Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 229 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 3

С пистолет в ръка, Зейн се промъкваше тихо из порутената стара сграда, като избягваше изпопадалите отломки и назъбените камъни. Той вече бе на най-горния етаж, така че, с изключение на покрива, единственият път бе надолу. Знаеше къде са изходите; това, което не знаеше бе мястото, където се намираха похитителите. Ако са избрали тази сграда само за временно укритие, бяха ли я напуснали след изчезването на жертвата? Или това беше редовното им място за срещи? Ако бе така, колко бяха и къде са? Той трябваше да узнае всичко това, преди да рискува да изведе мис Лавджой. Имаше около час до зазоряване и преди това трябваше да я заведе на сигурно място.

Спря се до ъгъла в коридора, прилепи се до стената и внимателно подаде глава, за да огледа. Празно. Безшумно се придвижи напред, като предпазливо провери няколкото стаи по пътя си. Беше дръпнал черната маска върху лицето си и размазал прах по голите ръце, за да скрие блясъка на кожата и да намали видимостта си. Наруши маскировката, като даде ризата си на мис Лавджой, но реши, че по-трудно ще се забележи неговата загоряла бронзова кожа, отколкото нейната. Даже в мрака на тъмната стая беше видял бледия блясък на нежното й тяло. Тъй като никоя от дрехите й не бе наоколо, ризата му бе единственото, което можеше да й даде. Въпреки топлата нощ, тя се тресеше от студ — явен признак на шок, и най-вероятно щеше да изпадне в истерия, ако се беше опитал да я изведе от сградата гола. Но стигнеше ли се дотам, щеше да се наложи да я повали в безсъзнание. Малката мис се оказа издръжлива — дори не се разкрещя, когато той изникна внезапно в тъмнината. Със сетивата си Зейн почувства, че самоконтролът й е твърде крехък и тя е опъната като струна.

Това бе разбираемо. Мис Лавджой вероятно е била изнасилена и то нееднократно. Засега се държеше твърдо, но когато кризата отминеше и тя се почувстваше в безопасност, просто щеше да се разпадне на парчета. Нейната смелост изпълни сърцето му с нежност и смъртоносна решимост да я защитава. Сега приоритетът бе извеждането й от Либия, а не отмъщението към похитителите. Но ако копелетата се окажеха на пътя му, нямаше да им прости.

Черната паст на стълбището се разтвори пред него. Тъмнината го успокояваше, не само заради липсата на охрана, но и със спасителното си прикритие. Тук хората все още се осланяха на първобитните инстинкти на пещерни обитатели. Когато бяха будни, обичаха комфорта на светлината, която им помагаше да видят приближаването на враговете си. Но тъмнината беше оръжие, което сломяваше духа на пленниците, правеше ги безпомощни и действаше на нервите им. А Зейн бе морски тюлен — той използваше прикритието на тъмнината. Пристъпи внимателно към стълбището, притиснал гръб към стената, като внимаваше да не рони камъчета. Беше сигурен, че стълбите са безопасни, иначе похитителите едва ли щяха да ги използват, но не можеше да рискува. Понякога, като истински идиоти, хората оставяха разни неща по стълбите и блокираха сами пътя си за спасение.

Слабата видимост в мрака му подсказа, че наближава края на стълбите. Спря в сянката и се ослуша. Там той чу това, което търсеше, далечни гневни гласове, надпреварващи се с ругатни и оправдания. Въпреки че говореше арабски, Зейн бе твърде далеч, за да чуе какво говорят. Нямаше значение, сега беше разбрал тяхното местоположение. Мрачно задуши желанието си да отмъсти за мис Лавджой. Мисията му бе да я спаси, а не да застрашава живота й.

И от двете страни на сградата имаше стълбище. Вече знаеше, че похитителите се намират в източната част на приземния етаж, затова се отправи към западната. Не срещна никаква охрана по пътя си, на което се и надяваше. Изглежда не намираха смисъл да поставят часови, след като си мислеха, че операцията по спасяването на мис Лавджой е минала успешно.

