Лев Толстой
Казаци ^[0] (14) (Кавказка повест)

XIV

Когато Маряна мина през вратата, Оленин наистина ходеше из двора и чу как тя каза „онзи дявол, нашият квартирант, ходи по двора“. Цялата тази вечер той прекара с чичо Ерошка на чардака на своята нова квартира. Той нареди да изнесат маса, самовар, вино, запалена свещ и при чаша чай и с цигара в уста слуша разказа на стареца, седнал в краката му, на стъпалото на чардака. Макар че времето беше тихо, свещта бърже се топеше и пламъкът играеше на всички страни и осветяваше ту някоя от гредите на чардака, ту масата и съдовете, ту бялата остригана глава на стареца. Нощните пеперуди пърхаха и ронеха прашец от крилцата си, удряха се по масата и в чашите, налитаха в светлината на свещта или изчезваха в тъмнината извън осветения кръг. Оленин и Ерошка изпиха пет бутилки чихир. Всеки път, като наливаше чашите, Ерошка подаваше едната на Оленин, чукаше се с него и говореше неуморно. Разказваше за някогашния живот на казаците, за баща си, наричан Широкия, който сам донасял на гърба си убит глиган, десет пуда тежък, и изпивал на едно сядане две ведра чихир. Разказваше за младините си, за своя другар Гирчик, с когото по време на чумата пренасял през Терек ямурлуци. Разказа за някакъв лов, когато той само за една сутрин убил два елена. Разказа за своята душичка, която заради него нощем ходела на кордона. И всичко това разказа тъй красноречиво и живописно, че Оленин не забелязваше как минава времето.

— Такива ми ти работи, бащице мой — говореше той, — не ме завари ти в златните ми години, та да ти покажа всичко. Сега Ерошка пет пари не струва, а някога името му се носеше из целия полк. Кой има най-хубавия кон, кой има сабя-гурда^[1], при кого да се отбият да пийнат, с кого да поскитат? Кого да изпратят в планината да убие Ахмет-хан? Все Ерошка. Кого обичат момичетата? Пак Ерошка… Защото бях истински джигит. Пияница, крадец, цели табуни задигах в планината, песнопоец… за всичко ме биваше. Сега вече и казаци няма такива. Срам ме е да ги гледам. Още педя човек (Ерошка посочи един аршин над земята), обува глупашките ботуши, все у тях гледа, друга радост не знае. Или пък пиян ще се натряска; и ще се напие не като хората, а дявол знае как. А аз какъв бях? Аз бях Ерошка-крадецът; мене не само по станиците, а и по планините ме знаеха. Князе-приятели дохождаха при мене. С всички съм бивал приятел: татарин — татарин, арменец — арменец, войник — войник, офицер — офицер. За мене беше все едно, само да е пияница. А нашите? Ти — казва — трябва да престанеш да мърсиш душата си: с войници няма да пиеш, с татари няма да ядеш.

— Кой ти казва това? — запита Оленин.

— Нашите попове. А моллата или татарският кадия какво казват? „Вие — казва, — неверни гяури, защо ядете свинско?“ Значи, всеки за своя закон държи. А според мене всички сме едно. Бог е сътворил всичко за радост на човека. Грях няма. Вземи например горския звяр. Той живее и в татарската тръстика, и в нашата. Където попадне, там е домът му. Каквото бог е дал, това и яде. А нашите казват, че това било грешно и че щели сме да се печем в пъкъла. Според мене всичко това е измислица — добави той, като помълча малко.

— Кое е измислица? — запита Оленин.

— Това, което говорят поповете. У нас в Червлена, бащице мой, с войсковия старшина бяхме приятели. Юнак човек беше, също като мене. Убиха го в Чечня. Та той казваше, че всичко това поповете са го измислили от себе си. Умреш ли, казва, ще поникне трева на гроба ти и това е всичко. — Старецът се засмя. — Юнак човек беше.

— А на колко години си? — запита Оленин.

— Бог знае! Трябва да има към седемдесет. Когато у вас царуваше царица, аз вече не бях малък. Смятай, много ли са. Ще излязат към седемдесет, а?

— Да, ще излязат. А пък си още юнак.

— Че, благодаря на бога, здрав съм, съвсем здрав съм; само онази вещица, жена ми, дето ме похаби…

— Как?

— Ей тъй, похаби ме…

— Значи: като умреш, трева ще поникне, а? — повтори Оленин.

Очевидно Ерошка не искаше да изрази ясно мисълта си. Той помълча малко.

— А ти как мислиш? Пий! — извика той, като се усмихваше и подаваше на Оленин чаша вино.