направила с ризата му.

— Какво точно прави брат ти?

Ако щеше да помага на баща си, то й бе необходима всяка информация. Може би правеше грешка, но щеше да се тревожи за това по-късно, когато се изправеше пред последствията. Знаеше, че я движат любовта и сляпото доверие, но тя нямаше нищо друго. Когато мислеше за баща си като за човек на честта, за какъвто винаги го бе смятала, оставаше й само да вярва на интуицията си. Въпреки големите различия, в едно баща й много приличаше на Зейн — презрения зет — честта се явяваше кодексът на живота му, основата на неговото съществуване.

— Не е нужно да знаеш, какво точно прави брат ми.

За първи път Бари почувства, как гнева залива с червенина лицето й.

— Не бе необходимо да хвърляш в лицето ми собствените ми думи — изсъска тя. — Можеше да си запазиш сарказма и просто да не отговаряш.

Зейн внимателно я погледна в лицето и кимна.

— Извинявай. Права си.

Тя отиде в банята и затръшна вратата. В малкото помещение се дишаше трудно — от парата и от влагата въздухът бе станал плътен. Бари спря топлата вода и пусна вентилатора. На роклята не бе останала нито една гънка. Бързо свали халата и облече бельото, което бе донесла, после надяна роклята през глава. Коприната прилепна към влажната й кожа, наложи се няколко пъти да се раздвижи, за да се изпъне плата. В главата си имаше само една мисъл — трябваше да бърза. Колко ли време оставаше до пристигането на рум-сървиса със закуската?

Парата бе замъглила огледалото. Бари грабна една кърпа и изтри една част от стъклената повърхност. След това, колкото може по-бързо, се среса и нанесе малко грим. Въздухът в банята бе влажен и тежък, затова нямаше смисъл да нанася повече грим, но искаше да изглежда колкото се може по-нормално.

Остана да изсуши косата си. Включи сешоара, но шумът й пречеше да чуе пристигането на сервитьора. След няколко дълги минути реши да не рискува. Зейн може би щеше да почука на вратата, ако закуската бе тук. Следователно, още не я бяха донесли.

Опита да си спомни къде бе оставила чантата си и помисли, как да излезе незабелязано от стаята. Зейн имаше остър слух и не по-малко набито око. Но когато сервитьорът започнеше да подрежда закуската на масата в хола, Зейн, както винаги изключително предпазлив, щеше да следи за всяко негово движение. Съпругът й щеше да бъде зает и тя имаше реален шанс да се измъкне в коридора през този кратък промеждутък от време. След като сервитьорът приключеше, Зейн веднага щеше да я повика на закуска. Налагаше се да чака асансьора, за да слезе. Можеше да използва и стълбището, но Зейн щеше да тръгне с асансьора и да я причака долу. С тренирания си слух, щеше да чуе спирането на кабинката и да разбере дали е избрала него, за да се измъкне от сградата.

Бари отвори вратата на банята, така че после да не се чуе прещракването на бравата.

— Какво правиш? — попита Зейн. Гласът му прозвуча толкова близо, все едно стоеше до вратата и я чакаше.

— Слагам си грим — чистосърдечно призна Бари.

Тя изтри потта от челото си и отново се напудри. Пристъпът й на гняв бе минал, но не искаше съпругът й да знае. Нека да си мисли, че е бясна. Една бременна и сърдита жена се нуждаеше от повече време.

Чу се кратко почукване на входната врата и глас с испански акцент каза:

— Рум-сървис.

Бари бързо пусна водата, за да замаскира всички останали звуци. Поглеждайки през малкия отвор на вратата, тя видя как Зейн пресече пространството, за което имаше видимост и отиде да отвори. Кобурът му бе на обичайното място под мишницата, значи не се лъжеше — той щеше да бъде нащрек.

Тя се измъкна от банята, внимателно издърпа вратата, за да остане същият малък отвор, спусна се към спалнята и се вмъкна вътре, за да не попадне в полезрението му, ако случайно погледнеше, минавайки край стаята. Чантата й лежеше на едно от креслата. Грабна я, а после пъхна краката си в обувките.

