Лев Толстой
Казаци ^[0] (32) (Кавказка повест)

XXXII

На два-три пъти той се спира и ослушва в звънкия смях на Маряна и Устенка, които, събрани наедно, нещо крещяха. Цялата вечер Оленин прекара на лов в гората. Върна се късно, без да е убил нещо. Като минаваше през двора, забеляза отворената врата на хазайската избушка и мяркащата се из нея синя риза. Той извика особено силно Ванюша, за да се разбере, че е дошъл, и седна както винаги на мястото си на чардака. Хазаите, вече се бяха върнали от лозята; те излязоха от избушката, минаха в своята къща и не го извикаха при себе си. Маряна излиза на два пъти. Единия път му се стори в мрачината, че тя погледна към него. Той следеше жадно с очи всяко нейно движение, но не се реши да се приближи до нея. Когато тя се прибра в къщи, той слезе от чардака и започна да ходи из двора. Но Маряна вече не излезе. Цялата нощ Оленин не мигна и прекара на двора, като се ослушваше във всеки звук откъм хазяйската къща. Той чуваше вечерта как се разговаряха, как вечеряха, как измъкваха дюшеците и се настаняваха да спят; чу как Маряна се изсмя на нещо; чу след това как всичко утихна. Хорунжият разговаряше нещо шепнешком със старата, в същото време се чуваше как някой диша. Той влезе в своята къща. Ванюша спеше несъблечен. Оленин му завидя и пак тръгна по двора, като все още очакваше нещо; но никой не излизаше, никой и не помръдваше, чуваше се само равномерното дишане на трима души. Той познаваше дишането на Маряна и все се ослушваше в него, чуваше и биенето на сърцето си. В станицата всичко утихна, късният месец изгря и се виждаше вече добитъкът, който пухтеше в дворовете, лягаше и бавно ставаше. Оленин се питаше с яд: „Какво в същност искам аз?“ и не можеше да забрави тази нощ. Изведнъж той ясно чу стъпки и скърцане на пода в стаята на хазаите. Той се втурна към вратата, но пак не се чуваше нищо друго, освен равномерното дишане и пак на двора се чу тежката въздишка на биволицата, която след туй се размърда, стана на предните си колене, после съвсем се изправи, размаха опашка и нещо шльопаше равномерно по засъхналата пръст на двора и биволицата пак лягаше с въздишка в лунната здрачевина… Той се питаше: „Какво да правя?“ и решително се готвеше да иде да спи, но пак се чуваше някакъв звук и във въображението му изникваше образът на Марянка, която излиза в тази лунна мъглива нощ, и той пак изтичваше към прозореца и пак чуваше стъпки. Вече на разсъмване той се приближи до прозореца, бутна капака, изтича към вратата и наистина чу въздишката на Марянка и стъпки. Той хвана ключалката на вратата и почука. Боси, предпазливи стъпки, от които подът слабо заскърца, се приближаваха към вратата. Мръдна ключалката, изскърца вратата, лъхна дъх на чубрица и тиквено семе и на прага се показа цялата фигура на Марянка. Той я видя само за миг, осветена от луната. Тя хлопна вратата, прошепна нещо и изтича леко назад. Оленин започна тихо да чука — никой не се обади. Той изтича към прозореца и се ослуша. Изведнъж един остър, писклив мъжки глас го накара да изтръпне.

— Браво! — каза едно нисичко казаче с бял калпак на главата, като се приближи откъм двора към Оленин. — Всичко видях, браво!

Оленин позна Назарка и мълчеше, като не знаеше какво да прави и какво да говори.

— Браво! Ще ида в общината и ще обадя, и на баща й ще кажа. Виж ти каква била дъщерята на хорунжия! Не й стига един.

— Какво искаш от мене, какво търсиш? — каза Оленин.

— Нищо, само ще обадя в общината.

Назарка говореше доста високо, очевидно нарочно.

— Виж ти, какъв хитър юнкир!

Оленин трепереше и ставаше все по-бледен.

— Ела тук, тук! — Той го хвана силно за ръката и го отведе към своята къща.

— Нищо не е имало, тя не ме пусна, и аз нищо… Тя е честно момиче…

— Е, ще видим… — каза Назарка.

— Но все пак аз ще ти дам… Почакай малко!…

Назарка млъкна. Оленин изтича до своята стая и донесе на казака десет рубли.

— Нищо не е имало. Все пак аз съм виновен, затова ти и давам! Само, за бога, никой нищо да не научи! Но… и нищо не е имало…

— Останете си със здраве — смеейки се, каза Назарка и излезе.

Назарка бе дошъл тази нощ в станицата по поръка на Лукашка — да приготви място за един откраднат кон — и като вървеше по улицата към дома си, чу някакви стъпки. Той се върна в сотнята на следната заран и се похвали на другаря си, като му разказа как хитро спечелил десет монети. На следната заран Оленин се видя с хазаите си — никой нищо не знаеше. С Маряна той не говореше, а тя само го поглеждаше и се подсмиваше. Нощта пак прекара, без да заспи, като се лута напразно из двора. Следния ден нарочно прекара на лов и вечерта, за да избяга от себе си, отиде при Белецки. Той се страхуваше от себе си и си даде дума да не ходи вече при хазаите. На следната нощ го събуди фелдфебелът. Ротата незабавно предприемаше нападение. Оленин се зарадва на този случай и мислеше вече да не се връща в станицата.

Нападението трая четири дни. Началникът пожела да види Оленин, с когото бяха роднини, и му предложи да остане в щаба. Оленин отказа. Той не можеше да живее без своята станица и помоли да го пуснат да си отиде. За участие в нападението му окачиха войнишки кръст, който по-рано той тъй силно желаеше. А сега беше съвсем равнодушен към този кръст, а още по-равнодушен беше към повишението му като офицер, което все още се бавеше. Той стигна заедно с Ванюша линията на постовете без всякакви приключения и изпревари ротата си с няколко часа. Цялата вечер прекара на чардака, гледайки Маряна. И пак ходи по двора цяла нощ без цел, без ясна мисъл.