Лев Толстой
Казаци ^[0] (16) (Кавказка повест)

XVI

Чичо Ерошка беше свръхщатен и самотен казак; жена му станала православна преди двадесетина години, избягала от него и се омъжила за един руски фелдфебел; деца нямаше. Той не се хвалеше, като казваше, че някога е бил първият юнак в станицата. Всички знаеха неговото някогашно юначество в полка. Не едно убийство и на чеченци, и на руси тежеше на душата му. И по планините беше ходил, и руси беше ограбвал, и в затвора беше задържан два пъти. По-голямата част от живота му премина на лов из горите, където той по цели денонощия прекарваше само с парче хляб и не пиеше нищо друго освен вода. Затуй пък в станицата гуляеше от сутрин до вечер. Като се върна от квартирата на Оленин, той поспа два-три часа и буден още преди разсъмване, лежеше на кревата и преценяваше човека, с когото се запозна вчера. Простотата на Оленин много му хареса (простота в този смисъл, че Оленин не жалеше виното). И самият Оленин му хареса. Той се чудеше защо всички руси са все прости и богати и защо нищо не знаят, а пък всички са учени. Той обмисляше сам тия въпроси, обмисляше и какво да си изпроси от Оленин. Къщата на чичо Ерошка беше доста голяма и не беше стара, но се забелязваше отсъствието на жена в нея. Въпреки обичайната грижа на казаците за чистотата стаята му беше измърсена и в най-голямо безредие. На масата бяха захвърлени един окървавен ямурлук, половин сладка питка и до нея оскубана и разкъсана врана за храна на ястреба. По пейките бяха разхвърляни цървули, една пушка, кама, торба, мокри дрехи и парцали. В ъгъла, в каче с кална, воняща вода, киснеха други цървули; там бяха изправени пушката и кобилката. На пода бяха захвърлени мрежата, няколко убити фазана, а около масата се разхождаше, като кълвеше по мръсния под, вързана за крака кокошка. В незапалената печка беше сложено едно гърне, пълно с някаква млечна течност. Върху печката писукаше малък сокол, който се мъчеше да се откъсне от връвта, а един оскубан ястреб седеше мирно на края, гледаше накриво кокошката и от време на време извиваше глава ту наляво, ту надясно. Самият чичо Ерошка лежеше по гръб на един къс креват, сложен между стената и печката, само по риза, и вдигнал силните си крака на печката, човъркаше с дебелите си пръсти струпеите по ръцете си, издраскани от ястреба, който носеше на ръце без ръкавици. Из цялата стая и особено около самия старец въздухът беше пропит от онзи силен, не неприятен, смесен лъх, който съпътствуваше стареца.

— Уйде-ма, чичо? (тоест: у дома ли си, чичо?) — чу той през прозореца остър глас, в който веднага позна гласа на съседа си Лукашка.

— Уйде, уйде, уйде. Дома съм, ела! — извика старецът. — Съсед Марко, Лука Марко, защо ти е дотрябвал чичо? За кордона ли си тръгнал?

Ястребът трепна от вика на своя господар и заудря криле, като дърпаше връвта, с която бе вързан.

Старецът обичаше Лукашка и единствен него изключваше от презрението си към младото поколение казаци. Освен това Лукашка и майка му, като съседи, често даваха на стареца вино, каймак и други стопански произведения, които Ерошка нямаше. Чичо Ерошка, който винаги бе увлечен в нещо, всякога обясняваше практически своите подбуди. „Че какво? Те са имотни хора — казваше си той. — Аз им давам пресен дивеч, кокошка, а и те не забравят чичо Ерошка: донасят ми понякога баничка, понякога питка.“

— Здравей, Марко! Драго ми е, че те виждам — извика весело старецът и с бързо движение смъкна босите си крака от кревата, скочи, направи две крачки по скърцащия под, погледа изкривените си крака и изведнъж му стана смешно за краката му: усмихна се, удари веднъж с босата пета, удари още веднъж и се завъртя. — Добре го направих, нали? — запита той и малките му очи светнаха. Лукашка едва се усмихна. — Какво, на кордона ли тръгваш? — каза старецът.

— Донесох ти чихир, чичо. Нали ти обещах на кордона.

— Бог да те закриля — отговори старецът, вдигна захвърлените на пода гащи и антерия, облече ги, стегна ги с ремък, поля вода на ръцете си от една счупена паница, обърса ги в старите си гащи, с едно парче от гребен оправи брадата си и застана пред Лукашка. — Готов съм! — каза той.

Лукашка взе една паница, избърса я, напълни я с вино и като седна на скамейката, поднесе я на чичо Ерошка.

— Наздраве! В името на отца и сина! — каза старецът, поемайки тържествено виното. — Да постигнеш всичко, което желаеш, да станеш юнак над юнаците, орден да заслужиш!

Лукашка също произнесе молитвените думи, отпи от виното и го сложи на масата. Старецът стана, донесе сушена риба, тури я на прага, очука я с една тояга, за да омекне, сложи я със загрубелите си ръце в единствената синя чиния и я поднесе на масата.

— Имам всичко, и закуска имам, благодаря на бога — каза той гордо. — А как е Мосев? — запита старецът.

Лукашка разказа как подофицерът му взе пушката. Личеше, че той иска да знае мнението на стареца.

— За пушката не настоявай — каза старецът, — ако не дадеш пушката, награда няма да получиш.

— Но какво да правя, чичо! Щом си малолетен^[1], казват, няма награда. А пушката е хубава, кримска. Осемдесет монети струва.

— Остави, ти казвам! Тъй аз някога се захванах със сотника: искаше ми коня. Дай ми, казва, твоя кон, ще те представя за хорунжий. — Не го дадох и тъй си останах.

