Лев Толстой
Казаци ^[0] (13) (Кавказка повест)

XIII

В това време на площада засвириха заря. Хората се върнаха от работа. Пред вратите на селото замуча стадото, потънало в облак златист прах. Момичета и жени се засуетиха по улиците и дворовете, прибирайки добитъка. Слънцето се скри съвсем зад далечния снежен хребет. Синкава сянка се разстла по земята и небето. Над потъмнелите градини едва забележимо пламнаха звезди и шумът в станицата постепенно утихваше. Като прибраха добитъка, казачките заизлизаха по пресечките на улицата и чоплейки тиквено семе, сядаха по пезулите край къщите. Към една от тези групи, след като издои двете крави и биволицата, се присъедини и Марянка.

Групата се състоеше от няколко жени и момичета и един стар казак.

Говореха за убития абрек. Казакът разказваше, жените разпитваха.

— А ще му дадат ли голяма награда? — питаше една казачка.

— Разбира се. Казват, че щели кръст да му дадат.

— Мосев пък искал да го измами. Взел му пушката, но началството в Кизляр научило.

— Подла душа е този Мосев!

— Казват, че Лукашка си бил дошъл — обади се едно момиче.

— У Ямкини (Ямка беше неомъжена безпътна казачка, която държеше кръчма) гуляят с Назарка. Казват, че половин ведро изпили.

— Щастлив човек е този Смелчага! — каза някой. — Истински Смелчага! Какво пък! Добър младеж! Много ловък. Умира за правдата. Баща му, чичо Киряк, беше същият; на него се е метнал. Когато го убиха, цялата станица го оплака… Ето ги, идат — продължи жената, като сочеше казаците, които идеха към тях по улицата, — и Ергушов се наредил с тях! Виж го ти, пияницата!

Лукашка, Назарка и Ергушов, след като бяха изпили половин ведро, идеха при момичетата. И тримата, особено старият казак, бяха се зачервили повече от друг път. Ергушов залиташе, смееше се високо и току мушкаше в ребрата Назарка.

— Ей, вие, гургулици, защо не пеете? — викна той към девойките. — Казвам ви, пейте и се веселете с нас.

— Добре дошли! Добре дошли! — чуха се поздрави.

— Защо да пеем? Да не би да е празник? — запита една жена. — Ти си се натряскал, пей си.

Ергушов започна да се киска и блъсна Назарка.

— Хайде, пей ти. После и аз ще пея. Казвам ти, бива си ме.

— Ей, красавици, спите ли? — каза Назарка. — Ние дойдохме от кордона да се почерпим. Ето, пихме вече за здравето на Лукашка.

Лукашка се приближи до групата, повдигна бавно калпака си и се спря пред момите. Широките му скули и вратът му бяха зачервени. Той стоеше и говореше тихо, важно; но в тази бавност и сериозност на движенията му имаше повече живот и сила, отколкото в бъбривостта и припряността на Назарка. Той приличаше на разигран жребец, който, извил опашка и запръхтял, се е спрял като закован на едно място. Лукашка стоеше мирно пред момичетата; очите му се смееха; говореше малко, като поглеждаше ту към пияните си другари, ту към момичетата. Когато Маряна пристъпи към групата, той със спокойно, бавно движение вдигна калпака си, отдръпна се и пак застана срещу нея, като поотмести единия си крак и пъхнал големите си пръсти в пояса, си играеше с камата. В отговор на неговия поздрав Маряна бавно наведе глава, седна на пезула и извади из пазвата си семе. Без да снема очи, Лукашка гледаше Маряна, дъвчеше семе и плюеше. Всички млъкнаха, когато дойде Маряна.

— Какво? За дълго ли сте дошли? — запита една казачка, нарушавайки мълчанието.

— До утре — отговори важно Лукашка.

— Да ти даде бог добра награда — каза казакът, — аз много се радвам, току-що говорех за тебе.

— И аз казвам същото — подхвана пияният Ергушов, смеейки се. — А тези гости какви са? — добави той, като сочеше един минаващ наблизо войник. — Хубава е войнишката ракия, обичам я!

— Трима дяволи доведоха у нас — каза една от казачките. — Старият ходи в общината, но нищо, казали, не може да се направи.

— Аха! Изпати ли си нещо от тях? — каза Ергушов.

— Трябва да са вмирисали къщата ти на тютюн, а? — запита друга казачка. — Да пушат на двора, колкото си искат, но в къщи няма да ги оставя. Ако ще и кметът да дойде, пак няма да ги оставя. Пък и ще те окрадат. А той, кметът, дяволският син, не е взел у тях си никакъв войник.

— Не ги обичаш! — каза пак Ергушов.