От опит знаеше, че операциите невинаги протичаха идеално — мисиите, които бяха изпълнени точно като по часовник, можеха да се преброят на пръстите на едната му ръка. Винаги беше подготвен за механични аварии, катастрофи и всякакви природни сили, но в повечето случаи нямаше начин да се планира човешкият фактор. Не знаеше как похитителите бяха разбрали за тяхното присъствие, но той от самото начало бе предвидил тази възможност и състави алтернативен план. Нещо се беше объркало; той можеше да го усети, затова пазеха радиомълчание, с изключение на краткото съобщение за преминаване към резервен план Б. Най-вероятно по чиста случайност някой закъснял гражданин се бе натъкнал на неговите момчета. Състави план Б за подобни случаи, защото още когато разработваха проникването в сградата, имаше някакво неприятно усещане. А щом вътрешният му глас се обадеше, Зейн винаги го слушаше.

Веднъж Бъни Видрок с присвити очи му бе казал:

— Шефе, понякога правиш по-ужасно впечатление от Призрака.

Момчетата вярваха в инстинктите на своя командир и вероятно бяха преминали на план Б, веднага след като Зейн им беше казал да го сторят.

Главната им цел бе безопасността на мис Лавджой. Ето защо той се промъкна сам през прозореца, след като Призрака разузна и доложи, че похитителите са разположили охрана по целия първи етаж. На последния четвърти етаж, не светеше в нито една стая, където по сведение на разузнаването държаха мис Лавджой, а това показваше, че при нея няма никой, защото те едва ли щяха да седят на тъмно. Похитителите по невнимание бяха означили мястото — само на един прозорец имаше плътно пуснати пердета. Когато Зейн стигна там, внимателно раздалечи тежките завеси, за да не се процеди някаква светлина, защото в стаята зад тях бе напълно тъмно. И, както предположи, дъщерята на посланика бе там.

Сега, когато нямаше кого да пазят, похитителите се бяха събрали на едно място. Безшумен като котка, той прекоси първия етаж до стълбището в далечния край и тихо се изкачи нагоре. Благодарение на Призрака знаеше доста сигурно място, където можеше да заведе младата жена, докато чакат възможност за измъкване. Всичко, което трябваше да направи, бе да я измъкне така, че никой да не ги забележи. А това значеше преди изгрев-слънце, защото една полугола, червенокоса жена от Запада определено щеше да се забележи в тази ислямска държава. В това число той не слагаше себе си; въпреки черната си коса и загоряла кожа, тъмни дрехи и скрито оръжие, повечето хора биха забелязали мъж с камуфлажна боя на лицето и автоматична пушка преметната през рамо.

Зейн стигна до стаята, където остави мис Лавджой и се вмъкна безшумно. Помещението беше празно. През тялото му премина вълна на тревога, мускулите му се напрегнаха, след това видя малката, тъмна издатина на пода и разбра, че тя се бе свила на топка под тънкото одеяло, в което я беше увил. Не се движеше. Той се заслуша в тихото, почти безшумно, равномерно дишане, за да се увери, че спи. И отново нещо дълбоко в него се стегна. В продължение на часове, тя се бе намирала на ръба под натиска на изпитания ужас и в огромно напрежение, което не й беше позволило да заспи. А нищожната безопасност, която й осигуриха ризата, одеялото и временното несигурно убежище й бяха достатъчни, за да се отпусне. Дожаля му да я събуди, но трябваше да тръгват.

Зейн внимателно сложи ръка на гърба й и леко я разтри, като избягваше резките движения, за да не я стресне. След секунда тя се разшава и той усети момента, в който осъзна къде се намира и последвалото бързо овладяване на паниката.

— Трябва да се преместим на по-безопасно място — прошепна Зейн и махна ръката си, когато усети, че тя се напрегна. Явно след това, което бе изтърпяла, не можеше да понася мъжко докосване по-дълго от необходимото. Тази мисъл го разгневи, защото инстинктът му беше да я защитава. Жените в неговото семейство — майка му, сестра му, съпругите на братята му — бяха обожавани и ценени от мъжете. Искаше да я привлече в топлата си прегръдка и да й прошепне, че той лично ще разкъса всяко копеле, което й бе причинило болка, но се притесняваше да не наруши крехкия й самоконтрол. Така или иначе сега не беше точното време за това.

