Ендрю Мейсън
Вивиан (5)

V

Студеният вятър я блъсна в лицето, когато излезе от хотела. Махна на едно такси. Грееше слънце, но температурата в Ню Йорк беше малко над нулата. Вдигна яката на палтото си и се запъти към таксито. Съобщи на шофьора адреса на университета, където щеше да се състои конгресът.

Докато се промъкваха по задръстените от коли улици, Вивиан се замисли за разговора си с Джонатан преди два дни. Сбърчи вежди. „Сигурно искаше да успокои съвестта си, като ме изпрати в Ню Йорк.“

„Изследванията ви за психичното натоварване на децата по време на операция са много интересни — беше й казал. — Предадох ги, където трябва, и сте поканена като референт на конгреса на лекарите…“

— Пред кой вход да ви оставя, мис? — сепна я гласът на таксиметровия шофьор.

— Пред главния, ако обичате.

„Е, поне хотелът ми е близо до университета“ — помисли си.

Плати и слезе. Тъкмо влизаше в огромната сграда, когато усети леко побутване по рамото.

— Вивиан! Вивиан Лейтън! Такава щастлива случайност!

— Флетчър Хендерсън!

Позна го веднага. Той й бе нещо като приятел от студентските години. Преследваше я неотлъчно, въпреки че не отвръщаше на любовта му. Но Флетчър бе доволен дори само да излизат заедно. Вивиан отстъпи крачка назад и го огледа.

— Доста си се променил. Изглеждаш някак си…

— Доволен е точната дума — довърши мисълта й. — И все пак съм си аз. Както виждаш животът на село ми се отразява доста добре — потупа се по наедрелия корем. — Ти също си се променила. Станала си много по-хубава. Само тъмните кръгове под очите ти не ми харесват. Имаш проблеми в работата или в личния си живот?

Вивиан се усмихна и се отправиха към секретариата, за да се запознаят с програмата.

— Само едно не се е променило — рече му Вивиан. — Нищо не мога да скрия от теб.

Някога Флетчър винаги усещаше, когато нещо с нея не бе наред.

Излязоха отново навън. Той предложи да я закара до медицинския факултет, в чиято аула щяха да се четат първите доклади. Вивиан трябваше да изнесе реферата си на другия ден и, за щастие й беше предвидена по-малка зала. Представата да говори пред стотици хора я хвърляше в паника. Флетчър й разказваше безспир за себе си — беше женен и имаше две деца.

— А ти? — попита я накрая. — Залови ли те някой в капана си?

Вивиан поклати глава и той направи учудена физиономия.

— Такова хубаво момиче като теб да живее все още само? — погледна я по начин, който изобщо не й се хареса. — Бихме могли да вечеряме заедно и да подновим приятелството си. Как мислиш?

Но вече бяха пристигнали и Флетчър трябваше да обърне внимание на разпоредителя, който упътваше колите на паркинга. Паркира и слязоха. Той срещна и други свои познати, с които искаше да поговори, затова взе телефонния номер на хотела, в който бе отседнала, обеща да й се обади и изчезна в потока от хора.

Останала отново сама, Вивиан въздъхна облекчено. Перспективата да вечеря с Флетчър не се покриваше с представата й за приятна вечер. Освен това, той я гледаше толкова особено. Познаваше този поглед. Беше типичен за самци, които съзират лесна плячка в някоя жена. А съвсем не й бе до флирт.

Докато вървеше по коридора, си спомни отново за нощта с Рой. „Дали и той понякога мисли за мен? Само ако можех да му обясня, защо се държа така с него. Та аз го обичам! Но не мога да понеса участта да съм втората.“

Влезе в аулата и се усмихна, като забеляза, че свободни места има само на първите редове. „Точно както през студентските години. Професорите имаха навика да дават задачи именно на тези студенти, които седят най-отпред. По тази причина всички предпочитаха да са по-назад.“

Отправи се към първия ред, без да забележи, че през цялото време е наблюдавана. Рой се усмихна, като видя моментното й колебание. Надяваше се да седне точно там, иначе планът му щеше да пропадне.