Чу се тракането на количката, която преминаваше през стаята. През отворените врати в хола Бари чуваше говора на сервитьора, докато подреждаше масата. Пистолетът на Зейн го изнервяше и тя усети това по гласа му. Това бе добре, защото неговата нервност, правеше съпруга й още по-бдителен. Зейн сигурно го наблюдаваше като ястреб със своите светли, безстрастно ледени очи.

Сега предстоеше най-сложното. Бари приседна до отворените врати и надникна в хола, за да определи местоположението на съпруга си. От облекчение коленете й се разтрепериха. Той стоеше с гръб към спалнята и следеше сервитьора. Течащата вода си вършеше работата. Зейн се ослушваше за този звук, вместо да застане в противоположната страна на масата и да наблюдава едновременно вратата на банята и сервитьора. Най-вероятно го бе направил умишлено, за да чува действията на съпругата си и да следи мъжа, без да си раздвоява вниманието.

Нейният съпруг бе необикновен човек, не й бе лесно да му избяга дори и за пет минути.

Като пое дълбоко дъх, тя тихо прекоси откритото пространство. Всеки нерв в тялото й се напрегна, очаквайки тежката ръка на Зейн да се стовари на рамото й. Стигна до входната врата и много внимателно отстрани веригата, страхувайки се дори и от най-слабия звук. Готово! Следващото препятствие — бравата. Бари плътно се притисна до вратата, използвайки собственото си тяло, за да заглуши звуците и много тихо я натисна. Добре смазаният механизъм се отвори със звук, който дори тя едва чу.

След това затвори очи и натисна дръжката, като се съсредоточи върху плавността и беззвучността на движението. Една невнимателна крачка или по-висок шум от коридора, щяха да привлекат вниманието на Зейн и той щеше да я хване. Всичко трябваше да бъде идеално, иначе нямаше да има никакъв шанс.

Колко време й бе останало още? Струваше й се, че са минали десет минути, въпреки че едва ли бе повече от една. В хола се чуваше тракането на съдове — сервитьорът подреждаше чиниите и чашите за вода. Вратата се отвори, Бари се измъкна в коридора, а след това изживя още няколко мъчителни секунди, докато я затвори. Пусна дръжката на вратата и се затича.

Стигна до асансьора, без никой да извика името й, и натисна копчето за надолу. То светна. Сигналът за пристигане на кабинката, не се чу. Сдържа се да не продължи да натиска копчето отново и отново, в напразен опит да предаде на бездушния механизъм, колко много бърза.

— Моля те — шепнеше тя. — Побързай.

Беше много по-просто да позвъни на баща си от хотела, но знаеше, че Зейн щеше да я спре веднага, след като разбереше, че говори по телефона. Знаеше също, че и телефонът на баща й се подслушва, което означаваше, че всички входящи разговори се записват автоматично. Желанието да защити баща си, в никакъв случай не трябваше да поставя в опасност Зейн или бебето, а обаждането щеше да доведе похитителите направо в хотела. Най-добре бе да позвъни от уличен автомат извън сградата.

Надолу по коридора се чу тракането на количката, когато сервитьорът излезе от апартамента. Сърцето на Бари подскочи, тя желаеше само едно — вратите на асансьора да се отворят. Имаше на разположение няколко секунди.

Над главата й прозвуча мелодичен звук. Вратите се отвориха.

Докато влизаше вътре, тя погледна назад и сърцето й почти спря. Зейн не крещеше и не я викаше по име. Той летеше с пълна скорост по коридора, гъвкав и мощен като професионален полузащитник, а в очите му пламтеше истинска ярост.

Той почти я догони.

Изпаднала в паника, тя едновременно натисна бутона за първия етаж и бутона за затваряне на вратите. Дръпна се навътре до края на кабината, защото Зейн с последен скок се опита да прокара ръка между затварящите се врати и да задейства датчика за блокировка.

Почти успя, но вратите се затвориха и асансьорът тръгна надолу.

— Дявол да го вземе — изрева той.

Бари подскочи, когато чу удара на юмрука му по металната врата, безсилно се облегна на стената трепереща от преживяното. Мили Боже, тя никога не си бе представяла, че някой може да бъде толкова ядосан. Зейн беше почервенял от гняв и очите му горяха.

