Лев Толстой
Казаци ^[0] (23) (Кавказка повест)

XXIII

Животът на Оленин течеше еднообразно, спокойно. С началството и другарите имаше малко работа. Положението на един богат юнкер в Кавказ е особено изгодно в това отношение. На работа и на учение не го изпращаха. За участие в една експедиция той беше представен за произвеждане в офицерски чин, а дотогава го оставиха на спокойствие. Офицерите го смятаха за аристократ и поради туй в отношенията си към него се държаха с достойнство. Играта на комар и офицерските гуляи с песнопойци, в които той бе участвувал в отреда, не му се виждаха привлекателни и той от своя страна също тъй избягваше офицерското общество и офицерския живот в станицата. Офицерският живот в казашките села отдавна вече има свой определен облик. Както всеки юнкер или офицер, когато е в крепостта, редовно пие портер, играе на щос, разговаря за награди по време на експедиция, така, когато е в станицата, редовно пие с хазаите си чихир, гощава девойките със закуски и мед, задиря казачките, в които се влюбва; понякога се и оженва. Оленин живееше винаги своеобразно и имаше несъзнателно отвращение към утъпканите пътища. И тук той също не тръгна по утъпкания път в живота на кавказкия офицер.

Така стана, че той се събуждаше на разсъмване. Като изпиеше чая си и се порадваше от своя чардак на планините, на утрото и на Марянка, той обличаше една окъсана аба от волска кожа, обуваше накиснатите цървули, препасваше камата, вземаше пушката, торбичката със закуска и тютюн, извикваше кучето и към шест часа сутринта се отправяше към гората, която беше зад станицата. Към седем часа̀ вечерта той се връщаше уморен, гладен, с пет-шест фазана на пояса, понякога и с някое животно, с недокосната торбичка, в която си бяха закуската и папиросите. Ако мислите в главата лежаха тъй, както папиросите в торбичката, можеше да се види, че през целите тези четиринадесет часа нито една мисъл не беше помръднала в него. Той се прибираше у дома морално свеж, силен и напълно щастлив. Не би могъл да каже за какво е мислил през цялото това време. И мисли, и мили спомени, и мечти се носеха бавно в ума му — носеха се отломки от всичко това. Ще се опомни и ще запита: за какво мисли? И се вижда или казак, който работи в градините с жена си, също казачка, или абрек в планините, или глиган, който бяга от самия себе си. И все се ослушва, вглежда се и чака някой фазан, някой глиган или елен.

А вечер при него непременно ще бъде чичо Ерошка. Ванюша донася осмина чихир и те тихо разговарят, напиват се и после и двамата доволни си отиват да спят. На другия ден пак лов, пак здрава умора, пак се напиват при тих разговор и пак са щастливи. Понякога, в празник или в ден за почивка, той оставаше в къщи. Тогава главното му занимание беше Марянка, всяко движение на която, без сам да забелязва това, той следеше жадно от своите прозорци или от своя чардак. Той гледаше Марянка и я обичаше (както му се струваше) също така, както обичаше красотата на планините и небето, и не мислеше да завързва никакви връзки с нея. Струваше му се, че между него и нея не могат да съществуват нито ония отношения, които са възможни между нея и казака Лукашка, нито — и то още по-малко — отношенията, които са възможни между един богат офицер и едно казашко момиче. Струваше му се, че ако се опиташе да направи онова, което правеха неговите другари, той би заменил своето пълно с наслада съзерцание с цяла бездна от мъки, разочарования и разкаяние. При това в отношенията си към тази жена той вече бе извършил подвиг на самоотрицание, който му достави толкова много наслада; а главно — той, кой знае защо, се страхуваше от Марянка и за нищо на света не би се решил дори и на шега да й заговори за любов.

Веднъж през лятото Оленин не отиде на лов и остана у дома. Съвсем неочаквано при него влезе един негов познат от Москва — доста млад човек, когато бе срещал във висшето общество.

— Ах, mon cher, скъпи мой, колко се зарадвах, като научих, че сте тук! — започна той на московско-френски език и продължи тъй, като изпъстряше речта си с френски думи. — Казват ми: „Оленин.“ Кой Оленин? Тъй се зарадвах… Ето, съдбата нареди да се видим тук. Е, как сте? Какво правите? Защо сте тук?

И княз Белецки разказа цялата си история: как постъпил временно в този полк, как главнокомандуващият го канел за свой адютант и как той след похода ще постъпи при него, макар че никак не се интересува от това.

— Като служи човек тук, в това затънтено място, би трябвало поне да направи кариера… да получи орден… чин… да го преместят в гвардията. Всичко това е необходимо, макар и не за мене, а за роднините ми, за познатите. Князът ме прие много добре; той е доста добър човек — говореше Белецки, без да млъква. — За участие в експедицията съм представен за „Св. Ана“. А сега ще прекарам тук до първия поход. Тука е отлично. Какви жени! Е, а вие как прекарвате? Нашият капитан — знаете го, Старцев — добро, глупаво същество… ми казваше, че вие живеете като някакъв ужасен дивак, с никого не се срещате. Разбирам, че не искате да се сближавате с тукашните офицери. И се радвам — сега ние двамата ще се срещаме. Аз се настаних в къщата на един подофицер. Какво момиче има! Устенка! Прелест, ви казвам!

И още, и още се изсипваха френски и руски думи от онзи свят, който, както мислеше Оленин, той бе изоставил завинаги. Общото мнение за Белецки беше, че той е мил и добродушен младеж. Може би и наистина да беше такъв, но на Оленин той се стори, въпреки добродушното му, хубавичко лице, крайно неприятен. Толкова много лъхаше от него цялата оная гадост, от която Оленин се бе отказал. Най-неприятно му беше туй, че той не можеше, решително нямаше сили да отблъсне рязко от себе си този човек от онзи свят, сякаш този стар, бивш негов свят имаше върху него някакви неоспорими права. Той се ядосваше на Белецки и на себе си и против волята си вмъкваше френски фрази в своя разговор, интересуваше се от главнокомандуващия и от московските си познати и поради това, че те двамата в казашката станица говореха на френски, произнасяше се с презрение за другарите си офицери, за казаците, а се отнесе приятелски към Белецки, обеща да отива при него и го покани да му идва на гости. Самият Оленин обаче не отиваше при Белецки. Ванюша одобри Белецки, като каза, че това е истински дворянин.

Белецки веднага заживя тъй, както живеят всички богати кавказки офицери в станицата. Пред очите на Оленин той за един месец заприлича на отдавнашен жител на селото: напиваше старците, устройваше в квартирата си вечеринки и сам отиваше на вечеринки при момите, хвалеше се с победите си и дори стигна дотам, че момите и жените, кой знае защо, го нарекоха дядка, а казаците, разбирайки ясно този човек, който обичаше виното и жените, свикнаха с него и дори го обикнаха повече, отколкото Оленин, който беше за тях загадка.