Ерих Кестнер
Малкия мъж и Малката мис (10)

Деветата и последна глава

Приятелство от пръв поглед. Емилийчо готви „глупости със сос“. Мисис Симпсон иска да си върви и остава. Какво представляват мъжките илици? Веселият празник и Чиста сряда след Заговезни. Максчо и Емилийчо не казват за какво са се смели.

Когато мисис Джейн Симпсон (от Фербанкс, Аляска) слезе в Клотен край Цюрих от самолета и даде паспорта си на гишето да го подпечатат, никой не се учуди, че тя беше само петдесет сантиметра висока. Хората, които работят на международните летища, отдавна са се отучили да се учудват.

Дори да пристигнеше някой с две глави или въобще без глава, и това не би предизвикало и най-малкото смущение. Ако на паспорта срещу надписа „особени белези“ беше написано „две глави“ или „без глава“, всичко би било в пълен ред.

Както вече казахме, никой не се учуди на високата само половин метър мисис Симпсон, облечена в палто от тюленова кожа. Също така никой не забеляза, когато тя подаде бързо и страхливо нещо в ръката на Фокус Мокус и как той пъхна внимателно това нещо във външния джоб на сакото си. Чак след това последваха официалните поздравления. От благодарност очите на мисис Симпсон бяха пълни със сълзи. Роза Марципан весело подхвърли, че това все пак е малко преувеличено. А професорът повика с ръка едно такси.

 

 

Така в джоба му стояха две дълги колкото палец хлапенца.

„Дано има достатъчно място и за двамата — мина му през ума. — Ще трябва да поговоря за това с шивача си.“

После той надигна врат, извърна очи надолу и се опита да погледне в собственото джобче на сакото си. Видя чорлавата главица на Максчо и непосредствено до него една мъничка конска опашчица, завързана с червена копринена панделка. Това беше, значи, мис Ѐмили Симпсон.

Малкия мъж и Малката мис се гледаха известно време учудени и не казаха нито думица, но после и двамата се усмихнаха. По-късно Максчо усети как една ръка се пъхна в неговата. Тогава той я стисна сърдечно.

Беше приятелство от пръв поглед и това никак не е чудно. Човек не изтегля всеки ден голямата печалба, а само веднъж в живота, и това дори не е съвсем сигурно. Повечето изтеглят празен билет или с голяма мъка получават утешителна печалба. Но ние не искаме да им завиждаме. Който завижда, погрознява.

 

 

Във влака, който ги отнасяше към Лугано, те все още бяха несигурни и плахи. Всъщност Максчо искаше да брои заедно с нея многото тунели. Но после въпреки всичко не се осмели да отвори уста. Чувствуваше се така, сякаш някой му беше залепил двете устни.

Едва през десетте минути на дългия тунел „Сен Готар“ набра смелост.

— Аз ще те наричам Емилийчо — пошушна той в ухото й.

Тя се разсмя тихо и промълви:

— Максчо и Емилийчо — хубаво звучи.

— А Емилийчо и Максчо — каза той — звучи още по-хубаво. Освен това е и по-любезно.

Тя се разкиска.

— Ти си истински джентълмен.

В това време влакът изплува от тунела сред блясъка на южното слънце. Те замигаха с очи и се усмихнаха.

— Значи, толкова хубаво можело да бъде! — каза Емилийчо и се учуди. Щастието за нея беше нещо съвсем непознато.

 

 

На другата вечер празнуваха Нова година. А на другия ден беше самата Нова година. Но и делничните дни, които последваха, приличаха досущ на празници. Разбира се, не се забавляваха по цял ден. Нито пък Емилийчо и Максчо подскачаха непрекъснато по клоните на коледното дърво. Дори и затова не, защото на Малката мис лесно и се завиваше свят.

След като Максчо направи заедно с нея няколко кръгчета на гърба на гълъбицата Ема, тя трябваше да полежи четвърт час.

— Жалко — каза Максчо, — артистка от теб няма да стане.

— Ами че то трябва да има и зрители! — отвърна Емилийчо.

Аз от своя страна смятам, че не е възможно да се намери по-подходящ отговор от нейния.

Но когато готвеше във „Вила Светулчица“, на Малката мис абсолютно не й се виеше свят. Тя готвеше, печеше и пържеше, та пушек се вдигаше. А когато наистина не знаеше какво още трябва да прибави в тенджерата, тя се обаждаше по малкия телефон на майка си, която готвеше в голямата вила за възрастните.

Максчо обичаше да седи в кухнята и да наблюдава Емилийчо. Понякога й четеше нещо. А понякога двамата нарочно готвеха някоя глупост.

— Днес на обед ще ядем „глупости със сос“ — казваха тогава вдъхновени те, или пък „глупости с картофена салата на кубчета“, или пък „теменужени хапчета с копър на скара“ и най-важното: всичко им се услаждаше прекрасно!

Веднъж един кос на всяка цена искаше да влезе през отворения кухненски прозорец и да похапне заедно с тях. Ех, че се развълнуваха! Максчо изпрати Емилийчо да се обади по телефона, а през това време той държеше птицата в шах с един кухненски нож в ръка. Косът гълчеше. Момчето крещеше:

— Махай се или ще те направя на птича кайма!

