Лев Толстой
Казаци ^[0] (40) (Кавказка повест)

XL

На следния ден Оленин се събуди по-рано от друг път и още в първия миг след пробуждането му дойде на ум за онова, което му предстои, и той с радост си спомни нейните целувки, стискането на коравите ръце и думите й: „Какви са ти бели ръцете!“ Той скочи и искаше още същия миг да иде при хазаите и да иска ръката на Маряна. Слънцето още не беше изгряло и на Оленин му се стори, че на улицата има някакво необикновено вълнение: движеха се хора, пеша и на коне, чуваше се глъч. Той наметна черкезката си и излезе на чардака. Хазаите още не ставаха. Петима казаци на коне минаха и шумно разговаряха за нещо. Пред всички, яхнал своя едър кабардинец, вървеше Лукашка. Казаците непрекъснато говореха, викаха: нищо не можеше да им се разбере.

— Карай към горния пост — викаше един.

— Оседлавай и догонвай по-живо! — говореше друг.

— През ония врати е по-близо.

— Приказвай си ти — викаше Лукашка, — през средната врата трябва да минем…

— Да, да, оттам е по-близо — каза един от казаците, цял потънал в прах и яхнал запотен кон. Лицето на Лукашка беше зачервено, подпухнало от вчерашното пиене, калпакът му бе килнат на тила. Той викаше заповеднически, като че беше началник.

— Какво има? Къде отивате? — запита Оленин, като едва успя да привлече вниманието на казаците.

— Отиваме да ловим абреци, загнездили са се в пясъчните хълмове. Ей сега тръгваме, но все още сме малцина.

И казаците, продължавайки да викат и да се събират, отминаха нататък по улицата. На Оленин му мина през ума, че няма да бъде добре, ако не тръгне и той; при това мислеше да се върне рано. Той се облече, напълни пушката, метна се върху оседлания набързо от Ванюша кон и догони казаците на края на станицата. Казаците бяха слезли от конете и наредени в кръг, наливаха в дървена паница чихир от една докарана тук бъчва, поднасяха един на друг и си пожелаваха добър успех. Между тях беше и един млад франт — хорунжий, който се намирал случайно в станицата и бе поел началството над събралите се девет души казаци. Събралите се казаци бяха до един редници и макар хорунжият да имаше началнически вид, всички слушаха само Лукашка. На Оленин казаците не обръщаха никакво внимание. И когато всички яхнаха конете и тръгнаха, а Оленин, също на кон, се приближи до хорунжия и започна да го разпитва какво се е случило, хорунжият, обикновено любезен, се отнасяше към него от висотата на своето величие. С големи усилия Оленин успя да научи от него каква била работата. Един разезд, изпратен да дири абреци, открил няколко планинци на около осем версти от селото, при пясъчните хълмове. Абреците били залегнали в един трап, стреляли и заплашвали, че живи няма да се дадат. Подофицерът, който бил в разезда с двама казаци, останал там да караули и изпратил един казак в селото да извика други на помощ.

Слънцето току-що изгряваше. На три-четири версти от селото се откри от всички страни степ и не се виждаше нищо друго, освен еднообразната, печална суха равнина с изпъстрен от стъпките на добитъка пясък, с пожълтяла тук-там трева, с ниски тръстики в падините, с пръснати, леко утъпкани пътеки и с ногайски катуни, които се очертаваха далеч-далеч на хоризонта. Липсата на каквато и да е сянка и суровият тон на местността правеха поразително впечатление. Слънцето изгрява и залязва в степта винаги червено. Когато духа вятър, той пренася цели планини от пясък. Когато е тихо, както беше тази сутрин, тишината, ненарушавана нито от някакво движение, нито от някакъв звук, е особено поразителна. Тази сутрин в степта беше тихо, намусено, макар че изгря слънце; беше някак особено глухо и меко. Въздухът не трепваше; чуваше се само как стъпват и пръхтят конете, но и този звук се долавяше слабо и веднага заглъхваше.

