Ендрю Мейсън
Вивиан (11)

XI

— Повече не може така, Джонатан — заяви Рой и седна. — Обеща ми нов анестезиолог. Къде е?

— Успокой се. Днес е петък, в понеделник ще бъде на работа. Обещавам ти.

Рой взе чашата с бренди, която Макджи му подаде.

— Има много работа. Доктор Уинтър и Доктор Паулсен дават двойни дежурства. Няма да издържат дълго така и положението ще стане още по-лошо.

Професорът кимна разбиращо.

— Знам. Говорих още веднъж с Джонсън и…

— Джонсън ли? Мислех, че ми е сърдит.

— На теб да, но не и на мен. Обвинява изцяло теб за историята с доктор Лейтън. Но както и да е. Добрият Алберт обеща да ми подсигури анестезиолог и то най-добрия, който познавал. Доволен ли си?

— Важното е да дойде колкото може по-скоро. Останалото не ме интересува.

Допи питието си и стана.

— Значи в понеделник. Ще се радвам, ако не закъснее. Познавам ли случайно колегата?

— Случайно? Може да се каже… — рече Джонатан уклончиво. — Светът е прекалено малък. Не бих се учудил, ако го харесаш от пръв поглед.

Рой излезе и той потри доволно ръце. Наля си още едно бренди. „Моите поздравления, момче! — вдигна наздравица сам със себе си. — Дано само Джонсън удържи на думата си.“ Отпи голяма глътка и се наведе над книжата върху бюрото си.

До понеделник имаше доста време, но трябваше да свърши още някои неща. В програмата му бе предвидено и кратко пътуване до Ню Йорк.

 

 

— Вие?! — Вивиан не можа да скрие изумлението си. — Не очаквах гости, а казано честно, най-малко пък вас.

— Вярвам — отвърна Джонатан с подкупваща усмивка. — Въпреки това, бих ли…

— Разбира се. Извинявайте.

Тя отстъпи от вратата, но не се сдържа и погледна след него.

— Не се притеснявайте — рече професорът, забелязал реакцията й. — Рой не е с мен. Дори не знае, че съм тук. И по-добре, иначе сигурно би ми отрязал главата.

Вивиан пое палтото и шапката му.

— Не преувеличавате ли малко? Защо ще постъпи така?

— Защото уреждам зад гърба му неща, които според него изобщо не ми влизат в работата — отвърна й сърдечно, докато вървеше по коридора.

Отказа предложеното му от Вивиан бренди, седна до камината и извади цигарите си.

— Може ли?

След одобрителното й кимване запали и я загледа внимателно. „Наистина не изглежда щастлива“ — помисли си.

Очите й бяха леко зачервени и това явно не се дължеше само на студа.

— Ще ми кажете ли защо сте тук? Ако посещението ви има нещо общо с обаждането на професор Джонсън, ще трябва да ви предупредя, че то е било излишно.

Джонатан мълчеше, но не я изпускаше от поглед, а Вивиан ставаше все по-нервна и непрекъснато се въртеше на стола си.

— Как е Рой? — попита го най-накрая.

Той въздъхна тихо. „Все пак, може ида имам някакъв шанс…“

— Вие би трябвало да знаете най-добре. Мисля, че е почти толкова зле, колкото вас.

— Аз се чувствам отлично — запротестира Вивиан, но не се сдържа и избухна в сълзи. — По дяволите! Извинете ме, но в момента съм малко объркана.

Макджи кимна и й подаде кърпичката си.

— Мисля, че ви дължа някои обяснения, доктор Лейтън. Първо, защо съм тук, и второ, какво става в Бостън. Не, не ме прекъсвайте. Щом свърша ще си тръгна и няма да ви безпокоя повече, обещавам ви — дръпна от цигарата си. — Все пак бих пийнал едно бренди. На чашка се говори по-лесно. Това е дълга история. Дано не ви губя времето.

Вивиан поклати глава.

— Времето е единственото, което имам в излишък тук, професоре.

— Добре. Спомняте ли си първата ни среща? Оттам започна цялата бъркотия.

 

 

Рой беше прекарал уикенда отвратително и когато в понеделник се появи на работа, настроението му не бе от най-добрите. Беше почти сигурен, че Джонатан не е успял да подмами някой анестезиолог, а собствените му опити също не се бяха увенчали с успех.

— Добро утро, доктор Палмър — секретарката му подаде пощата. — Току-що ви търси професор Макджи. Имал важна новина за вас.

— Благодаря, мис Рос, тъкмо се канех да отида при него.

„Интересно дали е удържал обещанието си. Може би Джонсън или Мастерсън са му помогнали“ — мислеше си скептично, докато вървеше към кабинета му.

— Здравей! — посрещна го професорът с лъчезарна усмивка, която показваше, че е доволен от себе си.

— Имал си късмет, както виждам — отбеляза Рой. — Е, къде е ценната находка?