Но за щастие това не се оказа нужно. Защото посред словесния им бой през поляната изтича Фокус Мокус с бързина, сякаш искаше да счупи световния рекорд по далечно бягане, и косът отлетя, та се не видя. Та се не видя ли? Излетя на най-близкото дърво и продължи да гълчи оттам.

И наистина е странно: когато косът пее, той пее сладко като славей, дори може би по-сладко и по-разнообразно. Но започне ли да гълчи, той гълчи и каканиже като шофьор, на когото са чукнали колата.

Когато косът-кавгаджия най-после отлетя, Фокус Мокус се наведе и попита:

— А какво имате за обяд?

— Гъши дроб от кокошка с хрян и още повече хрян — отвърна Емилийчо. — Искате ли да опитате? — Тя му подаде една пълна лъжица през прозореца.

Той опита, закашля се и рече:

— Пиперлия гозба.

— Но е много полезна — отвърна Емилийчо. — Хрянът прочиства дихателните пътища.

— А още повече хрян прочиства още по-добре дихателните пътища — заяви Максчо. — Освен това то е много весело ядене, защото човек плаче, като го яде.

— Вие трябва да запишете рецептите си и да ги издадете в една „Готварска книга за деца“ — рече Фокус Мокус. — Всички ще искат да я имат.

— По-добре не — отвърна Емилийчо. — Иначе всички родители ще почнат да идват, за да ни отупат здравата.

Но Максчо въпреки това настояваше да издадат готварската книга.

— Хем така и ти ще се научиш да четеш и да пишеш, пък и ще ни бъде много приятно занимание. Има да се чудят хората на нашите рецепти!

— В това не се съмнявам — рече Фокус Мокус. — А сега ви пожелавам приятен апетит. При нас оттатък има гулаш със сметана и хлебни кнедли. Като се стъмни, ще дойда да ви взема. Довиждане.

Когато тръгна през поляната, той усети, че го боли кръстът. Така става, когато човек стои толкова време ниско наведен, за да се радва на чуждите кухни.

 

 

След колкото веселия, толкова и съпроводен със сълзи обяд с хрян и още повече хрян Малката мис и Малкия мъж седнаха в библиотеката и пиха шоколад от своите съвсем мънички порцеланови чашки. Към шоколада имаше и бадемови резанки и парченца от стафиди.

— Истинско празнично ядене имахме днес — каза Максчо. — Ти си родена за домакиня. А сега хайде да ми разкажеш как така не можеш да четеш и да пишеш.

— Че кой да ме научи?

— Майка ти.

— Но, Максчо, тя седеше от ранна утрин до късна нощ в магазина, а като се прибереше, беше уморена до смърт.

— Че нима нямаше кой друг да те учи? Никакъв учител? Никаква детска учителка? Никакво съседско момче, което да ходи на истинско училище? И то като имам пред вид какво сладко момиченце си? Можеш ли да ми обясниш това?

Емилийчо го погледна право в очите и кимна с глава.

— Мога да ти го обясня. Но само ако ми обещаеш, че няма да го кажеш на никого другиго.

— Заклевам се. В ремъка на училищната чанта на Якоб Бързаков. Той е мой приятел, а аз не знам никаква по-страшна клетва от тази.

— Ами ето какво — във Фербанкс въобще никой не знаеше, че аз съществувам — промълви тайнствено Емилийчо. — Аз дори нямам акт за раждане.

Той седеше и не можеше да се начуди.

— Когато съм се родила на този свят и баща ми видял колко съм малка, както вече знаеш, той избягал. Не знам нито къде е, нито дали е още жив, пък и не искам да го знам. Няколко седмици по-късно мама заминала за Фербанкс и наела с последните си пари една бакалница. Към нея имаше и задна стаичка. Там именно тя ме криеше, докато пристигнахме тук.

При тези думи Максчо грабна своята порцеланова чашка и я запокити към стената.

— Девет години в задната стаичка на бакалницата? — извика той. — Но това е ужасно! Как е могла да направи такова нещо! Невъзможно!

Емилийчо клекна на пода, събра порцелановите парчета и рече:

— Жалко за хубавата чашка!

— Голяма работа! — извика възмутено Максчо. — За тези пропилени девет години е жалко!

Но като видя Малката мис кукнала на килима сред счупените парчета, той скочи от стола, прехвърли ръка през раменете й и я притисна до себе си. Седяха така доста време. Емилийчо плачеше, и този път не от хряна. Момченцето избърса сълзите от бузичките й, погледна ръцете си и рече:

— Пък как можах тъкмо днес да не си измия ръцете!

— Няма нищо — отвърна тя и отново се усмихна, макар и леко.

