Лев Толстой
Казаци ^[0] (34) (Кавказка повест)

XXXIV

Като написа това писмо, вечерта късно Оленин отиде при хазаите. Старата седеше на пейката зад печката и точеше пашкули. Маряна без забрадка шиеше при свещта. Като видя Оленин, тя скочи, взе забрадката си и отиде при печката.

— Че остани малко при нас, Марянушка — каза майка й.

— Не, гологлава съм. — И тя се качи бързо на печката.

Оленин виждаше само коляното и стройния спуснат крак. Той гощаваше старата с чай. Старата почерпи гостенина с каймак, за който прати Маряна. Но като сложи чинията на масата, Маряна пак се качи бързо на печката и Оленин усещаше само погледа й. Двамата със старата разговаряха за работата в домакинството. Стрина Улита се разпусна, изпадна в някакъв възторг на гостоприемство. Тя донесе на Оленин гроздова туршия, пита с грозде, най-хубавото вино и започна да гощава Оленин с онова особено, простонародно, грубо и гордо гостоприемство, свойствено само на хора, които спечелват хляба си с физически труд. Старата жена, която отначало толкова беше учудила Оленин с грубостта си, сега често пъти го трогваше с естествената нежност в отношението към дъщеря си.

— Защо да сърдим бога, бащице мой! Всичко си имаме, слава богу, и чихир наляхме, и месо насолихме, и ще продадем три-четири бъчви вино, и ще остане да пием и ние. Ти не бързай да си ходиш. Ще гуляем заедно на сватбата.

— А кога ще бъде сватбата? — запита Оленин, усещайки как всичката кръв изведнъж нахлу към лицето и сърцето му започна да бие неспокойно, мъчително.

Зад печката някой се размърда, чу се чоплене на тиквено семе.

— Че… би трябвало другата неделя да я направим. Ние сме готови — отговори старата простичко, спокойно, сякаш Оленин не беше там и изобщо не съществуваше. — Аз съм събрала и стъкмила за Марянушка всичко. Ще й дадем добра зестра. Само че има нещо не в ред: кой знае защо, нашият Лукашка започна много да пие. Съвсем се е пропил! Върши глупости. Тия дни си дохожда един казак от сотнята, казва, че в Ногаи ходил.

— Дано само не го уловят — каза Оленин.

— И аз му казвам: ти, Лукашка, не прави много лудории! Но млад човек, то се знае, перчи се. А пък за всичко има време. Ето, плячкоса, открадна, абрек уби — браво! Сега да си поживее спокойно. Инак на нищо не прилича.

— Да, виждах го два-три пъти в отреда, непрекъснато гуляе. И другия кон продал — каза Оленин и погледна към печката.

Големите черни очи блестяха към него строго и недружелюбно. Стана му съвестно за онова, което каза.

— Че какво! Той на никого лошо не прави — каза неочаквано Маряна. — Със свои пари гуляе — и като спусна крака, скочи от печката и излезе, тръшвайки силно вратата.

Оленин я следеше с очи, докато тя беше вътре, после загледа към вратата в очакване и не разбираше нищо от онова, което му говореше стрина Улита. След няколко минути влязоха гости: един старец, брат на стрина Улита, и чичо Ерошка, а след тях влязоха Маряна и Устенка.

— Добър вечер! — извика пискливо Устенка. — Гуляеш ли, а? — обърна се тя към Оленин.

— Да, гуляя — отговори той и, кой знае защо, почувствува срам и стеснение.

Той искаше да си отиде и не можеше. Да мълчи също му се струваше невъзможно. Старецът му помогна: поиска да пие и те пиха. После Оленин пи с Ерошка. После и с другия казак. После пак с Ерошка. И колкото повече пиеше Оленин, толкова по-тежко му ставаше на сърцето. Но старците се разгуляха. Двете момичета седяха на печката, шушукаха си и ги гледаха, а те пиха до късно. Оленин не говореше нищо и пиеше повече от всички. Казаците викаха нещо. Старата ги пъдеше и не им даваше повече чихир. Момичетата се смееха на чичо Ерошка и беше вече десет часът, когато всички излязоха на чардака. Старците сами се нарекоха да си догуляят у Оленин. Устенка изтича у дома си. Ерошка поведе казака при Ванюша. Старата отиде да разтребва в избушката. Маряна остана сама в къщи. Оленин се чувствуваше свеж и бодър, сякаш току-що беше се събудил. Той всичко забелязваше и като пусна старците да минат, върна се обратно: Маряна се приготвяше да спи. Той се приближи към нея, искаше да й каже нещо, но гласът му пресекна. Тя седна на леглото, подгъна крака под себе си, отдръпна се от него в ъгъла и го загледа мълчаливо, с изплашен, див поглед. Очевидно тя се страхуваше от него. Оленин чувствуваше това. Стана му жално и съвестно за себе си и едновременно с това той почувствува гордото удоволствие, че буди в нея поне това чувство.

— Маряна! — каза той. — Нима ти никога няма да се съжалиш над мене? Сам не мога да ти кажа колко много те обичам.

Тя се отдръпна още по-далеч от него.

— Виждаш ли какво говори виното. Нищо няма да получиш!

— Не, не виното. Не се омъжвай за Лукашка. Аз ще се оженя за тебе. — „Какво говоря аз? — помисли той в момента, когато произнасяше тия думи. — Ще кажа ли същото това и утре? Ще го кажа, сигурно ще го кажа и сега ще го повторя“ — отговори му един вътрешен глас.

— Ще се омъжиш ли за мене?

Тя го погледна сериозно и уплахата й сякаш мина.

— Маряна! Ще полудея. Аз не съм на себе си. Каквото кажеш, това ще направя. — И безумно нежните думи сами започнаха да се леят една след друга.

— Е, какво си се раздрънкал — прекъсна го тя, като хвана изведнъж ръката, която той протягаше към нея. Но тя не отблъсна ръката му, а я стисна здраво в своите силни, корави пръсти. — Нима господата се женят за селски момичета? Върви си!

— Но кажи, съгласна ли си? Аз всичко…

— А Лукашка къде ще денем? — каза тя, смеейки се.

Той си измъкна ръката, която Маряна държеше, и силно прегърна младото й тяло. Но тя скочи като сърна, рипна с босите си крака и изтича навън. Оленин се опомни и се ужаси от себе си. Отново се видя неизразимо гаден в сравнение с нея. Но тъй като не се разкайваше нито за миг за онова, което бе казал, той си отиде и без да погледне старците, които пиеха, легна и заспа тъй дълбоко, както не беше спал отдавна.