Ендрю Мейсън
Вивиан (4)

IV

Вече се зазоряваше, когато Вивиан се събуди. Беше се сгушила в Рой и слушаше равномерното му дишане. Надигна се внимателно на лакти и го загледа. Вълна от нежност я прониза. Но изпита и чувство на болка. Знаеше, че това преживяване не би се повторило, а и не биваше. Още преди да се впусне в любовната авантюра с него съзнаваше, че той принадлежи на друга. Но най-тревожното бе, че досега не бе изживявала подобно еуфорично усещане. Рой бе разпалил страстта й до загубване на съзнание. Никога в живота си не се бе отдавала на мъж толкова безрезервно и с никого не си бе пасвала толкова добре. „И точно Рой принадлежи на жена като Енджи!“

Стресна се от ненавистта към нея, която изведнъж я връхлетя.

„Край! Сама съм си виновна. Трябваше да се уповавам на разума си. Знаех си, че след това ще ме боли“ — мислеше си Вивиан.

Но въпреки опита да подреди чувствата си, продължаваше да изпитва тъга.

Стана тихо и отиде в банята. Погледна се критично в голямото огледало. Пламъчетата в очите й издаваха, че е преживяла щастлива нощ. Надяваше се студеният душ да й помогне.

Рой продължаваше да спи. Тя се облече и започна да приготвя закуска.

— Скъпа? — чу сънения му глас.

Влезе в спалнята и едва се сдържа да не се пъхне обратно под завивката. Рой протегна ръце към нея и се усмихна доволно.

— Закуската е готова — обяви Вивиан и умело се изплъзна при опита му да я привлече към себе си.

— Закуската ми си ти — Рой скочи и докато се усети, тя бе вече в прегръдките му и отвръщаше страстно на целувките му.

Всичко в нея го желаеше, а ласките му стопиха моментните й угризения.

— Стана късно… — прошепна тихо, опитвайки се не особено настоятелно да се откъсне от него.

— Не много — отвърна Рой и я повали на леглото.

Нежностите му я накараха да забрави току-що взетото си решение. „За последен път“ — мина й през ума.

— По дяволите! — изруга гласно, като чу пронизителното пищене в чантата си.

Търсеха я от централата. Въздъхна и вдигна слушалката.

След десет минути трябваше спешно да се оперира малко дете.

 

 

Беше седем и трийсет. По това време всички лекари бяха на сутрешна визитация. Завари само Ървинг Браун, който тъкмо си правеше кафе.

— Добро утро, колежке. Да налея ли и на вас?

— Не, благодаря. Трябва само да се обадя по телефона — отклони любезното му предложение.

Набра номера на централата. Доктор Браун седна до нея. Преди да успее да го предупреди, че не би искала да я смущава, чу отсреща гласа на сестрата:

— Доктор Лейтън? Обадете се на професор Джонсън, очаква ви.

— Но след няколко минути имам операция. Не мога…

— Добре, тогава му се обадете веднага след като свършите — прекъсна я нетърпеливо и затвори телефона.

— На Хамелеона? — обади се Ървинг. — Каква каша сте забъркала? Сестра Мириам обикновено се държи много любезно — погледна я изпитателно.

Вивиан сви рамене.

— И аз не знам. Сигурно е ядосана и излива гнева си на всеки.

Мрачни мисли нахлуха в главата й по пътя към операционната зала.

„Дано не е свързано с Рой! Никой не би могъл да е научил за тази нощ, но въпреки че болницата е стерилна, слуховете се развиват доста бързо.“

Напълно забрави за опасенията си, докато се занимаваше с малкия Нико. Влагаше всички сили, за да убеди шестгодишния пуерториканец, че няма нищо страшно. За щастие, този път не се оказа много трудно. Момчето имаше болезнена киста на рамото си, която трябваше да се отстрани. След пет минути страхът му бе изчезнал, след още пет трябваше да го заплаши, че ще му сложи упойка, ако не легне, тъй като непрекъснато искаше да види какво точно върши хирургът.

 

 

— Рой, какво ти става днес? Мислиш за всичко друго, само не и за това, за което ти говоря. Да нямаш някакви проблеми?

В бащинският тон на Джонатан Макджи се криеше загриженост.

— Извинявай, Джонатан. Бях се разсеял. Все още обмислям задачите си за деня — излъга Рой.

Единственото, което занимаваше от няколко дни мислите му, бе Вивиан Лейтън. От онази нощ непрекъснато го отбягваше. Влезеше ли в столовата, тя мигновено изчезваше, независимо дали е приключила с обяда си или не.

„Ако продължава така, скоро ще се разболее от недояждане“ — рече си с нотка черен хумор, но миг след това усмивката му изчезна.

