Лев Толстой
Казаци ^[0] (9) (Кавказка повест)

IX

Вече започна да съмва. Тялото на чеченеца, спряло при плиткото и едва люлеещо се над водата, сега се виждаше ясно. Изведнъж недалеч от казака затрещя тръстиката, чуха се стъпки и метличките на тръстиката се разклатиха. Казакът вдигна ударника и произнесе: „В името на отца и сина.“ Като изтрака ударникът, стъпките вече затихнаха.

— Ей, казаци! Не стреляйте срещу чичо си — чу се спокоен бас и провирайки се между тръстиката, чичо Ерошка се приближи до самия казак.

— Малко остана да те убия, ей богу! — каза Лукашка.

— Защо стреля? — запита старецът.

Звучният глас на чичо Ерошка, който екна в гората и надолу по реката, изведнъж наруши нощната тишина и тайнствеността, която окръжаваше казака. Като че изведнъж стана по-светло и по-ясно.

— Ти нищо не си видял, чичо, а пък аз убих един звяр — каза Лукашка, като спускаше ударника и се изправяше престорено спокоен.

Старецът, без да отместя очи, гледаше ясно белеещия се сега гръб, около който бърчеше води Терек.

— Плуваше с едно дърво на гърба. Забелязах го и… теглих му куршума. Виж тука! А! Със сини гащи, без пушка… Виждаш ли го? — говореше Лука.

— Как да не го виждам! — каза живо старецът и нещо сериозно и строго се изписа на лицето му. — Джигит си убил — каза той сякаш със съжаление.

— Както си седях, гледам, нещо се чернее на отвъдната страна. Още там го забелязах, сякаш човек се приближи и пльосна във водата. Какво ли ще бъде! — помислих си. — А едно дърво, едно голямо дърво плува, но не плува надолу, а иде напреко. Гледам, под дървото глава се показва. Чудна работа! Надигнах се, тръстиката ми пречеше да виждам; станах, а той, дяволът, изглежда, чу, изпълзя на плиткото и започна да се оглежда. Лъжеш се, казвам си, няма да ми избягаш. Та щом излезе и започна да се оглежда (Ох, на гърлото нещо ми заседна!). Приготвих пушката и чакам, не мърдам. Той постоя, постоя, после заплува отново и като излезе на осветеното от луната място, виждаше се вече гърбът му. „В името на отца и сина, и светия дух“. Гледам през дима, а той се мята насам-натам. Простена ли, или тъй ми се стори. Е, слава тебе господи, мисля си, убих го! А когато водата го довлече до плиткото, всичко стана ясно; иска да се изправи, но няма сила. Помята се, помята се и легна. Всичко ясно се виждаше. Гледам: не мърда, умрял е, значи. Двама казаци изтичаха към кордона, да не би другите да избягат!

— Добре си го издебнал! — каза старецът. — Далече е, братко, сега… — И той пак поклати печално глава. В това време пеши и конни казаци, като говореха високо и чупеха сухите клонки, се чуха по брега.

— Каик ли мъкнат? — извика Лука.

— Браво, Лука! Изтегли го на брега! — викаше един от казаците.

Без да дочака лодката, Лукашка започна да се съблича, а погледът му не се откъсваше от жертвата.

— Почакай, Назарка влече лодка — викаше подофицерът.

— Ей, глупчо! Може би е жив! Може би се преструва! Вземи камата — извика друг казак.

— Разправяйте си вие! — викна Лука, като събуваше гащите си. Той бързо се съблече, прекръсти се, подскочи, цопна, скри се във водата и като размаха белите си ръце, повдигаше гърба си високо над водата, борейки се с течението, и заплува през Терек към плиткото. Група казаци говореха откъм брега звънко, в надпревара. Трима конника тръгнаха в патрул. Каикът се показа на завоя. Лукашка стъпи на плиткото, наведе се над тялото, обърна го два пъти. — Умрял — чу се оттам резкият глас на Лука.

Чеченецът беше пронизан в главата. Обут беше в сини гащи, а ризата, черкезката, пушката и камата бяха завързани на гърба му. Над всичко бе завързан един голям клон, който отначало заблуди Лукашка.

— Голям шаран! — каза един от струпаните наоколо казаци, когато извлеченото от лодката тяло на чеченеца, поваляйки тревата, се опъна на брега.

— А виж го какъв е жълт! — каза друг.

— Къде отидоха да дирят нашите? Онези сигурно всичките са на отвъдния бряг. Ако този не им е бил водач, нямаше да плува така. Самичък защо ще плува? — каза трети.

— Да, да. Смел човек трябва да е бил, щом е пожелал да бъде пръв. Истински джигит, няма що! — каза с присмех Лукашка, като изцеждаше мократа си дреха и потръпваше непрекъснато. — Брадата му е боядисана, подстригана.

— И абата си нагласил в торба на гърба да може така да плува по-леко — каза някой.