— А казват още, че било наредено момите да постилат на войниците и да ги поят с чихир и медовина — каза Назарка, който отмести крака си също като Лукашка и пак също като него килна назад калпака си.

Ергушов избухна в гръмък смях и посегна, та прегърна момичето, което беше най-близко до него. — Истина ви казвам!

— Хей, лепка — изписка момичето, — ще кажа на жена ти!

— Кажи й! — извика той. — Назарка право каза; заповед имаше, той нали е грамотен! Вярно! — И се наведе да прегърне следващото поред момиче.

— Какво искаш бе, мръснико? — изписка, смеейки се, румената кръглолика Устенка и посегна да го удари.

Казакът се отдръпна и малко остана да падне.

— Я виж! Казват, че момите нямали сила, а пък щеше да ме пребие.

— Ама че лепка! Кой дявол те домъкна от кордона! — извика Устенка и като се отдръпна от него, отново прихна да се смее. — Ти си спал, когато е дошъл абрекът, нали? Да беше те заклал, щеше да бъде по-добре.

— Тогава ти щеше да плачеш! — засмя се Назарка.

— Защо ли пък?

— Брей, хич не й е жал. Дали щеше да плаче, а, Назарка? — извика Ергушов.

Лукашка все мълчеше и гледаше Марянка. Погледът му, както личеше, смущаваше момичето.

— Е, Марянке, чувам, че у вас са настанили един от началниците? — каза той, като пристъпи към нея.

Както правеше винаги, Марянка не отговори веднага, а бавно вдигна очи към казаците. Очите на Лукашка се смееха, сякаш в това време между него и момичето ставаше нещо особено, независимо от разговора.

— Да, те са добре, защото имат две къщи обади се вместо Маряна една баба, — а виж у Фомушкин също настанили един техен началник и казват, цялата къща напълнил със свои вещи и Фомушкин сега се чуди къде да дене семейството си. Кога е било такова нещо: цяла орда са докарали в станицата! Какво можем да направим! — добави тя. — И какъв ли дявол дирят тук!

— Казват, че щели да строят мост над Терек — обади се едно от момичетата.

— А пък на мене казаха — продума Назарка, като се приближи към Устенка, — че щели да копаят трап и да затрупат там момите, защото не обичат младите ергени. — И пак направи любимия си поклон, след което всички прихнаха да се смеят, а Ергушов в същата минута взе да прегръща една стара казачка, като пропусна Маряна, която следваше поред.

— А защо не прегръщаш Марянка? Нали караш наред? — запита Назарка.

— Не, старата е по-сладка — викаше казакът, като целуваше бабичката, която се мъчеше да се отскубне от ръцете му.

— Ще ме задуши! — викаше тя и се смееше.

Откъм края на улицата се чуха отмерени стъпки. Казаците престанаха да се кискат. Трима войника в шинели с пушки на рамо вървяха в крак, за да сменят поста при ротната каса. Ефрейторът — стар, окичен с ордени войник — изгледа сърдито казаците и поведе командата тъй, че Лукашка и Назарка, които стояха на пътя, трябваше да се отдръпнат. Назарка се отмести, но Лукашка само примижа, обърна главата и широкия си гръб, но не мръдна от мястото си.

— Не виждаш ли, че има хора, заобиколи — каза той и само изгледа накриво и презрително войниците.

Войниците отминаха мълчаливо, като биеха отмерено крак по прашния път.

Маряна се засмя, а след нея и всички момичета.

— Ей, че пременени юнаци! — каза Назарка. — Също като дългополи псалтове — и той започна да марширува по пътя, като подражаваше на войниците.

Всички започнаха отново да се кискат.

Лукашка бавно се приближи до Маряна.

— А началникът къде се настани у вас? — запита той.

Маряна помисли.

— В новата къща го пуснахме — каза тя.

— Какъв е, стар или млад? — запита Лукашка, като сядаше до момичето.

— Не съм го питала, че да зная — отговори момичето. — Ходих да му наливам чихир; видях го да седи с чичо Ерошка до прозореца, един такъв червеникав. Докара цяла кола разни вещи.

И тя наведе очи.

— Колко се радвам, че си изпросих отпуск от кордона! — каза Лукашка, като се местеше на пезула все по-близо до момичето и го гледаше в очите.

— А за дълго ли си дошъл? — запита леко усмихната Маряна.

— До утре. Дай малко семки — прибави той, като протегна ръка.

Маряна цяла се усмихна и разкри пазвата си.

— Не вземай всичките — каза тя.

— Наистина мъчно ми беше за тебе, бога ми — каза със сдържано-спокоен шепот Лука, като вземаше семки от пазвата на момичето и като се наведе още по-близо до нея, започна да й шепне нещо, а очите му се смееха.