— Не бързай толкова. Ще пристигне в девет часа на летището, откъдето трябва да я взема и…

— Нея ли? — смути се Рой. — Не ми каза, че е жена.

— Не мислех, че е от значение за теб — отвърна Джонатан невъзмутимо. — Да не би вече да си на мнение, че жените са по-лоши лекари от мъжете?

— Разбира се, че не. Просто… само…

Не можеше да му обясни, че съвместната му работа с жена анестезиолог непрекъснато би го подсещала за Вивиан.

„Колко нелепо. Вероятно ще пристигне някоя високомерна блондинка, която освен от работата си, ще се интересува само от тенис или голф.“

— Да, добре — рече гласно и погледна часовника си. — В осем й трийсет имам операция на апандисит, а в десет и половина е на ред мисис Вагнес с бъбреците си. Мислиш ли, че новата ще може да ми помогне за нея?

— Предполагам… — Джонатан едва сдържа усмивката си.

Беше решил непременно да присъства на тази операция. Не искаше в никакъв случай да пропусне реакцията на Рой при срещата му с „новата“.

— Ще я пратя направо в операционната — извика след него.

 

 

— Здравей, Рой! Чух, че ще имаме чаровно подкрепление — Бен Уинтър тъкмо обличаше работната си престилка.

— Да се надяваме, че наистина ще ни е в подкрепа. Тогава би могла и да не бъде чаровна.

Уинтър се засмя:

— Не бих се отказал от женско присъствие в операционната зала. Та това е прилив на сила, не мислиш ли?

Рой не каза нищо. Изобщо не му бе необходим такъв прилив, но не искаше да противоречи на колегата си. Уинтър бе добър лекар, но имаше навика да задява всяка минала покрай него жена. Бе опитал късмета си при всички медицински сестри в клиниката, но те бързо го разбираха, що за стока е и го отблъскваха. Сега беше съвсем естествено да се радва на една нова жертва.

— Дано е руса — рече той, връзвайки си маската. — Предпочитам блондинките.

— Не съм го забелязал — пошегува се Рой. — В това отношение ти изобщо не подбираш.

Уинтър се засмя.

— Тогава нека кажа, че в това отношение нямам предубеждения.

 

 

Не беше руса, но Бен зяпна от изумление, като видя колежката, с която Джонатан Макджи влезе в операционната.

— Доктор Уинтър, представям ви новата анестезиоложка — доктор Вивиан Лейтън.

Бен се съвзе от първоначалната си изненада и й подаде ръка, при което на лицето му се изписа чаровна усмивка.

— Много ми е приятно, колежке. От дълго време търсим анестезиолог, но мисля, че чакането ни бе възнаградено — не откъсваше поглед от нея. — Свободна ли сте тази вечер? Ако нямате нищо против, ще ви покажа града и всичко останало.

— Пазете се от това „всичко останало“ — подметна Джонатан шеговито. — Доктор Уинтър е известен хирург, но и не е безизвестен като прелъстител.

— Не му вярвайте — опълчи се Бен. — Аз съм най-безобидният мъж тук.

— И аз мисля, че не сте опасен — отвърна Вивиан. — Благодаря за поканата, но познавам Бостън много добре. Достатъчно време съм живяла тук.

Уинтър се смути и сбърчи замислено вежди. Изведнъж плесна с ръце.

— Доктор Вивиан Лейтън! Да, Вивиан Лейтън. Какъв съм глупак! Та аз съм чел научния ви доклад. Много се радвам, че ще работите при нас. Сигурно Рой ще бъде доволен, защото се опасяваше, не… — не можа да довърши мисълта си, като видя как при споменаването на името му усмивката й мигновено изчезна. Спомни си клеветническата статия в бостънския „Ивнинг пост“. Объркан гледаше ту нея, ту професора. — Мисля, че… исках да кажа…

— Няма нищо, Бен — помогна му Макджи. — Надявам се, че Рой ще одобри избора ми. Във всеки случай, той е най-добрият, който бихме могли да направим. А точно това искахме. Къде всъщност е доктор Палмър?

— Той… мисля, че искаше да прегледа още веднъж рентгеновите снимки на мисис Вагнес. Вие… Вие трябва веднага да оперирате.

— Благодаря. Елате, Вивиан.

Двамата излязоха и оставиха сам твърде объркания Уинтър.

„Най-после срещам най-красивата жена и точно Рой Палмър се изпречва на пътя ми — мислеше си той примирен. — Е, такъв е животът. Освен това е тъмнокоса, а в момента имам предпочитания към русите.“

 

 

— А, Джонатан, добре, че дойдохте. Тъкмо гледах изследванията на мисис Вагнес — Рой потупа тънката папка пред себе си. — И мисля, че за една анестезиоложка няма да е лесно. Вивиан? Ти?!!

— Като че ли няма нужда да ти представям „новата“ колежка — Макджи се усмихна доволен. — По-добре обсъдете двамата каквото трябва — обърна се и излезе.

