Лев Толстой
Казаци ^[0] (24) (Кавказка повест)

XXIV

Беше пет часът сутринта. Ванюшка раздухваше с горнището на ботуша си самовара на входа пред къщата. Оленин вече беше излязъл с коня да се къпе в Терек. (От известно време той си беше измислил ново удоволствие — да къпе коня в Терек.) Хазайката беше в своята избушка, из комина на която се издигаше черен гъст дим от разгарящата се печка; момичето доеше биволицата в обора. „Стой мирно, проклетнице!“ — чуваше се оттам нейният нетърпелив глас и след туй равномерният звук от издояваното мляко. По улицата край къщата се чуха пъргавите стъпки на кон и Оленин, яхнал неоседлания красив, още неизсъхнал, лъскавомокър тъмносив кон, спря пред вратата. Красивата глава на Маряна, забрадена с червена забрадка (наричана касинка), се показа от обора и пак се скри. Оленин беше с червена копринена рубашка, с бяла черкезка, пристегната с ремък, на който висеше нож, и висок калпак. Той седеше някак изящно върху мокрия гръб на охранения кон и като придържаше пушката на гърба си, наведе се, за да отвори вратата. Косите му бяха още мокри, лицето сияеше от младост и здраве. Той мислеше, че е хубав, пъргав, че прилича на джигит; но това не беше вярно. За погледа на всеки опитен кавказец той все пак си беше войник. Като забеляза, че момичето си подаде главата, той особено пъргаво се наведе, бутна плетената врата, дръпна здраво юздата, замахна с камшика и влезе в двора. „Готов ли е чаят, Ванюша?“ — извика той весело, без да погледне към вратата на обора; той с удоволлвие чувствуваше как, като приклякаше, опъваше поводите и трептеше с всеки свой мускул, красивият кон, готов да полети през оградата, удряше крак по засъхналата пръст на двора. „Се пре!“^[1] — отговори Ванюша. На Оленин се струваше, че красивата глава на Маряна все още гледа от обора, но не се обърна към нея. Като скочи от коня, той закачи пушката на чардака, направи едно несръчно движение и погледна уплашено към обора, където не се виждаше никой, а се чуваха само равномерните звуци от доенето на млякото.

Той влезе в къщи, но след малко излезе на чардака и с книга в ръката, с лула в устата, седна да пие чай на онази страна, която още не беше огряна от косите лъчи на изгрева. Тоя ден той не смяташе да ходи никъде до обяд и се канеше да напише няколко отдавна отлагани писма; но кой знае защо, беше му жал да остави мястото си на чардака и не му се искаше да се върне в стаята, която му изглеждаше като затвор. Хазайката беше запалила печката, момичето изкара добитъка, върна се и започна да събира говежди тор и да го лепи по оградата. Оленин четеше, но нищо не разбираше от онова, което беше написано в разтворената пред него книга. Той непрекъснато откъсваше погледа си от нея и гледаше силната, млада жена, която се движеше пред него. Влезеше ли тая жена във влажната утринна сянка, която падаше от къщата, излизаше ли насред двора, осветен от радостна бодра светлина и цялата й стройна фигура в яркото облекло блестеше на слънцето и хвърляше черна сянка — той еднакво се страхуваше да не изпусне нито едно нейно движение. Радваше се, като гледаше как свободно и грациозно се огъваше снагата й, как розовата риза, която съставяше цялото й облекло, се нагъваше на гърдите и по стройните й крака; как се изправяше снагата й и под стегната риза твърдо се очертаваха дишащите й гърди; как тесните й стъпала, обути в стари червени пантофи, без да променят формите си, се изправяха на земята; как силните ръце със запретнати ръкави, напрягайки мускулите, сякаш сърдито хвърляха с лопатата, и как дълбоките черни очи поглеждаха от време на време към него. Макар че тънките й вежди се навъсваха, в очите й се изразяваше удоволствие и съзнание за собствевата й красота.

— Какво, Оленин, вие вече отдавна ли сте станали? — извика Белецки, който, облечен в кавказки офицерски мундир, влезе в двора.

— А, Белецки! — посрещна го Оленин, протягайки ръка. — Как тъй рано?

— Какво ще правиш! Изгониха ме. Днес у дома ще има бал. Маряна, ти нали ще дойдеш у Устенка? — обърна се той към момичето.

Оленин се почуди как можа Белецки да се обърне тъй просто към тази жена. Но Маряна, сякаш нищо не чу, наведе глава и като метна лопатата на рамо, тръгна с бодрата си мъжка походка към избушката.

— Срамува се, гълъбчето, срамува се — каза подире й Белецки, — от вас се срамува — и като се усмихваше весело, изтича на чардака.

— За какъв бал говорите? Кой ви е изгонил?

— У Устенка, моята хазайка, ще има бал и вие сте поканен. Бал, тоест, банички и събрани много момичета.

— А ние какво ще правим?

Белецки се усмихна хитро, намигна и посочи с глава към избушката, в която се скри Маряна.

Оленин вдигна рамене и се изчерви.

— Чуден човек сте вие, ей богу! — каза той.