Казаците вървяха повечето време мълчаливо. Оръжието на казака е нагласено винаги тъй, че да не звъни и да не дрънчи. Оръжие, което дрънчи, е най-големият срам за казака. Двама казаци от селото ги настигнаха по пътя и размениха с тях две-три думи. Конят на Лукашка — дали се спъна, или заплете краката си в тревата — изведнъж се стресна и ускори хода си. Това у казаците се смяташе за лошо предзнаменование. Казаците се спогледаха, обърнаха се бързо, като се мъчеха да не отдават внимание на това обстоятелство, което имаше особена важност в тая минута. Лукашка дръпна юздите, навъси се строго, стисна зъби и изви камшика над главата си. Силният кабардинец заситни изведнъж с четирите си крака, като се чудеше на кой крак да стъпи и сякаш готов да полети нагоре. Лукашка го шибна веднъж с камшика по охранените хълбоци, шибна го втори път, трети — кабардинецът, като се озъби и развя опашка, започна да пръхти, изправи се на задните си крака и отскочи на няколко крачки от групата на казаците.

— Ех, хубав жребец! — каза хорунжият.

Като каза жребец, а не кон, това означаваше особена похвала за коня.

— Не жребец, а лъв! — потвърди един от по-старите казаци.

Казаците вървяха ту с обикновен ход, ту тръс и единствено това обстоятелство нарушаваше за миг тишината и тържествеността на тяхното движение.

Из цялата степ, след като минаха близо осем версти път, те срещнаха хора само в едно ногайско чергило, което, поставено върху каруца, се движеше бавно на една верста от тях. Това беше ногаец, който се местеше заедно със семейството си от един край на друг. Срещнаха след това в една падина и две окъсани скулести ногайки, които, с кошчета на гръб, събираха тор от добитъка, който пасе из степта, за да го правят на кизяк. Хорунжият, който не знаеше да говори добре кумицки, запита нещо ногайките; но те не го разбираха и явно уплашени, се споглеждаха една друга.

Приближи се Лукашка, спря коня, произнесе живо обичайния поздрав и ногайките, видимо зарадвани, заговориха с него свободно, като с брат.

— Ай, ай, коп абрек! — казаха те жално, като сочеха с ръце натам, където вървяха казаците. Оленин разбра, че те казваха: „Много абреци.“

Оленин, който не бе виждал никога подобни работи и знаеше за тях само от разказите на чичо Ерошка, искаше да не изостава от казаците и да види всичко. Той се радваше на казаците, вглеждаше се във всичко, вслушваше се и правеше своите наблюдения. Макар да беше взел сабята и да беше напълнил пушката, като забеляза, че казаците странят от него, той реши да не взема никакво участие в тази работа, толкова повече, че според него храбростта му беше вече доказана в отреда, а най-много поради туй, че сега той беше много щастлив.

Изведнъж в далечината се чу изстрел.

Хорунжият се развълнува и започна да дава разпореждания как да се разделят казаците и откъде да настъпят. Но казаците явно не обръщаха никакво внимание на тия разпореждания и слушаха само онова, което казваше Лукашка, и гледаха само него. В лицето и фигурата на Лука се изразяваше само спокойствие и тържественост. Той подкара напред своя кабардинец, едва настиган от другите коне, и присвил очи, непрекъснато се вглеждаше напред.

— Иде някакъв конник — каза той, като задържаше коня си и се изравняваше с другите.

Оленин напрягаше очи, взираше се в далечината, но не виждаше нищо. Казаците скоро забелязаха двама конници и спокойно се насочиха право към тях.

— Това абреци ли са? — запита Оленин.

Казаците не отговориха нищо на този въпрос, който според тях беше безсмислен. Абреците биха били глупаци, ако минеха отсам Терек на коне.

— Ей онзи, дето маха с ръка, не е ли бай Родко? — каза Лукашка, като сочеше двамата конници, които вече се виждаха ясно. — Ето го, тръгна към нас.

Наистина след няколко минути стана ясно, че двамата конници бяха от казашкия патрул и подофицерът се доближи до Лукашка.