Тя се изправи на крака, като продължаваше да държи одеялото увито около себе си. Когато Зейн протегна ръка към него, пръстите й стиснаха силно тънката материя, но после бавно се отпуснаха. Нежеланието й да върне одеялото, не се нуждаеше от обяснение. Тя все още бе много чувствителна към студа и болезнено смутена от голотата си.

— Носете го по този начин — прошепна Зейн, като уви тънкия плат около талията й в стил саронг, който я покри чак до глезените. Върза здраво краищата над лявото й бедро и се наведе да провери, дали не е прекалено стегнато около краката й, така че да разполага с достатъчно свобода на движение, ако се наложеше да бягат. Когато се изправи, тя докосна ръката му, а след това бързо се отдръпна. Дори и това кратко докосване бе изискало усилие.

— Благодаря ви — прошепна младата жена.

— Наблюдавайте ме внимателно — започна инструкциите Зейн. — Особено знаците, които подавам с ръка.

Той й обясни основните сигнали: вдигната и свита в юмрук ръка, означаваше Спри; вдигната отворена длан — Внимание, както и други означаващи: Скрий се и Напред. Като се имаше предвид състоянието й и очевидната умора, той се съмняваше, че тя щеше да може да запомни повече от тези четири прости команди. Нямаше да ходят далеч, но ако се наложеше употребата на други сигнали, освен тези, значи бяха загазили доста.

Тя го последва. Излязоха от стаята и тръгнаха надолу към отдалечения край на стълбището. Той виждаше нежеланието й да пристъпи в дяволската тъмнина. Показа й, как да държи гърба си прилепен към стената и как с крака си да намира края на стъпалото. Усети я, когато се спъна и си пое въздух. Обърна се рязко, за да я хване, и въпреки че в дясната си ръка държеше пистолет, лявата се стрелна напред и обгърна бедрата й, за да я задържи, защото бе две стъпала по-нагоре от него. Той я повдигна във въздуха и я придърпа изцяло към себе си. Мъжът почувства мекотата на стройните й красиво очертани бедра, а в ноздрите му нахлу сладкият аромат на женска кожа.

Бари практически седеше в ръцете му, забила пръсти в широките му рамене. Той неохотно се наведе и я пусна да стъпи на краката си, а тя веднага се дръпна далече от него.

— Съжалявам — прошепна Бари в тъмнината.

Възхищението на Зейн нарасна. Тя не извика, въпреки че почти падна и се озова в обятията му. Беше концентрирала всички си усилия в постигането на една цел — свободата.

След тази погрешна стъпка, стана още по-предпазлива в придвижването напред и увеличи разстоянието между тях повече от колкото му харесваше. На последното стъпало, Зейн се спря. Знаеше, че тя не може да го види и за да предотврати сблъсъка им, я предупреди:

— Тук съм.

Той направи още две крачки напред по посока на слабата светлина. В коридора нямаше никой. С кратко движение на ръката й даде сигнал Напред. Тя се измъкна от мрака на стълбището и застана зад гърба му.

Пред тях се извисяваше огромна дървена двойна врата, която водеше към улицата, но Зейн долови нарастващия шум отвън с приближаването на зората и реши, че е прекалено рисковано да използват този изход. От лявата им страна се чу приближаващ глас, крещящ на арабски и Бари се напрегна. Бързо, преди гласа на един от похитителите да я накара да изгуби контрол, Зейн я издърпа в едно претрупано складово помещение, където високо на една от стените се виждаше малък единичен прозорец.

— Ще излезем през него — прошепна той. — До земята има около метър, не е много високо. Аз ще ви повдигна. Когато скочите долу, се скрийте в улицата на ъгъла до къщата. Навеждайте се колкото може по-ниско, така че да не ви видят. Става ли?