 

 

Не знам какво мислите вие по този въпрос. Първоначалната ярост на Максчо беше разбираема и това първо раздразнение не беше и последното. Дни наред той не можеше да гледа майката на Емилийчо в очите от яд. А не биваше да каже нищо. Беше се заклел в ремъка на училищната чанта на Якоб Бързаков, не бива да забравяме това. От друга страна пък…

Все това безконечно „от една страна — от друга страна“. То измъчва човека, докато му посивеят косите или въобще му опадат. Та от друга страна, казвам аз, мисис Джейн Симпсон съвсем не беше такава лоша жена като родителите, които само защото нямало какво да ядат, бяха изпратили децата си Хензел и Гретел през нощта в гората!

Тя беше работила от сутрин до вечер в своята малка бакалничка и беше продавала консерви и ракия на ескимоси и индианци, на океански рибари и търговци на кожи. А също така и на американски пилоти и механици, които се приземяваха наблизо и идваха понякога във Фербанкс, за да прекарат весело една нощ.

— Я му сложи ключа на твоя глупав магазин! — и говореха грубо те. — Отдавна ни се искаше да вървим да потанцуваме с такава една госпожица като теб, висока половин метър.

Един от тях дори посегна към касата. И ако тя не бе успяла в момента да го удари с острата отварачка на консерви…

Но защо да ви отегчавам с такива приключенски истории? Аз само се опитвам да обясня на вас, пък и на себе си защо мисис Симпсон беше крила така дълго детето си и не бе споменавала никому нито думица за него. Всъщност беше чудо на чудесата, дето Емилийчо въпреки деветте самотно прекарани години беше израснала като здраво и нормално дете. Нима майката не беше мислила за всичко това?

Аз просто не мога да го повярвам. Затова ви предлагам да чуем онова, което тя разказа навярно по същото време във всекидневната на „Вила Безгрижие“.

Роза Марципан и Фокус Мокус седяха на кушетката. Мисис Симпсон седеше насреща им на един стол, беше оклюмала глава и приличаше на ученичка от четвърти или пети клас. Но когато вдигна глава, двамата видяха нейното изморено и изнурено женско лице.

— Всичко, което правех, беше погрешно — заяви тя. — Исках да имам голям мъж и големи деца. Нима това е грях? Нима това са два гряха? Или са седемдесет и седем гряха?

— Не — рече Роза. — И все пак…

— Намерих си голям мъж. Но родих петсантиметрово дете. От ужас мъжът ми избяга. Смяташе, че съм омагьосана. Аз се страхувах. Страхувах се от себе си, страхувах се от бебето, страхувах се за бебето, страхувах се от фермата със сините лисици, страхувах се от студа. А в бакалницата във Фербанкс се прибави нов страх. Ами ако се разболея? Или пък Емили се разболее? Пък и страхът от пияните мъже, които идваха да пазаруват… — Мисис Джейн Симпсон, по баща Пихелщайнер, вдигна глава и погледна тъжно мъжа и жената, които седяха на канапето. — Аз не съм лош човек, но не бях добра майка. Можете ли да приемете дъщеря ми при вас?

— Разбира се, че тя ще остане тук — каза Фокус Мокус. — Максчо ще ни избие, ако Емилийчо си отиде. Но защо питате за това?

Роза Марципан се наведе напред.

— Да не би да искате…

— Да, аз ще си вървя. Аз съм ненужен човек. Дори на детето си няма да липсвам.

— Това вие самата не го вярвате! — намеси се Фокус Мокус. — Така, както никой квадрат не е кръгъл, така никоя майка не може да бъде ненужна.

— Вие трябва да останете — каза Роза. — Не само заради Емилийчо, а и задето умеете да правите такива хубави хлебни кнедли!

— Освен това някой трябва да пази голямата и малката къща, докато ние пътуваме с цирка. — Фокус Мокус запали цигара. — Ние все още не смятаме да останем завинаги тук. С една дума, мила мисис Симпсон, вие ще останете при нас, защото ние имаме нужда от вас, и край!

Този разговор беше подействувал добре на майката на Емилийчо. Това се почувствува още след няколко дни. Тя не беше така плаха и подтисната като в началото. Случваше се дори понякога да се засмее, когато останалите се смееха, и чак тогава всички виждаха колко хубавичка беше всъщност.

Веднъж Роза измъкна Фокус Мокус от работната му стая, сложи пръста си на устата и се спря пред кухненската врата. Те чуха отвътре тракане на съдове, защото мисис Симпсон тъкмо миеше съдовете, но чуха и още нещо. Тя пееше!

Тогава те се промъкнаха отново в работната стая и професорът каза:

— Най-после. Ето че успяхме. Тя вече преодоля най-трудното.

— А утре ще я отведа на фризьор — довери му Роза Марципан. — Една нова прическа придава на нас, жените, нови неподозирани сили.

 

 

Същата тази вечер, веднага след храна, мисис Симпсон заяви, че имала да покаже нещо на Роза и на Емилийчо. Така Фокус Мокус и Максчо останаха сами.

— Тъкмо удобен скучай за един мъжки разговор — рече Фокус Мокус.

Максчо се почувствува поласкан.

— Целият съм само слух.