— Е, разказвайте!

Оленин се намръщи. Белецки забеляза това и се усмихна угоднически. — Но как тъй, моля ви се, — каза той, — живеете в една къща… и такова славно момиче, отлично момиче, съвършена красавица…

— Чудна красавица! Не съм виждал такива жени — каза Оленин.

— Е, тогава? — без да разбира думите му, запита Белецки.

— Може да ви се вижда чудно — отговори Оленин, — но защо да не кажа онова, което е? Откакто живея тук, за мене сякаш жените не съществуват. И тъй ми е хубаво! Истина ви казвам! Пък и какво общо може да има между нас и тези жени? Виж, Ерошка — то е друго нещо; с него ние имаме една обща страст — лова.

— Виж го ти! Какво общо имало! А какво общо има между мене и Амалия Ивановна? Същото. Ще кажете, че са мръснички. Виж, това е друга работа. A la guerre, comme à la guerre!^[2]

— Но аз не съм познавал никакви Амалии Ивановни и никога не съм знаел как да се държа с тях — отговори Оленин. — Тях не може човек да ги уважава, а тези аз уважавам.

— Е, уважавайте ги! Кой ви пречи?

Оленин не отговори. Очевидно той искаше да доизкаже онова, което бе започнал. То твърде много го вълнуваше.

— Зная, че правя изключение. (Той явно беше смутен.) Но моят живот се нареди тъй, че не виждам не само никаква нужда да изменям своите правила, но не бих могъл да живея тук, не казвам вече да живея тъй щастливо, както живея, ако бих живял като вас. И освен туй аз търся съвсем друго, виждам в тях друго, а не онова, което търсите и виждате вие.

Белецки недоверчиво дигна вежди.

— Все пак елате довечера у нас, и Маряна ще бъде, аз ще ви запозная. Елате, моля ви се! Е, ако ви стане скучно, ще си отидете. Ще дойдете ли?

— Бих дошъл; но право да ви кажа, страхувам се да не би да се увлека сериозно.

— О, о, о! — извика Белецки. — Вие само елате, аз ще ви успокоя. Ще дойдете ли? Честна дума?

— Бих дошъл, но наистина не разбирам какво ще правим, каква роля ще играем?

— Аз ви моля да дойдете. Ще дойдете ли?

— Да, ще дойда може би — каза Оленин.

— Може ли такова нещо! Прелестни жени, каквито няма никъде другаде, а вие да живеете като монах! Как може такова нещо! Защо ще прахосвате живота си и няма да се възползувате от онова, което е пред вас? Чухте ли, нашата рота заминава за Воздвиженская?

— Едва ли. Казваха ми, че ще замине осма рота — отговори Оленин.

— Не, аз получих писмо от адютанта. Той пише, че самият княз ще участвува в похода. Радвам се, че ще се видим с него. Тук вече започва да ми дотяга.

— Казват, че скоро сме щели да предприемем нападение.

— Не съм чул; чух, че за участие в нападение на Криновицин са дали „Света Ана“. Той очакваше да го произведат поручик — каза Белецки, като се смееше. — Ето, че дочака! Заминал е за щаба…

Мръкваше вече и Оленин започна да мисли за вечеринката. Поканата не го оставяше на мира. Искаше му се да отиде, но чудно, диво и малко страшно му ставаше, като помислеше какво ще бъде там. Той знаеше, че там не трябва да има нито казаци, нито стари жени… а само момичета. Какво ще бъде там? Как ще трябва да се държи? Какво ще говори? Те какво ще говорят? Какви ще бъдат отношенията между него и тези диви казашки момичета? Белецки му бе разказвал за такива странни, цинични и едновременно строги отношения… Странно му беше да мисли, че там ще бъде в една къща с Маряна и може би ще се случи да говори с нея. Това му се виждаше невъзможно, когато си спомняше нейната величава осанка. А Белецки казваше, че всичко това е тъй просто… „Нима Белецки ще се държи така просто и с Маряна? Това е интересно — мислеше той. — Не, по-добре е да не отива. Всичко туй е отвратително, глупаво, а най-важното — безсмислено.“ Но пак го измъчваше въпросът: как ще бъде всичко туй? И дадената дума сякаш го обвързваше. Той тръгна, без да бе взел някакво решение, стигна пред къщата на Белецки и влезе вътре.

Къщата, в която живееше Белецки, беше също такава като къщата на Оленин. Построена беше върху греди на два аршина от земята и имаше две стаи. В първата, в която влезе Оленин по една стръмна стълбичка, бяха постлани пухени дюшеци, килими, одеяла, възглавници — по казашки, красиво и изящно наредени едни до други на лицевата стена. Пак там по страничните стени висеха бакърени тасове и оръжие; под пейката бяха натрупани любеници и тикви. В другата стая имаше голяма печка, маса, пейки и староверски икони. Тук се беше настанил Белецки със своя сгъваем креват, с големите куфари, с едно ковьорче, върху което бе окачено оръжие, и с наредените по масата тоалетни вещи и портрети. Копринен халат бе захвърлен върху едно канапе. Самият Белецки — хубавичък, чистичък, лежеше само по долни дрехи на кревата и четеше „Les trois mousquetaires“^[3].