Тя кимна с разбиране и двамата си проправиха път през разбъркани кутии и отломки, докато стигнаха до прозореца. Зейн протегна ръце, хвана се за перваза и се изтегли нагоре. Стъпи с едното коляно на дървения перваз, а с другия крак се подпря на паянтова купчина кутии. Прозорецът очевидно не се използваше от много време. През покритото с мръсотия стъклото почти не проникваше светлина, а пантите му бяха ръждясали и трудно подвижни. Той го отвори с усилие и трепна от разнеслия се стържещ звук. Успокои се, защото знаеше местоположението на похитителите и бе сигурен, че няма да чуят звука. Свеж въздух нахлу в мухлясалата стая. Точно като котка, той скочи обратно долу на пода и се обърна към нея:

— Можете да сложите крака си в ръцете ми или да се покатерите на раменете ми. Кое предпочитате?

През отворения прозорец нахлу светлина. Той можеше да види съмнението изписано на лицето й, докато оглеждаше прозореца, и за първи път оцени правилните й черти. Зейн вече знаеше колко сладки са формите на тялото й, а сега разбра, че и лицето й бе красиво.

— Ще можете ли да минете през прозореца? — прошепна Бари, игнорирайки въпроса му, като местеше очи от широките му рамене към тясното прозорче.

Зейн бе направил вече мислени измервания.

— Ще бъде трудно, но съм минавал и през по-тесни места.

Тя се вгледа в тъмното му лице и кимна отсечено, за да потвърди, че е готова да продължи. Зейн я забеляза, как размишлява над това, дали ще може да се промуши през тясната дупка с одеялото увито около кръста си и улови точно мига, в който взе решението. Жената изправи рамене, повдигна брадичка, развърза възела на одеялото от бедрото си, след което го вдигна и го метна около врата си, като голям шал, а краищата му преметна на гърба.

— Мисля, че е по-добре да се кача на раменете ви — каза тя. — Ще мога по-лесно да го стигна.

Той коленичи на пода и протегна ръце над главата си, за да има за какво да се държи. Бари го заобиколи и застана зад него, сложи десния си крак върху дясното му рамо, подскочи и стъпи на гърба му приведена. Зейн внимателно се изправи. Теглото й беше незначително в сравнение с това, което бе вдигал по време на обучението. Премести се плътно до стената и тя се хвана с дясната ръка за рамката на прозореца.

— Тръгвам — прошепна и се измъкна навън.

Премина с главата напред, не беше най-лесният начин, защото нямаше как да контролира падането, но бе най-бързият. Той вдигна глава и видя блясъка на голите й крака и извивката на бедрата, след което тя изчезна от погледа му и се чу само глух шум, когато се приземи от другата страна. Зейн бързо се повдигна нагоре и остро попита:

— Добре ли сте?

За секунда се установи пълна тишина, след което последва неуверен шепот:

— Мисля, че да.

— Дръжте оръжието.

Подаде й автомата, след това слезе отново, за да свали и останалите амуниции. Те също бяха подадени през прозореца. С един подскок се качи на перваза, промуши напред краката си, завъртя раменете си под ъгъл, за да се проврат през тесния отвор и гъвкаво се приземи. Бари беше застанала до ъгъла, допряла гръб към стената, увила одеялото около себе си и прегърнала в ръце оръжието.

Зората настъпваше бързо, тъмнината на нощта бе сменена от синкав здрач.

— Побързайте — каза й той, като взе автомата от ръцете й.

Зейн зае отново позиция и извади пистолета. Оръжието прилепна с голяма точност в ръката му, което подсказваше за големия му опит. С пистолет в дясната ръка и дланта й в лявата, Зейн поведе момичето към най-близката улица.

Бенгази беше модерен град, усвоил до голяма степен западната култура, и главно пристанище на Либия. Те бяха в близост до доковете и силният мирис на море ги удари право в ноздрите. Както повечето пристанищни зони и тази изглеждаше запустяла и опасна. От това, което Зейн видя можеше да предположи, че властите нямаше да се появят, за да разследват стрелба, дори и да бе подаден сигнал за нея. Либийското правителство не се отнасяше приятелски и не поддържаше дипломатически отношения с американците, но това не означаваше, че правителството непременно ще си затвори очите за отвлечената дъщеря на посланик. Въпреки че точно това се бе случило, което всъщност обясняваше липсата на интерес проблемът да бъде решен по дипломатически път. Най-добрият вариант бе тайното проникване в страната и възможно най-бързото извеждане на мис Лавджой.

