Ендрю Мейсън
Вивиан (7)

VII

— Струва ми се, че по-късно ще съжалявате за това, доктор Лейтън — професор Джонсън й подаде тънък плик, в който бяха документите й. — Все още има надежда…

— Благодаря ви, но не си правете повече труда. Вече реших — гласът й звучеше по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше, но поне ръцете й не трепереха, докато поемаше плика. — Все още не съм говорил с доктор Палмър…

— Доктор Палмър? — изплъзна се от устата й. — Не разбирам защо трябва да говорите с него за мен?

— Той все пак…

Вивиан го прекъсна отново:

— Не мисля, че Рой, т.е. доктор Палмър, може да направи нещо. Вие се опитахте и ако… — замълча за секунда. Без малко да се издаде, че е чула разговора им по телефона. — Мисля, че той направи достатъчно — продължи бързо.

Не беше излъгала. Това, че загубва работата си се дължеше на него.

Джонсън я гледаше замислено. „Нещо между двамата не е наред. Но как да я накарам да ми се довери?“

— Съжалявам, че няма как да удовлетворя молбата ви за отпуск, доктор Лейтън. Вчера се разболяха двама анестезиолози и не знам кога ще дойдат на работа. Ще ви помоля тази седмица да работите в хирургията.

— В хирургията?

Вивиан изтръпна. „Та това означава, че ще работя непрекъснато с Рой! Не бих издържала.“

— Няма ли друга възможност? — попита го умоляващо.

Професорът бе изненадан.

— Ако намерите друго решение на въпроса, с удоволствие бих го приел. Не съм в течение какво се е случило между вас и доктор Палмър, но се надявам през тази седмица да го забравите.

„Да забравя какво се е случило? Джонсън не се чува какво говори — мислеше си тя, отивайки към детското отделение, за да събере нещата си. — Как бих могла да забравя едно от най-хубавите неща в живота си!“

 

 

— О, безпътната дъщеря се връща разкаяна в двореца на баща си. Не очаквах да ви видя толкова скоро.

Ървинг Браун я гледаше изпитателно, докато Вивиан подреждаше вещите си в служебната стая на хирургическото отделение.

— Разкаяна ли? Не съм казала такова нещо — отвърна му иронично. — Но професор Джонсън беше на мнение, че малко свежа кръв не би навредила на хирургията.

Той се засмя високо.

— Хамелеона ли ви изпрати? Не е лошо като идея — лицето му изведнъж придоби сериозен израз. — Наистина, Вивиан, идвате като ангел спасител. Снайдър и Мелъри се разболяха едновременно, а постъпиха толкова нови пациенти. Винаги съм се чудел, защо хората се разболяват едновременно.

— Като че ли се зарадвахте само защото няма да сте самотен тук — усмихна се Вивиан.

Трудно понасяше несериозността му, но в момента й се струваше единствения човек, който би могъл да я поразведри.

— Та вие сте домашната ни психоложка — шегуваше се Ървинг приятелски.

Седна и я загледа с възхищение.

— Прочетох реферата ви. Моите поздравления.

Вивиан се зарадва. Знаеше, че е свършила добра работа, но комплиментът му й се хареса.

— Защо впрочем не изнесохте доклада си в Ню Йорк? — попита я колебливо.

— Аз също съм много любопитен — прозвуча глас зад гърба й, който й смрази кръвта.

Опита се да си придаде спокоен вид и бавно се обърна.

Рой се бе облегнал на вратата със скръстени ръце и я гледаше с пронизващ поглед.

— Вече уведомих писмено секретариата в Ню Йорк, Рой. Ако искаш да разбереш, можеш винаги да поискаш копие от обяснението ми.

— Но предпочитам да ми кажеш лично — отвърна й с делови тон. — Приятелят ти Флетчър Хендерсън също не можа да ми даде задоволителен отговор.

Вивиан пламна, като чу това име от устата му. За него изобщо не се бе сещала.

— Откъде го познаваш?

— О, докато те чакахме, си запълвахме времето с истории от студентските ти години. Беше много забавно! — на лицето му се появи подигравателна усмивка. — Ако разполагах с достатъчно време, сигурно до среднощ щях да слушам нежните слова на твоя възлюбен.

— Флетчър никога не ми е бил… — започна тя възмутена, но изведнъж спря.

„От къде на къде ще ме обвинява по този начин?! Не съм длъжна да му давам отчет за действията си, и то публично…“ Хвърли бегъл поглед на Ървинг Браун, който любопитно следеше диалога им.

— Може би — отвърна Рой видимо ядосан. — Тогава защо не се видим довечера, за да ми разкажеш твоята версия?

— Мислиш ли, че Енджи ще е съгласна да си губиш ценното време, като се занимаваш с личните проблеми на колегите си?