— През последните дни ти така враждебно гледаше мисис Симпсон, че аз се страхувах да не би да мислиш да й отхапеш главата. — И понеже момченцето мълчеше, професорът продължи: — Възможно е ти да си научил някои неща за Фербанкс. Например за стаичката зад магазина. И навярно си се заклел да мълчиш.

Максчо продължаваше да мълчи.

— Дръж на думата си, дръж си и устата, щом трябва — каза Фокус Мокус. — Това е съвсем естествено. Аз обаче не съм давал никому обещание да мълча. Затова поне бих могъл да поговоря с теб за майката на момиченцето. Ти се държиш несправедливо към нея.

— Не! — извика възмутено Максчо. Той цял трепереше от ярост.

— Да, да — рече Фокус Мокус. — Преди няколко дни тя ни разказа всичко. Тук, в тази стая.

— Защото я бори съвестта.

— Сигурно затова. Но и защото искаше да си върви.

— Да си върви? И къде?

— Не знам. Тя също не знаеше.

— Заедно с Емилийчо? — Максчо беше пребледнял като платно.

— Не — каза Фокус Мокус. — Сама. Тя смята, че е ненужен човек.

— И защо тогава…

— Защо не си отиде ли? Защото аз настоях да остане.

С това сериозният мъжки разговор беше приключен. Защото Марципаненото момиче и мисис Джейн Симпсон влязоха в стаята, седнаха и имаха съвсем доволен вид. Момченцето погледна едната после другата и попита:

— А къде е Емилийчо?

Тогава мисис Симпсон постави една полуотворена кибритена кутийка върху масата. В кибритената кутийка лежеше Малката мис и спеше.

Това ще рече, че тя само се преструваше, че спи. А Максчо пък се престори, че е ядосан.

— Това вече е върхът на безобразието! — рече сърдито той. — Подай на жена малкия си пръст, тя веднага ще ти вземе цялата кутийка! И в какво е облечена тази нахална личност? В една от моите пижами! Веднага се вижда съвсем ясно по мъжките и илици.

— И какво, моля ви се, означава това „мъжки илици“? — попита Фокус Мокус.

— На нас, мъжете, илиците са ни отляво, а копчетата — отдясно. А жените се познават по това, че при тях това се прави тъкмо обратно — побърза да обясни Максчо. — Така че тя е откраднала моята пижама. Ей сега ще повикам дежурната полицейска кола!

При тези думи Емилийчо изведнъж се вдигна. Очите й блестяха предизвикателно.

— Кибритената кутийка обаче си е моя собствена, и дюшека, и юрганчето, и възглавничката майка ми е ушила специално за мене. Да знаеш това, ти… ти, мъжки илик такъв! — И в този миг — просто да не повярва човек на очите си — тя му изплези език. — Беее!

Максчо нямаше намерение да остане по-долу. Но Фокус Мокус му затвори устата и каза:

— Утре ще си поръчам при шивача сако с две външни джобчета, едно отдясно, едно от лявата страна, за да не можете да се карате поне докато вървим по улиците.

 

 

— Ето, разбра ли — рече по-късно професорът, когато се излегна удобно в леглото си. — Тя съвсем не е лоша майка. От радост целите й страни пламтяха.

Максчо, който седеше в своята кибритена кутийка, кимна с глава.

— Веднъж дори тя истински се усмихна.

— И то от девет години насам навярно за пръв път. Ама и вие двамата бяхте толкова смешни! — рече Фокус Мокус. — Странно, но аз имам чувството, сякаш Емилийчо живее вече цяла вечност при нас. А всъщност ние я доведохме едва преди една седмица от летището! Роза се чуди.

Ненадейно нещо направи „клик“ и те потънаха в мрак. Момченцето беше изгасило лампата.

— Ха, нима се умори вече? — попита Фокус Мокус.

— Не.

— Ами тогава?

— Аз тооолкова много се радвам заради Емилийчо, че просто не мога да ти го кажа, като свети лампата. Дори на тебе не.

Доста дълго време лежаха мълчаливи. Пред прозорците вятърът бушуваше в кипарисите. Беше южнякът, който идеше от Италия и искаше да се прехвърли през Алпите на север, където му беше сервирано любимото ястие: току-що паднал сняг.

Фокус Мокус смяташе вече, че момченцето е заспало.

Но Максчо изведнъж отново заговори:

— Има още нещо. Още един разговор за тъмно. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Аз знам защо вие не сте се оженили досега.

— Тъй ли?

— Заради мене. Жал ви беше за мене. Мислехте, че тогава аз ще бъда много самотен.

— Я не ставай мелодраматичен! — предупреди го Фокус Мокус. — Иначе ще запаля лампата.

— Моля ти се, недей!

— Добре. Тогава питам те на тъмно: защо смяташ, че ние не сме се оженили заради тебе?

— Защото то е истина — обясни Максчо. — Ти сам си го каза: два пъти, когато циркът гостуваше в Глазгоу, веднъж в Лондон, два пъти в двореца на Бреганзона и веднъж тук, през нощта срещу Нова година.

— Това вече на нищо не прилича! — рече Фокус Мокус. — Това, че лъжеш, е достатъчно лошо. Но че при това си служиш наляво и надясно със споменаване на дати и градове…

— Но ти говориш насън! — извика Максчо.

