Лев Толстой
Казаци [0] (12) (Кавказка повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Казаки (Кавказская повесть), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

XII

А Ванюша, който беше успял да подреди своето домакинство, дори да се обръсне при ротния бръснар и да пусне панталоните над ботушите си в знак, че ротата е разположена в удобни квартири, се намираше в най-добро разположение на духа. Той погледна внимателно, но недружелюбно Ерошка, сякаш беше див, невиждан звяр, поклати глава, като видя изцапания от него под, взе от полицата две празни бутилки и се отправи към хазаите.

— Здравейте, любезни — каза той, решил вече да бъде особено внимателен. — Господарят ме прати да купя чихир; моля, налейте тук.

Старицата нищо не отговори. Момичето, застанало пред малко татарско огледалце, забраждаше с кърпа главата си; то се обърна мълчаливо към Ванюша.

— Ще ви заплатя, почтени хора — каза Ванюша, като подрънкваше в джоба медните монети. — Вие бъдете любезни и ние ще бъдем любезни, тъй е най-добре — добави той.

— Много ли искаш? — запита рязко старицата.

— Осмина.

— Иди, чедо, наточи им — каза стрина Улита, обръщайки се към дъщеря си. — От наченатата бъчва налей, драга моя.

Момичето взе ключовете и една кана и заедно с Ванюша излезе на двора.

— Кажи ми, моля ти се, коя е тази жена — запита Оленин, като сочеше Марянка, която в това време минаваше край прозореца.

Старецът намигна и бутна с лакът младия човек.

— Чакай — каза той и се показа от прозореца. — Кха! Кха! — закашли и замука старецът. — Марянушка! Ей, красавице Марянка! Залюби ме, душичке! Правя си шега — добави той шепнешком, като се обръщаше към Оленин.

Момичето, без да се обръща, размахвайки плавно и силно ръце, мина край прозореца с оная особено напета, младежка походка, характерна за казачките. Тя само повдигна бавно към стареца своите черни, засенчени от миглите очи.

— Залюби ме, ще бъдеш щастлива! — извика Ерошка и като намигна, погледна въпросително Оленин. — Бива си ме и мене, нали? Аз си правя шеги — добави той. — А момичето — същинска царица? А?

— Красавица — каза Оленин. — Извикай я тук.

— Не! Не! — каза старецът. — Нея я сватосват за Лукашка. Лука е смел казак, джигит, тия дни уби един абрек. Аз ще ти намеря по-хубава. Такава ще ти намеря, че цяла в коприна и сребро ще ходи. Щом ти казвам, да знаеш, че ще го направя; красавица ще ти намеря.

— Стар човек си, пък какви работи говориш! — каза Оленин. — Та това е грях?

— Грях ли? Какъв грях? — отговори решително старецът. — Да погледнеш хубаво момиче грях ли е? Да се поразходиш с него грях ли е? Или да го залюбиш е грях? По вас тъй ли е? Не, бащице мой, това не е грях, а спасение. Бог е създал тебе, бог е създал и момичето. Всичко той е създал, бащице. И тъй, да гледаш хубаво момиче не е грях. Та затова е създадено, за да го обичат и да му се радват. Така мисля аз, добри човече.

Като мина през двора и влезе в тъмния, прохладен зимник, пълен с бъчви, Маряна се приближи с обичайната молитва към бъчвата и пусна в нея маркуча. Застанал на вратата, Ванюша я гледаше и се усмихваше. Много смешно му се виждаше това, че тя е само по риза, опъната отзад и повдигната отпред, а още по-смешно му изглеждаше туй, че на шията й висеше наниз от сребърни монети. Той мислеше, че това не е по руски обичай и че у тях слугите много биха се смели, ако видеха такова момиче. „Ла филь ком се требье[1], за разнообразие — мислеше той, — ще кажа сега на господаря.“

— Какво се заплесна такъв, дяволе! — извика изведнъж момичето. — Дай каната.

Като напълни каната със студено червено вино, Маряна я подаде на Ванюша.

— Парите дай на мама — каза тя, като отблъсна ръката на Ванюша с парите.

Ванюша се усмихна.

— Защо сте тъй сърдита, миличка? — каза той добродушно, като тъпчеше на едно място, докато момичето похлупваше бъчвата.

Тя се засмя.

— А вие нима сте добри?

— Ние с господаря сме много добри — убедително отговори Ванюша. — Ние сме тъй добри, че където сме живели, навсякъде нашите хазаи са оставали благодарни. Защото моят господар е благороден човек.

Момичето се поспря, слушайки Ванюша.

— Ами той, твоят господар, женен ли е? — запита тя.

— Не! Нашият господар е млад и не е женен. Защото благородните господа никога не могат да се женят млади — възрази поучително Ванюша.

— Я виж ти! Затлъстял като бивол, а пък за женитба бил млад! Той ли ви е началник? — запита тя.

— Моят господар е юнкер, значи, още не е офицер. А е по-важен и от генерал, от най-първия големец. Защото не само нашият полковник, но и самият цар го познава — гордо обясни Ванюша. — Ние не сме като другите войници-голтаци, на моя господар баща му е сенатор; повече от хиляда души мужици владее, по хиляда рубли ни праща. Затова и навсякъде ни обичат. А има някои и с капитански чин, пък без пари. Колко ми струват такива?…

— Хайде върви, ще заключа — прекъсна го момичето.

Ванюша донесе виното и съобщи на Оленин, че ла филь се тре жули[2] и в същия миг се закиска глупаво и излезе.

Бележки

[1] Девойката е твърде добра.

[2] Момичето е много красиво.