— Така наречената моя годеница замина с Джон Прескот на вилата му и Господ знае кога ще се върне. Освен това, имам навика сам да решавам с кого да прекарвам времето си, а сега възнамерявам да се посветя на теб.

— Много мило от твоя страна, но пропускаш факта, че и аз сама решавам с кого да прекарвам времето си и на кого да разказвам интимните си проблеми, а мога да те уверя, че ти не си в списъка ми.

Сгъна престилката си и излезе, а Рой продължаваше да стои до вратата като истукан. Вивиан трепереше от вълнение, но този път бе доволна от себе си. Най-после му бе казала мнението си. Пристъпвайки обаче към операционната зала, бавно започваше да проумява какво всъщност й бе казал Рой. „Така наречената моя годеница… С Джон Прескот във вилата му…“

Краката й се подкосиха и побърза да седне на табуретката, която за щастие се оказа точно до нея.

— Каква глупачка съм! — извика високо, без да обръща внимание на колегите си наоколо.

„Ако е вярно това за Енджи, значи съм направила ужасна грешка.“ Тъкмо мислеше да догони Рой и да му се извини, когато чу името си. Пред вратата на операционната стоеше мъж в зелена престилка и й махаше оживено.

— Доктор Лейтън, елате моля! Имаме спешен случай и се нуждаем веднага от помощта ви.

Вивиан се поколеба за миг, но той бе вече изчезнал. Тръгна с надеждата, че щом операцията приключи, все някъде ще срещне Рой и ще му обясни всичко.

 

 

— Е, колега, малката като че ли е доста опърничава — обърна се Ървинг Браун към Рой, след като Вивиан излезе.

Той стоеше като закован, без да отронва нито дума. Погледна го, като че ли го виждаше за пръв път.

— Какво? А, да, може да се каже — отвърна му разсеяно.

— Добре ли сте? Толкова сте блед.

— Да, благодаря. Добре съм. Имам нужда само от малко… — Рой не довърши изречението си, а побърза да излезе от стаята.

Ървинг замислено се облегна на стола.

— Тук прилича на лудница — измърмори и запали цигара.

— Лудница ли? Меко казано! — чу гръмлив глас зад гърба си.

На вратата стоеше професор Джонсън с пламнало от гняв лице.

— Къде е Палмър?

— Ами… — обърканият Ървинг Браун не успя да произнесе нищо друго, тъй като в момента се опитваше да си поеме въздух, а му пречеше димът от цигарата.

— Благодаря.

И Джонсън изчезна също така бързо, както се бе и появил.

Междувременно професорът срещна Рой, който тъкмо се канеше да влезе в операционната зала.

— Ще ми отделите ли малко време?

Той го погледна и вдигна вежди, забелязал зачервеното му лице.

— Да, какво се е случило?

— Не тук, елате в кабинета ми.

— Не може ли да отложим за по-късно? — Рой погледна нетърпеливо часовника си. — В момента…

— Важно е, иначе не бих си направил труда лично да дойда при вас, не мислите ли?

Рой сви рамене и го последва в асансьора. Влязоха в кабинета му. Джонсън продължаваше да го гледа сърдито.

— Бих искал най-после да знам какво се е случило между вас и доктор Лейтън — започна той. В гласът му се усещаха заплашителни нотки. — Иначе няма да ви пусна да излезете оттук. И не се опитвайте да се измъкнете с обяснение от рода на „лични проблеми“ или нещо подобно. Искам да чуя истината и то от край до край!

В подкрепа на думите си удари с юмрук по масата.

Рой не можа да скрие изненадата си от необичайното му поведение.

— Но какво има? Защо мислите, че между мен и Вивиан има нещо, което би могло да представлява интерес за вас?

— Защото доктор Лейтън бе при мен тази сутрин и си изтегли документите. Ако съм я разбрал правилно, иска да си търси работа в някой провинциален град — Джонсън се мъчеше да говори спокойно, макар че с удоволствие би крещял. — Опитах се да я убедя, че ще сбърка, но явно не успях.

Рой понечи да каже нещо, но той нетърпеливо го спря:

— Още не съм свършил. Преди повече от час ми телефонира Макджи и ми каза, че заради поведението на доктор Лейтън на конгреса все още се колебаел дали да я назначи. А преди двайсет минути на телефона бе онзи Прескот. Искаше да узнае дали е истина, че изгонвам доктор Лейтън поради некадърност. Мисля, че това, което ви казах, е достатъчно, за да ви отнема няколко минути от ценното време, Рой. Очаквам подробно обяснение.

Професорът се облегна назад и извади от устата си цигарата, която през цялото време дъвчеше. Погледна разкъсания й филтър и я хвърли в пепелника.