За миг Рой остана безмълвен. Вивиан също мълчеше. Точно от този момент тя се страхуваше. Не беше сигурна как ще реагира, като я види. Заливаха я ту горещи, ту студени вълни. Съжаляваше, че е приела предложението на професора, но той се бе оказал толкова настоятелен. А сега вече беше твърде късно да се откаже.

— Добре дошла — проговори най-сетне Рой. — Извини ме за реакцията, но след срещата ни в Ню Йорк не мислех, че…

— Знам — прекъсна го тя. — Но професор Макджи си свърши добре работата и сега съм тук.

— Защо се съгласи?

— Предложението беше примамливо — Вивиан неволно се изчерви.

Рой се приближи бавно към нея и тя усети прилив на топлина по тялото си, когато я прегърна.

— Ти… — започна трепетно, но същия момент влезе операционната сестра и не можа да продължи.

— Мисис Вагнес ви очаква — каза тя, без да обърне внимание на реакцията им.

Двамата отстъпиха стреснати назад, сякаш ги бяха хванали на местопрестъплението.

— Благодаря, Мариан, идваме веднага — отвърна Рой.

Краткият изблик на страстта им бе отминал и Вивиан почувства нарастващо разочарование. Но най-важно беше, че все още се обичаха, и че нито недоразуменията, нито скандалът бяха помрачили любовта им.

Вивиан се вгледа в анамнезата на мисис Вагнес.

— Може би все още има надежда… — изрече и прехапа смутено устни.

Рой я погледна първо критично, но после се усмихна разбиращо.

— Щом няма силни сътресения, значи пациентът е в безопасност. Всъщност, не би трябвало да има усложнения, ако дозата на упойката се прецени точно. Само прекомерното количество би било опасно.

Той имаше предвид не само мисис Вагнес.

Вивиан разглеждаше припряно болничния картон и се надяваше, че няма да забележи смущението й.

— Мисля, че трябва да опитаме — каза сериозно и му подаде картона.

Ръката й трепереше и Рой я хвана.

— Радвам се, че размисли и се съгласи да работим заедно — каза й тихо. — Засега искам само едно — да забравим всички недоразумения между нас.

Тя трепна, като усети дъха му съвсем близо до лицето си.

— Аз искам същото…

Рой я прегърна и останаха за момент неподвижни, с вперени погледи един в друг.

— Мисля, че мисис Вагнес няма да е въодушевена, ако я оставим да чака дълго — промълви Вивиан и с огромно усилие се откъсна от прегръдката му.

— Права си — отвърна той и въздъхна тежко. — След операцията ще обядваш ли с мен?

Вивиан облече престилката си и го погледна лукаво.

— Доктор Уинтър също ме покани — засмя се, като видя внезапно помръкналата му физиономия. — Не се притеснявай — побърза да го успокои, — отказах му.

— Има късмет, иначе лошо му се пишеше — рече Рой заплашително. — Значи?

— Значи какво?

— Съгласна ли си?

— Няма да ми е за първи път да обядвам с шефа си и после да си имам неприятности — подразни го тя.

Рой разбра намека й.

— Този път е друго. Все пак… — замълча и впи устни в нейните.

„Все пак, аз те обичам“ — щеше да й каже, но очите им направиха думите излишни.

Операцията протече без проблеми и Рой и Вивиан побързаха да се преоблекат и да си тръгнат. Във фоайето срещнаха Джонатан Макджи, който стоеше пред таблото със списъка на лекарските екипи.

— Както виждам, усилията ми най-после са се увенчали с успех — подхвърли той многозначително, като забеляза, че двамата са се хванали под ръка.

Посочи към една от месинговите табели, на която с големи букви бе изписано: „Вивиан Лейтън — анестезиолог“.

— Промяната на фамилията не би била проблем. Всичко ще е за сметка на клиниката — добави и им смигна.

— Стара лисица си ти, Джонатан — потупа го Рой по рамото.

— Да не мислиш, че съм направил нещо заради теб? — отвърна му Макджи. — Всичко беше само в полза на клиниката — усмихна се на Вивиан. — Просто бях убеден, че доктор Лейтън е най-подходящ кандидат.

— Така е — отвърна Рой и стисна ръката й. — Във всяко отношение!

Излязоха навън и той нетърпеливо я целуна по бузата.

— Не искаш ли да хапнем вкъщи?

— Какво предлагаш?

Копнежът й да се люби с него още отсега спираше дъха й. Цялото й тяло трепереше от непреодолимо желание, което не му отбягна.

— Това.

Целуна я дълго и страстно, докато тя отмаляла се отдръпна от него.

— Съгласна съм, но само ако аз избера десерта.

— Десертът ли?

— Да, например такъв…

Прегърна го и притисна устни към неговите, като междувременно разхлаби вратовръзката му и разкопча горното копче на ризата му.

— Има ли нужда от повече обяснения, доктор Палмър?

Разбира се, че нямаше.

Рой я хвана за ръката и я поведе към паркинга. За пръв път предпочиташе да започне обяда си с десерта.