В крайбрежната зона имаше много порутени и изоставени сгради. Останалата част от екипа се беше разположила в една от тях, отвличайки вниманието на преследвачите от Зейн и мис Лавджой, които трябваше да се скрият в друга. Те щяха да се срещнат в един часа на другата сутрин.

Призрака бе избрал укритието и Зейн не се съмняваше в относителната му безопасност. Прокрадвайки се в пълна тишина, той и мис Лавджой се отправиха напряко през алеите. Само веднъж тя издаде приглушен вик на отвращение — изглежда бе настъпила нещо неприятно.

Отне им няколко минути, за да достигнат определената безопасна зона. Сградата изглеждаше по-скоро разрушена, отколкото цяла, но Призрака я беше проучил и докладвал за добре запазена вътрешна стая. Една от външните стени се бе разпаднала напълно и се беше срутила в купчина малки отломки. Зейн ги прекрачи и прегърна младата жена през талията, за да я пренесе от другата страна на развалините. След което я поведе навътре в помещението, като избягваше нападалите дъски и паяжини, запазвайки ги недокоснати. Фактът, че вижда вътрешността на помещението, говореше, че е време да се скрият, и то бързо. Вратата към вътрешната стая висеше на една панта и дървото бе цялото изгнило отгоре. Зейн скри мис Лавджой зад защитните стени.

— Останете тук, докато се погрижа за следите ни — прошепна той, наведе се и се отправи към мястото, където се бяха прехвърлили през полуразрушената външна стена. Излезе и с прах прикри всички следи, които бяха оставили.

На разбитите камъни — всичко, което бе останало от пода — имаше тъмни, влажни следи. Той се намръщи, знаеше от какво са тези тъмни петна. По дяволите, защо не му бе казала нищо? Ами ако беше оставила следи по целия път до скривалището?

Зейн внимателно заличи петната. Вината не бе само нейна, трябваше самият той да обърне повече внимание на босите й крака. Истината беше, че повече го интересуваха голото й дупе и всички други голи места, които случайно попаднаха пред погледа му. Тя се оказа твърде съблазнителна и доказателството за това бе тежестта в слабините му. След всичко, което беше преживяла, мъжката похот бе най-малкото, от което имаше нужда, така че той игнорира желанието си, но това не означаваше, че може да го заличи напълно.

После внимателно замаскира следите от оградата до вътрешността на къщата, мълчаливо затвори и постави вратата в предишното й положение, така, че да не се отваря. Едва тогава се обърна към нея:

— Защо не ми казахте, че сте си порязали стъпалото? Кога се случи това? — гласът му звучеше тихо и спокойно.

Мис Лавджой все още стоеше там, където я бе оставил, лицето й, осветено от сумрачната светлина, идваща от отворения прозорец, бе безцветно. От умората и напрежението, очите й бяха станали толкова големи, че приличаше на изоставена и нещастна малка сова. Тя озадачено смръщи вежди и погледна крака си.

— О-о, — каза замаяно, когато откри тъмните петна по лявото си стъпало. — Не съм разбрала, че съм се порязала. Трябва да е станало в уличката… когато настъпих нещо. Спомням си, че ме заболя, но си помислих, че съм настъпила остър камък.

Добре, че не бе наранила крака си по-рано. Значи все още се намираха в безопасност. Зейн извади радиостанцията и с предварително уговореното едно натискане, съобщи, че са в безопасната зона. Получи два сигнала обратно, което означаваше, че и неговият екип беше в безопасност. Щяха да се свързват през определени интервали, но по-голямата част от деня, беше за почивка. Успокоен, Зейн се върна към настоящите проблеми.