Джонатан Макджи бе помолил професор Джонсън да изпрати Вивиан на този конгрес. Искаше да има собствени впечатления от нея, преди да й предложи работа.

Водещият приключи приветственото си слово и първият оратор излезе на катедрата. През следващите четири часа се сменяха непрекъснато темите и докладващите, прекъсвани само от кратки паузи, през които можеше да се изпие чаша кола от автомата.

Вивиан тъкмо се канеше да отиде да хапне нещо, когато името на следващия докладчик я накара да забрави глада си.

„Не може да бъде!“ — не повярва на очите си, виждайки толкова близката й атлетична фигура. Чудеше се как да се измъкне, но вече беше твърде късно. Рой я бе забелязал и й се усмихваше любезно.

Съзерцаваше го като хипнотизирана. Елегантният му тъмносив костюм му стоеше отлично и тя смутено преглътна при мисълта, какво се криеше под него. Опита се да се съсредоточи върху доклада му, но без успех. Вниманието й бе изцяло обсебено от чара му, който след няколко минути омая и останалите слушатели. Рой бе превъзходен оратор. Не ръкомахаше оживено като другите, а само подчертаваше най-важните места с впечатляващи жестове. Едва когато цялата зала гръмна от аплодисменти, Вивиан разбра, че е свършил. Той обаче не си тръгваше. Помоли за тишина и се наведе усмихнат към микрофона, при което й хвърли такъв поглед, че тя потрепери.

— Дами и господа — започна, — както забелязах, почти всички в тази зала си спомнихме още с влизането стария обичай на нашите професори да поставят задачи на колегите ни, седящи на първите редове — най-често да размножат за следващата лекция някакъв материал. По стар навик и сега повечето от нас седнаха назад.

Разнесе се одобрителен смях.

— Бих искал да се възползвам от този обичай и да си позволя да помоля за една услуга.

Спря за миг и погледна Вивиан право в очите. Тя затаи дъх.

„Започва се!“ — мина й през главата. Рой кимна към нея.

— С най-голямо удоволствие ще помоля доктор Лейтън, която е сред вас, да обядва с мен.

Вивиан се изчерви. „Как можа да го направи пред толкова хора!“ Но бурните аплодисменти, придружени с викове „браво“ бяха в негова полза. „Ако сега откажа, само ще стана за присмех. Да не говорим, какви последствия би имал отказът ми за утрешния ми доклад…“

Стана и започна да събира нещата си. Беше страшно ядосана, но не й оставаше нищо друго, освен да се усмихне и да премълчи.

— Почакай! Ще си отмъстя за това! — изсъска му, когато мина покрай нея.

— Приемаш ли поканата? — отвърна й усмихнат.

— Разбира се, че не! — възмути се Вивиан, но кимна утвърдително.

— Е, знаех си, че ще се споразумеем — смигна й Рой.

Спряха такси.

— Знам един испански ресторант. По това време не е много оживен, а и предлагат чудесни специалитети.

Каза адреса на шофьора.

Времето като че ли летеше, а Вивиан беше на върха на щастието. Цялото й притеснение сякаш изведнъж изчезна.

На връщане от ресторанта отново седяха в таксито и си говореха. Усещаше парфюма му, когато се навеждаше към нея, за да й покаже нещо интересно от другата страна на улицата. Затвори очи и си помисли, колко хубаво би било да се сгуши в обятията му. Внезапно пламналата страст накара кръвта й да нахлуе в лицето й. Рой почувства възбудата й, но се престори, че не е забелязал.

„Сама си го изпроси, миличка“ — помисли си злорадо.

— Виж, на тази улица живеех, когато бях асистент — сложи ръка на рамото й.

Тя се усмихна.

— Какво смяташ да правиш, след като Джонсън те съкрати?

— Откъде знаеш? — изненада се Вивиан.

Рой си запали цигара.

— Носят се разни слухове напоследък — за съкращения, за закриване на работни места… И понеже си сравнително нова в анестезиологията, а последните обикновено си тръгват първи…

— Това си е лично моя работа — прекъсна го, опитвайки се да запази спокойствие. За нищо на света не би му признала, че ако я съкратят, ще остане на улицата.