„Мисля, че няма какво да си кажем — бе му отвърнала любезно, но хладно веднъж, когато се опита да я заговори в коридора. — Нощта беше фантастична и въпреки това трябва да забравим всичко, не мислиш ли?“

Изобщо не мислеше така, но не можа да й го каже, тъй като Вивиан просто си тръгна. Едва усмивката на идващата насреща сестра го накара да се опомни. Беше останал сам — неподвижен, с втренчен поглед. Постепенно започна да осъзнава думите й. „Изглежда прекрасната нощ, която прекарахме заедно, за нея няма никакво значение!“ Не го засегна толкова фактът, че е отблъснат, а това, че се бе излъгал в нея. Вярваше, че чувствата им са взаимни, но трябваше да се разочарова. Беше най-добре да я забрави, но знаеше, че няма да е лесно.

— Питам те, дали ще вземеш участие в конгреса на лекарите другата седмица — гласът на Джонатан го върна в реалността.

Въздъхна. Нямаше нито желание, нито време да ходи до Ню Йорк. Но Джонатан Макджи беше на мнение, че новите му изследвания на тазобедрената става заслужават да получат широка гласност. И аргументът, че тези резултати все още не са достатъчно убедителни, не промени мнението на шефа му.

— Това, което си установил, е достатъчно — отвърна той и приключи въпроса.

Така или иначе Рой трябваше да се съгласи.

Обсъдиха накратко доклада му, после Макджи стана и отиде до бара, отделящ кабинета му от внушителната, стигаща до тавана библиотека.

— Бърбън с лед?

Рой кимна. Едно уиски би му се отразило много добре. Джонатан му подаде чашата.

— За успеха на твоя доклад! — и отпи. — Между другото, сетих се за тази Вивиан Лейтън. Как е тя? Знаеш ли, че… Но господи, Рой, какво ти става?

Макджи се приближи и го потупа силно по гърба.

— От медицинска гледна точка е напълно погрешно — изкоментира „терапията“ си, — но все още е най-доброто средство против задавяне.

Рой си пое дълбоко въздух. „Точно сега ли трябваше да ми се случи.“

— Да не би доктор Лейтън да е влязла в кривото ти гърло? — усмихна се Джонатан. — Разбирам те, момчето ми. Защо и аз не съм с двайсет години по-млад…?

Рой го погледна смаян. „Откъде, по дяволите, знае за…“ Шефът му продължи:

— Та това, което искам да чуя от теб, е мнението ти относно професионалната квалификация на младата дама — направи пауза и отпи отново от чашата си. — Спешно се нуждаем в отделението ни от нов анестезиолог. Доктор Уотърс ще се мести в друга клиника, а това означава, че до април трябва да съм му намерил заместник. Неотдавна приятелят ми Джонсън ми разказваше, докато играехме голф, че в най-скоро време ще правел съкращения. Спомена и анестезиологията. Тогава си помислих за доктор Лейтън.

Рой се успокои. „Той не знае нищо за отношенията ми с нея. Интересува се само от професионалните й способности. Но какви съкращения? Означава ли това, че Вивиан ще остане без работа? И как така професор Джонсън, играейки голф, е обсъждал кадровата политика на клиниката?!“

Джонатан задоволи любопитството му.

— Трябва да си призная, че възторгът ти от доктор Лейтън ме подтикна да се убедя лично каква е. И, честно казано, съм доста впечатлен, но не искам да взимам решение, без да съм говорил с теб. Нали скоро ти ще поемеш кормилото…

— Но, татко, Рой още не е шеф, а ти отсега го отрупваш с работа. Не е справедливо. Та аз почти не го виждам!

Енджи се бе промъкнала тихо в кабинета на баща си, а двамата така се бяха задълбочили в разговора си, че изобщо не бяха забелязали присъствието й. Тя целуна Рой по устата, а после отиде до бара и си наля чаша коняк.

— О, безследно изчезналата ми дъщеря най-после се появи — отбеляза Джонатан, гледайки ту нея, ту Рой. — Доколкото си спомням, за последен път те зърнах преди два дни.

— Защото винаги си лягаш рано и ставаш рано — отвърна Енджи, без да изпуска Рой от поглед.

Беше усетила вялата му целувка и се питаше дали не е разбрал, че тези два дни е прекарала с Джон Прескот. Бе казала на всички, че ще ходи при една приятелка в Сан Франциско.

— Как е Пати? — поинтересува се Рой.

— Добре — побърза да отговори Енджи, забелязвайки недоумяващата физиономия на баща си.

Той добре знаеше, че дъщеря му не може да я понася, камо ли да й отиде на гости.

— Чух, че търсиш заместник на Уотърс? — отклони разговора тя.