Нито дума повече. Но то беше достатъчно. След туй дълго време беше съвсем тихо. Поне в тъмната стая. Навън южният вятър шумеше още по-силно от преди. Дърветата се огъваха и стегнеха, и виеха, сякаш ги болеше кръстът. В далечината изсвири влак.

Най-после Фокус Мокус въздъхна, сякаш и него го болеше кръстът, и каза:

— От утре нататък всяка вечер преди лягане ще ти напълвам ушите с памук.

Максчо се разсмя тихичко.

— Че защо? — попита той. — Откакто Емилийчо е тук, аз вече съвсем не съм самотен! Сега вие можете да си се ожените, без това да ви тежи на съвестта! Емилийчо напълно споделя моето мнение.

— Какво говориш? Ти си разговарял с нея за Роза и за мене и за всичко това?

— Аз не съм искал. Но тя сама го разбрала.

— Това пък какво означава? Разбрала?

— Ами ето какво… Обядвахме в нашата вила. Бяхме си приготвили Млечен път от звезди, искам да кажа — звезди от Млечния път с кнедли от поздрави. След това аз си полегнах само за четвърт час на дивана и съм заспал. Емилийчо седеше до мене. Шиеше кърпа за чиниите от Чиниена Карпатия. Разбира се, такава страна не съществува.

— Е, и? — попита нетърпеливо Фокус Мокус. — По-нататък?

— Емилийчо си шила и ме слушала.

— Как така те слушала? Нали казваш, че си спал?

— Мили Фокус Мокус, не ми се сърди — рече страхливо Максчо, — а не бива и да ми се присмиваш. Но…

— Какво но?

— … и аз правя също като тебе. И също така не съм го знаел. Докато Емилийчо го забеляза. Аз… аз също говоря насън!

Сега Фокус Мокус избухна в такъв силен смях, че стъклата на прозорците затрепераха. Въздухът кънтеше, сякаш никога нямаше намерение да спира. Максчо също се разсмя. Така двамата започнаха да се смеят на два гласа, докато някой разтвори изведнъж вратата и запали лампата.

Беше Роза Марципан. Облечена в светлосиня пижама, тя се беше събудила от сън и попита начумерена:

— Какво означава този адски смях? И то на тъмно? Да не сте полудели?

— Не, не сме — поде Фокус Мокус.

Но в това време смехът отново го напуши, Максчо също започна да се смее и си задърпа косите от блаженство.

Марципаненото момиче седна на ръба на кревата, пое ръката на професора, попипа пулса му и каза, нежна като медицинска сестра:

— Не се безпокойте, моля. Аз не бързам.

Всичко все някога свършва. Дори и един смях, който няма намерение да свърши. Така Роза малко по малко разбра за какво бяха разговаряли двамата в мрака.

— Е, добре — рече весело тя, — излиза, че аз ще трябва да нафталиносам марципанените си години и да се превърна в госпожа Фокусмокусова.

— Само че преди това ще трябва да поискаш ръката му от мене — заяви Максчо. — И най-добре ще бъде да го сториш веднага. Поне за това да не мислим.

— Сега ли? — попита тя. — По пижама? Бива ли така?

— Сега! — заповяда Максчо.

А Фокус Мокус каза:

— Инак ще си останеш госпожица.

Тогава тя веднага скочи, направи дълбок придворен поклон пред кибритената кутийка върху нощната масичка и издекламира:

— Многоуважаеми господин фон Пихелщайнер, моля ви въпреки напредналия час за известната ръка на известния джебчия Фокус Мокус.

Максчо се беше измъкнал от своята кутийка, поклони се пред Роза Марципан и каза:

— Тъй да бъде. С тези свои думи ви давам ръката му.

— Не искам да бъда нескромна — продължи тя, — но искам да ви напомня, че той има две ръце.

— Видя ли сега, моето момче? — изстена Фокус Мокус. — Най-напред се молеше само за едната. Сега иска и двете. След не повече от минута ще поиска и краката ми.

— Разбира се, че предявявам иск и за краката му — каза Роза и направи втори поклон. — А също така и за подколянната му ямка, и за ключиците, и за ставите…

— Олеле, тя сигурно ще ме продава на Анатомическия институт! — извика професорът.

Роза Марципан продължаваше да се кланя и да изброява:

— Моля също така и за мустаците му, и за веждите, и за ушите, и за грижовните бръчици. Ще му бъда добра съпруга и ако някой ден черепната му обвивка изтънее, ще му ушия нова. — При тези думи тя направи поклон доземи и се изправи отново едва когато Максчо й разреши това най-великодушно.

— Вие предявихте иск — започна той патетично — за неговата ръка и за всичко останало. Това е достатъчно и вече всичко е наред. Мис Емили Симпсон от Аляска се присъединява към моето „да“ от а до ь.

— Коленопреклонно ви благодаря, ваше превъзходителство — промълви Роза.

— Не се радвайте много рано — предупреди спокойно Максчо. — Нашето съгласие зависи от две неща.

