Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази (1857–1863 г.) - Оригинално заглавие
- Казаки (Кавказская повесть), 1863 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2012)
- Разпознаване и корекция
- krechetalo (2012)
Издание:
Л. Н. Толстой
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази 1857–1863
Превел от руски: Георги Константинов
Издателство „Народна култура“, София, 1956
Л. Н. Толстой
Собрание сочинений в 14 томах
„Государственное издательство художественной литературы“
Москва, 1951
Тираж 200,000
Редактор: Милка Минева
Художник: Олга Йончева
Худ. редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректор: Лев Шопов
Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.
Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000
Поръчка №2 (481).
ЛГ IV
Цена 1955 г. — 15.90 лева.
ДПК Димитър Благоев
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
XXIX
Беше месец август. Няколко дни поред нямаше никакво облаче по небето; слънцето печеше непоносимо и от сутринта духаше топъл вятър, който вдигаше край брега и по пътя облаци горещ пясък и го разнасяше из въздуха над тръстиката, дърветата и станиците. Тревата и листата на дърветата бяха покрити с прах; пътищата и солончаците[1] бяха открити и отекваха твърдо.
Водата на Терек отдавна беше спаднала и течеше бързо и съхнеше по канавките. Изтъпканите от добитъка тинести брегове на езерото край станицата се бяха оголили и цял ден из водата се чуваха плясъците и крясъците на момичета и момчета. В степта вече започнаха да съхнат пясъчните хълмове и тръстиките и добитъкът бягаше денем с мучене из полето. Дивечът се оттегли в далечните тръстики и в планините отвъд Терек. Комари и мушици се виеха на облаци над низините и станиците. Сива мъгла забулваше снежните планини. Въздухът беше рядък и вонещ. Говореше се, че абреци са минали през намалялата река и че бродят отсам. Слънцето всяка вечер залязваше в пламнало червено зарево. Беше време за най-усилена работа. Цялото население на станиците гъмжеше по бостаните и лозята. Градините бяха обрасли с гъста, пълзяща зеленина и тънеха в прохладна дебела сянка. Навсякъде изпод широките прозрачни листа се чернееха тежки узрели гроздове. По прашния път, който води към градините, се точеха скрибуцащи талиги, препълнени с черно грозде. Из прашния път се чернееха смачкани от колелетата гроздове. Момченца и момиченца с изцапани от гроздето ризки, с гроздове в ръцете и устата тичаха подир майките си. По пътя непрекъснато се виждаха окъсани работници, които носеха на силните си плещи кошници с грозде. Забрадени до очите жени водеха воловете, впрегнати в претоварените с грозде коли. Войници, като срещнеха някоя кола, искаха от казачките грозде и казачката, без да спира, скачаше на колата, загребваше с две ръце грозде и го изсипваше в пеша на войника. В някои дворове вече тъпчеха гроздето. Дъх на шира бе наситил въздуха. Кървавочервени корита се виждаха под навесите и ногайци-работници, със запретнати крачоли и боядисани от гроздето прасци, шетаха по дворовете. Свини грухтяха, лапаха джибрите и се търкаляха из тях. Плоските покриви на къщурките бяха целите покрити с черни кехлибарени гроздове, които съхнеха на слънцето. Врани и свраки, открадвайки си по някое зърно, се събираха около покривите и прелитаха от едно място на друго.
Плодовете на едногодишен труд се събираха весело, а тазгодишният плод беше необикновено обилен и хубав.
В сенчестите зелени лозя, сред море от лози, отвсякъде се чуваха смехове, песни, веселие, женски гласове и се мяркаха ярките цветни облекла на жените.