Рой го бе слушал с нарастващо любопитство и сега мълчаливо размишляваше. Не се учудваше, че Джонатан Макджи се е обадил на Джонсън. Още в Ню Йорк той се бе изказал доста резервирано по отношение на Вивиан. Но не можеше да си обясни как Джон Прескот е разбрал, че тя ще напуска. Имаше само една възможност, но не допускаше, че Енджи би могла да бъде толкова подла.

Джонсън се прокашля, за да му припомни, че все още чака отговор. Рой знаеше, че трябва да измисли нещо убедително. По принцип професорът бе сговорчив човек, но съмняваше ли се, че го мамят, ставаше доста неприятен.

Лошото бе, че нямаше как да му разкаже за отношенията си с Вивиан. Тя никога не би му простила. Сети се за Флетчър Хендерсън. Мислено го помоли за извинение, защото реши да обвини него като причина за внезапното й заминаване от Ню Йорк. Просто нямаше друг избор. Това бе единственото, което му хрумна, за да смекчи гнева на Джонсън.

Десет минути по-късно излезе от кабинета му с физиономия, която подсказваше, че разговорът не е минал много гладко.

 

 

Вивиан свали маската от устата си и тръгна към мивката. Под студената водна струя усещаше как напрежението изчезва от ръцете й. Изми и лицето си.

— Поздравления, колежке. Наистина се представихте добре — каза й хирургът, който току-що бе приключил операцията. — За момент си помислих, че няма смисъл да продължавам, но вашето самообладание ме окуражи.

Усмихна се уморено. Зарадва се на похвалата му, но тя с нищо не променяше факта, че ще загуби работата си.

— Чух, че ще напускате? — полюбопитства той.

— Да, имам нужда от малко промяна — отвърна, но по лицето му разбра, че не й вярва.

„Слуховете вече са плъзнали — помисли си унило. — Най-добре е да се махна, преди всички да започнат да злословят по мой адрес. Рой! Трябва непременно да го намеря и да си изясним недоразумението!“

Вероятно бе вече късно, но се надяваше, че все още има някакъв шанс. Отправи се към служебната стая да се преоблече.

— Извинете, доктор Лейтън, бих искал да поговорим за момент.

Веднага позна мъжа, който я чакаше на вратата.

— Господин Прескот? Каква изненада! Мислех, че сте все още в Ню Йорк?

— Бях в Лонг Айлънд, ако трябва да бъда точен — отвърна хладно той, като се смути от сърдечното й държание. — Но скандалът, в чийто център сте вие, за съжаление провали отпуската ми. Вестникът ми ще публикува статия и понеже, както знаете, сме почтени, исках, преди да пиша, да чуя вашето обяснение на случая.

Вивиан не бе убедена в така наречената почтеност на вестника, чийто издател бе Прескот, но предположи за какво ще стане дума.

— Мисля, че не бих могла да ви информирам за нещо, което досега не сте научил, освен това страшно бързам и трябва…

Замълча, като чу наглия му смях.

— Няма да ви задържа много, доктор Лейтън, а и мисля, че е във ваш интерес обществеността да разбере истината.

— Обществеността? Но какво се интересува обществеността от моя… от мен?

— Все пак, данъкоплатецът плаща и за вашето място, нали? И съответно иска да узнае какво става тук. Например това, че сте използвала връзката си с един от главните лекари — доктор Палмър — за да не ви съкратят, а също и да получите доходно място в една от най-добрите частни клиники в страната. Да получите с хитрост или да се сдобиете… не знам как точно да се изразя. И друго: трябвало е да ви уволнят поради некадърност, тъй като не сте могла да си изнесете доклада, което вероятно не ви е за първи път. Всички тези въпроси…

— … представляват интерес само за скапания ви клюкарски вестник. Мръсник! — гръмна силен глас зад тях.

Внезапното появяване на професор Джонсън никога не бе радвало Вивиан така както сега. С удоволствие би го прегърнала. Прескот я бе притиснал с безсрамните си обвинения. В главата й цареше пълен хаос и със сигурност не би могла да каже нито дума в своя защита.

Джонсън изгони набързо протестиращия и отправящ заплахи Прескот и тя се отпусна безсилна на стола.

„Не може да е истина! Има само един човек, който знае толкова много за мен, и би могъл да надрънка всичко това на Прескот. Не! Рой не би отишъл толкова далече. Но никой друг не знае. Не е за вярване! Докъде ще стигне в яда си!“

Трябваше да признае, че планът му за отмъщение наистина бе гениален. Ако се публикуваше такава статия, в Бостън нямаше място за нея.

Вратата се отвори и Джонсън влезе отново.

— Много ви благодаря, професоре — рече му с пресипнал от гняв глас.

— Не се нуждая от благодарности, доктор Лейтън — отвърна й той спокойно. — Стига ми само ако най-после ми обясните какво всъщност става в тая болница. Предлагам да се понагласите и да ме придружите на вечеря. И може да ядем до полунощ, но искам да чуя цялата история. Разбрахте ли ме?