— Знаех си аз, че ще има нещо — изстена Фокус Мокус. — Е? Казвай да видим.

— Ще трябва да устроите едно истинско сватбено тържество. С игра на сляпа баба и с гърмящи бонбони и всички останали щуротии. Съгласни ли сте?

— Приема се. И второ?

— Тържеството трябва да бъде уредено на карнавалния вторник. Емилийчо не е празнувала досега подобно нещо. А ако уредим и двете празненства в един и същи ден, ще излезе по-евтино. Емилийчо ще приготви червени картонени носове за себе си и за мене. Ще бъде много весело.

— В това не се съмнявам — рече Фокус Мокус. — Само че вие не сте помислили за едно нещо. Вие наистина и двамата сте изпечени шмекери, но сте забравили кой ден следва след карнавалния вторник.

— Защо? Следващият ден е Чиста сряда. Та какво от това?

— Нима ще искате от нас да се женим на толкова тъжен ден? — попита Роза.

— Това е много практичен ден — отвърна Максчо. — Тогава в гражданското отделение няма да бъде препълнено.

 

 

Предсватбеното тържество на карнавалния вторник мина с голям успех. За това допринесоха не само Максчо и Емилийчо с техните аленочервени картонени носове, а и двамата младоженци и не на последно място и свидетелите, които пристигнаха точно навреме: мистър Джон Ф. Питейноводов и цирковият директор Гороломов. Бяха поканили и криминалния комисар Теслозъбов, но той трябваше да разследва някакъв банков обир. Случват се и такива неща.

Тъй като беше карнавал, всички се бяха предрешили. Мисис Симпсон например се появи като ескимоско момиче, мистър Питейноводов — като алжирски морски разбойник, Роза Марципан — като дресиран бял пудел, но първата награда все пак получи, и то съвсем единодушно, директорът Гороломов.

— Мен никой няма да може да ме познае — беше обявил той още следобед и излезе прав.

Защото пристигна вечерта без никакви ръкавици!

Всички възкликнаха:

— Не е възможно това да е нашият мил Гороломов! — и така той спечели.

Като награда получи от Фокус Мокус чифт железни ръкавици от времето на рицарството и беше много щастлив. Защото само железни ръкавици си нямаше.

 

 

А тъй като този ден не беше само карнавален вторник, а същевременно и предсватбено тържество, естествено вдигаха и много шум. Особено като удряха тенджерите.

Не е чак дотам проста работа да уцелиш с пръчка тенджера, когато очите ти са вързани, и затова много удряха встрани. Мистър Питейноводов по погрешка удари толкова встрани, че улучи вместо тенджерата — цилиндъра на директора Гороломов!

Да ви кажа, горкичкият Гороломов имаше доста необичаен вид с нахлупения до носа цилиндър! А и минаха цели пет минути, докато успеят да го измъкнат от главата му.

Максчо извика:

— Вие приличахте на Черния принц!

— Важното е, че съм ти харесал — рече директорът Гороломов, като си разтриваше ушите.

Накрая ядоха топли наденички от Бреганзона. Крал Билеам им беше изпратил двадесет кутии. Във всяка кутия имаше по шест чифта. И така накрая, въпреки тяхното голямо усърдие, все пак останаха единадесет кутии.

— Те ще бъдат за Сребърната ни сватба — каза Роза на Фокус Мокус.

 

 

В Чиста сряда всички заедно заминаха за Лугано. В гражданското отделение. Максчо беше излязъл прав. Общината беше така празна, че чиновникът направо се зарадва, когато видя посетителите.

Той провери документите. Младоженците и свидетелите вписаха имената си. Разрешиха на Максчо и Емилийчо да седнат до мастилницата. Чиновникът произнесе една въодушевена италианска реч и разтърси на всекиго ръката и с това всичко мина благополучно. Госпожица Марципан вече се наричаше госпожа Мокусова. Но инак за щастие тя никак не се промени.

Тържественият обед се състоя в италианския „Ристоранте Бианки“. Масата беше подредена чудно красиво. Беше украсена с толкова много цветя, че когато поднесоха парижкото филе, Гороломов изяде и три цветенца, защото помисли, че са салата. Тази малка грешчица беше забелязана само от оберкелнера, който нареди веднага да донесат нови цветя.

Следобед възрастните, изнурени от празничното напрежение, седяха във всекидневната на „Вила Безгрижие“ и пиеха силно кафе. Мистър Питейноводов разказваше за големия успех на серийното телевизионно предаване „Малкия мъж“, както и за заплануваното за Великден прожектиране на филма в хиляда кина. Той разказа също така, че репортажът за сеньор Лопец възбудил силно умовете. Международната полиция вече била съвсем по петите му.

— Той пак ще даде пари и ще съумее да си скрие петите — намеси се директорът Гороломов, — все едно бълха ще го ухапе.

Наистина това не беше кой знае какъв виц, но защото сам го беше измислил, Гороломов се разсмя така, че чак стомахът го заболя. Но болките може би се дължаха и на цветята от масата. Де да знае човек? Трудно е да се погледне във вътрешността на човека.