Нещо в гласа й го накара да се замисли. „Явно попрекалих.“

— Съжалявам, Вивиан…

Тя се сгуши в него. Рой прокара пръсти през косата й и я целуна нежно по бузата. Вивиан го погледна и желанието, което прочете в очите му, спря дъха й. Преди да разбере какво става, той впи устни в нейните, които жадно поеха целувките му.

„Правя ужасна грешка!“ — просветна в съзнанието й, но беше твърде късно.

Възбудата, която взривно се надигаше у нея, прогони моментално тези предупреждения и тя изобщо не се опита да протестира, когато чу Рой да съобщава на шофьора адреса на хотела й.

Струваше им се, че асансьорът едва пълзи, а за секунди бяха на етажа й. Едва затворили вратата след себе си, Рой грабна Вивиан в прегръдките си. Записките й се разпръснаха по пода, но никой не им обърна внимание. На път към спалнята започнаха трескаво да се събличат. Полата й, блузата й, обувките й, както и дрехите на Рой полетяха във всички посоки. Сега съществуваха само те двамата и любовта им — всичко останало нямаше никакво значение.

Вивиан застана пред Рой само в изкусителното си минислипче. За миг той остана неподвижен, съзерцавайки я с възхищение.

— Как съм могъл да бъда толкова глупав, че да те оставя да си отидеш. Ти си най-красивата…

Тя затвори устата му с целувка и не му позволи да продължи.

— Люби ме… — прошепна му едва чуто.

Рой я вдигна и я сложи на леглото, после легна бавно до нея.

— Чакай… — каза й усмихнат, като видя, че започва да изхлузва бикините си.

Ръката му се плъзна под тях, докато езикът му обхождаше нежно гърдите й, чиито връхчета незабавно се втвърдиха. Цялото й тяло изведнъж пламна. Извиваше се нетърпеливо и стоновете й ставаха все по-дълбоки. Тръпнейки в очакване, Вивиан погали плоския му корем и продължи надолу. Срещата на жадната й, търсеща длан с пулсиращата му мъжественост изтръгна сподавен вик от гърлото на Рой.

— Ти си невероятна!… — едва успя да промълви.

Вивиан се пъхна под него, за да се наслади на тежестта му.

— Почакай малко — помоли я той.

Мигновеното й разочарование се превърна в учестено дишане, когато се досети за намеренията му. Рой свлече бикините й и прокара върховете на пръстите си по вътрешната страна на бедрото й, докато достигна тъмното копринено триъгълниче, открояващо се върху мраморната й кожа. Започна леко да масажира влажния й клитор. Предметите наоколо загубиха очертанията си. Огнени кръгове затанцуваха пред очите й. Пресекливо го замоли да не я измъчва повече. С тих вопъл Рой най-после проникна в нея. Вивиан извика от възторг и веднага се нагоди към дивия му, неудържим ритъм. Разтвори широко бедра, за да го приеме без остатък. Като пулсиращо кълбо от гореща плът полетяха към безкраен екстаз. После потни и в сладостна отмала дълго време останаха да лежат така, мечтаейки този миг да остане вечен.

Но колкото по-дълго време лежеше до Рой, по-ясно Вивиан осъзнаваше, че ще плати прескъпо за изживяното щастие. В крайна сметка, нищо не се променяше. Той продължаваше да си е сгоден за Енджи. В очите й блеснаха сълзи.

— Какво има? — попита той и нежно я погали по косата.

— Нищо, просто… просто плача винаги, когато ми е толкова хубаво… — излъга Вивиан.

„Не бива да продължава така! — мислеше си отчаяна. — Единственото решение е да не го виждам повече“.

Но не можеше да му го каже. Щом го погледнеше, смелостта й се стопяваше.

— Ще се видим ли довечера?

— Да… не знам…

— Ще те взема в осем и ще отпразнуваме някъде помирението си. Какво ще кажеш?

Тя кимна смутена, като се надяваше, че все ще измисли нещо, за да се измъкне.