Лев Толстой
Казаци [0] (31) (Кавказка повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Казаки (Кавказская повесть), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

XXXI

Слънцето се отмести от крушата, която хвърляше сянка над колата, и с косите си лъчи проникваше дори през преплетените от Устенка клони и пареше лицата на заспалите под колата момичета. Маряна се събуди и започна да оправя забрадката си. Като се огледа наоколо, тя видя зад крушата техния квартирант, който с пушка през рамото стоеше и разговаряше с баща й. Тя бутна Устенка и мълчалива, усмихната й го посочи.

— Вчера ходих, но нищо не намерих — каза Оленин, като поглеждаше неспокойно наоколо. Накачените по колата клони му пречеха да види Маряна.

— Но вие идете към онзи край, минете право в кръг в онова напуснато лозе, или както го наричат пущинак, там винаги ще намерите зайци — каза хорунжият, който веднага промени тона си.

— Лесно ли е по време на усилена работа да ходите зайци да дирите! По-добре щеше да е, ако бяхте ни помогнали. Да бяхте поработили с момичетата — каза весело старата. — Хайде, момичета, ставайте! — викна тя.

Маряна и Устенка си шепнеха под колата и едва сдържаха смеха си.

Откак се разбра, че Оленин е подарил на Лукашка кон, който струва петдесет монети, хазаите му станаха по-любезни; особено хорунжият като че гледаше с удоволствие на неговото сближение с дъщеря му.

— Но аз не умея да работя — каза Оленин, като се мъчеше да не гледа през зелените клонки под колата, където забеляза синята риза и червената забрадка на Маряна.

— Ела, ще ти дам сушени праскови — каза старата.

— Това е според казашкия гостоприемен стар обичай, една бабешка глупост — каза хорунжият, за да му обясни и като че да поправи думите на старата, — в Русия, мисля аз, не само сушени праскови, но и ананасни сладка̀ и компоти сте яли за свое удоволствие.

— Значи, в напуснатото лозе има зайци? — запита Оленин. — Ще се отбия — и като хвърли бърз поглед през зелените клони, той понадигна малко калпака си и се скри между правилните зелени редове на лозето.

Слънцето вече се скри зад оградата на лозята и блестеше с разпръснатите си лъчи през прозрачните листа, когато Оленин се върна в лозето при своите хазаи. Вятърът утихваше и свежа прохлада започна да лъха из лозята. По някакъв инстинкт още отдалеч Оленин зърна синята риза на Маряна през редовете на лозите и като късаше гроздови зърна, се приближи към нея. Запъхтяното куче също тъй от време на време захапваше с лигавата си уста някой ниско увиснал грозд. Зачервена, запретнала ръкави и спуснала ниско забрадката, Маряна бързо режеше тежките гроздове и ги нареждаше в кошницата. Без да остави кошницата, която държеше в ръцете си, тя се спря, усмихна се ласкаво и пак продължи работата си. Оленин се приближи и преметна пушката на гърба, за да освободи ръцете си. „А къде са вашите? Помози бог! Сама ли си?“ — искаше да каже той, но не каза нищо, а само подигна калпака си. Чувствуваше се неудобно насаме с Марянка, но сякаш нарочно, за да се измъчва, се приближи до нея.

— Тъй с тая пушка ще утрепаш някоя жена — каза Маряна.

— Не, аз не стрелям.

И двамата замълчаха.

— Да беше помогнал малко.

Той извади ножчето си и започна мълчаливо да реже. Като напипа ниско под листата един набит грозд, тежък близо три фунта, зърната на който се бяха сплескали едно в друго, защото не бяха намерили достатъчно място, той го показа на Маряна.

— Всичките ли да режа? Този не е ли зелен?

— Дай го тука.

Ръцете им се допряха. Оленин я хвана за ръката, а тя се усмихваше и го гледаше.

— Какво, скоро ли ще се омъжиш? — каза той.

Без да му отговори, тя се извърна и го изгледа със строгите си очи.

— Обичаш ли Лукашка?

— А ти защо питаш?

— Завиждам му.

— Я гледай?

— Наистина, ти си такава красавица!

И изведнъж почувствува страшен срам за онова, което каза: стори му се, че тъй грозно прозвучаха неговите думи! Той пламна, обърка се и хвана и двете й ръце.

— Каквато и да съм, не съм за тебе! Защо се подиграваш? — отговори Маряна, но погледът й говореше колко добре знае тя, че той не се подиграва.

— Да се подигравам! Ако ти знаеш колко… — Думите му звучаха още по-грозно, още по-несъобразно с онова, което чувствуваше; но той продължи: — Не зная какво бих направил за тебе…

— Остави ме на мира, лепка!

Но лицето й, светналите й очи, високите й гърди, стройните крака говореха съвсем друго. Струваше му се, че тя разбира колко глупаво е всичко онова, което й каза, но че стои над такива мисли; струваше му се, че тя отдавна знае всичко онова, което той иска и не умее да й каже, но искаше да чуе как той ще й го каже. „И как да не знае — мислеше Оленин, — когато той искаше да й каже само всичко онова, което беше тя самата? Но тя не искаше да разбере, не искаше да отговори“ — мислеше той.

— Ау! — чу се изведнъж наблизо до лозето гласчето на Устенка и звънливият й смях. — Митрий Андреич, ела да помагаш на мене. Аз съм сама! — извика тя на Оленин, подавайки сред листата своето кръгло наивно личице.

Оленин нищо не отговори и не мърдаше от мястото си.

Марянка продължаваше да реже гроздове, но непрекъснато поглеждаше към квартиранта. Той като че искаше да каже нещо, но се спря, сви рамене, метна пушката и с бързи крачки излезе от лозето.