— Седнете, за да видя крака ви — нареди той. Най-малкото, което му трябваше, бе раната й да попречи на предвижването им. От това, което видя досега, прецени, че тя вероятно нямаше и да се оплаче, но куцането й щеше да ги забави.

Бари се огледа и не видя място, където да седне, освен разрушените камъни, затова увивайки внимателно одеялото около себе си, седна направо на пода. Краката й бяха прашни и мръсни, също като неговите ботуши. От раната на лявото й ходило сълзеше кръв.

Зейн свали черната маска, снаряжението и ръкавиците си, разопакова комплекта за оцеляване и извади малка аптечка. Седна с кръстосани крака пред нея, вдигна стъпалото й и го постави върху бедрото си. Разкъса малък пакет с антисептични марли и внимателно почисти раната и мястото около нея, като преднамерено не обръщаше внимание на потрепването й от болката, което тя се опитваше да контролира.

Разрезът бе дълбок и се нуждаеше от няколко шева. Зейн извади още една антисептична марля и я притисна към раната, докато кръвотечението спря.

— Кога последно сте си правили имунизация против тетанус?

Бари си помисли, че никога не беше чувала толкова спокоен глас. Сега го виждаше ясно, добре че преди не бе в състояние да различи чертите му, иначе нервите й нямаше да издържат. Тя прочисти гърлото си и успя да каже:

— Не си спомням. Отдавна.

Но не мислеше за това.

Гъстата му черна коса беше сплъстена от пот, а лицето му бе нашарено на ивици с черна и зелена боя. Черната му тениска беше пропита от прах и пот, не че нейната риза бе в по-добро състояние. Материята бе опъната по раменете му, които бяха огромни, и прилепваше към широкия гръден кош и плоския корем, откривайки мощни бицепси. Ръцете му бяха със стоманени мускули, китките му почти два пъти по-дебели от нейните, дългите му пръсти изглеждаха добре оформени, но толкова твърди и мазолести, за разлика от останалите мъжки ръце, които бе виждала. Въпреки това обработи раната на крака й изключително нежно.

Наклонил глава, Зейн се занимаваше с раната, докато тя наблюдаваше гъстите черни мигли, ясно очертаните вежди, тънкия арогантно повдигнат нос и отсечените линии на високите скули. Дръзко очертаните устни бяха строго стиснати, като че ли никога не се усмихваше. Под камуфлажната боя бе набола тъмна брада. Внезапно той я погледна със студен преценяващ поглед, за да види реакцията й от действието на антисептика и Бари бе поразена от красотата на светлите му сиво-сини очи. Мъжът бе убил пазача и прекрачил през тялото му, все едно нищо не се бе случило. Ужасният нож с дълго десетинчово острие, висеше отстрани на бедрото му, с пистолета и пушката боравеше с лекота и познание, които надхвърляха нормалните граници. Оказа се най-безпощадното и смъртоносно същество — човек или животно — което бе срещала до сега. Но с него, се чувстваше в пълна безопасност!

Той й беше дал ризата си. Грижеше се за нея внимателно и с нежност, което бе облекчило шока от отвличането й и успокоило страховете й. Бе я видял гола — тя пренебрегна този факт, докато се намираха в една и съща сграда с похитителите, но сега бяха в безопасност и тя започна да се притеснява от собствената си голота под ризата и смущаващо силната му мъжественост. Кожата й стана необичайно чувствителна, гореща и прекалено стегната, а допирът на плата към зърната й бе болезнено чувствителен.

Кракът й изглеждаше малък и крехък в големите му ръце. Зейн се мръщеше, през цялото време, докато съсредоточено мажеше с антибиотичен крем порязаното и залепяше лейкопласта на раната. Действаше бързо, ловко и уверено и само след секунди превръзката бе готова. Внимателно повдигна крака й от бедрото си и го постави на земята.

— Готово. Би трябвало да можете да ходите без проблеми, но веднага, щом стигнем на кораба, ще се наложи докторът да ви направи няколко шева и да ви постави ваксина против тетанус.

— Да, сър — тихо каза тя.

Той я погледна и се усмихна.

— Аз служа във флота. Правилното е: Тъй вярно, сър.