Най-вероятно щеше да хукне по стълбите, но трябваше да преодолее двадесет и един етажа. Нямаше да успее да догони асансьора, освен ако не спре на някой от другите етажи, за да се качат още хора. Бари почти се свлече на колене, мислейки за тази възможност. Гледаше сменящите се цифри и не смееше да диша. Ако спреше веднъж, той щеше да я догони на улицата, ако спреше два пъти — щеше да я хване във фоайето, три пъти — щеше да я чака пред асансьора.

От нищо друго не се боеше така, както от това, да се срещне лице в лице с разярения Зейн. Нямаше да избяга от него. Щеше да предупреди баща си и да се върне обратно. Физически не се страхуваше от съпруга си, инстинктивно знаеше, че никога няма да я удари, но това не я успокои.

До неотдавна искаше да го види как губи контрол, не само в онзи последен момент, когато спираше да се ограничава и се отдаваше изцяло във властта на оргазма.

Усети пристъп на гадене и се разтрепери. И защо й трябваше такава глупост? О, Боже, никога не би искала да го види как губи контрол.

Той нямаше да й прости. Може би изгуби и последния си шанс, някой ден да я обикне. Докато стигна до първия етаж без нито едно спиране, осъзна какво рискува с опита си да предупреди баща си и почувства непосилният товар на раменете си.

 

 

Дрънченето и звъненето на игралните автомати, никога не спираше, без значение колко рано или колко късно беше. Заобиколена от този шум, тя бързо премина през фоайето към улицата. Пустинното слънце грееше с ослепителна бяла светлина, температурата навън бе стигнала тридесет и два градуса, а все още бе средата на утрото. Бари се вля в потока туристи, тълпящи се по тротоара, като се постара да върви бързо, без да обръща внимание на жегата. Стигна до ъгъла, пресече улицата и продължи, като не се осмеляваше да погледне назад. Червената й коса се виждаше от далеч, даже в тълпата, освен ако не се скриеше пред някой висок човек. По това време Зейн сигурно бе стигнал фоайето. Щеше бързо да огледа хората насядали пред автоматите и да излезе на улицата.

Гърдите я заболяха и тя разбра, че отново задържа дъха си. Пое дълбоко въздух и побърза да завие зад ъгъла, така че между нея и главния вход на хотела, да остане скриващата я сграда. Боеше се да погледне назад, от страх да не види своя голям чернокос съпруг, който я преследваше като гръмотевична буря. Знаеше, че никога нямаше да го надбяга.

Пресече още една улица и се огледа за телефонен автомат. Да го намери беше лесно, по-трудно бе да попадне на свободен. Беше твърде рано, а имаше прекалено много туристи, които използваха монетните телефони. Бари стоеше търпеливо под горещото слънце, което напичаше главата й, докато възрастна дама с оцветени в синьо коси, даваше подробни инструкции на някого, кога да се хранят котката и рибите и кога да се поливат растенията. Накрая, дамата затвори с веселото бай-бай скъпа, усмихна се сладко на Бари и закуцука надолу по улицата. Усмивката беше толкова неочаквана, че Бари едва не избухна в сълзи. Вместо това успя само да се усмихне и се засили към телефона, преди някой друг да успее да я пререди.

Тя използва телефонната си карта, защото бе по-бързо. Моля те, Господи, нека да бъде там, мълчаливо се помоли, докато слушаше сигнала. На източния бряг беше обяд, той можеше да обядва с някой, можеше да играе голф или да бъде навсякъде. Опитваше се да си спомни графика му, но нищо не й идваше на ум. Връзката им бе толкова напрегната през последните два месеца, че самата тя се бе откъснала от социалните и политическите мероприятия.

— Ало? — гласът се чу толкова предпазливо и подозрително, че Бари не позна дали е баща й. — Ало? — каза той още по-внимателно.

Тя притисна слушалката до ухото си, за да спре треперенето на ръката.

— Татко — гласът й се задави.

Не беше го наричала татко от години, но думата някак си се изплъзна от нея, напомняйки й предишното време.

