Лев Толстой
Казаци ^[0] (17) (Кавказка повест)

XVII

От чичо Ерошка Лукашка тръгна за дома си. Когато се върна, влажна росиста мъгла се беше вдигнала от земята и бе обгърнала станицата. Тук-там се раздвижи добитък, забулен в мъглата. Все по-често и по-енергично се обаждаха петлите. Въздухът ставаше прозрачен и хората започнаха да се събуждат. Като се приближи съвсем, Лукашка съгледа мократа от мъглата ограда на техния двор, входната врата и отворения килер. На двора се чуваха в мъглата удари от брадва. Лукашка влезе в къщи. Майка му вече беше на крак и застанала пред печката, хвърляше в нея дърва. На кревата още спеше сестричето му.

— Е, Лукашка, наскита ли се? — каза тихо майка му. — Къде беше цяла нощ?

— В станицата бях — отговори неохотно синът, като вадеше пушката от калъфа и я разглеждаше.

Майка му поклати глава.

Като сипа барут в пушката, Лукашка взе една торбичка, извади няколко празни патрона и започна да ги пълни, затъквайки ги старателно с увити в парцалчета куршумчета. Той подръпна със зъби затъкнатите патрони, прегледа ги добре и остави торбичката.

— Мамо, бях ти поръчал да ми закърпиш торбата, закърпи ли я, а? — запита той.

— Разбира се! Нямата кърпеше нещо снощи. Да не би да е вече време да вървиш на кордона. Не можах никак да те видя.

— Ето, само да се приготвя и трябва да тръгвам — отговори Лукашка, като завързваше торбичката с барута. — А нямата къде е? Да не е излязла?

— Трябва да сече дърва. Все за тебе тъгува. Няма да мога вече да го видя, казва. Сложи ей тъй ръка на лицето си, после щракне с пръсти и притисне ръце на сърцето, сякаш иска да каже: жал ми е. Да ида ли да я извикам? За абрека всичко разбра.

— Извикай я — каза Лукашка. — А там някъде бях оставил мас, донеси я: трябва да намажа сабята си.

Старата излезе и след няколко минути по скърцащите стъпала влезе в къщи нямата сестра на Лукашка. Тя беше шест години по-голяма от брат си и би приличала извънредно много на него, ако не беше присъщото на всички глухонеми тъпо и грубо-променливо лице. Облеклото й се състоеше от една груба риза, цялата в кръпки; краката й бяха боси и изцапани; на главата си носеше вехта синя забрадка. Вратът, ръцете и лицето бяха мускулести като у всеки мужик. Личеше и по облеклото, и по всичко, че върху нея неизменно лежи тежката мъжка работа. Тя донесе наръч дърва и ги хвърли до печката. После се приближи към брат си с радостна усмивка, която сбърчи цялото й лице, бутна го по рамото и започна с ръце, с лице и с цялото си тяло да му прави бързи знаци.

— Добре, добре! Браво, Степка! — отговори брат й и кимна с глава. — Всичко си приготвила, закърпила, браво! На̀, вземи! — Той извади от джоба си две курабийки и й ги подаде.

Лицето на нямата се зачерви и тя нададе диви викове от радост. Като взе курабийките, тя започна да прави още по-бързи знаци, сочейки все в една страна и прокарвайки дебелия си пръст по веждите и по лицето си. Лукашка я разбираше и непрекъснато кимаше и се усмихваше. Тя казваше, че брат й трябва да носи курабийките на момите, че момите го обичат и че едно момиче, Марянка, е най-добра и го обича. Че говори за Марянка, разбираше се от бързите движения на ръцете й към двора на Марянкини, после тя сочеше своите вежди, лицето си, мляскаше с уста и клатеше глава. „Обича те“ — казваше тя, като притискаше ръка на гърдите си, целуваше своята ръка и сякаш прегръщаше някого. Майка й се върна и като разбра за какво говори нямата, усмихна се и поклати глава. Нямата й показа курабийките и отново замуча от радост.

— Казах тия дни на Улита, че ще изпратя сватове — обади се майката, — добре посрещна думите ми.

Лукашка погледна мълчаливо майка си.

— Слушай, майко! Виното трябва да караме. Кон ще трябва да си купя.

— Ще го откараме, когато му дойде времето; нека приготвя бъчвите — отговори майка му, която очевидно не искаше синът й да се меси в домакинските работи. — Когато си тръгваш — каза старата на сина си, — вземи от пруста торбичката. От съседите заех, за да ти приготвя едно-друго за кордона. Или да ти дам дисагите?

— Добре — отговори Лукашка. — Ако отвъд реката дойде Гирей хан, прати го на кордона, че сега дълго време няма да ми дадат отпуск. С него имам една работа.

Той почна да се приготвя.

— Ще го изпратя, Лукашка, ще го изпратя. А вие цяла нощ у Ямкини ли гуляхте? — каза старата. — Като ставах да наглеждам добитъка, чувах сякаш твоя глас да пее.

Лукашка не отговори, излезе в пруста, метна през рамо дисагите, запретна горната си дреха, взе пушката и се спря на прага.

— Сбогом, мамо — каза той на майка си и дръпна да затвори вратата след себе си. — Ти изпрати по Назарка едно буре, обещах на момчетата; той ще се отбие при тебе.

— Христос да те пази, Лукашка! Бог да ти помага! Ще изпратя, от новата бъчва ще изпратя — отговори старата, като се приближи до оградата. — Но чуй какво ще ти кажа — прибави тя, навеждайки се през оградата.

Казакът се спря.

— Ти си погуля тука, слава богу! Млад си, защо да не се веселиш? Пък и бог да ти праща щастие. Това е добре. Но там, синко, внимавай… Преди всичко угаждай на началника си, иначе не може! А аз ще продам виното, ще събера пари, кон ще ти купя и булка ще ти сватосам.

— Добре, добре! — отговори навъсен синът.

Нямата извика, за да го накара да се обърне към нея. Посочи главата и ръката си, което значеше: обръсната глава, чеченец. После събра вежди, сякаш се прицелваше с пушка, извика и започна бързо да пее, като клатеше глава. Тя казваше на Лукашка да убие още един чеченец.

Лукашка я разбра, усмихна се и като крепеше пушката на гърба си под ямурлука, с бързи и леки крачки се скри в гъстата мъгла.

Старата постоя мълчаливо на вратата, после се върна в къщи и веднага се залови за работа.