— А сега да минем към нещо по-важно от вашите стомашни болки — прекъсна го Питейнонодов. — От вчера аз имам един план.

— Откажи се от него — обади се Фокус Мокус.

— Чакай де! — възкликна Питейноводов. — Та ти въобще не знаеш още какъв е този план.

— Разбира се, че го знам какъв е. Ти искаш да правиш филм с Емилийчо и Максчо.

— Ти направо можеш да четеш мислите на хората! „Малкия мъж и Малката мис“ — така ще се казва филмът.

— Звучи много хубаво — каза мисис Симпсон и погледна с очакване филмовия чичо от Америка.

Мистър Питейноводов започна:

— Най-напред смятам…

— И аз смятам също като теб — прекъсна го професорът, — че с удоволствие бих изпил още една чаша кафе. Какво ще кажат дамата на сърцето ми и дамата на къщата ни, ако предложа да отидат в кухнята и да ни сварят още по едно кафе, и то международно, пък ако щете турско?

— С удоволствие, повелителю мой — промълви Роза и се поклони по ориенталски. После тя намигна на своя повелител и изведе майката на Емилийчо от стаята.

— Това пък какво означава? — попита мистър Питейноводов раздразнено. — Защо сега ще трябва да пия турско кафе?

— За да не чуе мисис Симпсон онова, което аз ей сега ще ти дам да разбереш! — отвърна Фокус Мокус с енергичен глас. — Ти няма да заснемеш този филм! Едва Емилийчо и майка й успяха да се съвземат малко от прекараните в Аляска години, ето те пристигаш ти и искаш да ги върнеш като артисти отново в цялото това нещастие! Къде се намираш?

— Общо взето, той е добро момче — рече директорът Гороломов. — Само когато улучва тенджери и когато прави нови планове за филми, става груб като касапско псе.

Мистър Питейноводов захапа за миг долната си устна. После рече:

— О кей, джентълмени.

— Отказваш ли се от плана си? — попита облекчено Фокус Мокус.

Питейноводов се усмихна.

— Ще поговорим за него след една година.

 

 

Емилийчо и Максчо седяха удобно в своята „Вила Светулчица“ пред отворения прозорец и се учеха да мързелуват. Мързелуването беше задължителен предмет в програмата им, която беше закачена на стената. „Мързелуване, всеки ден от 15 до 16 часа, също и неделен ден“ — беше написал Фокус Мокус с краснопис.

Максчо погледна тиктакащия часовник с махало над дивана.

— Още четири минути — констатира той. — След това отново можем да вдигаме шум. На какво ще играем? На „Госпожа Кафезоптичкова при фризьора“? Или на „Оперният певец, болен от коклюш“?

— Докато удари часът, ще мързелувам — отвърна Емилийчо и продължи да гледа белите парички, които растяха под прозореца. Цветята бяха високи колкото самата Емилийчо. А до тях растяха жълтурчета, които бяха дори една глава по-високи от нея.

— Или ще отидем в гимнастическия салон — предложи той. — Аз ще правя „слънце“ на лоста, а ти ще ме поемаш. Какво ще кажеш? И това ли не искаш?

Тя сложи пръст пред устните си.

— Добре де — избоботи той. — Мързелива, по-мързелива, най-мързелива.

После двамата гледаха към поляната, докато стенният часовник удари четири пъти.

— Най-после! — извика той, зажаднял за подвизи. — А сега на работа! Но какво ще правим?

Емилийчо му се усмихна.

— Аз имам едно предложение. Ще играем на „Най-малката съпружеска двойка на света“. Това е единствената игра само за нас, защото всички останали деца са много големи и не могат да я играят.

Максчо беше огън и пламък.

— Точно така! — извика той. — Откъде ще започнем? С предсватбеното тържество?

— И дума да не става! — рече ужасена тя. — Тебе това ти дай — да чупиш чинии!

— Или пък: Ние сме женени вече от една година, аз се връщам от някакво пътешествие. Хвърляме се един друг на вратовете си, радваме се, че се намираме отново живи и здрави…

— … и ти ме питаш къде са децата — допълни Емилийчо. — Много добре.

— Какви деца? — попита Максчо.

— Ех, и ти! — каза тя. — Ами че нашите собствени! Нали сме женени и си имаме две деца. Едно малко момченце и едно малко момиченце. Той се нарича Фридолин, а тя ще се казва например Кунигунде. Съгласен ли си?

— Фридолин и Кунигунде? Добре. Да почваме тогава!

И в същия миг той изхвърча от стаята навън. Емилийчо оправи рокличката си и застана в очакване на килима.

После „чу“ откъм коридора тежки стъпки и нечий глас извика:

— Ехей! Къде е моята мила женичка?

— Тук съм, мили мой съпруже — отвърна тя високо. — Тук е твоята мила съпруга. — И тя разпери ръце колкото можеше по-нашироко.

Максчо отвори из един път вратата, показа се целият сияещ и рече:

— Ето ме пак! — После допълни: — Изглеждаш прекрасно!