— Бари? Скъпа?

Животът се върна в гласа му и тя си го представи седнал зад бюрото.

— Татко, не мога да говоря дълго — тя се постара да произнася думите отчетливо, за да може той да я разбере. — Трябва да бъдеш внимателен. Пази се. Хората знаят. Чуваш ли ме?

Той помълча малко, после със спокойствие, което тя не притежаваше, отговори:

— Разбрах всичко. Ти в безопасност ли си?

— Да — отговори Бари, въпреки че изобщо не бе уверена в това. След малко щеше да се изправи пред мъжа си.

— Пази се, скъпа. Скоро ще поговорим за всичко.

— Чао — прошепна и затвори слушалката, после се обърна по посока на хотела.

Не беше направила и десет крачки, когато се озова в силните ръце на Зейн, от които толкова я беше страх. Не видя кога бе дошъл и затова не бе подготвена. В един момент го нямаше, а в следващия беше изплувал като акула от тълпата.

Въпреки всичко, тя се зарадва да го види. Всичко свърши, поне нямаше да се страхува от срещата им на всяка крачка по пътя към хотела. Напрежението и усилията я бяха изтощили. Тя се притисна до него и той, за да я подкрепи, я прегърна през кръста.

— Не трябваше да излизаш на това силно слънце, опасно е. Още повече, че не си закусвала нищо днес.

И това бе всичко, което каза.

Овладял и потиснал дълбоко в себе си огнената ярост, Зейн отново приличаше на себе си. Но Бари не беше глупава и знаеше, че гневът му не бе изчезнал.

— Трябваше да го предупредя — каза му уморено. — Не исках да се обаждам от хотела, за да не ни открият.

— Знам — отговорът бе кратък, почти груб. — Но сега това няма значение. Сутринта в Лас Вегас е забелязана активност на няколко подозрителни групи. Можеха да те видят. Косата ти…

Последните две думи бяха достатъчни. Червенокосите винаги се забелязваха от далеч, защото рядко се срещаха. Бари почувства желание да се извини за наситения цвят и блясъка на косата си.

— Те тук ли са? — почти изкрещя. — Похитителите?

— Не същите. Играта загрубя, мила, и аз се страхувам, че ти си в центъра на всичко.

Ставаше все по-горещо, температурите се увеличаваха с всяка изминала минута. Всяка крачка й костваше все по-големи усилия. Мислите й се объркаха. Изглежда бе поставила себе си и Зейн в сериозна опасност, която искаше да избегне.

— Може би си прав. Аз съм разглезено светско маце, което има повече коса, отколкото мозък в главата. Не исках да кажа…

— Знам — повтори Зейн, като я притисна още по-силно. — Никога не съм казвал, че имаш повече коса, отколкото мозък. Напротив, ти си дяволски умна и освен това притежаваш естествен талант да изчезваш. Малко са тези, които могат да се измъкнат от апартамента, без да ги забележа. Призрака, може би. И Чанс. Никой друг!

Бари се отпусна още повече върху него. Беше от лявата му страна и затова почувства твърдостта на кобура под сакото му. Когато я хвана, веднага бе освободил дясната си ръка, в случай, че се наложеше да извади оръжие. Това, което не му бе необходимо, мислеше тя уморено, бе да крепи тялото й и да пази равновесие, ако трябваше да се стреля. Бари с усилие опита да се отдръпне от него, но ръката му около кръста й веднага се стегна. В очите му застина въпрос.

— Не искам да ти преча — обясни тя.

Зейн се усмихна накриво.

— Разбираш ли сега, какво имам предвид? Ти мислиш като човек, който всеки момент е готов да влезе в бой. Ако не беше толкова сладка, мисис Макензи, щеше да бъдеш много опасна жена.

Защо не я ругаеше? Тя не можеше да си представи, че бе потиснал яростта си толкова бързо. Зейн имаше вид на човек, който рядко губеше самообладание, но когато го направеше, то оставяше силно впечатление за дълги години. Може би, бе отложил емоциите за по-късно, когато щяха да останат само двамата в апартамента, но сега, на улицата, трябваше да бъде нащрек. Той можеше да направи това — да успокои и задържи гнева си, докато не станеше безопасно и не дойдеше време да освободи цялата си ярост на воля.