— Но какво да правя, чичо! Ето трябва и кон да си купя, а пък казват, че отвъд реката не можеш да купиш за по-малко от петдесет монети. Мама още не е продала виното.

— Ех! За такива работи ние някога не се кахъряхме — каза старецът, — когато чичо ти Ерошка беше на твоите години, задигаше цели табуни от ногайците и ги прекарваше отвъд Терек. Случвало се е хубав кон да дам за шише ракия или за един ямурлук.

— Че защо така евтино? — запита Лукашка.

— Глупав, глупав си, Марко! — отговори презрително старецът. — Не може иначе, затова и крадеш, за да не бъдеш скъперник. А вие май не сте и виждали как се подкарват коне. Защо мълчиш?

— Че какво да кажа, чичо? — отговори Лукашка. — Явно е, че ние не сме такива хора.

— Глупав си, глупав си, Марко! Не сме такива хора! — повтори подигравателно старецът. — Не такъв казак бях аз на твоите години.

— Но какво да правя? — запита Лукашка.

Старецът поклати глава презрително.

— Чичо Ерошка беше прост, нищо не жалеше. Затова пък всички в Чечня ми бяха приятели. Ще ми дойде на гости някой приятел, ще го напоя с ракия, ще го посрещна добре, ще го сложа да легне при мене, а когато отида при него и подарък, пешкеш^[2] ще му занеса. Тъй постъпват хората, а не като вас: само се забавлявате като деца, дъвчете семки и плюете люспите им — заключи презрително старецът, като представяше с гримаса как сегашните казаци дъвчат семки и плюят люспите им.

— Това е тъй! — каза Лукашка. — Зная.

— Ако искаш да си юначага, бъди джигит, а не мужик. Че и мужикът знае да купи кон: ще наброи парите и ще вземе коня.

И двамата помълчаха.

— Какво да ти кажа, чичо. Досадно е и в станицата, и на кордона; а няма къде да поскиташ. Всички са страхливци. Ето например Назар. Бяхме преди няколко дни в един аул; Гирей хан ни предложи да идем в Ногаи за коне, никой не отиде; а сам какво мога да направя?

— Ами чичо ти? Мислиш, че вече не мога? Не, имам сили! Дай ми кон, ей сега ще тръгна за Ногаи.

— Защо да говорим празни приказки? — каза Лука. — Ти ми кажи какво да правя с Гирей хан? Казва: ти само ми прекарай конете до Терек, аз после, ако ще цял табун да е, ще му намеря мястото. Нали е с бръсната глава — мъчно може да му повярва човек.

— На Гирей хан може да се вярва, целият му род са добри хора; баща му беше верен приятел. Само слушай чичо си, аз на лошо няма да те науча: накарай го да ти се закълне, така ще бъде по-сигурно; а тръгнеш ли с него, пистолетът ти да бъде готов. Особено когато започнете да делите конете. Веднъж тъй щеше да ме убие един чеченец: поисках му по десет монети за кон. За вярване — вярвай му, но без пушка не лягай да спиш.

Лукашка слушаше внимателно стареца.

— Чичо, а казват, че ти си имал някакво разковниче — каза той, след като бе мълчал известно време.

— Разковниче нямам, но аз ще те науча как стават тия неща. Ти си добро момче, не забравяш стария човек. Да те науча ли, а?

— Научи ме, чичо.

— Костенурка си виждал, нали? Тя е истински дявол, костенурката.

— Виждал съм, как да не съм виждал!

— Ти намери гнездото й и го загради с една оградка, за да не може да мине. Тя ще дойде, ще обиколи и веднага ще се върне; ще намери разковниче, ще го донесе, ще събори оградката. Ти побързай на следната заран и гледай: където оградката е съборена, там е останало и разковничето. Вземи го и го носи, където искаш. Нито кофа̀ри, нито брави… нищо не може да ти се опре…

— А ти опитвал ли си, чичо?

— За опитване, не съм опитвал, но добри хора са ми разправяли. Аз съм си служил само с една магия: когато ще пътувам с кон, преди да го яхна, винаги ще кажа: „Здравствуйтя“. И слава богу, досега никой не ме е убил.

— Че какво е това „здравствуйтя“ бе, чичо?

— Нима не знаеш? Ех, чуден народ! Като не знаеш, питай чичо си. Хайде, слушай добре и повтаряй след мене:

Здравствуйтя живучи в Сиони.

Со царь твой.

Мы сядем на кони.

Софоние вопие,

Захарие глаголе.

Отче Мандрыче

Человеко-веко-любче.

— Веко-веко-любче — повтори старецът. — Научи ли го? Ха кажи го!

Лукашка се засмя.

— И ти, чичо, смяташ, че затова не са те убили? Може пък и тъй да е.

— Умни станахте вие. Все пак ти го научѝ и го кажи. От това нищо няма да загубиш. Ето, аз изпях „Мандрыче“ и сега ми е леко — и старецът се засмя. — А ти, Лука, не ходи в Ногаи, тъй ще те посъветвам аз.

— Защо?

— Не е времето сега такова, друг народ сте вие, не казаци, а — боклук! Пък и тези руси, дето ги докараха тук! Ще те осъдят. Наистина остави това. За вас ли е такова нещо! Ех, ние с Гирчика, случвало се е…

И старецът беше готов да разказва своите безкрайни истории. Но Лукашка погледна през прозореца.

— Вече съвсем съмна, чичо — прекъсна го той. — Време е да си ходя, а ти се отбивай понякога.

— Христос да ти помага! А пък аз ще ида при офицера. Обещах му на лов да го водя; добър човек изглежда.