После, без да иска, се препъна о ръба на килима и падна не в нейните обятия, а на носа си. От това и двамата се разкискаха. Но бързо се успокоиха.

Когато седяха, хванали се ръка за ръка, на дивана, тя попита нежно:

— А какво става с кашлицата ти? Свърши ли си всичката работа? Гладничък ли си много? Добре ли летя? Уморен ли е много моят любим? Да ти донеса ли халата? Искаш ли една чаша уиски? Или един сироп? Но защо не казваш нито дума, съкровище мое?

Максчо се изтегна доволно.

— Най-после отново у дома! — рече той. — Най-после отново това небесно спокойствие сред собствените четири стени…

Тя го побутна и промълви:

— Сега трябва да попиташ за децата.

Той кимна леко. После попита високо:

— А нямахме ли ние, преди аз да замина, няколко дечица? Две ли бяха или три?

— Две, мой мили съпруже, златокосият Фридолин и нашата сладка кукличка Кунигунде.

— Точно така, мила моя женичке! Пораснаха ли те, докато мен ме нямаше?

— За жалост не. Вчера отново ги премерих с линийката. И Фридолин, и Кунигунде са както по-рано само пет милиметра високи. Не е много наистина, а пък ядат като хали.

— Пет милиметра са цял половин сантиметър.

— Точно така, мъдри мой съпруже.

— А къде се крият те сега, вместо да дойдат да се покатерят по своя татко?

— Не се сърди! — помоли се Емилийчо. — Трябваше да ги отнеса на пералната за бързи услуги. Висят сега там на въжето да изсъхнат.

Максчо се престори на ужасен.

— Ти сериозно ли приказваш?

— Как да не говоря сериозно! — възкликна тя. — Добре, че имат късмет нашият миличък Фридолин и нашата сладка Кунигунде!

— Разказвай какво се е случило или ще направя бюфета на трески! — изръмжа той.

— Неочаквано те и двамата изчезнаха. Виках ги, търсих ги, претърсих цялата къща. Няма ги. Най-после си спомних за прахосмукачката! Бях чистила всички стаи…

— … и прахосмукачката беше погълнала децата?

— Да. Седяха затрупани чак до ушите в мръсотия, когато отворих кутията. Прах и мъх от килимите, и цигарена пепел, и пръст от саксиите — и сред всичко това нашите две ангелчета! Да не можеш да ги познаеш! Мръсни, изцапани, кашлят, с почернели нослета, а как ревяха!

— Милите дечица! — рече разчувствуван Максчо.

— Напъхах ги в един плик и изтичах бързо до пералната за бързи услуги.

— И те висят сега там на въжето?

— Още капеше вода от тях преди малко. Но след един час можем да отидем да си ги вземем. Дотогава ще са ги изгладили. Ще станат пак като новички, така ми обеща собственикът на пералната. — И понеже Максчо не отговори, тя попита: — Защо престана да играеш?

Той посочи към градината.

— Гости ни идват.

Роза Марципан, извинете, госпожа Мокусова се разхождаше заедно със своя съпруг нагоре-надолу из ливадата. Те се бяха хванали под ръка и имаха вид на съвсем доволни както от себе си, така и от целия свят и от заобикалящата ги местност.

— Какво ще кажеш — попита Емилийчо, — дали ще имат скоро бебе?

— Дали ще бъде скоро, не знам — рече Максчо. — Но че ще бъде хубаво, това знам. Тогава и ние ще сядаме в бебешката количка и щом заплаче — ще гъделичкаме.

— Кого? — попита Емилийчо. — Количката ли?

— Момченцето!

— Ами ако бъде момиченце?

— Тогава ще гъделичкаме момиченцето. Но то сигурно ще бъде момче, можеш да ми вярваш. Аз дори вече съм му измислил прекрасно име. Тъй като таткото се казва Фокус Мокус, момченцето… — И Максчо бързо пошушна нещо на ухото на Емилийчо.

— Не бързай толкова. Повтори, Фокусченце?…

Тогава той й пошушна още веднъж прекрасното именце на ухото. По-бавно и по-ясно.

Сега вече тя го разбра, извика:

— Чудесно! — и прихна да се смее, като запляска с ръце.

И Максчо се смееше от все сърце. Те още се смееха, когато господин и госпожа Мокусови погледнаха любопитно през отворения прозорец.

— Вие, изглежда, се чувствувате много добре — рече Фокус Мокус. — Дори глухите могат да разберат това.

А Роза Мокусова каза:

— А за какво толкова се смеете?

Обаче Максчо и Емилийчо извикаха като из едно гърло:

— Това няма да ви кажем!

 

 

Драги читатели,

Тогава господин и госпожа Мокусови седнаха сърдити в тревата и нямаше за какво да се смеят. Е, важното е, че вие знаете какво беше пошушнал Максчо на ухото на Малката мис.

А който от вас не го знае, той може би вече е забравил първите страници на тази книга. Защото там именно Якоб Бързаков разказва… Но не се страхувайте, аз няма да започна разказа си отначало, а ще напиша смело и със замах думичката КРАЙ.