Бари внимателно изучаваше прииждащата, разделяща се и отново събираща се около тях тълпа от туристи и следеше за някакви признаци на интерес към нея и Зейн. Това й помагаше да се разсее от мисълта колко слаба се чувстваше в момента. Бременността й отнемаше повече сили, отколкото си мислеше, въпреки че бе глупаво от нейна страна да излиза на гладен стомах в тази горещина. Обикновено, не би имала проблеми с температурите за такова кратко време, прекарано на слънце.

Колко оставаше още до хотела? Тя се концентрира върху стъпките си и лицата наоколо. Зейн поддържаше умерено темпо и когато бе възможно й правеше сянка с тялото си. Това й помагаше, но не бе достатъчно.

— Пристигнахме — каза той, въвеждайки Бари в прохладното и тъмно фоайе. Тя затвори очи, за да ги приспособи към тъмнината и въздъхна с облекчение от освежаващата прохлада на климатика.

Препълненият асансьор започна да се издига. Зейн я придърпа към задната стена на кабината, за да я предпази и застана така, че между тях и вратите да има преграда от хора. Бари се изненада, когато разбра начина му на мислене и действие. Щеше да положи всички усилия, така че нищо да не се случи и никой от тези хора да не пострада, но при първата заплаха щеше да пожертва пътниците в асансьора, заради нейната безопасност.

Те се озоваха на двадесет и първия етаж без инциденти. Заедно с тях слезе и една двойка на средна възраст, с акцент от Рочестър, която зави по коридора.

Зейн поведе Бари след тях, докато не стигнаха до стаята на ъгъла. Минавайки покрай отворената врата, докато двойката влизаше, тя видя разхвърляната стая с небрежно разпръснати пазарски чанти и мръсни дрехи, носени предишния ден.

— Всичко е наред — каза Зейн и я поведе, към техния апартамент.

— В стаята им нямаше да има обичайния за туристите безпорядък, ако бяха пристигнали току-що, нали?

Той я погледна косо с непроницаем поглед.

— Да.

Апартаментът ги посрещна с приятна хладнина. Бари мина напред, а Зейн заключи вратата и постави веригата. На масата стоеше недокоснатата закуска. Той я настани на един стол и нареди:

— Яж. Само препечена филийка, ако не можеш нищо друго. Сложи и сладко, ако искаш. Но изпий всичката вода.

Той седна върху облегалката на дивана, взе телефона и започна да набира някакъв номер.

За всеки случай Бари хапна половин филийка препечен хляб, отказвайки се от маслото, което така или иначе нямаше да се разтопи на студения хляб. Стомахът й прие добре храната и тя не искаше да го разстройва с нищо друго. На другата половина на филийката намаза сладко.

Когато задоволи глада и жаждата си, се почувства по-добре. Зейн не бе предприел никакви мерки да пази в тайна разговора си, затова веднага разбра, че отново говори с брат си Чанс.

— Ако са я забелязали, имаме около половин час — говореше Зейн. — Предупреди всички — след кратка пауза продължи. — Да, знам. Грешката е моя — и се сбогува загадъчно: — Дръж я на хладно.

— Какво трябва да държи на хладно? — поинтересува се Бари, извръщайки се към него.

В очите му трепна насмешка.

— Чанс има лошия навик да излага главата си, заедно с други части на тялото си, на най-силното слънце. Получава изгаряния от време на време.

— Но ти — не — предполагам?

Съпругът й вдигна рамене.

— От време на време — призна си той.

Бе твърде спокоен, дори и за този Зейн, когото познаваше. Беше като затишие преди буря. Бари си пое дълбоко въздух и се подготви.

— Добре. Чувствам се по-добре — каза по-спокойна, отколкото беше в действителност. — Хайде, започвай!

За няколко секунди той я наблюдава изучаващо, след това поклати глава със съжаление.

— Това ще трябва да почака. Чанс каза, че неочаквано се е появила голяма активност. Скоро нещо ще се случи.