Лев Толстой
Казаци ^[0] (39) (Кавказка повест)

XXXIX

Късно през нощта Оленин излезе от къщата на Белецки подир Маряна и Устенка. Белите забрадки на момичетата се белееха в тъмната улица. Луната ставаше златиста и се спускаше над степта. Над станицата лежеше сребриста мъгла. Всичко беше тихо, светлини не се виждаха никъде, чуваха се само стъпките на отдалечаващите се жени. Сърцето на Оленин силно биеше. Пламналото му лице се освежаваше на влажния въздух. Той погледна към небето, погледна къщата, от която излезе: там угасна свещта и той отново започна да се вглежда в отдалечаващата се сянка на жените. Белите забрадки се скриха в мъглата. Той се страхуваше да остане сам. Беше тъй щастлив! Слезе бързо от стълбището и се впусна след момичетата.

— Ех, и ти! Ще види някой! — каза Устенка.

— Няма нищо.

Оленин изтича към Маряна и я прегърна.

Марянка не се противеше.

— Да се не нацелуваш макар — каза Устенка. — Ще се ожениш, тогава целувай, а сега почакай.

— Прощавай, Маряна, утре ще дойда при баща ти, сам ще му кажа. Ти не му казвай.

— Какво има да му казвам! — отговори Маряна.

Двете момичета затичаха. Оленин тръгна сам, като си припомняше всичко, което се бе случило. Цялата вечер той бе прекарал с нея, в къта до печката. Устенка нито за минутка не излезе от къщи и се забавляваше с другите момичета и Белецки. Оленин говореше шепнешком с Марянка.

— Ще станеш ли моя жена? — запита я той.

— Ще ме излъжеш, няма да ме вземеш — отговори тя весело и спокойно.

— А обичаш ли ме? Кажи, за бога!

— Защо да не те обичам, не си сакат! — отговори Маряна, като се смееше и стискаше в коравите си ръце неговите ръце. — Какви бее-ли, бее-ли са ръцете ти и меки като каймак — каза тя.

— Аз не се шегувам. Кажи, ще ми станеш ли жена?

— Защо да не стана, стига татко да се съгласи.

— И помни: ще полудея, ако ме измамиш. Утре ще кажа на майка ти и на баща ти, ще дойда да те искам.

Маряна изведнъж започна шумно да се смее.

— Защо се смееш?

— Така, смешно ми е.

— Истина ти казвам! Ще купя лозе, къща, ще се запиша казак…

— Внимавай! Тогава други жени няма да обичаш! Това ще ме разсърди.

Оленин повтаряше с наслада във въображението си всички тези думи. При тия спомени ту му ставаше тежко, ту пък се задъхваше от щастие. Тежко му беше, защото тя бе все тъй спокойна, като говореше с него, както всякога. Нея, изглежда, никак не я вълнуваше това ново положение. Тя сякаш не му вярваше и не мислеше за бъдещето. Струваше му се, че тя го обича само сега, в настоящия миг, и че не вижда бъдещето си свързано с него. А беше щастлив, защото всички нейни думи му изглеждаха правдиви и защото тя се съгласяваше да му принадлежи. „Да — казваше си той, — ние само тогава ще се разберем един друг, когато тя ще бъде изцяло моя. За такава любов няма думи, за нея е нужен живот, цял един живот. Утре всичко ще стане ясно. Аз не мога повече да живея така, утре ще кажа всичко на баща й, на Белецки, на цялата станица…“

Лукашка след две безсънни нощи тъй много пи на празника, че за пръв път не можа да се дигне и спа у Ямкини.