Лев Толстой
Казаци ^[0] (6) (Кавказка повест)

VI

Мъжкото население на селото прекарва в походи и по кордоните или по постовете, както ги наричат казаците. Същият този Лукашка-Смелчагата, за когото разговаряха двете стари жени, тази вечер стоеше на наблюдателната кула при Нижнепротоцкия пост. Нижнепротоцкият пост е на самия бряг на Терек. Опрял лакти на перилата на кулата, той ту се взираше с присвити очи в далечината отвъд Терек, ту поглеждаше долу другарите си казаци и от време на време разговаряше с тях. Слънцето вече приближаваше снежния гребен, който се белееше над къдравите облаци. Облаците, носейки се в подножието му, потъваха все повече и повече в тъмна сянка. Във въздуха се стелеше вечерен здрач. Откъм гъстата дива гора лъхаше свежест, но около поста беше горещо. Гласовете на разговарящите казаци се чуваха все по-звучно и се задържаха във въздуха. Кафявият и бърз Терек се отделяше по-ясно от неподвижните брегове с цялата си движеща се маса. Той започваше да спада и тук-там мокрият пясък тъмнееше по бреговете и плитките места. Точно срещу кордона, на отвъдния бряг, беше съвсем пусто; само ниските безкрайни и пустинни тръстики се проточваха до самите планини. Малко встрани се виждаха върху ниския бряг глинените къщи, плоските покриви и приличните на фунии комини на чеченския аул. Зорките очи на казака, застанал на наблюдателната кула, следяха сред вечерния дим на спокойния аул движещите се фигури на чеченките, които се виждаха отдалеч в техните сини и червени дрехи.

Макар че казаците всеки момент очакваха да минат реката и да ги нападнат абреци^[1] откъм татарска страна, особено през май, когато гората покрай Терек е тъй гъста, че пешеходец мъчно би могъл да мине през нея, а реката е тъй плитка, че тук-там би могла и да се прегази и макар че преди два-три дни бе прибягал^[2] от полковия командир казак с циркуляр, в който се съобщаваше, че според получени от разузнавачите сведения една група от осем души възнамерявала да мине Терек и поради туй се нарежда да се наблюдава с особена бдителност — на кордона не проявиха особена бдителност. Казаците, като да бяха по домовете си, без да са оседлали конете, без оръжие, се занимаваха кой с риболов, кой с пиянство, кой с лов. Само конят на дежурния, оседлан и спънат, се движеше из трънаците около гората и само часовоят-казак беше в черкезка, с пушка и сабя. Подофицерът, висок и слаб казак, с извънредно дълъг гръб и малки крака и ръце, само по разкопчана антерия, седеше на пезула пред къщата и с израз на началническа леност и досада, затворил очи, подпираше главата си ту с едната, ту с другата ръка. Един възрастен казак с широка, черна, вече прошарена брада, облечен само с риза, препасана с черен ремък, лежеше до самата вода и гледаше лениво еднообразния, неспокоен и лъкатушен Терек. От останалите, също измъчени от горещината, разсъблечени, едни перяха дрехите си в Терек, други плетяха юзди, трети лежаха долу, на горещия пясък край брега, и тананикаха някаква песен. Един казак със слабо и черно загоряло лице, очевидно мъртво пиян, лежеше по гръб край една от стените на къщата, която до преди два-три часа беше в сянка, но върху която сега падаха палещите ко̀си лъчи на слънцето.

Лукашка, който стоеше в наблюдателницата, беше висок, красив момък на около двадесет години и много приличаше на майка си. Лицето и цялото му телосложение, макар и младежки грубовати, изразяваха голяма физическа и нравствена сила. Макар че бе прибран неотдавна в строя, по широкото изражение на лицето му и по спокойната увереност на стойката личеше, че той вече е успял да придобие свойствената на казаците и изобщо на хората, които носят постоянно оръжие, войнствена и малко горда осанка поради съзнанието, че е казак и знае истинската си цена. Широката му черкезка беше тук-там прокъсана, шапката — накривена назад по чеченски, калцуните спуснати под коленете. Облеклото му беше скромно, но му седеше с онази особена казашка напетост, дошла по подражание на чеченските джигити. В истинския джигит винаги всичко е широко, оръфано, небрежно; само оръжието му е разкошно. Но това оръфано облекло е облечено, оръжието е препасано, нагласено по един познат начин, който не се удава на всекиго и който веднага удря в очи казака или планинеца. Лукашка имаше този вид на джигит. Сложил ръце на сабята и присвил очи, той непрекъснато се взираше в далечния аул. Поотделно чертите на лицето му не бяха хубави, но като погледне изведнъж цялото му снажно телосложение и умното лице с черните вежди, всеки неволно би казал: „Юнак момче!“

— Жени, много жени се насъбраха в аула! — каза той с остър глас, като разтвори лениво блесналите си бели зъби, без да се обръща определено към някого.

Назарка, който лежеше долу, веднага вдигна бързо глава и забеляза:

— Сигурно отиват за вода.

— Да взема да гръмна веднъж — каза Лукашка, лукаво усмихнат, — ще си глътнат езиците от страх!

— Няма да ги стигнеш.