Белецки скочи.

— Ето, виждате как съм се наредил. Славно, нали? Добре, че дойдохте. Те още страшно са заети. Знаете ли от какво се прави баница? От тесто със свинско месо и с грозде. Но не това е най-важното. Вижте само каква работа кипи там!

Наистина като погледнаха през прозореца, те видяха едно необикновено раздвижване в хазайската къща. Момичета, ту с едно, ту с друго в ръцете, непрекъснато изтичваха из пруста и пак бързо се връщаха.

— Скоро ли ще свършите? — извика Белецки.

— Ей сега! Сигурно дядката е огляднял? — И откъм къщата се чу звънлив смях.

Устенка, пълничка, румена, хубавичка, със запретнати ръкави, се втурна в стаята на Белецки за чинии.

— Ех, ти! Ще счупя чиниите — изпищя тя срещу Белецки, който я закачи. — Ти пък да беше дошъл да помогнеш — извика тя, смеейки се, на Оленин. — И да не забравите да приготвите закуски^[4] на момите.

— А Марянка дойде ли? — запита Белецки.

— Че как няма да дойде? Тя донесе тестото.

— Знаете ли — каза Белецки, — че ако вземе човек да облече хубаво тази Устенка, да я поизмие, да я докара малко, тя би станала по-хубава от всички наши красавици. Виждали ли сте казачката Боршчева? Тя се омъжи за един полковник. Каква прелест, какво dignité!^[5] Откъде се е взело всичко туй…

— Не съм виждал Боршчева, но според мене по-хубави от тези облекла не може да има.

— Ах, аз тъй умея да се примирявам с всякакъв живот! — каза Белецки, като въздъхна весело. — Ще ида да видя какво правят. — Той наметна халата и изтича. — А вие се погрижете за закуски! — извика той.

Оленин изпрати ординареца за курабийки и мед; и изведнъж му се видя тъй противно да дава пари, сякаш подкупваше някого, че не можа да отговори нищо определено на въпроса на ординареца: „Колко ментови и колко медени курабийки да купя?“

— Колкото обичаш.

— За всичките пари ли? — попита сериозно старият войник. — Ментовите са по-скъпи. По шестнадесет копейки.

— За всички, за всичките — каза Оленин и седна до прозореца, като сам се чудеше защо сърцето му бие тъй, сякаш се кани да извърши нещо важно и лошо.

Той чу, че в стаята, дето бяха момичетата, се вдигна шум и писък, когато там влезе Белецки, и след няколко минути видя как той сред викове, писък и смях изскочи оттам и изтича по стълбичката.

— Изгониха ме — каза Белецки.

След няколко минути Устенка влезе и покани тържествено гостите, като съобщи, че всичко е готово.

Когато те влязоха в стаята, наистина всичко беше готово и Устенка оправяше пухените дюшеци край стената. На масата, покрита с несъразмерно малка кърпа, беше сложена кана с чихир и сушена риба. В стаята миришеше на тесто и на грозде. Шест момичета в нови антерии, без забрадки, както става обикновено, се притискаха в къта зад печката, шепнеха, смееха се, кискаха се.

— Моля най-покорно в чест на моя ангел-хранител да заповядате и се почерпите — каза Устенка, като канеше гостите да седнат край масата.

Сред групата момичета, които всички без изключение бяха красиви, Оленин съгледа Марянка и му стана мъчно и досадно, че се среща с нея при такива просташки и лоши условия. Той се чувствуваше глупав и объркан и реши да прави същото, каквото правеше Белецки. Някак тържествено, но самоуверено и свободно Белецки се приближи до масата, изпи чаша вино за здравето на Устенка и покани останалите да направят същото. Устенка съобщи, че момите не пият.

— Ако е с мед, може — обади се нечий глас сред момите.

Извикаха ординареца, който току-що беше се върнал от дюкяна с мед и закуски. Ординарецът, навъсен, хем със завист, хем с презрение, изгледа гуляещите според него господа, подаде старателно и добросъвестно завитите в сива хартия парче мед и курабийки и понечи подробно да обясни колко е платил и колко са му върнали, но Белецки го изгони.

Като разбърка мед в налетите с чихир чаши и пръсна щедро по масата три фунта курабийки, Белецки измъкна насила момичетата от техния кът, накара ги да седнат на масата и започна да им раздава курабийки. Оленин неволно забеляза как загорялата, но неголяма ръка на Марянка взе две кръгли ментовки и една медена курабийка и не знаеше какво да прави с тях. Разговорът вървеше несвързан и неприятен, въпреки разпуснатостта на Устенка и Белецки и въпреки желанието им да развеселят компанията. Оленин се колебаеше, обмисляше какво да каже, чувствуваше, че буди любопитство, че може би предизвиква присмех и заразява другите със своята стеснителност. Той се изчервяваше и му се струваше, че особено неприятно се чувствува Маряна. „Вероятно те чакат да им дадем пари — мислеше той. — Но как тъй ще им дадем? Да можеше някак по-скоро да дам и да си отида!“