— Чувай, Лукашка! — каза подофицерът, взел в ръце камата и пушката на убития. — Ти вземи за себе си камата, и абата вземи, а за пушката ела при мене, аз ще ти дам за нея три монети^[1]. Виж, тя издиша — добави той, като духна в цевта, — ще я взема ей тъй, за спомен.

Лукашка нищо не отговори; личеше, че тая просия му е неприятна, но той знаеше, че без това няма да мине.

— Тю да го вземе дяволът! — каза той навъсен, като хвърли на земята абата на чеченеца. — Поне да беше аба като аба, а то — дрипа.

— Може да ходиш с нея за дърва — каза друг казак.

— Мосев! Ще ида до дома — каза Лукашка, очевидно забравил вече яда си и намислил да се възползува от подаръка, който прави на началника си.

— Че иди!

— Отмъкнете го зад кордона, момчета — обърна се подофицерът към казаците, като продължаваше да разглежда пушката. — Че направете малък навес, да го пази от слънцето. Може да слязат от планината, за да го откупят.

— Още не е горещо — обади се някой.

— Ами ако го разкъса някой чакал? Добре ли ще бъде? — забеляза някой от казаците.

— Ще поставим караул, защото ще дойдат да го откупят, не е добре, ако го намерят разкъсан.

— Е, Лукашка, няма какво: ще дадеш едно ведро за момчетата — добави весело подофицерът.

— Както му е редът — подхванаха казаците. — Не е малък късмет: да убиеш абрек ей тъй, като изневиделица.

— Хайде, продавам камата и абата. Но давайте повече пари! И гащите продавам. Бог да ти е на помощ — каза Лука. — Няма да ми станат; много сух е бил дяволът.

Един казак купи абата за една монета. Друг даде за камата две ведра вино.

— Пийте, момчета, едно ведро давам — каза Лука, — сам ще го донеса от станицата.

— А гащите нарежи и ги раздавай на момите за кърпи — каза Назарка.

Казаците гръмко се засмяха.

— Стига сте се смели — повтори подофицерът, — махнете трупа оттук. Такава мърша внася ли се в къщи…

— Защо стоите? Дайте го тука, момчета! — извика повелително Лукашка на казаците, които неохотно хванаха трупа и изпълниха заповедта му, сякаш той им беше началник. Като повлякоха трупа няколко крачки, казаците пуснаха краката му, които трепнаха безжизнено и се изпънаха, а казаците се поотдръпнаха и постояха няколко минути мълчаливи. Назарка се приближи към трупа и оправи извърнатата глава тъй, че да се вижда кървавата кръгла рана под сляпото око и лицето на убития. „Гледай как го е улучил! Право в мозъка — каза той, — няма да пропадне, близките му ще го познаят.“ Никой нищо не отговори и отново тих ангел прелетя над казаците.

Слънцето вече се беше издигнало и с разпръснати лъчи осветяваше росната зеленина. Терек шумеше недалеч в пробудилата се гора; посрещайки утрото, от всички страни се обаждаха фазани. Казаците стояха мълчаливи и неподвижни около убития и го гледаха. Кафявото тяло, само в едни потъмнели мокри сини гащи, стегнати с пояс на хлътналия корем, беше стройно и красиво. Мускулестите ръце бяха обтегнати покрай ребрата. Възсинята, скоро бръсната кръгла глава със засъхнала отстрани рана лежеше отметната. Гладкото загоряло чело рязко се отделяше от бръснатата част на главата. Изцъклените очи с ниско застинали зеници гледаха нагоре — сякаш над всичко. На тънките устни, опънати в краищата и прозиращи под червените подстригани мустаци, като че беше застинала добродушна, лека усмивка. Малките китки на ръцете бяха покрити с червеникави косми, пръстите бяха свити навътре, а ноктите боядисани червено. Лукашка все още не се обличаше. Той беше мокър, шията му бе зачервена и очите му блестяха повече от друг път; широките му скули потръпваха; от бялото здраво тяло излизаше в свежия утринен въздух едва видима пара.

— И той е бил човек! — каза Лукашка, като явно се любуваше на мъртвеца.

— Да, ако беше паднал в ръцете му, не би ти простил — обади се един от казаците.

Тихият ангел отлетя. Казаците се разшаваха, заговориха. Двама отидоха да отрежат клони за заслон. Други се запътиха към кордона. Лука и Назарка забързаха да се приготвят за станицата.

След половин час през гъстата гора, която отделя Терек от станицата, Лукашка и Назарка почти тичешком отиваха у дома си, като не преставаха да се разговарят.

— Ти внимавай, не й казвай, че аз съм те пратил; само виж мъжът й у дома ли е, или не е — казваше Лука с резливия си глас.

— А пък аз ще се отбия при Ямка. Ще си погуляем, нали? — питаше смирено Назар.

— Че кога ще гуляем, ако не сега — отговори Лука.

Като стигнаха в станицата, казаците си сръбнаха и се тръшнаха да спят до вечерта.