Усмивката му почти спря дъха й. Ако се усмихнеше истински, тя щеше да получи сърдечен удар. За да скрие реакцията си, протегна ръка към него.

— Бари Лавджой. Приятно ми е да се запознаем.

Той пое ръката й и тържествено я разтърси.

— Капитан II ранг Зейн Макензи. Подразделение военноморски тюлени към флота на САЩ.

Морски тюлен! Сърцето й подскочи в гърдите. Всичко дойде на мястото си. Тюлените бяха известни като най-опасните сред мъжете обучени в изкуството за водене на война, най-висшият клас в американската армия. Той не само изглеждаше смъртоносен, той бе смъртоносен.

— Благодаря ви — прошепна тя.

— Удоволствието е мое, мис.

Гореща червенина заля лицето й, като спусна поглед по краката си прикрити с одеялото.

— Моля, наричайте ме Бари. В крайна сметка съм облечена само с вашата риза. И… — спря и прехапа устни. — Искам да кажа, че формалностите в този момент…

— Разбирам — внимателно я прекъсна той. — Не искам да ви смущавам още повече, затова ако предпочитате, подробностите ще си останат между нас. Но ви съветвам, да разкажете всичко на корабния лекар или на вашия личен доктор, в името на вашето здраве.

Бари премига объркана, чудейки се какво отношение по дяволите имаше нейното здраве с факта, че я бе видял гола. И изведнъж разбра. Ако не беше толкова уморена, щеше веднага да се досети какви изводи си бе направил от ситуацията.

— Те не са ме изнасилили — прошепна тихо. Лицето й още по-силно почервеня. — Те… те ме докосваха, причиняваха ми болка, направиха ми… и други неща, но всъщност не ме изнасилиха. Отложиха го за днес. Някакъв важен човек от тяхната организация трябвало да пристигне и предполагам, че бяха планирали партито за днес.

Лицето на Зейн остана сериозно и спокойно и тя разбра, че не й повярва. Защо ли трябваше да й вярва? Той я беше намерил вързана и гола, а и бе прекарала повече от ден в ръцете на похитителите. Кавалерството не съществуваше в кодекса им на поведение, те се бяха въздържали от изнасилване само по заповед на лидера си, който искаше да се наслади пръв на тялото й, преди да я пусне на останалите.

Зейн не каза нищо и Бари се зае да почисти останалата част от отвратителната мръсотия по краката си с използваните антисептични марли, които бяха все още достатъчно влажни. Копнееше за баня, но това бе толкова недостижимо, че не изказа дори на глас желанието си.

Докато тя се занимаваше с почистването, Зейн разгледа малката стая, което не отне много време, защото беше празна. Той затвори разбитите капаци на прозореца. Дъските бяха изгнили и оставяха разстояние в горната част, от което проникваше малко повече светлина в стаята, но не позволяваха на минувачите да виждат вътре. Помещението отново потъна в полумрак и заприлича на потайна удобна пещера. Бари сподави една прозявка, борейки се с умората, която натежаваше като олово. Единственият сън, който си беше позволила, бе кратката дрямка, докато Зейн разузнаваше разположението на сградата, в която я държаха похитителите, а тя беше толкова уморена, че дори гладът губеше значение.

Той забеляза, разбира се — не пропускаше нищо.

— Защо не поспите? — посъветва я. — След няколко часа, когато на улицата има повече хора и няма да бия толкова на очи, ще отида да намеря някаква храна и дрехи за вас.

Бари огледа ивиците боя по лицето му.

— С тази маскировка не вярвам да останете незабележим, колкото и да е претъпкано по улицата.

Бледа усмивка докосна устните му и изчезна отново.

— Най-напред ще сваля боята.

Усмивката му почти я разбуди. Почти. Тя почувства бавното отпускане на мускулите си, като че ли даденото им разрешение, бе точно това, от което се нуждаеше измъченото й тяло. Клепачите й натежаха твърде много, за да може да държи очите си отворени и над нея се спусна тъмна завеса. Последното нещо, което почувства, бяха топли мъжки ръце, които нежно я положиха на пода.