— Точно така. Доктор Вивиан Лейтън е колежка на Рой и е отличен специалист.

Енджи погледна Рой сърдито.

— Познавам тази Лейтън и се досещам как лекува пациентите си. Сигурно е специалист по дишането уста в уста. Няма ли някой по-опитен лекар?

— Който да е красавец, да играе тенис, да работи колкото се може по-малко и да получава заплата по-голяма от моята! — възнегодува баща й. — Откога се интересуваш от работите в клиниката? Ако не ти стигат парите, които ти давам, знам няколко места, където би могла да работиш.

Енджи познаваше този тон. В такива моменти беше най-добре просто да си замълчи.

— Ще те видя ли по-късно, Рой? Ван организира парти и бих искала да дойдеш с мен.

— Съжалявам, Енджи, но не мога. Имам доста работа около доклада.

Тя излезе и захлопна вратата. Джонатан поклати глава.

— Мисля, че доста съм разглезил дъщеря си. Така е, когато бащата възпитава сам детето си — въздъхна и напълни отново чашата си. — Знаеш ли, Рой, винаги съм искал да имам син и когато на четирийсет години ми се роди дъщеря, тя се оказа буйна колкото половин дузина момчета. Затова сега не трябва да се оплаквам. Но нека се върнем на Вивиан Лейтън. Какво е мнението ти за нея?

Енджи се отдръпна на пръсти от тежката дъбова врата. Беше чула достатъчно.

„Почакай! — мислеше си тя ядосана. — Ще видиш какво ще стане, Рой Палмър! Мислиш ме за глупачка. Знам, че с Вивиан ви свързва нещо повече от един обикновен валс. Сам си го изпроси, Рой!“

 

 

— Съжалявам, доктор Лейтън, но не съм в състояние да променя нещата.

Професор Джонсън бе направил физиономия на човек, който наистина съжаляваше. Славеше се с това, че изразът на лицето му винаги съответства на дадената ситуация, и прякорът му в клиниката неслучайно бе „хамелеон“.

Но това не успокояваше Вивиан. Нито физиономията му, нито утешителните му думи биха й помогнали да запази работата си.

— Знам, че сте талантлив лекар, но последна започнахте работа при нас, а освен това, останалите ви колеги са семейни. Красива жена като вас ще си намери навсякъде работа.

— Аз съм лекар, професор Джонсън, а не фотомодел и разчитам предимно на способностите си, а не на външния си вид — отвърна му засегната.

Напусна ядосана офиса му и тръгна към асансьора. С влизането си в кабината замръзна. Срещу нея стоеше Рой.

— Какво правиш в администрацията? — прекъсна той неловкото мълчание.

— Хамелеона искаше да говори с мен — отвърна му бързо, като полагаше големи усилия, за да не гледа устата му.

Споменът от допира на устните му по тялото й я караше да потръпва, без да може да направи нищо той да не забележи.

— И като какъв се показа днес Хамелеона? — попита я шеговито.

Вивиан се усмихна и възвърна отчасти самообладанието си.

— За съжаление, не от най-добрата си страна…

Рой се канеше да я запита още нещо, но асансьорът спря и тя излезе. Устоя на импулса си да се обърне и не можа да види мрачното му лице.

„Значи това, което ми каза Джонатан е вярно — замисли се той. — Нима Джонсън ще съкрати такава добра лекарка като Вивиан?“

Познаваше добре бюрокрацията в управлението. Знаеше, че тези хора много не се церемоняха.

Новината, че Вивиан ще работи в клиниката на Макджи и че ще я вижда всеки ден, не излизаше от главата му. Но вече не бе сигурен в чувствата си. Тя се държеше толкова студено, а и не знаеше дали ще приеме предложението да работят заедно. Веднага би си помислила, че е уредил всичко, и не би било лесно да я убеди, че няма нищо общо с назначението й.

Въздъхна и тръгна бавно към колата си. По пътя същите въпроси продължаваха да го терзаят. „Защо Вивиан непрекъснато ме отбягва? Наистина ли е така или само се прави, че не я интересувам?“ Беше забелязал вълнението й, когато се срещнаха в асансьора.

Толкова се бе замислил, че изобщо не следеше посоката, в която караше. Сирените на корабите го накараха да се опомни. Вместо вкъщи, бе пристигнал пред вилата на Вивиан. За миг реши, че би могъл да я посети, но в следващия вече се бе отказал.

„Няма смисъл — каза си. — Все пак не бива да ставам смешен. Какво да й кажа — че я обичам или че не мога да живея без нея? — поклати глава. — Дори и да го направя, не би я заинтересувало. Търсила е приключение и го е намерила. Трябва да се примиря с това, независимо дали ми харесва или не.“

Удари ядно с юмрук по волана.