— Няма да дойда, казах ти — изведнъж извика Маряна, като се отдръпваше от него.

— Наистина… Какво исках да ти кажа — прошепна Лукашка, — бога ми! Ела, Машенка.

Марянка поклати отрицателно глава, но се усмихваше.

— Како Марянке! Ей, како! Мама те вика да вечеряме! — извика малкият брат на Маряна, като дотича при казачките.

— Сега ще дойда — отговори момичето, — ти върви, какиното, върви самичък; аз ей сега ще дойда.

Лукашка стана и приповдигна калпака си.

— По всичко личи, че и аз трябва да ходя у дома, така ще е по-добре — каза той, като се преструваше, че му е все едно, и мъчейки се да сдържи усмивката си, се скри зад къщата.

А нощта вече се беше спуснала над селото. Ярки звезди се изсипаха на тъмното небе. По улиците беше тъмно и пусто. Назарка остана с казачките на пезула и в тишината се чуваше техният смях, а Лукашка, като се отдалечи с тихи стъпки от момичетата, сви се като котка и изведнъж, придържайки камата си, която се мяташе, затича безшумно не към своята къща, а към къщата на хорунжия. Като мина две улици и сви към малка пресечна уличка, той прибра полите на черкезката и седна на земята в сянката на оградата. — „Гледай я ти хорунжийката! — мислеше той за Маряна. — Не дава човек и да се пошегува! Чакай, ти ще видиш.“

Стъпки на приближаваща се жена прекъснаха мислите му. Той се ослуша и сам се усмихна. Навела глава, Маряна вървеше с бързи и равни крачки право към него, като почукваше с пръчка по коловете на оградата. Лукашка стана, Маряна трепна и се спря.

— Гледай го дявола проклет! Изплаши ме. Не си е отишъл у дома — каза тя и силно се засмя.

Лукашка прегърна с една ръка момичето, а с другата хвана лицето й. — Какво щях да ти кажа… бога ми!… — Гласът му трепереше и пресекваше.

— Сега по тъмнините ли ще се разговаряме! — отговори Маряна. — Мама ме чака, а ти върви при своята душичка.

И като се отскубна от ръцете му, тя изтича няколко крачки. Щом стигна оградата на техния двор, спря и се обърна към казака, който тичаше до нея и продължаваше да я моли да почака малко.

— Е, какво искаше да ми кажеш, нощен скитник? — И тя пак се засмя.

— Не ми се смей, Маряна! Бога ми! Какво от туй, че си имам душичка? Нека върви по дяволите! Ти само ми кажи една дума, аз тъй ще те обикна — каквото кажеш, това ще направя. Виждаш ли тук? (И той раздрънка пари в джоба си.) Живот ще живеем. Хората се радват, а пък аз? Не виждам от тебе никаква радост, Марянушка!

Момичето не отговори нищо, стоеше пред него и с бързи движения на пръстите чупеше пръчката на малки парчета.

Изведнъж Лукашка стисна юмруци и зъби.

— Докога ще чакам! Аз ли не те обичам, майчице моя? Каквото искаш, прави с мене — каза той изведнъж, злобно намръщен и я хвана за двете ръце.

Маряна не промени спокойния израз на лицето и гласа си.

— Ти, Лукашка, не се перчи много, а чуй какво ще ти кажа — отговори тя, без да си издърпва ръцете, а само отдалечи казака от себе си. — Наистина, аз съм момиче, но все пак чуй ме. Аз не съм господар на себе си, ала щом ме обичаш, чуй какво ще ти кажа. Пусни ръцете ми, аз сама ще ти кажа. Ще се омъжа за тебе, но никаква глупост от мене не чакай — каза Маряна, без да извръща лицето си.

— Какво? Ще се омъжиш за мене? Но това не зависи от нас. Ти ме залюби, Марянушка — говореше Лукашка, който изведнъж от мрачен и буен стана отново кротък, покорен и нежен, като се усмихваше и я гледаше отблизо в очите.

Маряна се притисна към него и силно го целуна по устните.

— Драги мой! — прошепна тя, като го притискаше бурно към себе си. После изведнъж се изскубна, изтича и без да се обръща, сви зад вратата на тяхната къща.

Въпреки молбите на казака да почака още една минутка, да чуе какво ще й каже, Маряна не спираше.

— Върви си! Ще те видят! — каза тя. — Ето и онзи дявол, нашият квартирант, като че ходи по двора.

„Хорунжийката — мислеше си Лукашка — е съгласна да се омъжи за мене! Но това е отделна работа, а сега ти ме залюби.“

Той завари Назарка при Ямка и като погуляха заедно, тръгна при Дуняшка и въпреки нейната неверност, нощува при нея.