Лев Толстой
Казаци ^[0] (21) (Кавказка повест)

XXI

Изведнъж сякаш слънце грейна в душата му. Той чу звуци на руски говор, чу бързото и равномерно течение на Терек и след две-три крачки пред него се откри кафявата движеща се повърхност на реката със сиво-червения мокър пясък по бреговете, видя далечната степ, кулата на поста, открояваща се над водата, един оседлан кон, който ходеше спънат из тръните, видя и планините. Червеното слънце се показа за миг иззад облаците и с последните си лъчи блесна весело по реката, по тръстиките, по кулата и по казаците, събрани накуп, между които Лукашка със своята бодра фигура неволно привлече вниманието на Оленин.

Без всякаква видима причина Оленин отново се почувствува съвсем щастлив. Беше излязъл при Нижнепротоцкия пост, на Терек, срещу спокойния аул на отвъдната страна. Той поздрави казаците, но понеже не намери още повод да направи някому добро, влезе в къщурката. И там не му се представи случай. Казаците го приеха студено. Той влезе в стаята и запуши цигара. Казаците почти не обърнаха внимание на Оленин, първо, защото той пушеше цигара, и второ, защото си имаха друго развлечение тази вечер. От планината бяха пристигнали с посредник буйни чеченци, роднини на убития абрек, за да откупят тялото. Чакаха да дойде от станицата началството на казаците. Братът на убития, висок, строен, с подстригана и боядисана червена брада, макар и облечен в окъсана черкезка, с висок калпак на главата, беше спокоен и величав като цар. В лицето той много приличаше на убития абрек. Никого не удостояваше с поглед, нито веднъж не погледна убития и клекнал в сянката, само плюеше, като пушеше с луличка, и от време на време издаваше малко повелителни гърлени звуци, в които почтително се вслушваше неговият спътник. Личеше, че това е джигит, който неведнъж вече се е срещал с руси при съвсем други условия и че сега между русите не само нищо не го учудваше, но и не го интересуваше. Оленин поиска да се приближи до убития и се вгледа в него, но братът погледна спокойно-презрително Оленин над веждите и каза нещо отсечено и сърдито. Посредникът побърза да покрие с черкезката лицето на убития. Оленин бе поразен от величествения и строг израз на лицето на джигита; той понечи да заговори с него и да го запита от кой аул е, но чеченецът хвърли бегъл поглед към него, плю презрително и извърна глава. Оленин много се учуди, че планинецът не се интересува от него, и си обясни равнодушието му само с глупостта му или с туй, че не знае руски. Той се обърна към другаря му. Другарят, посредник и преводач, беше също тъй окъсан, но черен, а не червенокос, извънредно подвижен, със съвършено бели зъби и бляскави очи. Посредникът заговори на драго сърце и поиска цигара.

— Бяха петима братя — разказваше посредникът на своя развален полуруски език, — ето този вече трети брат убиват русите, останаха само двама; той джигит, голямо джигит — говореше посредникът, като сочеше чеченеца. — Кога убили Ахмед хан (така се наричал убитият абрек), той бил отвъд, сред тръстиките; всичко видял; как го сложили в лодка и как го откарали на брега. Седял там, докато мръкнало; искал да убие стареца, но другите не му дали.

Лукашка се приближи до разговарящите и седна.

— А от кой аул сте? — запита той.

— Ей там в оная планина — отговори посредникът, като сочеше отвъд Терек в една синкава мъглива клисура. — Суюк-су знаеш ли? Десетина версти зад него.

— А Гирей хан от Суюк-су познаваш ли? — запита Лукашка, очевидно горд с това познанство. — Той ми е побратим.

— Съседи сме — отговори посредникът.

— Браво! — И Лукашка, очевидно много заинтересуван, заговори с преводача на татарски.

Скоро пристигнаха на коне ротният командир и станичният старейшина, придружени от двама казаци. Сотникът, от новите казашки офицери, поздрави казаците, но никой не извика да му отговори, както е във войската: „Здраве желаем, ваше благородие“, а само тук-таме някои чинно се поклониха. Някои, между тях и Лукашка, скочиха и застанаха мирно. Подофицерът докладва, че на поста всичко е благополучно. Всичко туй се стори смешно на Оленин: сякаш тия казаци си играеха на войници. Но формалността скоро премина в естествени отношения; и сотникът, който беше също такъв сръчен казак, както другите, започна живо да разговаря на татарски с преводача. Написаха някакъв документ, дадоха го на посредника, взеха парите от него и се приближиха до тялото.