Тъкмо по обяд Маряна седеше в тяхното лозе, в сянката на една праскова, и вадеше от разпрегнатата кола обяда за цялото семейство. Срещу нея, на постлан чул, седеше хорунжият, който се беше върнал от училището и миеше ръцете си с една стомна. Братчето й, току-що дотичало от езерото, се бършеше с ръкавите си, поглеждаше неспокойно към сестра си и майка си, очаквайки обяда, и дишаше тежко. Старата, запретнала ръкави на силните си, загорели ръце, нареждаше грозде, сушена риба, каймак и хляб върху ниска кръгла татарска масичка. Хорунжият обърса ръцете си, свали шапка, прекръсти се и се приближи до софрата. Момчето грабна стомната и почна жадно да пие. Майката и дъщерята подвиха крака и седнаха край софрата. И на сянка горещината беше непоносима. Из въздуха над лозето беше надвиснала тежка миризма. Топлият силен вятър, който се провираше през клоните, не носеше прохлада, а само огъваше еднообразно върховете на крушите, прасковите и черниците, които растяха пръснати по лозята. Хорунжият се помоли още веднъж, после взе затъкнатата с лозов лист стомна с чихир, която беше зад гърба му, пи от нея и я подаде на старата. Хорунжият беше само по риза, разкопчана отпред и откриваща мускулестите му космати гърди. Слабото му хитро лице беше весело. Нито в позата, нито в говора му се забелязваше неговата обичайна вежливост; той беше весел и естествен.
— До довечера дали ще можем свърши до прасковата? — каза той, като бършеше мократа си брада.
— Ще го оберем — отговори старата, — само времето да не ни попречи. Демкини още половината не са обрали — добави тя. — Устенка бере самичка, съсипва се.
— Ех, остави ги тях! — гордо каза старецът.
— На̀, Марянушка, пийни си! — каза старата, като подаваше стомната на момичето. — Ето, ще даде бог, ще има с какво да направим сватбата — каза старата.
— Има време и за това — каза хорунжият, като се намръщи малко.
Момичето наведе глава.
— Че защо не говориш? — каза старата. — Работата привършихме, наближава време и за това.
— Остави — каза отново хорунжият. — Сега трябва да приберем гроздето.
— Видя ли новия кон на Лукашка? — запита старата. — Онзи, който му бе подарил Митрий Андреич, той го сменил за друг.
— Не, не съм го виждал. А говорих днес с момъка на нашия квартирант каза хорунжият, — казва, че пак получил хиляда рубли.
— Богат човек, с една дума — потвърди старата.
Цялото семейство беше весело и доволно.
Работата вървеше добре. Гроздето излезе повече и беше по-добро, отколкото те очакваха.
След като обядва, Маряна сложи на воловете трева, сгъна антерията под главата си и легна под талигата върху утъпканата сочна трева. Тя беше само с една червена малка забрадка — тоест с копринена кърпа на главата и синя излиняла басмена риза, но й беше непоносимо горещо. Лицето й пламтеше, краката й не можеха да си намерят място, очите й бяха забулени от влагата на съня и умората; устните й неволно се откриваха и гърдите й дишаха тежко и високо.
Вече две недели откак бе започнала усилената работа и в тежък непрекъснат труд минаваше животът на младото момиче. В ранни зори тя скачаше от леглото, измиваше лицето си със студена вода, забраждаше се и тичаше боса при добитъка. Обуваше се бърже, обличаше антерията и като вземаше вързопче с храна, впрягаше воловете и отиваше за цял ден в лозята. Там почиваше малко, а през останалото време береше грозде, мъкнеше кошници и привечер, весела и неуморна, като теглеше воловете за повода и ги подкарваше с дългата пръчка, се връщаше в станицата. По здрач прибираше добитъка, вземаше в широкия ръкав на ризата си тиквено семе и излизаше на улицата да се посмее с другите момичета. Но щом мръкнеше, тя се прибираше у дома и след като вечеряше в тъмния пруст с баща си, майка си и братчето си — безгрижна, здрава, влизаше в къщи, сядаше на печката и в полудрямка слушаше разговора на квартиранта. Щом той си отидеше, тя се отпущаше на леглото и заспиваше до зори в непробуден, спокоен сън. На другия ден се повтаряше същото. Лукашка тя не бе виждала от годежа и спокойно очакваше деня на сватбата. С квартиранта свикна и с удоволствие чувствуваше върху себе си неговия втренчен поглед.