— Хайде де! Моята пушка ще стигне и оттатък. Почакай малко, скоро те ще имат празник, ще ида на Гирей хан на гости, боза^[3] ще пия — каза Лукашка, като отпъждаше сърдито налетелите върху него комари.

Някакъв шум в храсталака привлече вниманието на казаците. Пъстро ловджийско куче-мелез, което душеше следи по земята и махаше усилено оскубаната си опашка, тичаше към кордона. Лукашка позна кучето на своя съсед-ловджия, чичо Ерошка, а след кучето забеляза да се подава из храсталака и самият ловец.

Чичо Ерошка беше едър, огромен казак с бяла като сняг и широка брада и със също тъй широки плещи и гърди, а в гората, където нямаше с кого да бъде сравнен, той не изглеждаше висок: тъй съразмерни бяха всички части на силното му тяло. Облечен беше в окъсана запретната аба, краката — обути във вързани с върви върху навущата цървули от нещавена еленова кожа, на главата му — изтрито бяло калпаче. На гърба си, преметнати през едното рамо, носеше кобилка^[4] и торба с едно пиле в нея, и малък сокол за примамване на ястреби; на другото рамо носеше окачена на ремък убита дива котка, на пояса му отзад бяха закачени торбичка с патрони, барут и хляб, конска опашка, за да се брани от комари, голяма кама с продупчена ножница, зацапана със засъхнала кръв, и два убити фазана. Той погледна към кордона и спря.

— Хей, Лям! — викна той на кучето с такъв звучен бас, че ехото се обади някъде далече в гората, и като преметна през рамо огромната евзалия пушка, която казаците наричат флинта понадигна шапката си.

— Добре сте се събрали, добри хора! Хей! — обърна се той към казаците със същия силен и весел глас, без всякакво усилие, но тъй гръмко, сякаш викаше на някого отвъд реката.

— Добър вечер, чичо Ерошка! Добър вечер! — обадиха се весело от разни страни бодрите гласове на казаците.

— Видяхте ли нещо? Казвайте! — извика чичо Ерошка, като бършеше с ръкава на черкезката потта от широкото си зачервено лице.

— Чувай, чичо! Знаеш ли какъв ястреб живее ей тук в чинара. Щом се свечери и започне да се вие — каза Назарка, като намигаше и помръдваше едното рамо и единия си крак.

— Хайде де! — каза недоверчиво старецът.

— Наистина, чичо, ти само поварди малко — потвърди Назарка, лукаво усмихнат.

Казаците се засмяха.

Шегобиецът не беше видял никакъв ястреб; но младите казаци от кордона отдавна бяха свикнали да дразнят и лъжат чичо Ерошка всеки път, когато той се отбие при тях.

— Ей, дурак, стига си лъгал! — извика отгоре Лукашка на Назарка.

Назарка веднага млъкна.

— Трябва да повардя. Ще повардя — отговори старецът за голямо удоволствие на всички казаци. — А свини виждахте ли?

— Да сме виждали свини! Това лесна работа ли е! — каза подофицерът, много доволен, че му се удава случай да се поразвлече. Той се обърна и започна с две ръце да се почесва по дългия си гръб. — Ние трябва да ловим абреци, а не свини. Ти, чичо, нищо ли не си чувал, а? — добави той, като примижаваше без причина и показваше гъстите си бели зъби.

— Абреци ли? — попита старецът. — Не, не съм чувал. А чихир имате ли? Дай да пийна, добри човече. Капнал съм от умора, бога ми. А пък аз, само почакай малко, ще ти донеса прясно месо. Истина ти казвам, ще донеса. Дай де! — добави той.

— Какво, искаш да повардиш ли? — попита подофицерът, сякаш не бе чул думите на стареца.

— Бих искал да повардя някоя нощ — отговори чичо Ерошка, — може би до празника и дай боже, ще ударя нещо; тогава и на тебе ще дам, истина ти казвам!

— Чичо! Ей! Чичо! — извика рязко отгоре Лука, привличайки към себе си вниманието, и всички казаци се обърнаха към Лукашка. — Ти иди към горния ръкав, там се навърта едно голямо стадо. Не те лъжа. Истина! Преди няколко дена един наш казак уби глиган. Истина ти казвам — добави той, като оправяше пушката на гърба си и говореше с такъв глас, от който личеше, че не се шегува.

— О, Лукашка Смелчагата бил тука! — каза старецът, като погледна нагоре. — Къде, на кое място го уби?

— А ти и не ме виждаш! Малък съм, изглежда — каза Лукашка. — При самия ръкав, чичо — прибави той сериозно, като разтърси глава. — Вървяхме ние веднъж покрай реката и току изведнъж изшумоля, а моята пушка беше в калъфа. Иляска като гръмна… Аз ще ти покажа на кое място беше. Не е далече. Само малко почакай. Аз, братко, зная всичките им пътеки. Чичо Мосев! — обърна се той решително и почти заповеднически към подофицера. — Време е да ме смените! — и като взе пушката, без да чака заповед, заслиза от куличката.

— Слизай! — разпореди се със закъснение подофицерът, като се оглеждаше наоколо. — Гурка, сега е твоят ред, нали? Върви! Сръчно момче стана твоят Лукашка — добави подофицерът, обръщайки се към стареца. — Също като тебе, все ходи, в къщи не му се седи… Неотдавна уби един.