— Кой от вас е Гаврилов Лука? — попита сотникът. Лукашка свали калпак и се приближи.

— Пратих рапорт за тебе на полковия командир. Какво ще излезе, не зная; представих те за кръст за храброст — за подофицер е още рано. Грамотен ли си?

— Съвсем не.

— А какъв юнак ще стане от тебе! — каза сотникът, като продължаваше да играе ролята на началник. — Сложи си шапката. От кои си, от Гаврилови ли? Да не си син на Широкия?

— Племенник му е — отговори подофицерът.

— Зная, зная. Е, хайде, помогнете им — обърна се той към казаците.

Лицето на Лукашка просто сияеше от радост и изглеждаше по-красиво от друг път. Като се отдръпна от подофицера и сложи калпака си, той отново седна до Оленин.

Когато трупът бе отнесен в лодката, чеченецът-брат се доближи до брега. Казаците неволно се отдръпнаха, за да му направят път. Със силен тласък на крака той се отдели от брега и скочи в лодката. Сега той за пръв път, както забеляза Оленин, изгледа набързо всички казаци и пак нервно попита нещо другаря си. Другарят му отговори и посочи Лукашка. Чеченецът го погледна и като се извърна бавно, започна да гледа към отсрещния бряг. Не омраза, а студено презрение изразяваше този поглед. Той каза още нещо.

— Какво каза? — запита Оленин подвижния преводач.

— Ваши бият нас, наши муши с кама вас. Всичко е една хурда-мурда — каза посредникът, който очевидно лъжеше, после се засмя, като оголи белите си зъби, и скочи в лодката.

Братът на убития седеше, без да мръдне, и гледаше втренчено към отсрещния бряг. Той така мразеше и презираше, че не намираше тук дори нищо интересно. Посредникът, застанал на края на лодката, удряше с веслото ту на едната, ту на другата страна, управляваше сръчно и говореше непрестанно. Като пресичаше косо течението, лодката ставаше все по-малка и по-малка, гласовете долитаха едва чуто и най-после казаците видяха, че онези спряха при отвъдния бряг, дето бяха оставили конете си. Там те изнесоха тялото; макар че конят се дърпаше, сложиха го напряко на седлото, после възседнаха конете и тръгнаха бавно по пътя край аула, от който бе наизлязъл много свят и ги гледаше. А казаците от отсамния бряг бяха необикновено доволни и весели. От всички страни се чуваха смях и закачки. Сотникът и станичният тръгнаха да се почерпят в къщичката при кордона. Лукашка с весело лице, на което напразно се мъчеше да придаде важен израз, седеше до Оленин, опрял лакти на колене, и дялаше някаква пръчка.

— А защо пушите? — запита той, като че това наистина го интересуваше. — Нима е хубаво?

Очевидно той каза това само защото бе забелязал, че Оленин не се чувствува добре и че е сам сред казаците.

— Така, по навик — отговори Оленин. — Защо?

— Хм! Ако някой от нас почне да пуши, това е цяло нещастие! Ето, планината не е далеч, нали? — каза Лукашка, като сочеше клисурата. — Но не бих могъл да стигна до нея!… Ами вие как ще тръгнете за дома си самичък, тъмно е? Ще дойда да ви придружа, ако искате — каза Лукашка, — помолете подофицера.

„Какъв добър момък“ — помисли Оленин, като гледаше веселото лице на казака. Той си спомни за Марянка и за целувката, която бе чул зад вратата, и му стана жал за Лукашка, жал за това, че не е образован. „Каква глупост и неразбория! — мислеше той. — Човек убил човека и е щастлив, доволен, като че е извършил най-добро дело. Нима нищо не му говори, че тук няма повод за голяма радост? Че щастието не е в туй, да убиваш, а да се жертвуваш?“

— Да те пази бог да не му паднеш в ръцете — каза един от казаците, който бе присъствувал при отплуването на лодката с трупа, обръщайки се към Лукашка. — Чу ли, като запита за тебе?

Лукашка вдигна глава.

— Кой, онзи приятел ли? — запита Лукашка, като имаше пред вид чеченеца.

— Той, оня приятел няма да се вдигне никога, но червенокосият побратим…

— Нека благодари на бога, че той самият си отиде жив и здрав — каза Лукашка засмян.

— На какво толкова се радваш? — каза Оленин на Лукашка. — Ако бяха убили твоя брат, нима щеше да се радваш?

Очите на казака се смееха, като гледаше Оленин. Той, изглежда, разбра всичко, което искаше да му каже Оленин, но стоеше над тези съображения.

— Че какво? И без това не може! Нима те не ни убиват?